Джон Джейкс
Севера и Юга (62)

61.

Пъхнал фуражка под мишница, в ранния следобед на следващия ден Били обикаляше пред кабинета на майор Андерсън. Командирът дописваше извинително писмо във връзка с инцидент във Форт Маултри. В едно от ученията снаряд беше попаднал в балите памук във форта и ги беше подпалил. При честите проверки на бойната готовност на батареите на Съмтър и Южна Каролина такива случки бяха нещо съвсем обикновено. Ала след всяко подобно произшествие виновниците бързаха да се оправдаят пред противниковата страна. Повечето от обясненията бяха натруфено формални, но според Били в настоящото напрегнато положение, когато война можеше да избухне от всеки инцидент, прекалените любезности бяха за предпочитане пред липсата им.

Харт, ординарецът на Андерсън, се появи с готовото писмо.

— Майорът ще ви приеме ей сега, господине — рече сержантът и се забърза надолу по мрачния кънтящ коридор.

Били влезе в кабинета на командира. Иззиданата от тухли стая бе малка и мръсна. Осветяваше се единствено от бледия пламък на полуизгоряла свещ. Били се изпъна почтително и отдаде чест, ала майорът му отвърна вяло и уморено. Сетне посочи към един стол.

— Седнете, лейтенанте. Починете си, защото следващите няколко дни едва ли ще имате време за отдих. — Пръстите му трепереха, докато развързваше обемиста платнена торба, цялата на мазни петна. — Написал съм някои препоръки към генерал Скот. Бих искал вие да му ги занесете.

— Във Вашингтон ли, господине?

— Да. Желая да уведомя генерала, че по моя преценка се нуждаем поне от двайсет хиляди души, за да пробием защитата на пристанището и да подсилим гарнизона с нови попълнения. В торбата има и поверителни сведения, така че внимавайте! Стегнете багажа си и след три часа ви искам тук готов за тръгване.

На Били му се зави свят от радост. Мечтата на всеки войник от гарнизона бе да се измъкне от това мрачно и потискащо място, макар че малцина си го признаваха. Дали ще му се отдаде възможност да се види с Брет, преди да напусне Чарлстън?

— Ще се приготвя по-бързо, господине.

— Не е необходимо — поклати глава Андерсън. — Харт сега ще отплава да връчи извиненията ми на капитан Калхун. Поръчал съм му преди това да се отбие при Пикинс в хотел „Чарлстън“ и да ви вземе разрешително. Нали знаете, в тия времена напускането на гарнизона е рискована работа дори и със съгласието на губернатора. Имам сведения, че при всяко отиване на лодка от нашия док до батареята, се присламчват какви ли не хора. Въобразяват си, че ще дойде Дабълдей — изсмя се той и добави: — Както и да е, Харт няма да се върне скоро. Ще тръгнете привечер или малко по-късно.

— Слушам, господине.

— А! Лейтенанте, съберете всичкия си багаж. Няма да се връщате.

— Моля?! — пребледня Били и се втренчи в Андерсън. Новината го потресе. Как ще остави Брет в град, който всеки момент можеше да пламне в огъня на войната? Майорът прекрасно знаеше връзката му с Брет, но защо тогава се усмихваше така странно? Да не си е загубил ума?

— Давам ви еднодневен отпуск — обясни му бързо Андерсън. — Утре вечер трябва да се качите на влака за Вашингтон. А междувременно можете да се обадите на младата си дама. Ако й изпратите съобщение веднага, ще имате достатъчно време да се ожените. Харт ще й предаде бележката, стига да я напишете в следващите десет минути.

Били занемя. Не можеше да повярва на късмета си. Андерсън веднага забеляза душевното му състояние.

— Хайде, хайде, лейтенанте! Съвземете се! Все някой трябва да отиде. Защо пък не вие? Изпратих лейтенант Мийд във Вирджиния при болната му майка, но вашата задача е къде-къде по-интересна. Разбирам, че навлизам във водите на прекия ви началник, но, надявам се, той ще ми прости, като му обясня обстоятелствата. — Андерсън отново придоби сериозно изражение. — Възможно е да имате проблеми при прекосяването на града дори и с разрешителното на губернатора. Затова искам да останете тук, докато се стъмни.

Били реши повече да не подлага късмета си на съмнение, а да се възползва от щастливото стечение на обстоятелствата.

— Господине, ако шхуната ме отведе до корабостроителницата на Купър зад митницата, ще накарам Купър Мейн да намери покрита кола и да ме закара до Трад Стрийт; ще вземем Брет и ще се измъкнем от Чарлстън преди зазоряване.

