Джон Джейкс
Севера и Юга (20)

19.

Към края на 1849 живеещите по бреговете на Ашли казваха за Ори Мейн: всеки месец брадата му става по-дълга, а приказките му — по-къси.

Всъщност Ори се стремеше да говори кратко, а не да бъде груб. Умът му непрекъснато анализираше и организираше стотици подробности, свързани със семейството и управлението на Монт Ройъл. Повечето от тях изискваха да предприеме някакво действие, а то, от своя страна, трябваше да се планира. Освен това едва ли не всяка седмица настъпваше криза, която налагаше намесата му. Така че времето не му стигаше. Пестеше го, когато разговаряше с други хора.

Ако съседи и познати го приемаха като признак на враждебност, просто една от промените, предизвикани от нараняването му във войната, той нямаше нищо против. Тази реакция носеше практическа изгода. От него не очакваха да бърбори за личния си живот, нито пък се стремяха настоятелно да го увещават по въпрос, който го вбесяваше.

Впрочем не го увещаваше никой друг, освен баща му.

Тилет наближаваше петдесет и пет, страдаше от подагра и беше станал много сприхав.

— По дяволите, момче, та ти си изключително добра партия — рече една вечер в библиотеката той. — Защо не желаеш да си потърсиш жена?

По прозорците потропваше декемврийски дъжд. Ори въздъхна и остави писалката. Събираше числа от един тефтер, един от няколкото, които беше донесъл от канцеларията. Откак Тилет започна да става болнав за воденето на сметките отговаряше Салем Джоунс. Той отбелязваше броя на буретата във всяка пратка, заминаваща за Чарлстън.

След жътвата Ори случайно надникна в тефтера за текущата година. Четливо нанесените числа не съвпадаха с интуитивното му чувство за броя на буретата с ориз, напуснали плантацията. Не съвпадаха със зрителния му спомен за много повече бурета, натрупани на пристана — на който, както си спомни, трябваше да се сменят две подпори. От седмици имаше намерение да си отбележи, за да не забрави. Направи го сега, преди да се обърне към баща си.

— Мога ли да знам какво те накара да повдигаш отново този въпрос, след като, според мен, го уредихме така, че всички да са доволни?

— Майка ти може да е доволна, но аз не съм.

От мястото, където седеше, Тилет размаха страниците на последното писмо от Купър.

— Брат ти кавалерства на подходящи млади дами по всички възможни балове и празненства в Чарлстън. Естествено, ако реши да погледне сериозно на някое момиче, бащата ще го отпрати поради неговите щури идеи. Но семейното положение на брат ти не ме интересува. Привеждам го само като пример за онова, което ти би трябвало да правиш. Ти…

Тилет леко се размърда, трепна от болка и хвана протегнатия си крак. Миг по-късно довърши започнатата мисъл:

— … би трябвало да се ожениш и да имаш деца.

Ори поклати глава:

— Прекалено съм зает.

— Но няма как да не изпитваш нужда от женска компания. Един енергичен и здрав мъж на твоите години винаги…

Ори се усмихна, което накара баща му да спре. Тилет видимо се отпусна. Ори рече:

— Имам грижа за това, не се безпокой.

Тилет се ухили.

— Чух вече от няколко господа от околността. Но този вид жени — от простолюдието или оцветени с негърска кръв, стават само за едно. Не можеш да се ожениш за такава.

— Нямам подобно намерение. Както съм казвал много пъти — тук докосна с писалката прикачения с игла ръкав, — не се смятам вече подходящ за женитба. А сега искам да се върна към работата си. Открих някои дяволски странни несъответствия, започнали още преди две и половина години.

Тилет се покашля, което при него се равняваше на разрешение. Синът му прекалено рязко беше заявил, че не е подходящ за женитба. Тилет често чуваше това извинение и колкото и да не му се искаше да го признае, смяташе, че в него има нещо вярно. Знаеше какво мислят хората край Ашли за Ори. Мислеха, че от войната се е посмахнал.

Съществуваха много доказателства в подкрепа на подобно твърдение: начинът, по който Ори се нахвърляше на задълженията си в Монт Ройъл, сякаш се стремеше да докаже, че е равностоен на неосакатен човек. Дрехите му, винаги прекалено тежки и мрачни за климата и настройката на хората от низината. Резките му маниери. Тази проклета брада, толкова дълга и гъста, че в нея биха могли да се крият скакалци.

