Джон Джейкс
Севера и Юга (9)

8.

На летния лагер произведоха Джордж в кадет лейтенант. Единствен Ори сред първокласниците не получи никакъв чин.

Остана си, както гласеше една стара шега, високопоставен редник, което беше отчайващо, защото показваше колко лошо мнение имаха началниците му за него. О да, много им харесваше като човек. Но не — не вярваха от него да излезе военен.

Като че ли предметите в първи клас бяха предназначени да оправдаят това мнение. Докато Джордж преминаваше през тях, без каквито и да е усилия, Ори се бореше с курса по етика, който включваше принципите на конституционното право, както и практиката на военните съдилища. Още по-големи неприятности му създаваха военното и гражданското машиностроене, които го поставяха редовно в досег със страховития и легендарен професор Мейхън.

Облечен в тъмносин фрак, сини панталони и светлобежова жилетка, Мейхън беше от главата до петите типичен професор от Академията. Когато пред него застанеше някой кадет, той не му позволяваше да се отклонява от онова, което е предавал, и от начина, по който го е предавал. Неразумният кадет, който би посмял да не се съгласи с него, колкото и плахо да го направеше, скоро биваше смирен от прочутата язвителност на Мейхън — а също така изпадаше в по-долна категория в съзнанието на професора. В съзнанието на Мейхън всеки кадет беше степенуван. От това положение нямаше измъкване, било то справедливо или не.

Въпреки това кадетите го харесваха, дори го обожаваха. Ако не беше така, щяха да си правят шеги с лекия му говорен дефект, поради който изглеждаше като че непрекъснато страда от настинка. Вместо това обичливо отбелязваха дефекта с прякора Страфия Смисъл, защото Мейхън непрекъснато пееше за предимствата на „страфия смисъл“.

Освен машиностроене Мейхън преподаваше и военна теория. В този курс вдъхваше на учениците си страхопочитание с предсказанията си за нов, апокалиптичен вид война, която щяла да се породи от текущата ера на индустриализация. Те щели да бъдат призвани да командват войски в този нов вид война, казваше той. А може би тя щяла да се води по-скоро, отколкото очаквали. През юли отряд от хиляда и петстотин души под командването на генерал Закари Тейлър получи заповед да се насочи към река Нуесес, която според настояванията на Мексико продължавала да бъде нейната северна граница. Тейлър зае позиции на брега на Нуесес при Корпъс Кристи като предпазна мярка в случай на мексиканско настъпление.

През късната есен отрядът на Тейлър нарасна на четири хиляди и петстотин души. На 29 декември Тексас се присъедини към Съюза в качеството на негов двайсет и осми щат, като все още продължаваше да настоява на твърдението си, че мирният договор след неговата война за независимост е утвърдил южната му граница по Рио Гранде.

Протестите на Мексико ставаха се по-войнствени. Договорът бил нищожен, а Република Тексас измама — такава не съществувала. Как би могла несъществуваща политически единица да се присъединява към Съединените щати? Отговорът бил очевиден. Не можела. Да се мисли противното би означавало да се предизвикат тежки последици.

Заплашителните приказки доставяха удоволствие на онези американци, които вярваха, че страната има едва ли не дадено от Бога право да разширява границите си. Робърт Уинтроп, конгресмен от Масачузетс, се натъкнал на един израз в някакво неизвестно издание, който сякаш обобщавал по неоспорим начин това право. В началото на януари Уинтроп заговори от трибуната на Конгреса за „очевидно предопределение“ и така Америка се сдоби с нов обединителен призив.

През зимата опитите за мирни преговори, водени от пълномощния министър в Мексико Джон Слидъл, се провалиха. Генерал Тейлър получи заповед от началниците си във Вашингтон и отново напредна, този път в южна посока, през рядко населената пустош, върху която имаха претенции както Мексико, така и Тексас, и стигна чак до Рио Гранде. Хората започнаха да говорят за войната като за действителна, възможност. Противниците на президента я нарекоха „войната на господин Полк“.

През тази тревожна пролет на 1846 Джордж Хазард се огледа добре, премига и осъзна, че през четирите години, докато се е занимавал с пури, момичета и от време на време с учене, са настъпили дълбоки промени. Момчетата бяха станали млади мъже, младите мъже бяха се превърнали в оцелели, оцелелите предстоеше да се превърнат в офицерски кандидати — какъвто беше случаят с него, и в офицерски кандидати с новопокарали бакенбарди — какъвто беше случаят с Ори.