— Не искате ли да се венчаете в дома на Мейн?

— Мисля, че е по-безопасно да отидем до Монт Ройъл. Влакът спира недалеч от плантацията.

— Във всеки случай преминаването през града ще ви създаде най-големи трудности. Съветвам ви да държите револвера си зареден през цялото време.

Били отдаде чест, завъртя се и остави командира тъжно загледан в свещта.

 

 

— Вие сте отличен офицер, лейтенант Хазард — стисна ръката му Андерсън малко по-късно, когато пристигна лодката. — А след някоя и друга година в армията сигурно ще се прочуете. Поздравете годеницата си от мен.

— Непременно, господине. Не мога да ви се отблагодаря…

— Напротив, можете. Отнесете документите на Скот. Искам генералът да разбере, че поема голям риск, ако заповяда да атакуваме крайбрежието със стотина войника в корабни лодки — гласът му прегракна от напрежение. — Неведнъж съм казвал и пак ще повторя: ако тази страна потъне в хаоса на кръвопролитията, вината няма да бъде наша, а на главното командване във Вашингтон — отстъпи крачка назад и изчезна в мрака.

— Моля, господине, качете се на борда — долетя глас от палубата на малката шхуна. Били вдигна глава и над компасната будка забеляза очертанията на нечие лице. Забърза надолу по стъпалата, заслушан в плющенето на платната, което му се стори някак злокобно.

— Слава Богу, че си бях вкъщи, като пристигна ординарецът на Андерсън — рече Купър, когато Били скочи на кея. — Джудит чака в каретата.

— Ами Брет къде е?

— У дома. Искаше да дойде с нас, но Джудит я остави да приготвя багажа. Няма да й стигне времето да си събере чеиза. Трябва да потеглим преди изгрев-слънце. Вече изпратих човек до Монт Ройъл. Ори ще се опита да уреди свещеник за утре в един часа.

— Кога тръгва влакът?

— След около три часа. В четири и половина.

Продължиха да разговарят, докато крачеха бързо към каретата в другия край на пристана. Сърцето на Били биеше лудо. Въпреки напрежението той се чувстваше опиянен и щастлив за първи път от месеци насам.

— Благодаря ти, Герд — обърна се Купър към висок набит мъж, който му подаде поводите. — Аз ще карам. Били, стой далеч от прозореца. Около митницата винаги се шляят разни безделници, а тия копчета на униформата ти светят като фарове. — Купър се опитваше да говори безгрижно, ала в гласа му се прокрадваше тревожна нотка. Той се помъчи да се качи на мястото на кочияша, но се подхлъзна. Намръщи се, направи още един опит и добави: — Така е, като няма човек роби. Всичко трябва да върши сам. Нищо чудно, че робството се е задържало толкова години.

Били се засмя и отвори вратата отляво. Джудит седеше от другата страна. Той я поздрави и попипа кожената торба, преметната през лявото му рамо. Закопчалката беше наред.

Купър подвикна на коня и го пришпори. Минаха покрай магазина и фенерът, поставен на островърхия покрив, освети лицето Джудит. По бузите й блестяха сълзи.

— Какво има? — възкликна той.

— Нищо, нищо — усмихна се тя през сълзи. — Знам, че е глупаво, но не мога да се сдържа. В тия времена човек има толкова малко радости — подсмръкна тя и поклати отривисто глава. — Извинявай!

— Няма защо. И аз се чувствам така.

— Внимание! — предупреди ги Купър. — Тази вечер тълпите са по-големи от обикновено.

Били премести сабята си, за да се движи по-лесно, и частично освободи револвера от кобура. В тъмната нощ се разнасяха бурни разговори и смях. Внезапно един от тълпата извика:

— Хей, вие там, спрете!

Каретата забави ход. Стомахът на Били се сви на топка. Купър отново изруга.

Гласовете се чуваха все по-силно. Били се дръпна към средата на седалката, където бе най-тъмното място в каретата. През десния прозорец едва разпозна смътните очертания на митницата, бивша собственост на федерацията.

Каретата спря. Джудит притаи дъх.

— Кажете името си и какво търсите тук по това време — долетя груб глас.

— Казвам се Мейн и живея в Чарлстън, а какво търся тук си е моя лична работа. Сега пуснете коня, ако обичате, и се отдръпнете.

— Изглежда редовен, Сам — обади се друг човек, ала мъжът с грубия глас промълви нещо.