Веднъж, когато се връщаше от Чарлстън с каретата си, Тилет срещна при входа на алеята Ори, който отиваше на кон по някаква работа. Трима от градинарите, които косяха бурени, зяпаха след него, докато препускаше край тях. Робите размениха погледи; единият поклати глава, а другият направо потрепери. Тилет видя това и се натъжи. Синът му се бе превърнал в странна, дори плашеща останалите фигура.

Разбира се, слабостите са нещо относително. Колкото и странно да се държеше Ори, Тилет го харесваше далеч повече от Купър. Купър се беше хвърлил в управлението на малката корабна компания и се справяше добре. Но продължаваше да изразява крайно неприятни, да не кажем направо предателски становища.

Напоследък много пишеха за няколко резолюции, които старият Хенри Клей имаше намерение да внесе в Сената в началото на следващата година. Клей се надяваше да предотврати по-нататъшното разширяване на пропастта между Севера и Юга. Съюзът, в който влизаха трийсет щата, се крепеше на деликатно равновесие. В петнайсет от тях съществуваше робство, а в останалите петнайсет не съществуваше. Клей искаше да подхвърли по някой кокал на всяка от страните. Имаше намерение да обвърже новия щат Калифорния със Севера, при условие, че там робството няма да бъде разрешено. Южняците щяха да получат обещание за ненамеса в движението на роби между щатите, както и един по-ефективен закон за избягалите роби.

Ако някой поискаше от Тилет да определи причината, която най-силно го подтикваше към враждебност спрямо Севера, той веднага щеше да посочи проблема с избягалите роби. В Член четвърти от Конституцията конкретно се заявяваше, че всеки има право да си възвърне избягал роб. Освен това в него се казваше, че законите в щат, където не съществува робство, не отменят това право. Законът за бегълците роби от 1793 беше изготвен така, че да се спази Конституцията. А оттогава насам благородните лицемери от Севера търсеха всякакви начини да преиначат или напълно да заобиколят основния закон на страната.

Тилет беше против компромисите на Клей. Това важеше и за мнозина от ръководителите на Юга, включително сенатора Джеф Дейвис от Мисисипи и сенатора Джон Калхун. На страната на Клей стоеше прочутият и влиятелен сенатор Уебстър. Но му се противопоставяха различни безскрупулни аболиционисти, сред които може би най-краен беше сенаторът Сюърд от Ню Йорк. За разлика от друг път сега Тилет изпитваше благодарност към тези негодници.

Купър смяташе толкова обсъжданите компромиси за разумни и много нужни. Тилет смяташе за много нужен един бой с камшик за Купър.

Докато тези мисли минаваха през главата на Тилет, Ори премисляше думите на баща си за хората наоколо, които знаят, че ходи при жени. Радваше се да го чуе. Защото това означаваше, че планът му е успял. През последната година смени редица любовници, последната от тях шивачка мулатка, която срещна при едно свое отиване в Чарлстън. Внимаваше тази му дейност да е дискретна, но не и тайна.

Жените му даваха единственото нещо, което Мадлин не можеше да му даде съгласно условията на споразумението им. Но не би се захващал с подобни истории само за да задоволи тази необходимост, макар че Тилет очевидно мислеше другояче. Ори се залавяше с различни жени така, че хората да забележат и следователно да няма голяма вероятност да свързват необяснимото му отсъствие от Монт Ройъл от време на време с отсъствията на Мадлин от Резолют в същия ден. Да я предпазва от подозрение беше почти толкова важно, колкото да се вижда редовно с нея.

Доволен, че измамата е успяла, Ори се върна към тефтерите. Беше се натъкнал на нещо, което определено намирисваше на непочтеност и през следващия половин час съсредоточи вниманието си върху него, докато Тилет дремеше и се наслаждаваше в съня си как тълпата пребива с камъни сенатора Сюърд.

Сепна се от звук, наподобяваш изстрел с пистолет; Ори беше затворил с трясък счетоводната книга. Стоеше прав, с нея под ръка.

Тилет разтри очи.

— Какво е станало?

— Достатъчно много. Приютили сме крадец. Той се е отблагодарил за доверието и добротата ти с измама. Никога не съм харесвал този копелдак. Ще се отърва от него веднага.

— Кой? — попита Тилет, все още сънлив и объркан.

На вратата Ори се обърна.

— Джоунс.

— Но… Но аз съм го наел. Не можеш просто да го изхвърлиш.