Ори отиваше в пехотата, затова и Джордж поиска да отиде там. Някои професори и строеви офицери не одобриха решението му. Те казаха, че с високите си бележки Джордж би могъл да отиде в артилерията, а може би дори при топографите. Ори настоя пред приятеля си да се вслуша в този съвет, но той остана непреклонен.

— Предпочитам да служа в пехотата с приятел, отколкото да хвърча насам-натам, яхнал предницата на някое оръдие, с куп непознати. Освен всичко друго, все още имам намерение да подам оставка в края на четвъртата година. За мен няма значение къде ще прекарам това време, стига да не ме стрелят прекалено често.

Ако Джордж не изпитваше особен възторг при мисълта да ходи на война, Ори, от своя страна, наистина искаше да се изправи лице в лице с опасността — да види слона, както обичаха да казват — на някое далечно бойно поле в Мексико. Понякога се чувстваше виновен, че изпитва такова желание, но бойният опит щеше да е безценен за човек, който иска да направи военна кариера. Макар началниците да не намериха за подходящо да повишат Ори в чин, това не беше променило избора му на цел в живота. Щеше да стане военен, независимо какво смятат другите.

Подобно на Ори повечето първокласници бяха силно възбудени, макар и малко стреснати, пред възможността да влязат в бой. Може би корпусът „разглезени аристократи“ от Уест Пойнт най-сетне щеше да има възможност да докаже на какво е способен. Това всъщност важеше за армията като цяло. Твърде много граждани се отнасяха с презрение към американския войник, заявявайки, че бил способен само на едно — да издигне симулантството във висше изкуство.

Въпросът с войната беше решен още преди Джордж и Ори да завършат. На 12 април мексиканският командващ в Матаморос наредил на генерал Тейлър да се оттегли. Старият Джаста-праста пренебрегнал предупреждението и в последния ден от месеца мексиканските войници започнали да преминават през Рио Гранде. В началото на май армията на Тейлър отблъсна три пъти превъзхождащ я по брой вражески отряд при Пало Алто и още веднъж при Рисака де ла Палма няколко дни по-късно. Танцът започна. Конгресът отговори на навлизането в американска територия, като на дванайсети май обяви война.

Войната стана повод да се развихри буря от противоречия. Джордж не отиде дотам, докъдето стигаха някои антиюжняшки виги, като например Хоръс Грийли, главният редактор на вестник „Ню Йорк Трибюн“, който нарече войната скалъпено заграбване на земя и предупреди, че една южняшка клика тика страната в „бездънна пропаст от престъпления и беди“. Джордж също се отнасяше с присмех към мексиканската пропаганда за някакъв несправедлив кръстоносен поход за изтикване на католицизма от Северна Америка. Тъй като беше очаквал да прекара четири лениви години в армията, той намираше войната просто за неудобна и досадна.

След като взе решение за рода войска, Джордж писа на баща си да задвижи връзките си. Сега най-сетне получи заповедта, с която го назначаваха в Осми пехотен полк. Ори обяви с изненада, че го пращат в същия полк. Джордж се направи на много изненадан от това съвпадение.

През юни, който се случи прекрасен, завършващите приеха добрите пожелания на своите професори и заудряха крак в последния си парад. Джордж и Ори навлякоха за първи път синята униформа на редовната армия — тъмносин мундир, светлосини панталони с тънкия бял кант на пехотата.

Бащата на Джордж и брат му Стенли присъствуваха на заключителния парад. Никой от семейството на Ори не успя да направи пътешествието от Южна Каролина. Веднага след парада Хазардови взеха кораба за Олбани, където имаха делова работа. Джордж и Ори бяха готови за тръгване около час по-късно.

Докато параходът се изтегляше от пристана, Ори пристъпи до перилото и проследи с очи пътеката, по която се изкачиха за първи път преди четири години.

— Ще ми липсва това място. Сигурно ще ми се смееш, но най-вече ще ми липсва барабанът. След известно време просто ти влиза под кожата.

Джордж не се засмя, но поклати глава.

