Джон Джейкс
Севера и Юга (66)

65.

Лунния изгрев познавам,

звездния блясък познавам,

положи това тяло в земята…

Думите от стария химн на Гулах долитаха ясно през прозорците на мрачната библиотека. Робите пееха за Хоумър, когото Чарлс бе докарал обратно с колата. Форбс бе оставил на произвола и на хищниците. Състраданието си имаше граници.

— Ето как се е случило, поне като свързвам фактите — казваше в този момент Чарлс. — Те са искали да убият Били.

Той пъхна пак пурата в устата си и протегна дългите си крака пред стола, на който седеше. Ори се мотаеше в ъгъла, сянката му падаше върху старата униформа.

— И като свържем твоя разказ с това, което ни разказа Мадлин, заключението е ясно. За Бога, Чарлс, не знаех, че го мразят толкова силно.

— И Брет каза почти същото, преди да си тръгне. Смятам, че тук голяма роля изигра ревността. Как е Мадлин?

— Беше добре, когато говорихме преди час. Предполагам, че отново си е легнала.

— Ламот сигурно я търси.

Ори кимна.

— Това е другото, което трябва да свърша тази вечер. Но първо по-важното. — Гласът му звучеше сурово. — Виждал ли си Аштън, откакто се върна?

— Видях я точно като идвах. Искаше да се погрижи за останките на Хоумър. Казах „не“ и тя изчезна.

Ори се запъти към осветения със свещи коридор. Къфи скочи от стола, на който бе задрямал.

— Намери госпожа Хънтун и съпруга й — му нареди Ори. — Кажи им, че искам да дойдат в библиотеката. Веднага!

Къфи бързо излезе. Чарлс се завъртя така, че да наблюдава братовчед си. През отблясъка, който хвърляха свещите, той видя твърдото изражение на лицето му.

— Помогни ми да запалим няколко лампи, Чарлс. Искам да видя жалките им физиономии, когато им кажа.

 

 

Аштън влезе в стаята силно зачервена. Тя моментално се хвърли в атака:

— Не понасям да ми се нарежда като на обикновена прислужница. И ако мислиш, че ще удостоя с отговор обвиненията на някакви негри и пройдохи, които само създават неприятности — Чарлс се изсмя, — жестоко се лъжеш.

Враждебността на Ори се изрази в леденоспокойния му тон:

— Никой няма намерение да те обвинява в нищо. Няма нужда от това. Фактите са достатъчно красноречиви.

Хънтун, който до този момент се въртеше зад жена си, сега мина отляво. Светлините на лампите се отразяваха в кръглите стъкла на очилата му:

— Виж какво…

— Спести си речта за Монтгомъри — прекъсна го Ори. — Имам да ви казвам едно-две неща и предпочитам да го направя колкото е възможно по-скоро. Първото се отнася до вашия роб, Хоумър. Той имаше ли… има ли семейство?

Отговори Аштън:

— Джеймс купи Хоумър от един господин в Савана. Мисля, че там имаше жена и деца.

— С които го разделихте, без да се замисляте. Всемогъщи Боже, нищо чудно, че янките ни презират!

Тя отново се нахвърли върху него, със смесица от ярост и високомерие:

— Ори, какво става с теб! Отказвам да търпя подобно отношение!

Избликът на Хънтун се присъедини като ехо към нейния:

— Това се отнася и за двама ни! Тръгваме си!

Ори кимна:

— Наистина си тръгвате.

— Ще занесем тялото на Хоумър обратно в Чарлстън.

— Не. Той ще остане тук при нашите хора. Ще се опитам да открия семейството му.

Хънтун си свали очилата, пое въздух и застана пред жена си:

— Аз настоявам. Негърът може да е мъртъв, но все още е моя собственост!

Ори го изгледа непоколебимо:

— Той остава тук. Ти не си достоен да го докосваш.

Хънтун наведе глава и се хвърли към брата на жена си. Опита се да го удари по челюстта с десния си юмрук. Ори отстъпи крачка назад, пресегна се и отби ръката на Хънтун, сякаш прогонваше насекомо.

