Дейвид Морел
Последно разкритие (67)

4.

— Искам да знаеш, че сме признателни.

Прентис не разбра.

Майорът отведе Прентис по-далече от лагера.

— За това, което правиш за него.

— Стареца?

— Да.

Значи затова майорът беше поискал да го види и го беше отвел настрана. Прентис не можеше да повярва. След всичко майорът му благодареше. Трябваше да поклати глава.

— Досега не го бях виждал да проявява някакъв интерес. Това е точно така. И го оценявам. Той не е от леките случаи.

— Даже е много меко казано.

Майорът не можа да не се усмихне.

— Знам. Знам го и още как. Работата е там, че усилието си заслужава. Има особен вид хора на този свят, специални хора, с които човек трябва да се съобразява, и Календър е от тях. Той има толкова много нещо в себе си, толкова много таланти, толкова много е направил и научил. Толкова добро сме видели от него и сега е време и той да получи малко като компенсация.

Прентис не каза нищо.

— Знам, че това не изглежда задоволително за него. Ти не си го виждал в най-добрата му форма. По дяволите, нека оставим най-добрата му форма. Преди шестнадесет години в Куба той щурмува един хълм, навсякъде около него войниците падаха, а той се носеше срещу една картечница в жилищен блок. Бягаше с пушка в ръка, плъзгаше се в дългата трева нагоре по този хълм, а картечницата непрекъснато стреляше и войниците навсякъде около него продължаваха да падат, а той просто бягаше, оставяше всички след себе си, изпразни пушката си, захвърли я, започна да стреля с пистолета си, а картечницата все още беше пред него, бягаше, снишаваше се встрани, нахлу през прозореца, продължи да стреля, изпразни пистолета си, грабна друг и уби повече народ, отколкото аз имах време да преброя, и когато по-късно разказвах за това, ми казаха, че дрехите му са висели от него по шевовете. Куршумите от картечницата валяха върху него, хапеха го, щипеха, драскаха, всичко, само дето не го уцелиха пряко, а ризата и панталоните му, даже не можеш да започнеш да броиш дупките. Искам да знаеш, че той е мой приятел. Нямам нищо против, ако той те вземе от колоната и те отведе със себе си за това, което той нарича обучение. Не ме е грижа какво прави. Ако той има полза от това, значи всичко е наред.

— А твоята работа? Неговата?

Майорът го изгледа.

— Относно това няма защо да се тревожиш. Когато дойде времето, ако се случи нещо лошо, можеш да бъдеш напълно сигурен, че той ще се справи отлично, просто отлично. Ти само гледай и се учи от него.

Лошото беше, че Прентис знаеше, че майорът има право. Старецът щеше да се представи отлично. Даже в най-лошата си форма той беше по-добър от повечето останали в най-добрата им форма. Въпреки различията им Прентис все още трябваше да научи от него много. От една гледна точка, ако на рождения си ден той се напи и изпълни със съжаление към себе си, какво чак толкова? Лошото беше, че съществуваше още една гледна точка и Прентис не знаеше какво да направи. Мислеше, че си е измислял. Старецът беше неприятен и досаден. Най-добре беше да стои далече от него. Но сега не знаеше. Старецът и му харесваше, и не му харесваше, а на всичко отгоре се беше появил майорът.