Дейвид Морел
Последно разкритие (77)

14.

Прентис наблюдаваше как идват. Беше видял първия, който се появи на ъгъла, после още трима, после още много. Огледа се и видя, че от всички страни идваха още и посегна с ръка към кобура си, за да го разкопчее. Същото направиха и други войници. Чу някой да изругава: По дяволите. Изтръпнаха от напрежение. Прентис не знаеше за другите, но той самият се молеше.

За пръв път виждаше наближаването на битка. При други случаи битката или се разразяваше така бързо, че не беше имал възможност да помисли, или, както в онова село на север, тя се беше разразила на такова разстояние, че той се беше почувствал вън от нея и беше имал възможност да действа. Но сега беше друго. Битката предстоеше точно тук, точно сега, движеше се срещу него и той нямаше време да действа. Виждаше огъня в кафявите им очи. Завладяваше го паника, единственото му желание беше да се откопчи и да побегне. Направи опит да укроти този импулс и през това време, така, както бедрата му бяха разположени до седлото, почувства, че сфинктерът му започва да се отпуска. Не, каза той и нещо топло и мокро се процеди между краката му и сега вече той не беше уплашен, беше луд. Поглеждайки вляво, видя каруца, теглена от муле, мулето се беше сякаш вкаменило, някой правеше глупости с него и то бързо се понесе към войниците и на Прентис му трябваше само това. Може би не знаеше как трябва да постъпи с всички тези хора, които се движеха към него, но сигурно беше, че разбираше мулето, адреналинът му се покачваше и той се зарадва на добрата възможност. Прекрачи с десния крак лъка на седлото, скочи на земята и тръгна срещу мулето. Не би опитал такова нещо с кон, но мислеше, че може да се справи с муле, ограничено в действието си от каруцата, почака, докато мулето дойде почти до него, после отстъпи встрани и, употребявайки цялата си сила, се впусна срещу врата му. Удари го с рамото си, разтърси го, грабна юздите и дръпна, като протегна единия си крак и го препъна. Мулето политна надолу с главата. Въртеше се в хамута си, а като съдеше по начина, по който ревеше, Прентис се страхуваше, че го е осакатил. Но краката на мулето изглеждаха в добро състояние и то се мъчеше да се изправи, падаше назад и той му помогна, като разбираше, че всичко ще е наред, оправи щранговете, промени позицията на мулето и го остави. После посегна към пистолета си и се обърна с лице към тълпата. Рамото го болеше, но това не беше важно. Отново беше в същината на нещата и се чувстваше добре. Забеляза човека, който беше подплашил мулето.

— Хайде, по дяволите. Е, какво, доволен ли си сега!

Изненада го шум и като се обърна към гарнизона, видя, че вратата е отворена, че старецът, майорът и другите излизат навън. Зад тях имаше човек в униформа, куртката му беше закопчана до брадичката, тъмноок, с мургаво лице, мустаците му се спускаха над устните, а по начина, по който отместваше главата си вляво и вдясно, личеше, че е уплашен.

Майорът се обърна към войниците си, сякаш се канеше да им каже нещо, но това не му се удаде. Някой викна към тях. Майорът се обърна, а също и Прентис. През площада препускаше дребен мъж. Носеше сиви бричове и лъснати ботуши, имаше даже камшик за езда, беше с брада и със силен немски акцент.

— Viva! — извика той. — Todos! Ahora! Viva Mexico! — И тълпата се раздвижи.

Майорът изкрещя срещу него:

— Viva Villa! — И това беше толкова неочаквано, че всички се засмяха.

Това можеше да свърши работа, да им даде възможност да се измъкнат, но зад немеца имаше още някой, една жена, висока почти шест фута, силно налята, въоръжена с Маузер и ако немецът беше ясен, един от многото агенти, изпратени, с цел да се започне втори фронт, жената представляваше истинска загадка. В нея имаше нещо европейско, но, не и немско, по-скоро приличаше на скандинавка, светлоока, с твърда физиономия, косата й беше сресана назад и тя им крещеше с чист испански акцент. Прентис не я разбираше, но от начина, по който изстрелваше думите, смисълът им беше ясен и те бяха зли. От външния й вид и от говора й можеше да се заключи, че е живяла на това място много години, а това, което Прентис не знаеше, което не знаеха старецът, майорът, никой, това, което стана ясно много по-късно, беше, че името й е Елиза Грийнсен, че известно време е била симпатизантка на Вила, че той се намираше съвсем наблизо, на две врати по-нататък на улицата, откъдето тя беше дошла. В нейния дом. Тя се грижеше за него, а може би местните хора също не знаеха къде се намира той, но видът им беше такъв, че можеше да се помисли, че я познават, и се развикаха заедно с нея, че искат американците да си вървят.

Офицерът от гарнизона поразклати главата си още малко и продължи да изглежда нервен. Тълпата приближи още повече и майорът и другите бързо се отправиха към конете си. Заедно с тях възседна коня си и Прентис.

— Да се махаме оттук — изръмжа майорът. Тръгнаха от площада.

Някой стреля зад тях. Прентис не можеше да бъде сигурен, но трябваше да се заключи, че изстрелът идваше много отдалеч и не можеше да бъде даден от войник. След малко той чу още изстрели, засвистяха куршуми около главата му и се наведе.

Изведнъж до него се появи старецът.

— Не се отделяй от мен.

— По дяволите, добре.

И това беше първата грешка на стареца. Той беше започнал да се усмихва, когато бяха на площада, не заради това, което беше изкрещял майорът на германеца, а за това, че момчето беше прекратило комедията с мулето. Момчето се беше справило отлично. Наистина похвално.