Хънтун се спъна, изпъшка и падна настрани, като успя да се задържи на ръце и на коляно. Очилата му бяха все още в лявата ръка, когато тя се удари в пода. Чу се изхрущяване. Хънтун се изправи със залитане, а от изкривените телени рамки се изсипаха парченца стъкло. Лицето му беше синкаво.

Ори сякаш не го забелязваше и се обърна към Аштън:

— Днес ти скъса с това семейство. С Брет, с Чарлс, с… с всички нас. Щом с Джеймс напуснете тази плантация, никога повече не се връщайте!

— С удоволствие! — изкрещя тя.

Хънтун запротестира:

— Аштън, той няма право…

— Затваряй си устата и тръгвай! — Дръпна го за ръката и се понесе към вратата, като се мъчеше да се овладее. Там спря и погледна назад. Ори не можеше да познае сестра си, толкова голяма и противна беше омразата, която я заслепяваше.

— Само едно запомни — каза тя тихо. — Джеймс скоро ще получи важен пост в новото правителство. То ще държи под око хората, които правят нелоялни изказвания като това, че янките ни презирали. Правителството ще наказва предателите.

Тя излезе в коридора, а Хънтун заприпка след нея като послушно кученце. Когато се скри, последното късче стъкло падна от очилата му и звънко се удари в пода.

 

 

— Господи — каза Ори унило и с погнуса, — не знам какво става с нея.

Чарлс драсна клечка кибрит в подметката на ботуша си и запали изгасналата пура.

— Аз знам. Същото става и с много други хора, които срещам, откакто съм се върнал вкъщи. Когато някой вкуси от властта, здравият му разум излита през прозореца.

Поклащайки глава, Ори седна на бюрото, за да събере мислите си. Чарлс обяви, че има намерение да се разходи надолу към реката.

Ори извади от чекмеджето лист хартия за писма.

— Преди да тръгнеш, би ли помолил Къфи да влезе? Трябва да изпратя бележка до Резолют.

— Добре. Бих искал да поставя няколко от хората ни на пост. Когато Франсис Ламот научи как е постъпил Били със сина му, можем да очакваме посетители. Възразяваш ли някои от негрите да носят пушки тези дни?

— Не.

— Ще се погрижа тогава. — След него във въздуха остана димна диря.

 

 

Ори втренчено гледаше белия лист. Само преди година и през ум не би му минало да скъса със сестра си завинаги. Това, което се случи преди малко, отново доказваше колко ниско бе паднало семейството им.

Когато бе искрен пред себе си, той си признаваше, че никога не бе харесвал особено Аштън. Открил бе, че притежава безмилостна твърдост, която подхождаше по-скоро за мъж. Така че не подминаваше с лека ръка заплахите й. Един Господ знаеше какви коварни планове щяха да скроят със съпруга си в Монтгомъри.

Тези разсъждения скоро предизвикаха гнева му. Гняв, насочен към семействата Хънтун и Ламот и към всички онези безотговорни хора, които бяха потопили Юга в смут и безредици. Част от този гняв се изля в бързите и резки движения на писалката.

След пет минути бе готов. Изпрати Къфи, яхнал едно муле, с бележката и с пропуск. Робът се отдалечи под слабия дъжд, който беше запръскал. Когато Къфи се скри от погледа му, Ори загърби влажната тъмнина и влезе в къщата.

Дъхът му спря. Осветена от лампите, които вятърът люлееше на върха на стълбището, Мадлин гледаше надолу към него.

 

 

Джъстин държеше здраво страничните облегалки на стола, докато пъхаше левия си крак в ботуша. Робът, приведен над крака му, имаше основание да е нервен. Цяла вечер, докато чакаше пристигането на брат си, господарят на Резолют пиеше, крещеше и обърна къщата наопаки.