— Ще ти липсва барабанът, който разделяше живота ти на неизменните малки отрязъци?

— Да. Това придаваше някакъв ритъм на деня. Схема и ред, на които можеш да се облегнеш.

— Е, господин Клечо, не тъгувай. Ще чуем предостатъчно барабани в Мексико.

Нощта се спускаше, докато заобикаляха остров Конститюшън. Когато плаваха надолу по Хъдсън, беше вече тъмно. В града отседнаха в „Америкън хаус“, а на следващия ден разгледаха забележителностите на Ню Йорк. На Бродуей срещнаха случайно неколцина сержанти от драгуните и за първи път им отдадоха чест. Ори се въодушеви.

— Вече сме военни. Официално.

Приятелят му сви рамене равнодушно. Преди Джордж да се качи на влака за Филаделфия, Ори го накара да обещае, че ще дойде в Монт Ройъл към края на отпуската си. След това биха могли да пътуват заедно до своя полк. Джордж се съгласи. През изминалите четири години беше започнал да харесва повечето южняци, които срещаше.

Освен това съвсем не беше забравил какво каза Купър Мейн за хубавите момичета от околността.

 

 

Едно от първите неща, които направи Джордж, когато пристигна в Лихай Стейшън, беше да разопакова метеорита, намерен в планината над Уест Пойнт. Избра му внимателно място на перваза на прозореца в стаята си, където никоя камериерка не би го сбъркала с боклук, та да го изхвърли. Сетне сплете длани под брадичката си и се загледа в скъпото притежание.

Минаха десет минути. Двайсет. В тишината богатото на желязо парче с грапава повърхност сякаш му говореше без думи, но гласът му беше могъщ и му разказваше за своята мощ, с която можеше да променя или унищожава всичко, построено или изобретено от човека. Когато най-сетне се надигна и тръгна да излиза от стаята, по гърба му пропълзяха студени тръпки, нищо че беше лято и в къщата беше горещо.

Малко бяха нещата, на които Джордж гледаше сериозно, а още по-малко онези, които докосваха по някакъв значим начин чувствата му. Парчето звездно желязо, веществото, което стоеше в сърцевината на Хазардовото богатство, правеше рядко изключение. През идващите години му предстоеше важна работа и затова нямаше намерение, докато е в Мексико, да срещне смъртта на храбрите, но бързо забравяните. Нека Ори прекарва живота си в уреждане на гранични спорове на бойното поле. Чрез железарския бизнес Джордж щеше да допринесе светът да се промени в много повече насоки.

В средата на септември си събра багажа и каза довиждане на семейството си. По време на едно осемдневно примирие армията на Тейлър напредваше към Монтерей в Мексико. Джордж следеше движението й, защото неговият полк беше част от Втора дивизия на Тейлър, командван от генерал Уърт. Осми пехотен полк вече беше участвал в истинско сражение и се предполагаше, че ще участва и в още такива.

По време на дългото пътуване с влак до Южна Каролина Джордж се опита да подреди представите си за северняци и южняци. В Уест Пойнт кадетите от двете части на страната бяха в почти пълно съгласие, че янките са по-добре подготвени, защото Северът имаше по-добри училища. Южняците обаче високомерно правеха уговорката, че това нямало толкова голямо значение; битките обикновено печелел не ученият, а смелият водач.

Ако го попитаха за регионалните различия, би характеризирал янките като практични, неспокойни, любопитни по отношение на обикновените неща в живота и изпълнени с желание да внасят подобрения в него там, където е възможно. За разлика от тях южняците му се струваха доволни от живота, който имаха. В същото време бяха склонни към безкрайни спорове и теоретизиране, винаги абстрактно, на теми като да речем политика, робството на негрите и конституцията.

Разбира се, робството винаги се разглеждаше като нещо положително. Интересно, но Джордж си спомняше думите на Ори, че невинаги е било така. Като момче подслушвал разговорите на баща си с господата, които му идвали на гости. Те често се насочвали към тази особена институция и веднъж чул Тилет да заявява, че някои елементи от робството били противни Богу и човеку. Но както забелязал Ори, след въстанията на Веси и Търнър вече нямало такива свободни разговори в Монт Ройъл. Тилет казвал, че това можело да доведе до ново въстание.

