Дейвид Морел
Последно разкритие (59)

13.

Промъкнаха се през свободно място между две канари, за които години по-късно Календър щеше да си спомня, когато колоната от Колумб, преследвана от мексикански федералисти, премина през точно такова място и продължи по пясъчната котловина. И наистина, докато Календър напускаше това място, като кавалерията се движеше около него в паника и свистяха куршуми, той почти очакваше да види по-нататък река, плодородна долина, която да се разстила пред него, остров в средата на реката. Но, разбира се, река нямаше, нямаше и плодородна долина, само пясъкът, през който преминаваха, и докато само за момент Календър беше споходен от чувството, че някога преди е бил вече на това място, че всичко предстоеше да се случи по същия начин, чувството премина също така бързо, както се беше появило, и акцията протече много по-различно. Но пък това беше станало в друго време и на друго място. Реката беше Арикарий, в областта, която сега се нарича Източно Колорадо. Ивицата земя в средата на реката скоро щеше да придобие името Островът на Бийчър. Годината беше 1868.

На брой бяха петдесет. Преди десет дни бяха напуснали базата във Форт Уолъс, Канзас, движейки се с лек багаж в усилен марш, като преследваха индианци. Индианците, главно сиукси и шайени, известна част арапахо, бяха виждали неведнъж как белите отнемат земя от тях и сега бяха нанесли удар на свой ред, нападайки кервани и селища, пощенски станции, ранча, всичко, каквото се изпречеше на пътя им. Нанасяйки бързи удари и след това бягайки, те се бяха разделили на малки групи, после на още по-малки, пръскайки се като ветрило из равнините, докато станеше ясно, че преследването им е безполезно. На такова действие три години след Гражданската война армията не беше свикнала. Обучени да водят мащабни сражения с използване на комплексна тактика, войските трябваше да чакат по фортовете, докато се зададеше новина за някое нападение, а след това да осъществят голяма експедиция, затруднени в движенията си от снаряжение и екипировка, движейки се толкова бавно, че нямаха надежда да хванат, когото и да е.

Тези войски съставляваха част от това, което армията наричаше Дивизията от Мисури, командвана от Шеридън, който беше подчинен на Шермън. И двамата бяха генерали в Гражданската война и имената им бяха синоним на тероризъм, Шеридън в долината Шенандоа във Вирджиния, Шермън по югоизточния маршрут, минаваш през Джорджия. Въпреки това им потрябва време, докато се сетят да прибегнат до подобна терористична тактика срещу индианците. Когато индианските нападения станаха по-опасни и конвенционалната тактика се оказа явно непригодна, най-после Шеридън и Шермън направиха своя избор, като решиха да не чакат нов удар, а да нанесат удар сами, изпращайки малки групи от лековъоръжени бързоподвижни войници, чиято цел беше да проследят индианците и да ги принудят да се сражават. През този ден, шестнадесети септември, 1868 година, точно такава група преследваше тази цел.

От няколко дни вече забелязваха следи. В началото тук-там, случайни дири или остатъци от изгасени огньове. След това следите ставаха все повече и по-значителни, по-пресни, по-ясни, като от всяка страна идваха още следи, които се сливаха с първите. До следобеда на този ден даже нямаше защо да се вглеждат особено, за да продължат преследването. Пред тях тревистата земя беше утъпкана от ляво на дясно на разстояние двеста ярда. Както ги информира един разузнавач, тя приличаше на път, който свързва няколко села.

Човекът, натоварен с изпълнението на задачата, беше майор Джордж А. Форсит. Под командването на Шеридън той беше повишен в чин бригаден генерал в армията на Съюза, а след Гражданската война беше понижен в чин майор по време на отстъплението и прегрупирането на армията. Той разбираше, че освен ако не се отличи при изпълнението на задачата, никога няма да получи друга възможност за по-високо звание, и поради това изискваше много от войниците си. Един от разузнавачите, обезпокоен от броя на индианците пред тях, беше изказал мисъл, че трябва да се върнат назад. Зачислен в армията за борба с индианците, това се отнася за теб, нали? — реагира остро Форсит и заповяда колоната да продължи марша си. При всички случаи той не беше нито глупав, нито горд по начина, по който беше Къстър. Познаваше работата си и взе предпазни мерки, като изпрати напред малки отряди да огледат клисурата, докато движението продължаваше. Войниците се чувстваха неспокойни през цялото време, когато я достигнаха, преминаха през нея и излязоха от другата страна. Долината беше доста обширна, а дирята, която следваха, водеше право напред. Форсит изчака рапорта на разузнавачите. След това, присвил очи към залязващото слънце, той взе решение, поведе колоната към реката и там се установиха на лагер.