Главата на Джъстин беше увита с дълга марля. Тя покриваше ушите и темето и бе завързана под брадата му. Марлята скриваше шевовете, направени от доктор Сап. С помощта на уиски той притъпяваше болката, която, както го бе уверил докторът, щеше да изчезне след ден-два. Но неприятния белег навярно щеше да носи до края на живота си.

По алеята отвън се чу конски тропот. Джъстин сбърчи лице в един последен напън, изсумтя и напъха целия си крак в ботуша, като същевременно ритна и събори роба назад. Без да се извини, той тежко закрачи към коридора.

В прозорчето над вратата се отразяваше светлината на боровите факли, които ездачите носеха. Когато вратата се отвори с трясък, факлите задимяха. Франсис влезе вътре. Джъстин можеше да види силния дъжд, който падаше косо зад гърба на брат му.

— Отне ми известно време да намеря трима негри, на които мога да поверя пушки, но вече сме тук.

— Добре — каза Джъстин, — ще доведем тази мръсница обратно преди изгрев.

Франсис попи с кърпичка мокрото си лице.

— Не мислех, че тя означава толкова много за теб.

— Не тя. А честта ми. Репутацията ми. Какво, по дяволите, е това?

Двамата изтичаха навън точно когато мулето на Къфи се задаваше с тропот по алеята. Робът носеше пропуска, окачен с канап на врата му. От силния дъжд мастилото по него се стичаше на малки сини вадички. Къфи слезе от мулето и почтително свали подарената му стара шапка от боброва кожа. Той извади лист хартия, на който бе написано нещо. Той бе сгънат и запечатан с печат за писма.

— Това е за вас, гус’ин Ламот.

Джъстин грабна листа. Къфи подозираше, че съобщението няма да се посрещне радостно, затова изтича обратно при мулето, яхна го и бързо се отдалечи.

— Това копеле — прошепна Джъстин. Бе спрял след първите два реда и не можеше да продължи нататък. Лицето му посиня. — Това непоносимо, самонадеяно копеле!

Той видя, че негрите на Франсис го наблюдават, завъртя се и влезе обратно в къщата, за да скрие смайването си. Брат му го последва. Издърпа бележката от ръката на Джъстин и я занесе под лампата на стената, където неотдавна бе висяла сабя. Франсис прочете краткото послание до края и поклати глава.

— Защо Мейн ще приютява жена ти?

— Ти пълен идиот ли си, Франсис? Копелето ме мрази. Винаги ме е мразило. За него няма нищо по-хубаво от това, да ме види унизен пред цялата околност.

— Казва, че ако кракът ти стъпи в неговото имение, ще те застреля — Франсис сгъна бележката. — Вярваш ли му?

— Не.

— Аз пък му вярвам — развълнувано продължи Франсис. — Остави я. Нито една жена не заслужава живота ти. Жените са като заменимите части на машината. Можеш да получиш от една същото обслужване както от всяка друга.

Грубият софизъм намери отзвук. Съвсем вярно. Джъстин искаше да отмъсти жестоко на Мадлин, задето го унизи, и на Ори — за тази последна обида. И все пак му бе омразна мисълта да се мъкне из околността и да дава публичност на загубата си. И, което бе по-важно, той наистина не желаеше да застане пред пушка, която държи Ори.

С облекчение Франсис забеляза, че може би ще успее да убеди брат си да се откаже от отмъщение. Той се засмя и го потупа по рамото:

— Виж какво. Ако толкова искаш да й отмъстиш…

— Искам да отмъстя и на двамата.

— Добре, и на двамата. Ще помоля Форбс да измисли някакъв начин. Предполагам, че Форбс е тук…

— Не е.

— Не се ли е върнал?

— Не още.

— Странно!

— О, надявам се, че с Престън са отишли да празнуват.

Тази забележка удовлетвори Франсис:

— И аз не бих отказал някоя и друга чашка.

Джъстин тъкмо наливаше уиски в две чаши, когато робите, които чакаха в дъжда, се раздвижиха неспокойно. Братята изскочиха навън и видяха да пристига Престън Смит. Беше бесен и целият опръскан с кал като коня си. Той скочи на земята и с олюляване дойде при Франсис.

