Дейвид Морел
Последно разкритие (61)

15.

— Слушай, съжалявам.

Не пролича старецът да го е чул. Той беше доста далече от лагера, между няколко едри камъка, подпрян върху един от тях, загледан в залеза. Беше в профил към Прентис, лицето му в профил срещу синьо-оранжевото небе, мускулите на лицето му все още не отпуснати, устните свити, очите в пламък.

Прентис почака за отговор, пристъпи малко по-близо и отново зачака. Пое дъх.

— Казах, че съжалявам.

Старецът с отвращение направи движение с ръка.

— За какво? Ти ми направи услуга.

— Разбираш го? Боях се, че няма да разбереш.

— Разбира се. Ако бях убил негодника, щях да имам срещу себе си обвинения. Нека живее. Но даже и при сегашното положение ще има известни неприятности.

— Чакай малко. Мислиш, че затова съм помогнал?

Старецът се обърна към него троснато.

— Не, не затова помогна. Ти го направи, защото не искаше да го убия, защото цялата тази работа те смущаваше и си представяше, че когато всичко свърши и се опомня, ще мисля същото като теб. Е, добре, съвсем не мисля така. По-скоро бих го убил. И в резултат щях да спя по-сладко.

— Но защо? Не разбирам. Какво ти правеше той?

— Правеше това, че стоеше там.

— Това ли е всичко? — Прентис поклати глава и се намръщи. — Имал си някаква неприятност с него, той стоеше много наблизо и ти се опита да го убиеш.

— Не, не съм имал неприятности с него. Не съм имал нищо общо с него. Не искам да имам нищо общо с него и се надявам, че същото чувство изпитва и той. Не трябваше да приближава до мен.

— И все пак не разбирам.

— Не те моля да разбереш. Все ми е едно дали оправдаваш или не това, което направих. Не търся одобрението ти.

Прентис пристъпи малко по-наблизо.

— Това няма нищо общо, с каквото и да е одобрение. Само се опитвам да те разбера.

— Даже не трябва да се опитваш. Вече ти казах, че има нещо, което не разбираш.

— Нещо във връзка с апахите. Някога си воювал срещу тях и все още ги мразиш.

— Не, грешиш. Сражавал съм се срещу сиукси и шайени.

— Е, добре, но това също е лишено от смисъл.

— Положително не е лишено. Разбира се, че не е. Какво ти е, по дяволите? Той е индианец.

Прентис го погледна втренчено.

— За какво мислиш, че е цялата тази проклета работа? Мислиш ли, че след като тръгнеш срещу някакви хора, ограничаваш действията си единствено върху тези от тях, които размахват оръжие срещу теб? Става дума за цялото проклето животинско стадо. Някъде, все ми е едно колко далечен в семейството си, този индианец има роднина, убит от бял. Той изглежда достатъчно възрастен и може би е бил свидетел на убийството. И помни. Точно както мексиканците, които убихме онзи ден, имат роднини и те ще запомнят. Точно както помнят хората, пострадали от Гражданската война. Не искам този индианец край себе си. Не искам този индианец даже на известно разстояние до мен.

— Искаш да кажеш, защото мислиш, че ще ти направи нещо?

— Не, по дяволите, той очевидно няма да предприеме нищо срещу мен, поне като стои изправен пред очите ми по този начин. Той не би направил опит и на четири очи, индианец между бели, въпреки че би могъл да мисли доста по този въпрос. Адски съм сигурен, че не би ми помогнал в беда, разбира се. Аз просто не го искам близо до себе си. Толкова ли е трудно да се схване това? Слушай, преди четиридесет години аз тръгнах срещу тях. Не го направих наполовина. Убедих се, че те са най-долните създания върху Божията земя и се заех да убивам всеки един от тях, когото можех да убия. Мразех всичко в тях. Самото споменаване за тях ме правеше бесен. И не се случи така, че да забравя всичко това и изведнъж да се ръкувам с тях, само защото стрелбата е спряла. Хайде, хайде, приятелче, всичко е наред. Това не беше нищо повече от различие в мненията и вече ще бъдем приятели. Не става така. Когато тръгнеш срещу някого, набиваш в главата си убеждението, че това е завинаги. Това е единственият начин да победиш. И не го забравяш. Този индианец ме ядосва, само като го погледна. С приближаването си ме обижда, ще му разпоря корема.

Прентис чувстваше как клъвва.

— Да — каза му старецът. — Да, това е точно така. Сега го разбираш. Какво мислиш, че правим тук? Че играем на някаква игра? Цялата работа не е в това, че ние просто сме погнали група бандити. Става дума за цялата проклета паплач. Погледни един мексиканец, който върви по пътя, и ми кажи на чия страна е. Той току-що е разговарял с Вила на пет мили по-нататък и сега ни показва другия път. Пет мили в другата посока той попада на федералисти и може би им угодничи, като им показва правилния път. Или може би не го прави. Няма значение. Той е готов да сложи под седлото ни бодил и след това да погледа как сме сритани до смърт. Няма начин да му се довериш. Просто не трябва да спираш да мислиш, че е мексиканец. Това ще те предпази от грешка.

Прентис поклати глава, страшно объркан.

— Но, ако мислиш така, какъв е смисълът? Искам да кажа, какво правиш тук? Нищо добро няма да излезе от това.

— Разбира се, че няма да излезе. Нищо няма да се промени. Просто това го знам. Знам го добре.

— Но цял живот ти не се доверяваш на никого, на мексиканци, индианци, те не ти харесват, не ги искаш близо до себе си. Нито един от тях не е с теб.

Старецът го погледна остро, изправи глава и размаха пръст.

— А, виж сега. Може би започваш да разбираш нещо все пак.

— Аз…, аз не мога да бъда такъв.

— Може би можеш, може би не можеш. Ще трябва да разберем.

— Не. Не искам да бъда такъв.

— Тогава нямаш никаква работа тук. Започнеш ли да се отнасяш с някого, против когото си тръгнал, като с човешко същество, смятай, че си мъртъв.

Двамата се спогледаха продължително.

Прентис почака още малко, после се обърна, за да си тръгне. Рязко се завъртя обратно.

— Слушай, разбирам какво говориш. Само че не мога да насиля себе си да стигна дотам. Можеш ли да разбереш това?

— И още как — кимна старецът. — Разбира се, че мога. Но при това положение нямам какво повече да те уча.

Прентис поразмисли.

— Може би е така.

Спогледаха се отново. Прентис се опита да измисли какво да каже, не знаеше, погледна към залязващото слънце, погледна стареца и този път, след като се обърна, не спря.