Джон Джейкс
Севера и Юга (35)

34.

Обзет от безсъние и мисли за Мадлин, Ори отново взе писмото от Джордж.

Написаното му се стори размазано. Той отдалечи малко листа и успя да прочете датата — 16 декември. Останалата част от писмото също стана по-четлива. За първи път бе забелязал, че има проблеми със зрението в началото на тази есен. Заедно с многото други неща това също го потискаше.

Писмото бе смесица от жизнерадост и цинизъм. Джордж бе посетил Били в Уест Пойнт в първите дни на декември. Били се справял добре, но не можело да се каже същото и за директора. Това, което Ли не харесвал в работата си, било задължението да се занимава с дисциплината на кадетите. Той искал всички те да се държат добре по вътрешна необходимост, без заплахата от порицание и разжалване. „За съжаление — пишеше Джордж, — земята не е населена с мраморни статуи, въпреки че със сигурност би било по-добре.“

Ли посрещнал Джордж сърдечно, като стар боен другар, макар че всъщност се бяха виждали само два-три пъти в Мексико, продължаваше Джордж в писмото си. Директорът признал, че най-големият проблем, пред който е изправен, бил груповщината, заплашваща да раздели кадетския корпус.

С по-радостен тон споделяше, че Били бил сред най-добрите по всички предмети и със сигурност щял да си вземе успешно изпитите през януари. „Роден е за инженер“ — казал Ли на посетителя. Мейхън вече го следял внимателно.

Писмото завършваше с някои коментари във връзка с новоизбрания президент. Вече почти никой в Севера не обвинявал Франклин Пиърс в слабохарактерност. Измежду многото имена, споменавани във връзка с кабинета, едно от най-изтъкваните било това на сенатора Джеферсън Дейвис.

Дейвис от Мисисипи Райфълс, спомни си Ори с лека усмивка. Полковник Дейвис и неговите червеноризи доброволци се бяха сражавали храбро при Буенависта. Ако станеше военен министър, Военната академия щеше да има в негово лице истински приятел във Вашинг…

Трясъкът на долния етаж го изкара със скок от леглото. И още при първите няколко крачки скованите му колене вече го боляха. Господи, той се разпадаше. Възрастта и зимната влага в тези райони ускоряваха процеса.

— Ори? Какъв е този шум? — извика майка му от стаята си.

— Отивам да проверя. Сигурен съм, че не е нищо страшно. Връщай се в леглото.

Искаше му се да го каже нежно, но страхът направи гласа му някак груб. В подножието на стълбището видя черни лица, блуждаещи в ореоли от светлината на свещите, които държаха в ръце. Той се вкопчи в перилата и се втурна надолу. Това усили болките в ставите му.

— Направете път.

Робите отстъпиха. Братовчедът Чарлс изтича след него по стълбите. Ори отвори вратата на библиотеката.

Първото, което видя, бе локвата разлято уиски, блестяща върху полирания под. Чашата на Тилет бе счупена. Звукът, който беше чул, явно бе от преобръщането на стола на баща му.

Ори се втурна, прекалено потресен, за да изпита мъка. Тилет лежеше на една страна в неестествена поза. Очите и устата му бяха отворени, като че ли нещо го бе изненадало.

„Припадък“, помисли си Ори.

— Татко? Чуваш ли ме?

Не знаеше защо изрече тези думи. След това реши, че го е направил под въздействието на шока. Когато от втория етаж до него долетя плачливият глас на Клариса, той вече знаеше, че е задал въпроса на мъртвец.

Погребаха Тилет в малкото гробище на плантацията на втори януари. Голяма тълпа роби наблюдаваше иззад черната желязна ограда. По време на молитвата, преди спускането на ковчега, заръмя. От другата страна на гроба Аштън бе застанала до Хънтун, въпреки обичая, според който по време на церемонията всички членове на семейството трябваше да бъдат заедно. Спуснаха ковчега в земята много внимателно.