— Препусках през целия път до вашата плантация. Казаха ми, че сте тук.

— Престън, какво се е случило?

— Оня войник — янки уби Форбс.

Дребният Франсис Ламот сякаш се сви и смали още повече. Престън се опита да поукраси някои подробности, но не би могъл да преиначи историята, защото не би звучала правдоподобно. Явно беше, че Форбс и Престън са оплескали плана за отмъщение и Форбс си беше получил заслуженото.

Колкото и да беше странно, Франсис не можа да се ядоса истински. Чувстваше се стар, уморен, победен. По-късно може би щеше да поиска главата на Чарлс Мейн, но в този момент изпитваше някаква тъжна апатия.

— Франсис? — Джъстин докосна брат си по ръката. — Ще дойда с теб в Монт Ройъл. — Мисълта за това му беше противна.

Със сухи очи и приведено тяло Франсис поклати глава:

— Отивам си вкъщи. Трябва да кажа на майка му.

Той яхна коня си и бавно потегли в дъжда, а робите му го последваха в индианска нишка.

 

 

— Не трябваше ли да си в леглото? — попита Ори от подножието на стълбите.

— Чувствам се добре — каза Мадлин. — Не съм се чувствала така добре от много, много време насам.

Вярваше й. Въпреки че беше извънредно бледа, очите й бяха по-бистри отколкото при предишния им разговор. Той я изчака, докато тя слизаше, притеснено оправяйки неприбраната си коса.

— Сигурно изглеждам ужасно.

— Изглеждаш чудесно.

— Роклята ми е в такова състояние…

— Мадлин, няма значение. Единственото, което има значение, е че си тук!

Копнееше да я обгърне с ръка, да я притисне до себе си и да я целуне. До болка го желаеше. Спомените от срещите в Параклиса на Спасението го връхлетяха. Спомни си каква битка бушуваше в душата му — дали да признае или да потисне чувствата си към нея. Противоречието го връхлетя с нова сила.

— Бих искала да изляза навън — каза тя.

— Навън вали.

— Знам. Чух дъжда, когато се събудих. Но въздухът е толкова упоителен и освежаващ. Месеци наред бях уморена… постоянно.

„И необяснимо уединена и недостъпна“ — добави в себе си Ори. Изведнъж му хрумна една мисъл:

— Да не си взимала някакво лекарство?

— Какво?

— Лекарство. Някои от лекарствата те карат да се чувстваш постоянно уморен. Нали Лонзо Сап беше лекарят на Джъстин?

— Точно така.

— Той предписвал ли ти е нещо?

— Сок от целина, но това беше… о, преди много месеци. Толкова отдавна, че не мога да си спомня кога точно. Мога само да кажа, че го пих няколко седмици.

— И оттогава нищо друго?

— Нищо.

— Е, радвам се, че си по-добре, каквато и да е била причината. Този ден беше тежък, след тежки седмици, но всичко свърши.

При разговора им на горния етаж, той й беше описал накратко събитията, сполетели Били и Чарлс. Тя бе възмутена от поведението на Форбс, но не и изненадана. Ори още не й беше казал, че беше прогонил Аштън и съпруга й от дома си. Колкото до писмото до Джъстин, щеше да запази новината за себе си, поне докато не разбере как ще й подейства.

„Лекарство“. Думата събуди у Мадлин нова верига от тревожни усещания. Тя се опита да си припомни случаите, когато храната й сякаш имаше странен вкус. Беше ставало твърде, твърде често. Но нито веднъж не беше достатъчно хитра, нито пък достатъчно непочтена, за да заподозре мъжа си. Беше ли възможно да са й давали някакво успокоително, за да я прекършат? Че Джъстин би могъл да направи такова нещо беше колкото поразително, толкова и вероятно. Никога нямаше да получи доказателства, предположи тя. Но подобни действия от негова страна биха обяснили месеците на умора и апатия.