За Календър винаги изглеждаше ирония на съдбата това, че човекът, който беше отговорен за присъствието му в колоната, е същият, който тогава беше негов върховен началник — генерал Шермън. Той беше в армията на Шермън не толкова да открие хората, избили семейството му, въпреки че все още се надяваше на това, колкото движен от най-обикновен здрав разум. Югът беше обречен да загуби. По този въпрос нямаше съмнение. От това, което Шермън беше направил в Джорджия, а Шеридън във Вирджиния, беше ясно, че ако Югът продължи боевете. Северът не само ще го победи, но и ще го унищожи, ще го изличи от лицето на земята. Конфедерацията вече се беше смалила дотам, че представляваше само Вирджиния и Северна и Южна Каролина. Шермън се насочваше към двата щата Каролина. Грант и Шеридън обхождаха във фланг Лий във Вирджиния. Последното място, където едно момче от Юга би искало да се намира, беше Южната армия, особено ако това момче беше като него, изпълнено с чувства на лоялност към дома и семейството си, а не щата или идеята за Юга. Семейството на Календър не беше притежавало роби и ако победителите бяха оставили на спокойствие него и семейството му, щеше да бъде без значение кой е победил.

Той беше избрал Севера, като играеше ролята на безпомощен сирак, който апелира към някакво чувство за вина и който все пак държеше в сянка обстоятелствата около смъртта на семейството си, за да не би някой да изпита опасението, че не може да му се гласува доверие. Вниманието му главно беше насочено върху капитан Райърсън, офицера, който се беше сприятелил с него. Календър не се откъсваше от него и го придружаваше навсякъде, където можеше, отчасти защото никой друг не беше изразявал същото съчувствие към него, отчасти защото беше обяснил колко е съвсем сам и беше направил това, което считаше, че е почтено предложение. Ако офицерът се грижи за него, той на свой ред също щеше да се грижи за офицера, да му прави услуги, да лъска снаряжението му, да изпълнява поръчки, да служи като един вид свръзка. Според гледната точка, това беше връзка за удобство или продиктувана от необходимост и тази връзка беше успешна. С течение на времето двамата свикнаха един с друг. Капитанът го отучи от характерното за Джорджия произношение, даде му книги, които да чете, научи го на различни начини на говорене — фразата почтено предложение, например, не беше на Календър, а на Райърсън, но момчето скоро я усвои заедно с много други. (Това беше източникът на онова, което години по-късно представляваше особена смесица от жаргон и правилна реч, която Календър щеше да употребява в разговорите с Прентис.) Момчето имаше желание да направи впечатление, а офицерът му помагаше. До началото на пролетта положението на Календър беше сигурно. Нещо повече, той действаше и говореше така, сякаш беше от Севера. Войниците забравиха причината, поради която Календър беше дошъл при тях. До него те като че ли изпитваха сигурност.

Най-накрая, на девети април, на Цветница, Лий капитулира. Войната свърши. Армията се запази непокътната в продължение на няколко месеца, после започна да се разпада. Отиваме си у дома, казаха войниците. Единствената беда беше, че момчето нямаше дом, в който да си отиде. Мина му през ум да се върне и да си поиска земята, но не виждаше как ще може да я обработва, камо ли да се върже за нея. Вече бяха започнали да се носят слухове за бирниците на Съюза, за северни спекуланти, които се опитваха да приберат колкото може земя повече за себе си. Освен всичко това, все едно дали войната беше завършила или не, Календър знаеше каква реакция може да очаква от семействата в Джорджия, които бяха преживели похода на Шермън и сега щяха да разберат, че той е тръгнал точно с хората на Шермън. Можеше да се опита да скрие къде е бил през изминалата половин година, но знаеше, че по един или друг начин те щяха да разберат. Току-що навършил четиринадесет, в положението, в което се намираше, той не виждаше какво може да направи.

Продължаваше да не отмества погледа си от Райърсън, когато всеки ден капитанът подготвяше уволненията, разпореждаше се, занимаваше се с канцеларска работа, сбогуваше се с войниците си. Войската по това време вече беше доста отъняла. Тези, които останаха, бяха зачислени към други поделения. Не оставаше много нещо за правене. Един ден Райърсън излезе от палатката си неуниформен. Беше в червена карирана риза и панталони от времето, когато още не беше взел участие във войната. Носеше офицерския си кобур и револвер, офицерските си ботуши, работна шапка и тиранти. На рамото му висяха окачени две торби. Носеше сабята и пушката си. Той кимна на момчето и то го последва със свито сърце, когато Райърсън отиде до коня, който преди това беше му казал да оседлае. Момчето стоеше до него, когато Райърсън се метна на коня и го погледна.

— И така, къде ще ходиш? — попита Райърсън, поставяйки пушката си в калъфа и избутвайки сабята до нея.

— Не съм сигурен. — Календър вдигна рамене, решен да не даде възможност на Райърсън да разбере, че е разочарован от това, че си тръгва.

— Защо не дойдеш с мен? — Райърсън каза това толкова направо, че момчето даже не беше сигурно, че го е чуло правилно. В този момент сърцето му подскочи, а в стомаха му пламна огън и трябваше да положи върховно усилие, за да запази самообладание. Вдигна още веднъж рамене и попита:

— Къде имаш предвид?

— Самият аз не съм сигурен. Може би на запад. Едно нещо е несъмнено. Тук нямам работа.

— Мислех, че имаш семейство в Ню Йорк.

— Това е така. — Райърсън го погледна, полюлявайки се бавно върху седлото. — Но предполагам, че ще трябва да минат без мен. Не говоря за жена или нещо подобно, само една сестра и децата й. Тя загуби съпруга си във войната. Мислех да отида и да й помогна, но като че ли съм правил достатъчно много за други хора и е време да се погрижа за себе си. И така, какво ще кажеш?