Били долови някакво раздвижване навън. Джудит сграбчи ръката му.

— Залегни! Ще проверят кой е вътре — прошепна тя.

Купър размаха камшика, ала каретата не помръдна.

— Пуснете коня! — заповяда Купър, но точно в този миг на прозореца се показа нечия глава. Човекът се качи на стъпалото. Фенерите на митницата осветяваха вътрешността на каретата. Мъжът се хвана за рамката на прозореца и присви очи.

— Вътре има войник!

— Да не е Дабълдей? — разнесоха се викове в тълпата.

Хората се скупчиха в тесен кръг около каретата и взеха да се блъскат, за да надникнат през прозореца. Били извади револвера си. Някой нареди на Купър да слезе. В отговор той шибна човека с камшика и непознатият изкрещя от болка. Купър изруга като кочияш и пришпори коня.

Каретата рязко потегли. Междувременно мъжът на стъпалото бе отворил вратата и се мъчеше да се вмъкне вътре. Едната му ръка все още стискаше здраво долната част на отворения прозорец. Били се пресегна и го удари с дръжката на револвера през кокалчетата. Пръстите на човека се свиха конвулсивно, ала той запази равновесие. Тогава Били вдигна крак и ритна вратата. Тя се блъсна с всичка сила в мъжа и той се загуби от погледа им.

Свити юмруци и гневни погледи прелетяха покрай тях като в мъгла. Сетне Купър подкара бясно коня към тъмните улици отвъд митницата. Свърна надясно в първата срещната пресечка и едва не преобърна каретата с безумната си скорост. Били на свой ред се опитваше да хване вратата и да я затвори, но за малко не излетя с главата напред при един от завоите. Миг по-късно той се отпусна на седалката, положи револвера на крака си и пое дълбоко дъх.

— Справи се чудесно! — поздрави го Джудит.

— Нямаше как. Не исках да пропусна собствената си сватба — усмихна се пресилено той, а сърцето му все още биеше лудо. Надали щеше скоро да забрави кръвожадните погледи на тълпата. За сетен път се убеди колко дълбоки и непримирими бяха станали противоречията.

 

 

Като видя Брет, мрачните му мисли отлетяха в същия миг. Останали сами в хола, двамата влюбени дълго се прегръщаха и целуваха.

Били почти бе забравил уханния аромат на косите й, сладкия вкус на устните й, твърдия допир на гърдите й, когато се притискаше към него. Накрая, задъхани от вълнение и усмихнати, те седнаха на един диван и се хванаха за ръце.

— Как ми се иска да се оженим веднага! — възкликна тя. — Сигурно няма да мигна цяла нощ.

— Няма да се връщам в Чарлстън — каза Били неохотно. — Убедена ли си, че желаеш да дойдеш с мен на север?

Брет за първи път осъзна сериозността на въпроса му. Обзе я несигурност, сетне страх. Ще бъде трудно да живее сред янки, далеч от семейството си. Ала тя го обичаше и в момента нищо друго нямаше значение.

— С теб бих отишла на края на света — промърмори тя до бузата му.

 

 

Малко след десет часа същата вечер Купър посети дома на Аштън до източния край на Батареята. Тя го слушаше внимателно и с мъка запазваше спокойствие. След като Купър си тръгна, Аштън се втурна в кабинета на Хънтун да му съобщи новината.

— Не ща и да чуя за сватбата на някакъв проклет янки — хвърли той ядосано писмото, което четеше.

— Джеймс, тя ми е сестра. Ще отидем! — заяви твърдо Аштън, повдигна полите си и излезе припряно, без да дочака отговора на мъжа си. Спря се чак в гостната. Притисна длани до бузите си и се опита да се съсредоточи. Ако всичко вървеше добре, утре по това време Били и сестра й щяха да са си отишли завинаги.

Какъв късмет само! Точно това й трябваше!

Тя се усмихна едва-едва и се приближи до бюрото, където държеше сметките за домакинството. Седна и написа бележка на Форбс да тръгне рано сутринта нагоре по реката. Разрешаваше му да вземе помощник, ако иска, но на всяка цена доверен човек. Трябваше да чака в Резолют за по-нататъшни инструкции.

Добави още няколко реда с напътствия и затвори писмото. Запечата го с восък и изтича до кухнята.

— Рекс, отнеси това на господин Форбс Ламот! Потърси го в стаята му при Гибс. Ако не е там, виж в бара на „Милс Хаус“. Барманът обикновено знае къде се намира господин Ламот. Да не се връщаш, докато не го намериш и не му предадеш лично писмото! — шибна го тя с камшика.