— Извинявай, но не съм съгласен с теб, татко — каза Ори с глас толкова тих и ожесточен, че по-възрастният мъж едва го чу през шума на дъжда. — Сега аз управлявам тази плантация. Ще приемеш решението ми, когато ти покажа доказателствата. Но дори и да не се съгласиш, с Джоунс сме приключили.

Ори впери поглед в баща си. Не гневен, просто неотклонен. Брадата, очите, високото мършаво тяло и празният ръкав — всичко това заедно оказа странно въздействие върху Тилет. Имаше чувството, че спори с непознат, при това внушаващ страх непознат.

— Както кажеш — промърмори той. Синът му кимна леко и отривисто и излезе.

 

 

Ори отиваше към къщата на надзирателя със счетоводните книги под ръка, а зад него се издуваше като камбана старо наметало. По косата и брадата му се събираше дъжд. Вървеше с широки и бързи крачки, така погълнат от онова, което му предстоеше, че не забеляза Братовчеда Чарлс, застанал на тъмната площадка пред една робска колиба.

Джоунс спеше. Ори го събуди с викове, сетне се изправи срещу него в кухнята на безупречно поддържаната къща. Внезапното посещение беше извадило от равновесие надзирателя. По голата му глава блестяха капки, петна от пот имаше и по нощницата му. Донесъл беше бича и тоягата от спалнята. Очевидно спеше с тях.

— Системата е била проста, нали? — каза Ори и хвърли счетоводните книги на кухненската маса. По лицето на Джоунс пролича паника. — При окончателното отбелязване на всяка пратка сте вписвали по-малък сбор. До десетина бурета по-малко от действително натоварените на кораба. Но нашите комисионери плащат за толкова бурета, колкото действително получават. Тъй като сте водили и сметките, свързани със сделките с тях, трябвало е само да впишете сума, която да съответства на намаления сбор изпратени бурета, отбелязан в книгата, и да приберете разликата в джоба си. Последния път, когато бях в Чарлстън, разгледах сметките на търговеца. В тях на много места ясно личи, че той ни е плащал повече, отколкото са сумите, които сте вписвали като постъпили.

Джоунс преглътна и притисна тоягата към шкембето си, сякаш го заболя.

— Не можете да докажете, че за несъответствието съм виновен аз.

— Може би в съда не, макар да смятам, че бих могъл да представя убедителни доказателства. Докато не се прибрах от Мексико, друг не е пипал тези книги извън вас и баща ми, който, за съжаление, е ставал по-слаб и по-доверчив, отколкото трябва. Едва ли някой би предположил, че баща ми ще тръгне да мами себе си.

— Каквото и да казвате, няма да бъдете в състояние да докажете…

— Престанете да дрънкате за доказателства. Не ми е необходима присъдата на закона, за да ви уволня. Това решавам аз и вече съм го направил.

— Това не е почтено — възкликна Джоунс. — Отдал съм всичките си сили на тази плантация.

На светлината на лампата лицето на Ори изглеждаше застрашително. В очите му проблеснаха пламъчета.

— Но и много сте взели.

— Не съм млад човек, господин Мейн. Моля ви да ми дадете още една въз…

— Не.

— Ще ми трябва най-малко седмица, за да си събера нещата — каза Джоунс и остави бича на масата.

— Ще напуснете тази къща до разсъмване. Ще заповядам на отговорниците да изгорят всичко, което намерят тук на сутринта.

— Проклет да сте — извика Джоунс и сянката на вдигнатата тояга пробяга по стената, а сетне по тавана. Когато понечи да го удари по челото, Ори се извъртя настрани, за да може по-добре да използва дясната си ръка. Хвана китката на Джоунс и задържа тоягата над двамата.

— Аз не съм един от робите, господин Джоунс. Ако още веднъж повишите глас или вдигнете ръка срещу мен, ще се погрижа да пътувате надолу по течението на носилка.

Разтреперан, той измъкна тоягата от ръката на Джоунс и я пъхна под своята. С бързо движение подбра счетоводните книги и тръгна с широка крачка към вратата. Едва ли забеляза Братовчеда Чарлс, който се подпираше на една от колоните от таби, а по лицето му се четеше възбуда, почти обожание.

— Какво става? — попита Чарлс. — Нещо лошо ли е направил Джоунс?