— Мисля.

— Гледай да не мислиш прекалено дълго, защото просто мога да тръгна без теб.

— Колко точно на запад?

— Виждал ли си Мисисипи?

Календър поклати глава.

— Мисля, че ще отидем много по-нататък. Ще видим доста земя. Какво има?

— Как така ме питаш толкова късно?

— Не бях сигурен дали те искам със себе си. Сега те искам.

Календър се замисли.

— Ще ми трябва кон.

— Ще ти намеря.

— Ще ми трябва още един кат дрехи, може би пушка.

— Ще ги доставя.

— Защо?

— Ако знаех това, най-напред щях да знам защо те питам толкова късно. Идваш или не?

— Идвам.

— Много добре тогава. — Райърсън протегна надолу отворената си ръка.

Момчето не разбра жеста. След това, когато се ръкуваше с него, му стана ясно. Сърцето му заби дори по-бързо, въпреки че се опитваше това да не проличи. Така или иначе разбра, че се усмихва, голяма широка усмивка, която разтегли бузите му и причини болка в очите му. Райърсън се усмихна на свой ред. Момчето се опитваше, но не можеше да го види ясно. Погледът му беше замъглен, лицето мокро, усещаше солен вкус. Не можеше да диша. Чувстваше гърлото си подуто. За първи път след убийството на семейството му Календър плачеше, усмихваше се, доколкото може, продължаваше да плаче тихо.

И видяха земя, много земя, когато тръгнаха на северозапад от щатите с име Каролина през Тенеси и Кентъки към Мисури и Сейнт Луи. В началото по пътя видяха опожарени ферми и стъпкани ниви, войници, вече в работни дрехи, които вървяха по пътищата. Понякога Северът и Югът се срещаха и се разразяваха ръкопашни схватки. В повечето случаи само се заглеждаха и ругаеха и отминаваха с по-изправена стойка.

Календър и Райърсън избягваха градовете, лагеруваха скрити в горите, ловуваха дивеч, работеха като селски ратаи срещу храна и дрехи. Никой нямаше много пари. Колкото повече напредваха, толкова по-малко голи и студени изглеждаха нещата, които виждаха, от време на време се усмихваха скитници, фермери отделяха време, за да разменят с тях някоя и друга дума, хората си гледаха живота. При всичко това нито за момент не ги споходи чувството, че са се измъкнали, и това беше така, докато стигнаха Сейнт Луи. Важна крепост на Съюза през войната, Сейнт Луи беше останал незасегнат, процъфтяваше, служеше за врата към Запада, строяха се къщи и тези къщи се пълнеха с хора. Пристигнаха в късна есен, времето се застудяваше. Останаха за зимата, работеха по строежите, напуснаха в ранна пролет, наеха се като ловци към един керван. И се отличиха. Това беше едно от нещата, които Календър познаваше, това и конете — ловуваха бизони и прерийни зайци, сърни и всичко друго, на каквото попадаха, въпреки че в много случаи не им трябваше месо. Така изминаха целия път до Колорадо. Там напуснаха кервана и се отправиха на север, като една година работиха в Уайоминг като работници по пътищата. После постъпиха в кавалерията. Изглеждаше, че така е най-лесно. Райърсън помогна на Календър да излъже за възрастта си. Сега, на шестнадесет години, той изглеждаше като на двадесет. Нямаха много неприятности.

Намираха се там, където войската беше лагерувала в онази долина в Източно Колорадо и гледаха по реката към дългата сочна трева и далечните полегати хълмове. Слънцето залязваше вляво от тях и озаряваше всичко в червено. Погледнаха надолу по реката. Коритото беше широко, доколкото можеха да кажат, двеста ярда. Все пак по това време на годината водата не беше много и заемаше само половината от канала. От двете страни имаше пясък, разцепваше се по средата; за да заобиколи един остров, който беше къс и тесен, обрасъл с храсталаци и върби. Войниците се обърнаха и погледнаха зад тях към другата поредица хълмове и празното място, през което бяха преминали. Те оставиха оръжията си и вдишаха прохладния чист въздух. Погледите им се срещаха и нямаше защо да се говори. На това място нещо не беше наред.

Разбраха доста скоро: имаше места, където човек знае, че не трябва да остава. Не съществува причина за това чувство, някакъв неприятен аспект на мястото, лоша слава, само едно неясно неловко чувство, че не трябва да останат. Принудени да го разберат, бяха разговаряли за начина, по който полюсите на два магнита се отблъскват взаимно. Някои места привличаха с уют, а други не, и когато стигнеш до неуютно място, продължаваш. Знаеха, че в повечето случаи се проявяваха като придирчиви, но тук придирчивостта беше добродетел и те винаги се придържаха към тази практика.