Изплашен от удара, Рекс кимна и продължи да кима, докато тя му говореше, ала веднага щом се скри от погледа й и излезе през задната врата, в очите му проблесна дива омраза и неистово желание да й отмъсти.

 

 

Късно на следващата сутрин пълната карета, карана от Купър, пристигна в Монт Ройъл. Слабото мартенско слънце препичаше приятно, а в синьото небе нямаше нито едно облаче.

Каретата спря и децата първи изскочиха навън. Братовчедът Чарлс разроши нежно косата на Джуда, сетне прегърна Мари-Луиз през кръста, вдигна я и я завъртя в кръг. Тя се притисна здраво към него и запищя от удоволствие.

Джудит излезе след Брет. После се показа Били, изпотен и скован в новия си костюм, взет посред нощ от един шивач — германец. Били се изненада, като видя Чарлс в пълна униформа, с излъскани копчета и препасана сабя.

Двамата приятели се прегърнаха.

— За Бога, как ти хрумна да се издокараш така?

— В твоя чест, Били — усмихна се Чарлс. — Реших, че щом един офицер ме кани за кум, трябва да съм на ниво. В интерес на истината, униформата ми липсва. Армията също.

Ори се появи на вратата. Носеше дълго черно сако, което подчертаваше мрачния му вид. Той се обърна към шумната групичка на верандата:

— Преподобният Секстън ще бъде тук в дванайсет и половина. Казах му да дойде по-рано за всеки случай, защото нали го знаете какво е пиянде. Предполагам, че ще иска да удари едно по-силно, та да издържи до края на службата.

Всички се разсмяха. Купър свали малък кожен куфар от каретата. В него Били бе прибрал револвера, униформата и поверителните документи. Купър го замъкна към къщата, тръшна го на прага и избърса с ръкав потта от челото си.

— Как е майка? — попита Брет.

— Същото положение — отвърна Ори. — Три пъти й повторих, че ще се жениш, на напразно. Сигурно нищо не разбра.

— Някой идва! — подскочи Джудит и посочи с пръст в далечината.

И действително по алеята, обрасла с огромни кичести дървета, се задаваше карета.

— Това е Аштън — отбеляза Брет без особен ентусиазъм. Поводите издрънчаха и каретата спря до Купър сред гъсти облаци от прах. Хоумър изгледа безучастно белите хора от мястото на кочияша, а Рекс скокна пъргаво да отвори вратата на Аштън и съпруга й.

Хънтун ги поздрави с привидна радост. Аштън прегърна първо единия, после другия, а лицето й се разтапяше в ослепителна усмивка.

— О, толкова съм щастлива за вас двамата! Наистина! Казвам ви го от личен опит!

Очите й святкаха като скъпоценни камъни. Били се съмняваше в искреността й, ала целият се изчерви, като усети бузата й до своята и си спомни за неотдавнашната им близост. Тя издаде устни напред и го целуна звучно. Купър забеляза как отгоре Хоумър изгледа мрачно господарката си. Това го учуди.

Чарлс драсна клечка кибрит в една от белите колони. Остана черен белег и Ори явно се подразни.

— Кога усвои навика на брат ми? — посочи Били дългата зелена пура, която Чарлс стискаше между зъбите си.

— Като се върнах у дома. Чудя се как да си запълня времето. Предпочитам да се бия на фронта, ала човек не може да има всичко — изтърси не на място той.

Шегата му бе глупава и не подхождаше нито на случая, нито на общия фон от трагични събития и размирици в Чарлстън. Настана пълна тишина. Чарлс се изчерви и се опита да се скрие зад пушека на двайсет и пет сантиметровата хаванска пура.

— Хайде, елате! — обади се най-сетне жизнерадостно Аштън и хвана под ръка Брет и Били. — Не умирате ли от глад? На мен стомахът ми стърже. Трябва да има нещо за ядене в къщата… — Ори кимна. — О, какъв чудесен ден! Днес ви чакат незабравими моменти! — възкликна тя и ги поведе навътре.

Другите ги последваха. Чарлс остана последен. Още изпитваше неудобство заради гафа си, ала наред с това в съзнанието му се прокрадваше неясно чувство на тревога. Откъде идваше щастливата усмивка на Аштън? Изглежда наистина се радваше за сестра си.

Но защо тогава му се струваше, че Аштън разиграва представление?