— Мадлин? — Нежният му, загрижен глас прекъсна размишленията й. Тя се обърна към него. — Лицето ти имаше ужасено изражение. За какво мислеше?

— Мислех си за Джъстин. Какво, смяташ, ще направи, след като разбере, че съм го напуснала?

— Надявам се, че нищо няма да направи.

Тя прекоси вестибюла:

— Никога няма да се върна при него.

Той я последва и й отвори вратата:

— Това ме прави много щастлив!

Дръпна резето на вратата и я погледна в лицето. Гласът му трепереше от желание:

— Бих бил още по-щастлив, ако останеш при мен!

Тя стоеше и се взираше в дъжда. Ръцете й бяха скръстени пред гърдите, дланите й обхващаха лактите.

— Обичам те заради това, което каза, скъпи. Но сигурен ли си, че ще имаш сили да преживееш скандала?

Застанал зад нея, той се изсмя:

— Какво е един скандал в този обезумял свят?

Ръката му обгърна раменете й.

— И в ада бих отишъл заради теб, Мадлин! Не го ли знаеш?

Тя сложи лявата си ръка върху неговата.

— Нямах предвид клюките за прелюбодеяние.

— А какво?

Тя се извърна и си пое дълбоко дъх.

— Нещо, което никой не знае, освен, може би, неколцина в Нови Орлеан, които сигурно са вече доста стари.

Тя се взря в мрачното му, уморено лице. След всичко, което се беше случило през деня, повече не можеше да крие истината.

— Прабаба ми е пристигнала от Африка в Нови Орлеан на борда на робски кораб. Аз съм една осма негърка. Прекрасно знаеш какво значи това по тези места. — Тя му показа опакото на китката на бялата си, изпъстрена с вени ръка. — В очите на повечето хора кожата ми би изглеждала черна като въглища.

За момент беше зашеметен от разкритието. Но в сравнение с останалите преживявания през деня това не успя да го разтърси. Той я помилва с длан по бузата и каза нежно:

— Това ли имаше да ми кажеш?

— Не съвсем. Произходът на майка ми означавал, че тя не е можела да общува с бели мъже, освен по определен начин. Не е можела да живее по-добре, освен чрез определени действия. Била е проститутка. Баща ми я открил в един бардак в Нови Орлеан, но я обикнал толкова силно, че я отвел със себе си и се оженил за нея… въпреки всичко, което знаел.

— Аз те обичам също толкова силно, Мадлин!

— Не бих искала да казваш това само за да…

— Също толкова силно — повтори той, наведен над устните й.

Първата им целувка беше плаха. След толкова месеци на раздяла те бяха почти непознати, и то уморени непознати.

Но той скоро усети приливът на чувства да се надига отново, прилив на дълго потискани чувства.

Тя се облегна назад и сключи ръце зад врата му. От тъмнината навън нахлуваше дъжд, мокреше челото й и блестеше в брадата му.

— Разбира се — сега в очите й блестеше надежда, — много малка е вероятността тайната да излезе наяве. Неколцината, които я знаят, са твърде стари и твърде далеч оттук.

Той я целуна отново.

— Не ме интересува! Разбра ли? Не ме интересува!

Като извика тихо, тя се притисна към него:

— О, Господи, колко отдавна те обичам!

Той почувства тялото й плътно до себе си, гърдите й, закръглените й бедра. Развяната й коса докосна нежно бузата му.

— И аз те обичам.

— Отведи ме горе!

— Мадлин, сигурна ли си, че…

Тя го прекъсна с целувка:

— И двамата чакахме толкова дълго, Ори. — Тя пак го целуна страстно. — Прекалено дълго!

— Да — каза той, като я поведе по стъпалата, — прекалено дълго.

 

 

В тъмнината на ергенската му стая тя се съблече без никакъв свян. Нежните й и състрадателни ръце му помогнаха да направи същото.