Сега изпитваха същото чувство. Нямаше нищо, което да не харесваха на това място. Наистина, в определен смисъл то беше чудесно. Беше на открито, но те бяха лагерували на открито много пъти. Бяха лагерували в близост до индианците, но това го бяха правили и преди, и сега по нищо не личеше, че индианците са ги забелязали. Във всеки случай, къде другаде можеха да отидат? Конете се нуждаеха от вода. По хълмовете нямаше добро място. Това беше най-доброто, което можеха да намерят. Може би тъкмо то им трябваше. Беше прекалено хубаво: преминаващи наблизо индианци би трябвало да знаят, че всеки, който е по следите им, ще избере това място за лагер. Така или иначе нищо не можеше да се направи. Майорът беше направил своя избор. Слънцето почти беше изчезнало. Нямаше къде да се отиде. Бяха си избрали къде да бъдат и сега трябваше да останат.

Провериха оръжията си, оставиха пушките до себе си, там, където бяха постлали одеялата си, на удобно място в лагера. Майор Форсит не разреши да се палят огньове, постави допълнителни постове и разположи конете в близост до войниците. Не беше толкова лошо, че нервничеше, само това, че много внимаваше. Някои от войниците действително изглеждаха неспокойни. Докато сваляше седлото и одеялото си, Календър ги наблюдаваше. Те проверяваха пушките и пистолетите си, точно така, както бяха направили това той и Райърсън, проверяваха затворите, проверяваха дали са напълно заредени, разполагаха ги до себе си. Малко бяха тези, които разговаряха. Тези, които говореха, получаваха кратки, несъсредоточени отговори. Тези, които се намираха тук най-дълго, изглеждаха най-заети. Календър забеляза, че Райърсън го гледа съсредоточено и отново двамата не изпитаха потребност да говорят. Ако, освен тях и някой друг изпитваше това чувство, положително нещо беше не наред. Те се протегнаха под одеялата си с ръце върху пушките, зачакаха, не намаляваха вниманието си, почакаха даже още, позадрямаха и първата вълна ги удари малко след зазоряване.

Виковете бяха достатъчни, за да ги събудят. За момент продължиха да лежат, като премигваха. После чуха изстрелите и набързо се измъкнаха изпод одеялата си, грабнаха пушките, хукнаха по посока на изстрелите. Бяха осем индианци, спускаха се на коне от едно малко възвишение на запад, насочваха се към конете. Часовите откриха огън. Един конник падна. Друг притисна с ръка рамото си и продължи да приближава. Календър и Райърсън също откриха огън, последваха ги други. Още един конник падна. Шестте оцелели завиха вляво и тръгнаха назад.

— На конете! — заповяда майорът. — По дяволите, да се махаме оттук!

Тъй като се намираха зад тези шест индианци, на върха на лекото възвишение, към което те се връщаха, войниците видяха от ляво на дясно на двата бряга на реката разгъната колона индианци, които бяха повече, отколкото някой имаше време, за да ги преброи. Шест войници стояха на стража като подкрепление с готови пушки. Останалите бягаха, грабваха седла, втурваха се към конете си, оседлаваха ги, стягаха ги, протягаха ръце към юздите. Войниците, които бяха останали назад, също вече бягаха към седлата си. Календър мислеше за това, колко глупаво бяха постъпили индианците, като се бяха насочили към конете и по този начин ги бяха предупредили. Ако воюваха така, една войскова част, организирана като тази, би могла да се справи много лесно с тях. Каза го на Райърсън, докато се опитваше да се задържи, и Райърсън бързо му помогна. Не беше глупаво. Те бяха сигурни, толкова сигурни, че ще победят, че се бяха отказали от елемента на изненада, за да дадат възможност на младите си храбреци да покажат умението си.

Втората вълна вече се беше насочила към тях, а зад нея наблизо се движеше трета. Останалите шест войници вече бяха на седлата си, другите поглеждаха нервно зад тях, докато майорът даваше заповед за тръгване и някои бяха даже тръгнали в момента, в който прозвучаха думите му, като ги побутваха да бързат, докато други преминаха в галоп, яздеха, ругаеха, изстрели и викове зад тях, в посока югоизток и близката група хълмове. Дотогава, даже по време на войната, Календър не си спомняше да е бил толкова уплашен. Всичко беше замъглено, реакциите му бяха автоматични. Всичко онова, което мислеше, беше същото, което очевидно мислеше и майорът. Да се стигне до високо място. Да се стигне до клисурата, през която бяха минали. Стигнеха ли там, щяха да бъдат в състояние да задържат всеки, който се опита да ги последва.

Очевидно това беше точно така. Прекалено така. Неочаквано майорът започна да завива наляво, отдалечавайки се от хълмовете, повеждайки ги в дъга, която следваше пътя, по който бяха дошли. Войниците, объркани, започнаха да се движат по-бавно. Поглеждаха към отворената клисура, после към индианците, които се носеха след тях. Майорът извика силно, сочейки с ръка към реката, и се върна към нея. Войниците, раздвоени между необходимостта да се измъкнат и навика си да се подчиняват, го последваха и точно това ги спаси, по-късно стана ясно, че целта на индианците е била да ги накарат да минат през клисурата. Там е имало други скрити, готови да ги хванат в капана на кръстосания огън. Форсит беше заподозрял това, но не беше сигурен, беше принуден да вземе бързо решение, връщайки се в лагера, и ако не беше щастливият инстинкт на тези, които го следваха, колоната щеше да бъде унищожена. При това положение те помислиха, че е видял това, което те самите не са видели, и се връщаха с него, преди да разберат пълното значение на това, което ставаше. Когато разбраха, че няма ясна причина, заради която не трябва да преминат през клисурата, беше фатално късно. Намираха се толкова далеч към реката, че нямаха избор. Трябваше да продължат да се движат към реката или да останат на открито и да бъдат застреляни.