Клариса не плака, а просто се взираше някъде в пространството. Не беше плакала от нощта на неговата смърт. След погребението Ори я заговори, а тя се държеше така, сякаш не чуваше. Той отново я попита дали се чувства добре. В отговор тя промърмори нещо неразбираемо. Лицето й също не издаваше нищо. Общо взето, той не си спомняше по-тъжен ден в Монт Ройъл.

След като семейството излезе от ограденото място, робите се вмъкнаха и заобиколиха гроба, за да отдадат почитта си с няколко тихи молитвени слова, приглушена фраза от някой химн или просто със сведена глава. Купър настигна брат си. Той се учудваше от факта, че негрите могат да изпитват симпатия към своя господар. Но всъщност, помисли си той, хората от всички раси обикновено се държат доста нелогично и непоследователно.

Джудит и Брет вървяха заедно с Клариса. Купър погледна за момент жена си с любов. В средата на декември тя го бе дарила с дъщеря, Мари-Луиз. Детето бе в голямата къща, под грижите на слугините.

Купър забеляза увисналите рамене и мрачното лице на брат си и се опита да измисли нещо, с което да отвлече мисълта на Ори от смъртта на баща им.

— Преди да напусна Чарлстън, чух нещо за Дейвис.

— Какво?

— Знаеш, че миналия месец той отказа да разговаря с Пиърс във Вашингтон…

— Да.

— Казват, че поомекнал. Може би все пак ще присъства на встъпителната му реч. Би било чудесно за Юга, ако влезе в правителството. Той е честен човек. А и доста разумен.

Ори сви рамене.

— Присъствието му няма да промени нищо, Купър.

— Не искам да повярвам, че един човек не може да промени нещата. Ако защитаваш тази позиция, какъв е смисълът да продължаваме?

Брат му заобиколи въпроса.

— Напоследък Вашингтон се е превърнал в една голяма лудница и най-опасните луди са онези, които американският народ избира, за да го представят в Конгреса. Не мисля, че съществува по-малко уважавано съвещателно тяло, като изключим законодателната власт на нашия щат.

— Щом не харесваш хода на нещата в Южна Каролина, промени ги. Кандидатирай се и сам иди в Кълъмбия.

Ори спря, обърна се и изгледа брат си, за да се увери, че е чул добре.

— Да не би да искаш да кажеш, че трябва да вляза в политическия живот?

— Защо не? Уейд Хемптън го направи. — Богатият и многоуважаван плантатор от вътрешността на страната бе току-що избран за представител в законодателната власт. Купър продължи. — Имаш необходимите пари и време. А и фамилното ти име ще помогне изключително много за изборния успех тук. Не си се откъснал от хората като мен. С Хемптън много си приличате. Ти би могъл да бъдеш още един глас в подкрепа на разума и умереността в реторичната буря, която се е развихрила в столицата. За съжаление, такива са много малко.

Ори бе изкушен, но за кратко.

— Мисля, че по-скоро бих станал сводник, отколкото политик. По-почтено е.

Купър не се усмихна.

— Чел ли си Едмънд Бърк?

— Не. Защо?

— Напоследък проучвам всички негови речи и документи, до които успявам да се добера. Бърк е бил предан приятел на колониите и човек, излъчващ здрав разум. Веднъж написал в едно свое писмо, че за триумфа на лошите хора е необходимо само едно нещо и то е добрите да не правят нищо.

Обиден от намека, Ори понечи да отвърне със същото. Но викът, който се изтръгна от Брет, го спря.

— Това е мама — възкликна Купър. Ридаеща, Клариса се отпусна в ръцете на Джудит. Ори почувства облекчение, че най-после бе започнала да излива мъката си.

След час облекчението бе изместено от безпокойство, когато чу, че майка му продължава да плаче в стаята си. Той повика доктора, който й даде лауданум, за да я успокои, а после се обърна към събралото се семейство:

— Никога не е лесно да се понесе такава загуба. Но за жена, която винаги е била неразделна част от живота на своя съпруг, това е особено тежко. И все пак Клариса е силна личност. Скоро отново ще дойде на себе си.

Тук той грешеше.