Джордж нямаше твърди убеждения по въпроса за робството, били те за или против. Реши, че няма да обсъжда въпроса в Южна Каролина и в никакъв случай няма да казва на Мейнови какво мислят останалите членове на семейство Хазард. Майка му и баща му не бяха фанатични аболиционисти, но вярваха, че робството е изцяло несправедливо.

Ори го посрещна с карета на малка спирка в гориста местност на Североизточната железопътна линия. По време на пътуването до плантацията приятелите разговаряха оживено за войната и за изминалите месеци. Ори каза, че семейството му се е върнало от лятната си резиденция две седмици по-рано, за да са вкъщи, когато пристигне Джордж.

Джордж беше очарован от пищната растителност на низината, поразен от големината и красотата на Монт Ройъл и запленен от семейството на Ори.

Или най-малкото от повечето негови членове. Тилет Мейн му направи впечатление на суров и подозрителен по отношение на външни хора. Освен това тук беше и Братовчеда Чарлс — момче с вулгарна красота, чието основно занимание сякаш беше да се усмихва начумерено и да се упражнява да мушка и финтира с голям ловджийски нож.

Естествено сестрите на Ори бяха твърде малки за Джордж. Току-що навършилата девет години Брет беше красива и умна, но донякъде избледняваше и се превръщаше във фон в присъствието на единайсетгодишната Аштън. По-голямата сестра беше най-хубавото малко момиче, което Джордж беше виждал. Каква красавица щеше да стане на двайсет!

През първия си ден в Монт Ройъл обикаля оризищата и научи как работи една оризова плантация. Късно следобед го предадоха на Клариса и двете й дъщери, които го отведоха в очарователна беседка в единия ъгъл на градината. Когато всички се настаниха удобно в плетени столове, две черни момичета им сервираха прекрасна лимонада и дребни сладки.

След малко Клариса се извини и отиде да види нещо в кухнята. Аштън сплете ръце в полата си и се вгледа с големите си тъмни очи в Джордж.

— Ори казва, че прякорът ви бил Мечо. Не ми приличате на мечка — рече тя и се усмихна, святкайки с очи.

Джордж прокара показалец под стегнатата си, пареща яка. Веднъж и той да не може да намери думи. Брет му се притече на помощ.

— Това е най-хубавата униформа, която съм виждала, макар че, да си призная, не съм виждала много.

— Не толкова хубава, колкото онова, което е вътре в нея — каза Аштън и при тези й думи Джордж взе да се изчервява. Сестрите приличаха на малки женички, а не на деца. Вместо да му достави удоволствие, флиртаджийската природа на Аштън го накара да се почувства неудобно.

Реши, че се дължи на възрастта й. Беше прекалено малка, за да се прави на кокетка и въпреки това го правеше. Хубавите жени привличаха Джордж, но той беше склонен да отбягва красивите. Прекалено добре съзнаваха привлекателността си и това често ги правеше непостоянни и трудни. Подозираше, че Аштън щеше да стане същата.

Тя продължаваше да го наблюдава над чашата си с лимонада. С облекчение се върна в мъжката компания, когато дойде краят на следобеда.

Две вечери по-късно Клариса оповести на масата плановете си да устрои голям пикник, на който Джордж да бъде представен на съседите и роднините.

— Ако имаме късмет, ще бъдем почетени с присъствието на сенатора Калхун. От няколко седмици той си е у дома във Форт Хил. Страда от белодробно заболяване, а климатът по поречието на Потомак само го изостря. Във вътрешността на страната въздухът е чист и хубав. Това му носи известно облекчение, което е причината… Тилет, защо правиш такива гримаси?

Всички глави се обърнаха към края на масата. Навън в тишината прокънтя далечна гръмотевица. Аштън и Брет размениха тревожни погледи. Беше сезонът на ураганите, които връхлитаха от океана с унищожителна ярост.

— Джон вече почти не се държи като един от нас — каза Тилет. На челото му кацна някакво насекомо. Замахна да го удари, после направи жест на раздразнение.

Едно негърче стоеше неподвижно в ъгъла и държеше пред себе си като мускет махало за прогонване на насекоми. В отговор на жеста на Тилет момчето скочи напред и размаха енергично махалото около главата му, но разбираше, че е закъсняло. Беше раздразнило собственика си. Страхът в очите на момчето даде на Джордж да разбере повече за връзката между господар и слуга, отколкото би научил след часове аболиционистки лекции.