Тогава страхът прерасна в гняв и те започнаха да го ругаят и крещяха през цялото време, докато го следваха при пресичането на реката към обраслия с шубрак остров, скачаха от конете си, връзваха ги, не спираха да проклинат, докато вадеха пушките си, готвейки се за нападение. Един войник все още не знаеше какво да прави, пипкаше се около коня си и викаше: Да се махаме оттук! Ще бъдем убити!, тръгна към клисурата, майорът го сграбчи за ръката и насочвайки пистолета си, му кресна: Мърдай или ще ти пръсна черепа!

Първият куршум свали войника от коня му. Другите войници бяха вързали конете си в кръг в един вид барикада и се бяха навели ниско и стреляха между копитата на конете, като стояха на достатъчно разстояние, за да не бъдат стъпкани от тях. Войниците избутваха земя пред себе си, стреляха, копаеха, маневрираха и отново стреляха. Майорът продължаваше да стои изправен и даваше нареждания! Тъкмо когато първата вълна беше на път да ги удари, беше съборен от един войник. Индианците приближиха, бяха най-малко сто, спуснаха се от брега и прегазиха водата, насочвайки се към войниците, викаха, крещяха, яздеха неоседлани коне, бяха голи, като не се смятаха ивиците плат около бедрата, главите на някои украсени с пера, всички лица изплескани с червено и зелено, широко отворени очи, изкривени лица, викащи и крещящи, а войниците, увлечени в яростта си, откриха огън, като стреляха с най-голяма възможна бързина с пушките си, изпразвайки ги и бързайки да ги заредят отново. Тези, последните, бяха револвери Колт с шест патрона, по-груби от по-късно появилите се прочути версии, но все пак достатъчно добри. Пушките повтаряха спенсерите, автоматични, шест патрона в пълнителя и още един в цевта. Тринадесет изстрела на човек, почти петдесет души, за по-малко от тридесет секунди те изстреляха всички тези куршуми срещу първата вълна, която идваше насреща им, убивайки почти половината от нападателите и спирайки атаката.

Барутът в патроните им беше чер вместо по-късно появилия се бездимен барут. Гъстият сив облак, който се беше насъбрал, забулваше индианците, които промениха движението на двата си фланга, следвайки посоката, в която реката се разделяше около острова. Войниците натъпкваха с патрони пушките си, взираха се и стреляха, сваляйки още неприятели, бързаха с нервни ръце да зареждат. В дима индианците се понесоха в галон към другия бряг, прегрупираха се, тръгнаха отново в атака, а този път им беше по-лесно да се разцепят, разделяйки се отново около острова. Ечаха изстрели, устите им бяха отворени, надаваха крясъци, изкачиха в галоп брега, от който в началото се бяха спуснали.

Войниците едва ли имаха шанс да поемат дъх, докато зареждаха отново, когато ги приближи втората вълна. Но този път те спряха атаката, преди тя да е стигнала реката, като сега стреляха толкова сигурно и бързо, а през това време се образуваше димен облак, че индианците, на които им оставаха още сто ярда, вече завиваха наляво и после назад по пътя, по който бяха дошли.

По-късно, докато димният облак се издигаше нагоре, битката завърши толкова бързо, колкото беше започнала. Няколко войници продължаваха стрелбата, но майорът нямаше защо да им казва да спрат — че трябва, беше очевидно. Щеше да им трябва всеки куршум. А те не разполагаха с много. Сто и четиридесет патрона на човек за пушките, тридесет за пистолетите, допълнителни четиристотин върху едно муле за пушките. Всеки беше изразходвал почти тридесет патрона при двете атаки и отсега нататък трябваше да бъдат пестеливи, докато положението не се стабилизираше.

Лесно беше да се каже. Или поне да се помисли. Никой не говореше за това. Купчинките от гилзи около тях изясняваха положението. Димът почти се беше разсеял. Неколцината, които бяха продължили стрелбата, бързо я прекратиха. Останалите, за момент освободени от напрежението на битката, бързаха да заредят отново. Беше сигурно, че индианците с нищо не показваха намерение да се махнат. Главната група все още беше разгъната на възвишението пред тях. Календър се взираше в пространството между копитата на коня си. Той беше на благоразумно разстояние от копитата, близо до няколко смачкани храста, пред него бруствер от прясно изровена земя, зареждаше както другите, дишаше бързо, взираше се към индианците. Изглеждаха малки и неразличими, седнали на конете си, чакайки мълчаливо.