Ори забеляза първата промяна, преди да е изминала и седмица. Когато се усмихваше и говореше, Клариса като че ли гледаше през него. Когато прислужниците й задаваха въпрос, свързан с домакинството, тя им казваше, че ще им отговори веднага след като се погрижи за нещо, което не назоваваше. После излизаше и не се връщаше.

У нея се появи нова страст. Страст, която бе доста често срещана в Южна Каролина, но никога досега не бе засягала Монт Ройъл. Започна да прави проучвания и да съставя родословно дърво.

Зелената линия представляваше рода на майка й — Брет. Червената бе бащината линия, която свършваше с баща й, Аштън Голт. За семейство Мейн използваше други цветове, така че цялото дърво, нарисувано на голямо парче пергамент, приличаше на паяжина с цветовете на дъгата.

Клариса разстилаше пергамента върху една маса до прозореца в стаята си. Прекарваше часове над него и скоро той се зацапа и стана практически неразбираем. Въпреки това тя продължаваше да работи. Заряза всички задължения, свързани с плантацията, които бе изпълнявала с такова усърдие.

Ори не казваше нищо. Разбираше, че смъртта на Тилет бе запратила майка му в някаква далечна страна на нейното съзнание. Ако пребиваването там уталожваше мъката и, това беше чудесно. Той щеше да поеме нещата, доколкото може.

Но в някои области бе неопитен или просто невежа. Плантацията вървеше трудно, като часовник, който винаги изостава с двайсет минути, независимо колко често го сверява човек.

 

 

— Изправете, по дяволите, изправете! Какво ви става на всички?

Бе ясно, синьо февруарско утро. Ори наглеждаше подготовката за мартенската сеитба. Бе изкрещял на хората — опитни негри, повечето по-възрастни от него, — които опъваха ориентировъчни въжета в успоредни линии на трийсет сантиметра едно от друго. В момента работеха в далечния край на карето. Те се обърнаха и изгледаха объркано своя господар; линиите им се струваха прави.

Не по-малко объркани от избухването бяха и копачите — по-млади мъже и жени, които следваха тези линии и копаеха с мотики бразди за посев. Ори бе изкрещял така силно, че дори някои от мъжете роби, които копаеха напоителните канавки в края на карето, вдигнаха глави. Всички погледи казваха на Ори, че е сбъркал.

Той затвори очи и разтри клепачи с пръсти. Не беше спал почти цяла нощ, измъчван от мисълта за майка си, а след това бе написал писмо на Джордж, в което му съобщаваше, че семейство Мейн вече няма да прекарват лятната си ваканция в Нюпорт. Написа му, че причината е състоянието на Клариса. Но истината беше друга. Миналото лято Ори бе усетил явната враждебност на някои от жителите на малкото курортно градче и нямаше желание да прекарва почивката си сред враждебно настроени янки.

— Ори, линиите са съвсем прави.

Гласът на Брет го накара рязко да отвори очи. Той се обърна и я видя недалеч от дигата. Бузите й лъщяха на слънцето. Дишаше тежко. Явно беше дотичала зад гърба му точно когато се бе скарал на робите.

Той присви очи, поглеждайки през рамо. Тя имаше право. Погрешната преценка вероятно се дължеше на умора или на някакво прещракване в мозъка му. Робите отново се бяха хванали на работа, но знаеха, че са прави, а той е сбъркал.

Брет се приближи към него и докосна ръката му.

— Пак си легнал прекалено късно. — Той сви рамене, а тя продължи. — Току-що прекъснах ужасна бъркотия в кухнята. Дили удари Сю с юмруци в ушите, защото забравила да поръча сол за консервиране. Сю се кълнеше, че ти е казала.

Умът му бързо заработи.

— О, Боже, точно така. Аз съм забравил. Миналата седмица, точно когато щях да впиша солта за консервиране в листа за поръчките, ме повикаха да прегледам бебето на Семиреймис, което се беше разболяло от шарка.

— Кризата е преминала. Бебето ще се оправи.