Ори се страхуваше, че тя ще се отврати от вида на ампутирания му крайник. Беше благодарен на тъмнината, че го скрива. Тя го целуна и прокара ръце по цялото му тяло, включително и по осакатеното място. Споделяше недостатъка му така, както той бе споделил нейните преди това: без страх и отвращение. Притисна голото си тяло към неговото и страстта им ги понесе като отприщен бент. Облекчението им беше огромно и пълно. Те потъваха един в друг, после се издигаха на вълните на умората, после отново потъваха във връхлитащите ги приливи.

Сега си почиваха в полудрямка, ръцете й лежаха върху гърдите му, а тихият й шепот се открояваше сред успокояващия ромон на дъжда и гласа на Чарлс долу на пътя; явно викаше към един от часовите, които беше поставил.

Е, можеше да се оправи и сам в пазенето на Монт Ройъл за час-два. Ори не искаше за нищо на света да развали момента. Никога преди не беше изпитвал такава радост.

 

 

През първите си дни в Монт Ройъл Мадлин се оплакваше от най-различни неща. Страдаше от сърбежи и от жажда, която не можеше да утоли дори с огромни количества вода. В часовете от изгрева до залеза хладни тръпки се редуваха с периоди на обилно изпотяване. На сън често се мяташе и бълнуваше. Докторът, който Ори извика, не можеше да постави по-определена диагноза от „женски оплаквания“ и дори когато го произнасяше, в тона му личеше несигурност. Предписа й три вида тонизиращи средства, но Мадлин отказваше да ги пие.

Внезапно изпадаше в безпричинен гняв, въпреки че след десетия ден това започна да се случва по-рядко. Същевременно симптомите започнаха да се проявяват по-умерено, а после напълно изчезнаха.

Веднага последва забележително подобрение. Бледността й изчезна. Кожата й отново стана розова и жизнена. Сапунът и упоритото ресане възстановиха блясъка на черната й коса. Напълня с шест килограма и вече нямаше онзи измъчен вид, който бе постоянен повече от година.

Чарлс задържа въоръжените роби на пост още две седмици. Нямаше посещения от двамата братя Ламот, нито заплахи, под каквато и да е форма, но беше ясно, че събитията от мястото на дуела вече са им известни. Къфи беше ходил до поляната и бе открил, че тялото на Форбс е изчезнало.

Един следобед Чарлс срещна Франсис, докато яздеше по пътя край реката. Чарлс дръпна юздите, сърцето му биеше учестено. Обвинението на по-възрастния мъж беше късо и рязко:

— Твоят приятел уби сина ми!

— Уби го на дуел — поправи го Чарлс. — Уби Форбс, след като прие неговото предизвикателство. А и дуелът не беше честен. Престън Смит нарочно не зареди револвера на моя приятел. Съжалявам, че Форбс е мъртъв, Франсис, но съм готов винаги да свидетелствам за тези обстоятелства. Пред съда или на дуел. Ти избираш.

Франсис му отправи дълъг, мрачен поглед и отмина.

Така свърши всичко.

 

 

Чарлс постепенно смекчи режима на наблюдение над Монт Ройъл. Ори изчете внимателно една медицинска книга от богатата библиотека на баща си и откри, че симптомите, които в последно време се проявяваха у Мадлин, съвпадат с тези на човек, който изведнъж е спрял да взема редовната си доза лауданум. Защо докторът бе постъпил като невежа? Ори предположи, че тъй като е местен, лекарят е познавал мъжа на Мадлин и не е искал да се намесва в неприятни семейни истории. За него е било по-добре да се покаже некомпетентен, отколкото да враждува с братята Ламот.

Мадлин и Ори стигнаха до извода, че Джъстин месеци наред тайно й е давал тинктура от опиум, за да притъпи сетивата й. Естествено, това е било възможно само със съучастието на домашните роби. Очевидните обстоятелства, а също и нейната нова енергичност и възстановеният й ясен ум подкрепяха вероятността на тази теория. Но никога нямаше да бъдат сигурни.