Тишината беше силна изненада за него. Чуваше само собственото си дишане, но и това даже беше странно, като че ли въздухът не влизаше отвън през устата му и ноздрите, а отвътре, през гръдния кош и гърлото, отнякъде от главата. Този шум стигаше до него приглушен. След това той осъзна и бученето в главата си, в двете уши, един висок безспирен звън, по-шумен от дишането му, по-силен от всичко. Никога не беше участвал в толкова усилена стрелба, почти пробиваща и двете уши, за първи път не беше успял да различи собствените си изстрели от тези на другите около него. Понякога като момче по време на лов в гъстите гори на Джорджия беше стрелял, след което едното му ухо леко пишеше, но не дотам, че да го смути, и когато имаше време и знаеше, че няма да пропусне плячката си, запушваше това ухо с плат. Но сега нямаше възможност и без друго не би помислил да постъпи така, толкова необичайно му се струваше всичко.

Разтърси главата си, за да я проясни, но не можеше да спре бученето и вече беше в паника, съзнавайки, че наоколо му има шум от разговори и движещи се хора, без да може да ги чуе. Дали тези хора край него също нямаха проблеми с ушите си? Ако имаха, не го показваха. По-късно разбра, че стомахът му е мокър, че краката му са мокри и първата му мисъл беше, че е ранен, уплашено се опипа, разбирайки, че в уплахата си е загубил контрол върху пикочния си мехур, опипа се бързо отзад, но поне имаше контрол върху червата си. При някои други не беше същото. Миризмата не можеше да се сбърка с нещо друго. Сигурно беше, че обонянието му е наред. Огледа се наоколо, никой не обръщаше внимание или поне не го беше грижа. Изглежда, че нямаше нищо позорно в това. Окопаваха се по-дълбоко в земята, разхвърляха пръст край себе си, използваха ножове, всичко, което им попаднеше подръка. Райърсън вляво от него копаеше бързо. Същото правеше и Календър. Изведнъж разбра, че от известно кратко време насам чува шума от сблъскването на метал и земя, приглушеното пръхтене на конете, копитата пред себе си, които нервно потропваха. Способността му да чува се възвръщаше, не много, но все пак донякъде, и когато се отпусна така, че да обръща по-малко внимание на себе си и повече на онова, което ставаше около него, той разбра, че край него има хора, които не се движеха, други изпитваха силно страдание, изкривени от болезнени гримаси, легнали коне, шумно дишащи, с кървава пяна по ноздрите. Погледна назад и забеляза петима войници, наклякали около друг един, като разговаряха с него. После се отдръпнаха и Календър видя, че е майорът: беше улучен в крака, крачолът му представляваше червено върху синьо. Червеното се разширяваше, някой слагаше турникет. Лицето на майора беше сиво.

— Закарайте ме ей там, откъдето ще мога да виждам. — Календър чу как майорът простена. Думите стигнаха до съзнанието му заглушени от бученето в ушите му.

Календър видя как тътрят майора към него. Погледът на майора минаваше покрай него през пространството под стомаха на коня и се насочваше към индианците. Индианците, както изглеждаше, се привеждаха отново в готовност, приготвяха конете си, придвижваха се в позиция, поглеждаха зад себе си, после встрани, все едно че наблюдаваха появата на някого. Нещо се показа, върхът на нещо, после глава, тяло, конник, който приближи и спря пред тях. Появата му като че ли промени всичко. Индианците нададоха викове и се раздвижиха. Онова, което войниците бяха забелязали в началото, беше горната част на украшение за глава, дълго и широко и развяващо се, изпълнено с пера.

— Царствено — каза някой.

Календър се обърна. Това беше разузнавачът, най-възрастният от четиримата, прошарен, облечен в дреха от еленова кожа, от която висяха ресни.

Захапвайки устни поради болката от раната си, майор Форсит също се обърна. Стояха близо един до друг, загледани към възвишението.

— Какво е това?

— Той. — Разузнавачът поклати глава и плю.

— Е, и кой е той?

— Шайените го наричат Бат (Прилепа). Оттук това не личи, но погледнат отблизо, той представлява внушителна гледка. Огромен. Не можете да си представите. Целият изтъкан от мускули. Лице като на статуя. Различавам го по украшението на главата. То е единствено от този вид. При тях не се носят пера, без да са извоювани.

— Не съм чувал за него.

— Сигурно си чувал. Наричат го още Римския нос.

— О, боже…

Даже Календър беше чувал за него. Белите го познаваха по широкия извит нос, които може би беше подсказал на разузнавача сравнението със статуя. Историите, които се разказваха за него, смразяваха кръвта. Тела с отрязани крайници, с извадени вътрешности, осакатени до степен, при която не им личеше нищо човешко. Римския нос никога не се отказваше. Веднъж влязъл в сражение, той не се спираше, до пълното унищожаване на едната от двете страни. До този момент губещата страна бяха винаги белите.

— Боже мой, сега положението ни е тежко — простена майорът. Той употреби двете си ръце, за да премести крака си, тъй като част от теглото му падаше върху него. — Трябват ми трима войници в онази висока трева отсреща, в посока към острова. — Той се огледа. — Вие тримата.

С известно закъснение Календър разбра, че майорът гледаше към него, човека до него и Райърсън. Тримата се спогледаха помежду си, после погледнаха майора. Човекът до Календър отвори уста.