— Но не благодарение на мен. Просто не знаех какво, по дяволите, да направя с едно шестмесечно бебе. Както и да е, откъде знаеш толкова много по този въпрос?

Тя се опита да бъде внимателна.

— Извикаха ме веднага след като ти си тръгнал. Единственото, което можах да направя за бебето, бе да го увия добре, за да му е топло. Но Семиреймис бе полудяла от притеснение и затова хванах ръката й и поговорихме малко. Тя се поуспокои и бебето си поспа, а точно от това имаше най-голяма нужда.

— Нямах представа от какво има нужда. Чувствах се като безпомощен глупак.

— Не се самообвинявай, Ори. Мама е изнесла на гърба си страшно много. Много повече отколкото сте си мислели вие, мъжете. — Тя не си позволи да го дразни повече, а просто придружи тази малка забележка с усмивка и отново докосна ръката му. — Позволи ми да ти помогна в ръководството на плантацията. Мога да го правя.

— Но ти си още…

— Малко момиче? О, говориш точно като Аштън.

От цял куп стрели бе избрала точно най-подходящата, за да прониже и разгроми съпротивата му. Той избухна в смях, а после каза:

— Права си. Не съм имал представа за колко много неща се е грижела мама. Сигурен съм, че и татко не е имал. С удоволствие ще приема твоята помощ. Много съм ти благодарен! Поемай нещата в свои ръце там, където мислиш, че е необходимо. Ако някой ти възрази, кажи му, че действаш с мое разрешение. Кажи му да се обърне към мен… Какво има?

— Ако робите трябва да те питат за всяка по-съществена заповед, безсмислено е да се захващам. И което е по-важното, няма да го направя. Трябва да имам права, равни на твоите, и всички трябва да знаят това.

— Добре. Печелиш. — Възхищението му бе примесено с уважение. — Ти си изключителна. А си само на петнайсет…

— Това няма нищо общо с възрастта. Някои момичета стават жени на дванайсет. Искам да кажа, че научават всичко, а не само да приказват много и да флиртуват. — Думите за Аштън не бяха случайни. — Някои никога не се научават. Да пукна, ако съм от тях.

С нежна усмивка той каза:

— Не се притеснявай, и да искаш, не можеш. — Умората не го напусна, но се почувства много по-добре. — Е, май ще трябва да направим нещо за тази сол за консервиране.

— Къфи вече тръгна с двуколката към Чарлстън. Собственоръчно му написах пропуска.

Той отново се засмя, а после я прегърна.

— Имам чувството, че нещата ще тръгнат много по-добре на тази плантация.

— Сигурна съм в това — каза тя. Двама от онези, които опъваха въжетата, се спогледаха, а после си размениха усмивки на облекчение.

 

 

Аштън крачеше напред-назад пред камината в спалнята. Брет се беше навела над бюрото. Навън заледените клони на дърветата се удряха един в друг и звънтяха. Вятърът се бе втурнал по течението на реката.

В гостната избухна нова поредица от кихания. Лицето на Аштън се изкриви в гримаса. Хънтун я беше върнал от Чарлстън точно преди да връхлети бурята и веднага си бе легнал със силна настинка.

— Много бих искала да престане с това кошмарно кихане — възкликна тя. Брет вдигна очи от една от ведомостите на плантацията, изненадана от злобата в гласа на сестра й. Как бе възможно човек да се вбесява така от нечия болест?

Но Аштън не бе разгневена толкова от болестта, колкото от други неща. На нея вече й липсваха светлините и веселието на Чарлстън. Хънтун я бе придружил на едно от най-престижните обществени събития през този сезон — големия бал, финансиран от обществото „Света Сесилия“. Тук, на Ашли, тя се чувстваше като в клетка.

А в същото време малката й сестра изглеждаше доволна от заниманията си със списъци за покупки и ведомости. През последните няколко седмици Брет бе започнала да се държи като господарка на плантацията. И, което бе още по-дразнещо, негрите се отнасяха към нея точно като към господарка.

— Щом свърши с това, ще направя един горещ лимонов пунш по рецептата на мама каза Брет. — Може да го пооправи.