Мексиканците бяха замръзнали по местата си, когато то се беше обърнало към тях, и старецът не мислеше, че той самият, ако се беше опитал, щеше да се справи по-добре. Дали това се дължеше на обучението, или на развиващия се талант на момчето, но старецът виждаше в него наченки на съвършенство и сега се чувстваше привлечен към него така, както и през последните няколко дни, и не искаше да го изпуска от погледа си.

Галопираха по главната улица към покрайнините с пистолети в ръцете заедно с другите войници. Зад тях имаше още стрелба и част от нея сега идваше от страничните улици. Старецът оглеждаше горните етажи, за да види дали от прозорците не се подават дула на пушки или дали няма някой, който би могъл да ги замери с нещо. Главното, което го интересуваше, беше да не би някой да засегне момчето. Стори му се, че забелязва нещо пред себе си и стреля. После отминаха прозореца и той огледа другите горни етажи. Сега се стреляше зад него. Майорът ги поведе по-нататък по улицата. Той погледна пред себе си и видя околността, пред която крайните квартали постепенно отстъпваха място, видя жп линиите, караулката до гарата, майора, който ги водеше по пътя, пресичащ линиите. Завиха вляво между два ниско разположени хълма. В това време дежурният в караулката излезе и се прицели в тях и старецът го застреля и отмина. Погледна натам, където майорът ги водеше между хълмовете и отново в съзнанието му изплува картината на онази клисура в Колорадо, където бяха стигнали реката и бяха попаднали в капана на индианците. Този път обаче клисурата беше като онази извън селото по на север, където ги бяха преследвали федералистите. Календър премина през нея, видя друго равно място, по-точно котловина, и сега положението беше даже още по-лошо, стените бяха прекадено стръмни, за да могат да се преодолеят. Бяха в капан. Завъртяха се и поеха обратно.

В края на града старецът видя мексикански войници, размесени с местни жители. Видя как мексиканците възсядат конете си. Майорът зави по пътя, по който бяха дошли в началото. За стареца не беше ясно защо майорът не постъпи така в самото начало, защо влезе в тази клисура, вместо да се движи право напред. Защото майорът не е мислел, че ще бъдат преследвани? Защото майорът е мислил, че положението скоро ще се успокои? Старецът не знаеше, но не мислеше, че майорът е трябвало да рискува. Нямаше значение.

Сега яздеха в открито пространство и старецът вече нямаше защо да се безпокои много за момчето. Момчето се беше представило много добре, а когато ставаше въпрос за коне, се представяше даже още по-добре, яздеше здраво и уверено, но без да преуморява коня. Мислите на стареца се насочиха върху самия него, докато броеше изстрелите си и това, колко патрона му оставаха. Погледна пред себе си и видя войници. Бяха на пътя, суетяха се объркани, поглеждаха към града. Не му беше ясно защо се бяха спрели, защо не бяха дошли на помощ. Старецът и останалите стигнаха до тях и когато спряха и се обърнаха, забелязаха как мексиканските войници, вече на конете си, се движат срещу тях.

— Да се махаме оттук! — кресна отново майорът, но това без друго им беше ясно.

Обърнаха се и запрепускаха по пътя. Мексиканските войници ги подгониха. Бяха с по-отпочинали коне. Направиха опит да обходят във фланг американците. Съвсем близо до пътя имаше отвесни скали, цяла поредица, на петдесет ярда една от друга. Мексиканските войници преодоляваха препятствията, идваха все по-бързо, стреляха. Старецът погледна напред. Един от взводовете се отдръпваше назад, точно както бяха обучавани — целта беше забавяща маневра. Календър хвърли поглед встрани от себе си, момчето се движеше с тях.

— Не! — изкрещя Календър, но момчето вече беше заедно с тях, слизаше от коня си. Старецът завъртя коня си и галопира към него. Грабна пушката си, скочи на земята и хукна към момчето зад скалата. През цялото това време край него свистяха куршуми. — По дяволите, какво ти става?

Но момчето не чуваше. Заедно с другите стреляше срещу мексиканските войници.

Старецът беше повторил грешката си. Не отклонявай вниманието си от себе си, гледай какво правиш. Само веднъж преди това беше нарушил това правило, когато спаси живота на Прентис в Колумб. И в този момент даже той не разбра, че го нарушава. Не допускай никого до себе си. Съсредоточи се върху това, което трябва да направиш. Ако беше сам, никога нямаше да спре. Знаеше, че е глупаво, че им трябва по-добро прикритие. Но не можеше да не бъде с момчето. Чувството му за неправда беше примесено с шок и страх и с инстинкта, който му повеляваше да го закриля, така че той пренебрегваше нравилото, стреляше заедно с момчето, куршумите свистяха от всички страни, падаха американци и мексиканци, а след момент мексиканците бяха съвсем наблизо и му стана ясно, че ще трябва да напуснат сцената. Той сграбчи момчето и го затътри назад. Другите също се раздвижиха. Качиха се на конете, старецът буташе момчето и след малко всички бяха заели местата си на седлата, стреляха назад, докато галопираха, за да се присъединят към ескадрона.

Това не стана. Мексиканците ги застигаха, препускайки по полето, прескачайки огради, или това, или като завиваха към пътя и не след дълго войниците трябваше отново да спрат, да скочат от конете си и да хукнат към друга скална стена и да стрелят над нея. Този път старецът почти не се спря, но не можеше да не бъде до момчето, и сега той действаше, игнорирайки лесни мишени, съсредоточавайки усилията си единствено към това, да предпази момчето. Стреляше срещу всеки, който се целеше в тях, често, когато огънят се усилваше, затискаше момчето към земята.