— Искам да огледате онези тела там — каза майорът. — Искам да проверите дали са мъртви. При следващата атака може да се окаже, че някои от тях са се престрували. Ще запълзят към нас, а аз искам да им се попречи. Достатъчно работа ще си имаме с тези конници. — Форсит даде знак на други трима да тръгнат към другия край на острова, после се сопна намръщено на Календър: — А ти какво чакаш?

Календър се поколеба, погледна към Райърсън, погледна към майора, взе пушката си и бавно тръгна напред. Кривеше се между предните и задните крака на коня си, стигна до тревата и влезе. Беше прерийна трева, висока и кафява, а на върха редици от семена. Беше суха и чуплива, пращеше, докато той пълзеше. Бученето в ушите му намаляваше. Чу до себе си другия човек и Райърсън. Почувства биенето на сърцето си. После стигна до мястото, където тревата свършваше и започваше земя, която се спускаше към реката. Видя индианци, лежащи по очи в плитката вода, други по гръб на пясъка. Пропълзя малко назад, като се стремеше да има пред себе си някаква трева, колкото да може да вижда през нея. Тревата издаваше същата миризма, която му беше позната от хамбара на баща му.

Той прогони тази мисъл и продължи да се взира в падналите индианци. Поиска му се да говори, да каже нещо на Райърсън, но знаеше, че не трябва. Ако някои от тях бяха живи, щяха да чуят гласовете и да станат много по-предпазливи. Погледна след тях към колоната индианци.

И премигна. Вече не бяха там. Вече бяха тръгнали надолу. За краткото време, когато беше проверявал реката, те бяха стигнали дотам и ушите му сигурно са в много лошо състояние, защото въпреки че конете галопираха и индианците бяха с вдигнати ръце и ги размахваха, въпреки че стреляха, той все още не можеше да ги чуе. Погледна към най-едрия индианец, този, когото разузнавачът беше нарекъл Римския нос, същия с голямото широко развяващо се украшение за глава, който ги предвождаше. Индианецът държеше пушката високо над главата си и я размахваше и лекотата, с която правеше това, създаваше впечатление, че пушката е безтегловна. Тогава на Календър му се стори, че вижда нещо да се движи по речния бряг и бързо отмести погледа си към телата там.

Нищо. Поне му се стори, че нямаше нищо. Не можеше да бъде сигурен. Непрекъснато местеше погледа си от тях към напредващите индианци и после пак обратно към телата до реката. Ръцете му здраво стискаха пушката.

Няколко войници започнаха да стрелят.

— Не! — успя да чуе той неясно вика на майора. — Не, докато не кажа! Вижте дали сте заредили! Ще се стреля в залп!

Стрелбата спря.

И тогава индианците тръгнаха. Няколко най-отпред на известно разстояние, после приближиха още и още.

Приближиха даже още повече.

Един войник стреля.

— Не, преди да съм ви казал! — изрева майорът. — Помиете какво казах! В залпове!

Индианците приближиха още. Календър не можеше да повярва, че майорът им позволява да приближат толкова много, преди да издаде заповед. Вече можеше да види мускулите на стомасите им, когато те стреляха, седемдесет ярда, петдесет, чуваше се трополенето на конете.

— Сега! — кресна майорът.

Тъкмо това бяха очаквали войниците. Стреляха така, като че ли беше изгърмяло оръдие, една продължителна, бърза поредица от експлозии, насложени една върху друга, оглушителна, поразяваща ездачи, катурваща конници, покосяваща хората от предния ред. Всички, с изключение на този, който ги водеше.

— Сега! — изрева майорът отново и отново стреляха, капеха тела, падаха коне.

И отново. И отново. Конници запрескачаха паднали тела, напредваха, стреляха, крещяха, Календър не сваляше поглед от тях, бяха на двадесет ярда и ставаха по-големи, почти връхлитаха върху му, почувства жар в стомаха си, когато в тревата пред него се появи лице, покрито с боя.

Беше един от индианците, които беше лежал близо до реката, правейки се на умрял, възползвайки се от престрелката, за да изпълзи на острова. Двамата се спогледаха продължително с неподвижни поради изненадата лица. Календър трепна при вика на майора: Сега! и в следващия момент дръпна спусъка. Лицето пред него като че ли се разпадна. Удари го нещо мокро, но не му беше ясно дали кръв или вода от реката, тъй като индианците бяха преминали през нея, вече бяха на острова, вода капеше от конете, минаващи покрай него, когато той се изви заедно с тях и се прицели срещу един пред себе си, стреля, улучи го почти направо в гърба. Конят и ездачът паднаха, свлякоха се до водата и там конят успя да се задържи на крака и побягна, а индианецът остана във водата, като заплава обърнат по очи.

Всичко стана толкова бързо, че в първия момент Календър не разбра какво беше направил, а още по-малко кого беше застрелял, но сега видя, че това е този, който беше водил атаката, този, когото наричаха Римския нос. Индианците забавиха движението си, крещяха и тогава майорът изрева отново: Сега! и залпът ги порази, търкулвайки ездачи, плашейки коне, разстройвайки атаката. Индианците се разделиха, преминаха острова, но не се опитаха да се прегрупират, слязоха по-надолу, пресичайки реката обратно по пътя, по който бяха дошли.