— Малката ни докторка, нали?

Брет отново погледна към сестра си, но този път изражението й бе по-сурово.

— Няма защо да се подиграваш. Просто правя каквото мога.

— Изглежда не пропускаш нито една възможност. Чух, че днес пак си ходила долу в колибите.

— Хати имаше голям цирей. Изрязах го и го превързах. Какво толкова?

— Наистина не мога да разбера защо си губиш времето с тази мръсна работа.

Брет рязко затвори ведомостта. Избута стола си назад, стана и отметна с крак полата си.

— Някой явно трябва да ти напомни, че тази мръсна работа, както я наричаш, е причината нещата в Монт Ройъл да вървят добре. За да можеш да купуваш топове брокат за тоалета си за бала на „Света Сесилия“.

Подигравателният смях на Аштън бе всъщност защитна реакция. Тя бе решила да постига целите си, манипулирайки другите, като в същото време се показва в традиционната роля на жената. За разлика от нея Брет утвърждаваше своята независимост. Аштън й завиждаше и в същото време това я изпълваше с още по-голяма омраза към сестра й.

Тя скри ненавистта си с едно свиване на рамене и пирует по посока на вратата.

— Успокой се. Пет пари не давам, че смяташ сама да се погребеш тук. Но запомни едно. Онези, които искат да се издигнат в този живот, не си губят времето с негри и бяла измет, а се навъртат около важните хора.

— Сигурно е така, но аз не искам да се издигна, както ти смяташ. Просто се опитвам да помогна на Ори.

„Малка самодоволна кучка“ — мислеше си Аштън. Искаше й се да издере очите на сестра си, да я нарани, да я накара да моли за милост. Но вместо това тя се усмихна и каза весело:

— Е, тогава действай, а аз ще се погрижа за Джеймс. Но едно ми е много любопитно. След като си толкова заета с докторството и сметките, кога ще намериш време, за да отговориш на писмата на твоя кадет? Много е вероятно да те забрави.

— Винаги ще имам време за Били, не се притеснявай.

Тихо изречените думи едва не накараха Аштън да избухне. Вниманието й бе отвлечено от поредното гръмко кихане на Хънтун. Тя се втурна в коридора и за малко щеше да се блъсне в Братовчеда Чарлс, който се бе запътил към стълбите. Миг след като се отдръпна, тя също кихна.

— Ей, Аштън, къде си настинала? — усмихна се Чарлс и посочи с палец към гостната. — Да не ти е дал нещо повече в Чарлстън?

— Върви по дяволите, цинична отрепка такава!

— Какво се е случило? Избухваш така на една шега?

Тръшването на вратата бе вместо отговор.

В гостната Хънтун гледаше втренчено Аштън, докато до ушите му достигаше буря от най-гадните псувни, които бе чувал.

 

 

През пролетта, след встъпването в длъжност, президентът Пиърс заедно с членове на кабинета направи обиколка из Севера. В няколко от големите градове бяха дадени разточителни банкети. Джордж и Стенли присъстваха на този във Филаделфия.

Пиърс бе красив и приятен мъж. Стенли бе така развълнуван от присъствието му, че на практика му се подмазваше. Джордж се интересуваше повече от новия военен министър, Джеферсън Дейвис.

Дейвис се държеше като войник. Беше на около четирийсет и пет години, но все още строен, въпреки че русата му коса бе доста посивяла. Имаше изпъкнали скули и хлътнали сиво-сини очи. Джордж бе чувал, че е сляп с едното око, но не знаеше с кое. А на пръв поглед не можеше да се разбере.

По време на приема преди вечерята Джордж имаше възможност да чуе част от възгледите на министъра. Дейвис започна с една тема, която, изглежда, бе главната причина, за да тръгне с президента — подкрепата за построяването на трансконтинентална железница.

— Аз съм заклет поддръжник на строителството — каза новият министър на Джордж и още пет-шест души, които го бяха наобиколили. — Доколкото знам, Конституцията забранява на федералното правителство да прави вътрешни подобрения в отделните щати. И така, логично е да зададете въпроса…

— Как е възможно да се оправдае държавната помощ за една железница?

