Дейвид Морел
Последно разкритие (70)

7.

— Ти сгреши — каза Календър.

— Няма защо да ми казваш. Боже мой, аз застрелях тези четиримата в главата.

Старецът се намръщи.

— Нямах това предвид.

— Но това е, което аз имам предвид. Господ да ми е на помощ, аз ги прострелях. Не беше необходимо да го правя. Те бяха мъртви. Всеки би могъл да разбере.

— Безспорно. Но след като ти се отдалечи от тях, а някой от четиримата би могъл да се надигне и да те убие.

— Имаше други начини. Можех да почакам, докато получа помощ. Господи Иисусе, слязох там сам, за да докажа, че мога да го направя. После изпаднах в паника и ги прострелях. Нещо повече, това ми хареса. Видях как кръвта шурти от главите им и продължих да стрелям. На всичко отгоре това не ми стигна. Трябваше да раздробя четири глави.

— Ти се погрижи никой друг да не пострада.

— Това няма значение. Не разбираш ли! Това, което изпитах тогава, не ми харесва!

— Кажи това на хората, които те са убили. Попитай лейтенанта в гроба дали мисли, че е трябвало да го направиш.

— Все още не разбираш. Не търсех отмъщение. Направих го, защото ми харесваше!

Старецът се намръщи и махна с ръка.

— Много добре, слушай. Бях търпелив с теб. Сега ти казвам да дойдеш на себе си. Все ми е едно защо си го направил. Ще го изживееш. Фактът остава, че си направил необходимото, за да не пострада никой друг. Другият факт е, че прояви нехайство. Един пълнител празен. Още три изстрела, когато ги гонехме. Още четири, когато проверяваше онези другите. Бяха ти свършили патроните и не ти мина през ум да смениш пълнителя. Къде, по дяволите, е резервният ти пистолет? Не можеше да знаеш дали наблизо няма още някой от тях. Допусна да бъдеш съвсем уязвим. Ето докъде те води лекомислието. Мъртъв. Сега имаш работа. На твое място бих престанал да се занимавам с глупости и да концентрирам мислите си върху това, как да се запазя жив. Няма място за такива неща.

Старецът го огледа още малко, после се отдалечи, проследен от погледа на Прентис. За първи път старецът го коригираше по такъв начин, не като учител или баща. Това беше наистина по-различно. Той не поправяше или осъждаше от гледище на някакъв принцип, а движен от това, което приличаше на честен гняв, както можеше да се отнесе към някого, който му е изчерпал търпението. Това беше то — старецът вече не позираше. Играеше себе си, а Прентис не беше наясно с чувствата си. Беше загубил и спечелил. Вече не представляваше нещо специално в очите на стареца. Сега беше личност и се налагаше да го докаже.

Което не мислеше, че ще успее, а и му беше все тая. Глави. Не можеше да накара ръцете си да не треперят. Не можеше да победи усещането в стомаха си. Глави. Виждаше само глави, които експлодираха, летящи парчета от кост и мозък, и кръв, и коса.