— При всеки възможен случай вдигаме тост за Джон — продължи Тилет. — Издигаме статуи и слагаме паметни плочи, чествайки го като най-великия жив жител на щата — може би и на страната. Сетне той се отнася във Вашингтон и напълно пренебрегва волята на избирателите си.

Купър леко изсумтя, с което очевидно ядоса баща си.

— Хайде, татко — рече той. — Да не искаш да кажеш, че господин Калхун може да се счита за южнокаролинец само когато е на едно мнение с теб? Съпротивата му срещу войната може да е непопулярна, но пък е искрена. Всъщност споделя и подкрепя повечето твои възгледи.

— Което не важи за теб. Разбира се, не се вълнувам особено от този факт. — Сарказмът му накара Джордж да се почувства неудобно, а освен това подозираше, че дълбоко в себе си Тилет силно се вълнува.

— Добре — отвърна Купър и замахна безгрижно с чашата, без да обръща внимание на умолителните погледи на майка си. — Няма защо да се тревожиш за това, което мисля аз. Опасно е, когато не обръщаш внимание на онова, което мисли останалата част от страната.

Ръката на Тилет стисна салфетката. Той хвърли поглед към Джордж и направи усилие да се усмихне.

— Моят син се е самообявил за специалист по проблемите на страната. Понякога ми се струва, че на север би се чувствал повече у дома си.

Оставайки непреклонен, Купър каза:

— Дрън-дрън, та пляс. — Вече не се усмихваше. — Презирам проклетите аболиционисти с цялото им фарисейско удряне в гърдите. Но тяхното лицемерие не ме прави сляп за истината, която се съдържа в някои от обвиненията им. В момента, в който някой посмее да критикува нашата уредба, тук започваме да се браним като погнат глиган. Янките казват, че робството е зло, ние твърдим, че е благодат. Те сочат белезите по гърбовете на негрите…

— В Монт Ройъл няма да видите белези по гърба на никого — прекъсна го Тилет, заради Джордж. Купър не му обърна внимание.

— … а ние отговаряме с многословни декларации, че робите били щастливи. За Бога, та кой лишен от свобода е щастлив?

— Внимавай какво дрънка гадната ти уста пред децата — изкрещя Тилет.

Но младият мъж беше не по-малко ядосан от възрастния.

— Вместо да се поучим от истината, бягаме от нея. Задоволяваме се с онова, което сме били от сто и петдесет години — земеделци, чиято реколта зависи от потта на черни роби. Не обръщаме внимание на хора като бащата на Джордж, макар на север те да са станали безброй. Бащата на Джордж произвежда желязо, като наема свободни хора. Това желязо се превръща в машини. Машините създават бъдещето. Янките разбират каква е повелята на века, докато ние разбираме повелята на миналия. Ако сенаторът Калхун вече не повтаря като папагал установените възгледи на щата, толкова по-добре за него. Имаме нужда от още дузина подобни.

Гласът на Клариса прозвуча с неприсъща за нея острота.

— Невъзпитано е от твоя страна да приказваш така невъздържано пред нашия гост.

— Да, по дяволите истината. Добрите маниери над всичко. — Купър вдигна чаша сякаш за тост. Тилет му изби чашата от ръката.

Негърчето с махалото се наведе. Чашата се строши в стената. Брет изпищя и се сви на стола, вдигайки ръка към очите си. Ори погледна към гостенина и сви рамене; усмивката му говореше, че се чувства неудобно и поднася извинение.

Тилет кипеше.

— Изпи много вино, Купър. Ще направиш добре да се прибереш, докато още се владееш.

— Да, точно така — потвърди Клариса и макар да го каза тихо, прозвуча като заповед.

Купър наистина се държи малко като опиянен, помисли си Джордж. По-възрастният брат стана, вторачи се в баща си и се изсмя, преди да излезе бързо навън. Тилет стана морав — очевидно подигравката вбеси главата на семейството на Ори повече, отколкото ереста.

Никой не се усмихна, нито пък проговори до края на вечерята. Джордж се почувства потиснат. Явно в семейство Мейн съществуваше разцепление. Същото, което, както казваше баща му, бавно, но неумолимо разделя страната.