Бързо зареждайки оръжията си, войниците извикаха победоносно. Коне и изстрели увеличаваха шума. Охкаха ранени. Из целия остров ечаха звукове от срещи на метал и метал, набутваха се патрони в пълнители, щракаха затвори, пушките отново в готовност, издигаше се нагоре димът от изстрели. Календър огледа падналите конници пред себе си, за да се убеди, че никой от тях няма да пропълзи в тревата заедно с него. Облиза устни.

— Биха ли могли да предприемат нещо? — чу въпроса на майора и, като се обърна, видя, че разузнавачът до него поклаща глава. По-късно разузнавачът им каза, че през всичките си години никога не бил виждал подобно нападение. По всички правила колоната трябваше да е загинала. Беше ги спасил единствено Римския нос в реката. Ако той беше още жив, за да повдигне духа на индианците, нищо не би могло да ги спре.

Няколко войници твърдяха, че е загинал от техен куршум. Календър не влезе в спор. Той знаеше и не виждаше смисъл да се препира за това. По-късно, когато войниците станаха от местата си и се заеха да оглеждат телата близо до реката, Календър слезе до Римския нос, обърна го и видя къде е попаднал куршумът му, право в ниската част на гръбнака, тръгнал е нагоре и е излязъл от гърдите. Нямаше никакво съмнение, че именно той го е убил. Загледа се в наситената с кръв вода, в напоеното с вода украшение за главата и го остави. Взе го друг войник. По-късно един ранен индианец им каза, че водачът им не е имал намерение да участва в битката. Украшението му за глава било свързано с някаква магия, която го е пазила от куршум в битката. Но заедно с магията вървяло някакво табу и то е било нарушено. Трябвало е да мине известно време, за да може Римския нос да се очисти и затова не е влизало в плановете му да се бие, нямало да се бие, ако друг вожд, който му е завиждал, не го бил нарекъл жена.

Начинът, по който индианецът я беше разказал, правеше историята дълга и добра и Календър много искаше да я предаде на Райърсън, но никога не получи такава възможност. Малко след спирането на атаката, след като се беше овладял и почувствал достатъчно в безопасност, за да не е необходимо да гледа натам, той пропълзя малко вляво към човека до него и Райърсън и човекът до него натъпкваше под ризата на Райърсън парче плат там, където беше огнестрелната рана. Кръвта течеше. Възбудата, която беше чувствал, напусна Календър. Той изпълзя до Райърсън, взе го в ръце, поприказва му, опита се да го накара да говори, но докато очите на Райърсън проблясваха и понякога даже изглеждаше, че го е познал, той не каза нищо и накрая загуби съзнание и противно на всяка идея за справедливост, се мъчи един ден и една нощ, докато умре. Календър седеше там, държеше го в ръце и плачеше. Ето защо не взе участие в спора кой е убил индианеца. Беше прекалено силно обхванат от скръб, за да намери място за гняв или гордост.

Индианците не се махнаха. Не нападнаха, а само поддържаха обсадата. Всички коне на войниците бяха мъртви. Една трета от хората бяха ранени или убити. Следващият по старшинство лейтенант Бийчър беше също убит и на негово име беше кръстен островът. Майорът беше улучен още два пъти, рана от рикоширал куршум в главата и куршум в бедрото до артерията. Той лежа така четири дни, докато разбра, че трябва да извади куршума, но хирургът също беше убит и никой от другите не се осмеляваше да извърши операцията, страхувайки се, че, прониквайки с ножа, би могъл да засегне артерията. Най-накрая майорът каза на двама да държат крака му и като взе бръснача от торбата си, извади куршума сам. Това беше единственото време при обсадата, когато Календър престана да мисли за Райърсън. Иначе наблюдаваше всичко тъпо и без интерес, начина, по който през нощта след смъртта на Римския нос майорът беше изпратил двама разузнавачи пеш да отидат за помощ, как те тръгнаха обути в мокасини, как вървяха заднешком, за да направят следите си да изглеждат като такива на индианци, които вървят към острова, как след две нощи майорът изпрати другите двама, знаейки, че ще вървят през нощта и че ще се крият през деня, как една седмица по-късно през дефилето пристигна спомагателна колона, която сломи обсадата, като дотогава войниците бяха изразходвали всичките си дажби и печаха разложено конско месо, майора, подпрян срещу едно дърво, даващ почивка на крака си, четящ книга, която беше взел със себе си — Оливър Туист. Войниците извикаха ура; когато видяха първите, които преминаха през клисурата, изправиха се, като развяваха ризи и стреляха. Майорът беше им казал да пестят патроните. Дотогава всички мъртви бяха погребани, островът не беше достатъчно голям за нещо друго, освен за масов гроб, индианците в и близо до реката бяха издърпани на другия бряг и изгорени. А Календър седеше близо до ъгъла на масовия гроб, където беше погребал Райърсън, държеше пушката му и пистолета, торбата му до себе си. Вече беше я претърсил, желаейки да намери някое име или адрес, които биха му подсказали как да се свърже със сестрата на мъртвеца.

Но нямаше нищо.