Дъждът се бе превърнал в лека мъгла. Ори слезе от площадката пред вратата, а тропотът на ботушите му заглуши краткия му отговор. Братовчеда Чарлс помисли, че Ори не е сметнал за необходимо да му отговори. Обида замени радостната възбуда по лицето му.

 

 

Братовчеда Чарлс лежеше гол до Семиреймис. Гладката й, топла кожа излъчваше леката миризма на пот от неотдавнашното им любене.

В тъмното момичето чуваше един повтарящ се зловещ звук. Тряс, тряс. Всеки удар се предшестваше от рязко размърдване на тялото на Чарлс. Той многократно забиваше ловджийския си нож в дъсчената стена вдясно от сламеника.

Винаги, когато беше ядосан, си играеше с този голям нож. Нямаше как да го е яд на нея. Сляха се както винаги чудесно, макар че, като си помисли човек, той се забиваше необикновено дълбоко и грубо.

Семиреймис протегна ръце над главата си, но не изпита желание да спи. Чарлс продължи да блъска с ножа по стената. Беше изминал почти час, откак се вмъкна да й каже, че е срещнал господин Ори. Сега цялата робска община бръмчеше с вестта, че на Салем Джоунс е заповядано да напусне. Навсякъде из луксозната му надзирателска къща горяха светлини. Събираше си багажа. Отвън, от мъгливата мрачина Семиреймис дочуваше смях и кратки откъси от радостни разговори. Хората бяха будни и се радваха. Седмици напред цялото селище щеше да се чувства празнично.

Вестта за Джоунс беше оказала същото въздействие и върху Семиреймис. Беше във великолепно, гостоприемно настроение, когато едрият четиринайсетгодишен младеж й се качи. Чарлс винаги й носеше удовлетворение, но тази вечер удоволствието й беше по-голямо заради Джоунс и затова, че момчето се бе върнало при нея. Тя първа му показа какво правят мъжете и жените заедно, и независимо с колко момичета се забавляваше, той винаги се връщаше. Напоследък, както чуваше, душел около едно от момичетата на Смит. Сю Мари Смит — така се казваше. Хубавичко същество, но прекалено изискано за такова яко кутре.

Тряс. Стената потреперя. Тя хвана свободната му длан и я положи върху косматото си хълмче. Той я дръпна.

— Божичко — рече тя с лек, пресилен смях. — На кого толкова те е яд?

— На Ори. Гледа през мен като през прозорец. Не ме забелязва. Нито го интересувам.

Тряс.

— Хм. Сигурно го мразиш толкова, колкото аз татьо му, задето изложи на показ брат ми като някакъв кокошкар. Сигурно съм грешала по отношение на господин Ори.

— Какво искаш да кажеш?

— Някак си мислех, че го харесваш.

Братовчеда Чарлс се изкикоти.

— Ти би ли обичала някой, който те смята негоден за нищо? За боклук.

През съзнанието й преминаваха лицата на толкова бели, че тя не успяваше да ги проследи.

— Не, сладкото ми момче, не бих.

— Тогава не го искай от мен.

Тряс. Този път заби ножа толкова силно, че острието иззвънтя.

 

 

— Според мен с удоволствие си уволнил Джоунс — отбеляза Мадлин следващия път, когато се срещнаха при параклиса.

— По дяволите. Не съм го организирал.

— Не настръхвай така, мили. Разбира се, че не си. Но онова, което казах, остава в сила.

Положи хладна длан на бузата му.

— Вече те познавам. И тъй имаш прекалено много работа, но продължаваш да поемаш още. Джоунс можеше да бъде освободен след седмица или след месец. Но ти си изпитвал желание да добавиш веднага неговата към своята работа. — Нежно го целуна. — Изглеждаш изхабен. Нали разбираш, че не си несломим.

Почувства се така, сякаш тя беше насочила силна светлина вътре в него, в някаква яма, където скриваше мислите и чувствата, от които се срамуваше. Проницателността й го разгневи. Но както винаги гневът му към нея бързо се изпари. Може би, осени го внезапно прозрение, любовта съществува в най-истинската си, най-силната си форма, когато единият от партньорите вижда какво става в душата на другия, но онова, което открива там, не го отблъсква.

Успя да се засмее уморено.

— Струва ми се, че разкри тайната ми. Многото работа и тези срещи са единственото, което ми пречи да полудея.

Тя надзърна отвъд усмивката, видя болката в очите му. Чу и отчаяната истина, която се съдържаше в казаното от него. Прегърна го здраво, без нищо да каже.