Дейвис се усмихна вежливо на мъжа, който го бе прекъснал.

— Нямаше да мога да го кажа по-добре, господине. — Всички се засмяха. — Оправдавам я като въпрос на националната несигурност — продължи той. — Ако териториите покрай брега на Тихия океан не са свързани с останалата част от страната, те биха могли да бъдат лесно завладени от някой чуждестранен агресор. Освен това една трансконтинентална линия, като за предпочитане е тя да преминава през Юга — двама от слушателите му настръхнаха при тези думи, но министърът като че ли не го забеляза, — ще ни помогне при защитата на нашите граници, като улесни бързото прехвърляне на хора в застрашените зони. В момента числеността на нашата армия е само около десет хиляди офицери и войници. Оттук до Калифорния живеят приблизително четиристотин хиляди индианци, от които четирийсет хиляди са враждебно настроени към нас. Тази заплаха изисква нови решения.

— Какви биха могли да бъдат те, господин министър? — попита Джордж.

— Първо, увеличаване числеността на армията. С най-малко два нови батальона. Конни батальони, които да бъдат в състояние да изминават големи разстояния за кратко време. Индианците не се плашат от нашите пехотни войски. Измислили са им прякор „Ходеща купчина“. Това е презрително име.

Джордж бе чувал, че Дейвис е повече войник, отколкото политик, и вече започваше да се убеждава в това. Този мъж му направи силно впечатление.

— Много неща във военната област у нас са доста остарели — продължи министърът. — Например тактиката. За да се подобри, имам намерение да изпратя един офицер, който да изучи тактиката на френската армия. Ако Крим експлодира, което изглежда доста вероятно, ще имаме и рядката възможност да наблюдаваме европейските армии на бойното поле. Освен това трябва да бъдат направени подобрения във Военната академия.

— Това ме интересува, господине — каза Джордж. — Брат ми в момента е плебей там, а аз я завърших през 46-а.

— Да, господин Хазард, разбирам ви. Според мен учебната програма в Уест Пойнт трябва да се разшири — нищо ново: идеята за петгодишно обучение се носеше из въздуха от няколко години, — като се наблегне повече на тактиката на конните войски. Искам да построя нов манеж. Да разширя конюшните…

Прекъсна го друг слушател.

— Говори се, че може да построите втора Академия в Юга, господин министър.

Дейвис се нахвърли върху него, като за първи път тонът му стана остър.

— Господине, това е неверен и вреден слух. Създаването на втора Военна академия може да е било предложено от други хора, но не и от мен. Такава институция би спомогнала само за разцеплението, а в момента това е последното нещо, от което се нуждае тази страна. Когато Джон Калхун говори против компромиса на Клей, той каза, че онова, което свързва щатите, постепенно се руши. Той вярваше, че разпадането на Съюза е неизбежно. Аз не вярвам. Един от стълбовете, които крепят моята вяра, е в земите на Хъдсън. Ако има институция, която да поддържа националната гледна точка, то това е Уест Пойнт. И аз например имам намерение да я запазя такава.

Въпреки подозрението към всеки политик от Юга, което автоматично изпитваше, Джордж неусетно се присъедини към аплодисментите на останалите от групата. И все пак, отношението на Дейвис представляваше повече идеалът, отколкото реалността. Наскоро в едно свое писмо Били му разказваше за съществуването на силни Северняшка и Южняшка клики в Уест Пойнт и как напрежението по този повод непрекъснато расте. През юни Чарлс Мейн щеше да се запише в Академията. Дали това напрежение щеше да окаже влияние върху приятелството му с Били? Джордж се надяваше да не окаже.

Когато аплодисментите утихнаха, Джордж каза:

— Радвам се за вас, господин министър. Днес и от двете страни има твърде много екстремисти. Имаме нужда от повече гласове като вашия.

Той вдигна чашата си.

— За Академията.

В отговор Дейвис също вдигна своята.

— И за Съюза — каза той.