Всяка вечер, след като Чарлс вечеряше с тях и се оттеглеше, Ори и Мадлин обичаха да обсъждат новините на деня от Чарлстън. Много малка част от тях можеха да се приемат като достоверни. Единия ден „Мъркюри“ обявяваше, че гарнизонът на Андерсън е готов за изтегляне; на другия обявяваше тази история за поредния слух. Така продължи до средата на март, а междувременно Борегард прилежно престрояваше батареите, за да бомбардират успешно Съмтър, ако станеше нужда.

Други слухове предупреждаваха, че от Север пристига освободителна флотилия. Но единствените представители на правителството на янките, които се появиха, бяха трима мъже, изпратени да дадат оценка за положението на Андерсън. Един от тримата беше полковник Леймън, известен като приятел на Линкълн.

Предполагаше се, че новият президент обмисля решението си за форта. Губернаторът Пикинс продължаваше да настоява, че всеки опит да се изпратят подкрепления на Съмтър ще бъде отблъснат. Президентът Дейвис също повтори обещанието си да превземе Съмтър със сила, ако не може да бъде спечелен с преговори.

Такива изявления задълбочаваха черните мисли на Ори. Той усещаше, че целият Юг е тласкан да върви по мрачен път и мракът ще става все по-непрогледен. Сънищата му бяха изпълнени с барабанен бой, писъци, стрелба; глупаците, които дърдореха за славна война заради поругана чест, никога не бяха и помирисвали вчерашен труп на бойното поле.

Националната ситуация насочи мислите му към парите, които Джордж беше вложил в „Звездата на Каролина“. С всеки изминал ден вината за тази инвестиция все повече му тежеше. Ранният април донесе нова вълна от слухове, включително и един много упорит — че от Ню Йорк по море са потеглили военни подкрепления. Хънтун и другите гълтачи на огън периодично призоваваха за акция срещу форта в пристанището. Всичко това накара Ори да вземе едно решение.

Чарлс се опита да го разубеди, като каза, че ако войната избухне, това го освобождава от отговорност. Ори му се противопостави — войната не го освобождаваше от нищо, тъй като Джордж и пени не би рискувал в едно толкова несигурно начинание, ако не го правеше заради приятелството им.

Хвана влака за Атланта и остана там седемдесет и два часа. Когато се качи на обратния влак, носеше малка чанта.

Пристигна в Чарлстън на единайсети април вечерта. Промъкна се през гъстите тълпи до Трад Стрийт. Купър се учуди, като го видя.

— Ходих в Атланта — обясни Ори. — Ипотекирах Монт Ройъл.

— Какво? — Купър почти изгуби дар слово от изненада.

— Дължим на Джордж част от парите или дори всичките. Дължим му ги сега, преди да започнат да стрелят. Взех шестстотин и петдесет хиляди долара — той побутна чантата с крак. — В брой.

— За цялата плантация? Това е само част от стойността й.

— Късмет имах, че изобщо взех някакви пари. Искам от теб толкова, колкото можеш да намериш, и то веднага.

— Как ми предлагаш да ги намеря?

— Имаш имоти. Корабната компания и собствеността на остров Джеймс. Все още имат стойност.

— Ори, местните банки сега няма да ми дадат заем.

— Опитай!

Купър погледна измъченото лице на брат си и видя, че няма място за спор.

— Добре — въздъхна той. — Утре сутринта. Ще видя за стаята ти. Трябва да поспиш.

 

 

Ори се събуди в тъмното и чу гърмежи. Червена светлина се процеждаше през капаците, които беше затворил заради пролетния бриз. Бутна ги. Един снаряд прелетя във висока дъга над покривите, а после гръмна.

Втурна се надолу по стълбите. Купър, Джудит и децата стояха на прозорците.

— Колко е часът?

— Четири-четири и половина, там някъде — отговори сънено Джудит. — Май че е пристанищната батарея.

Още един гръм, още един червен отблясък над покривите и кулите. Подът се разтресе. Купър кимна и прегърна децата си като закрилник. Ори никога не беше виждал брат си толкова тъжен.

— Край. Във война сме — каза Купър. След миг добави: — Не мисля, че банките ще работят тази сутрин.