Джон Джейкс
Севера и Юга (4)

3.

Предписаният от закона двумесечен летен лагер започна на първи юли.

С изключение на новите второкласници, които бяха в отпуск по домовете си, целият кадетски корпус опъна палатки в Равнината. Ори беше посветен в тайните на караулната служба и как да се справя с момчетата от по-горните класове, които се промъкваха в тъмното и се опитваха да объркат новия пост.

Бент беше станал вече ефрейтор. Той подаде рапорт срещу Ори на три пъти за различни нарушения. Ори смяташе, че две от обвиненията са измислени, а едното силно преувеличено. Джордж настоя пред него да представи писмено възражение за третото пред капитан Томас, командира на кадетите. Наказанието се отменяше, стига възражението да беше достатъчно убедително. Но Ори беше чувал, че Томас е педант по отношение на граматиката и употребата на подходящи изрази и често държал някой кадет при себе си по цял час, докато заедно поправят написаното. Това приличаше прекалено много на показно пред черната дъска, затова остави без възражение всичките рапорти и получи черни точки за всеки от тях.

Изглежда, Джордж беше любимата му жертва. Все някак ставаше така, че се озоваваше в командата на охайеца, когато плебеите поддържаха реда в лагера, Бент тероризираше Джордж до пълно изтощение, като го караше да събира камъчета и да изправя стръкове трева, които според ефрейтора били криви. Джордж не умееше много да си сдържа гнева — за голямо удоволствие на Бент. Събираше черни точки или както ги наричаха кадетите — кожи, с главозамайваща скорост. Скоро имаше три пъти повече от Ори.

Въпреки тесните палатки, лошата храна и непрекъснатото юркане от страна на няколко момчета от по-горните класове, които критикуваха всичко, свързано с плебеите — от начина, по който отдаваха чест, до прадедите им, — лагерът очарова Ори. Той изпитваше удоволствие от пехотните и артилерийските упражнения, които запълваха по-голямата част от деня. Вечерните маршове, наблюдавани от посетителите на хотела, бяха великолепни военни паради, които си струваха всички мъки.

Всяка седмица имаше кадетски бал. За да е гарантирано наличието на достатъчно партньори за всички присъстващи дами, Академията предлагаше услугите на немски учител по танци. Джордж опресни познанията си по жига и танцовата стъпка с провличане на крак и стига да не беше дежурен, присъстваше на всеки от баловете. На плебеите се разрешаваше да общуват с дамите, но, разбира се, винаги трябваше да отстъпват на кадетите от по-горните класове. Въпреки това Джордж се забавляваше неимоверно и на няколко пъти се разходи с момиче по Алеята на флиртовете — съзнателно пренебрегвайки правилата, които забраняваха на момчетата от неговия клас да се движат в определени части от територията на Академията.

Една вечер, след бал, Джордж пропълзя в палатката, смърдящ на пури. Намери Ори все още буден и настоя пред приятеля си да отиде с него следващия път.

— Ужасен танцьор съм — прозя се Ори. — Никога не съм имал достатъчно смелост да държа здраво момичето. Вероятно бедата се състои в това, че смятам жената за обект на възхищение отдалеч, нещо като статуя.

— Глупости на търкалета — прошепна Джордж. — Жените са предназначени да бъдат докосвани и употребявани. Също като удобна стара зимна ръкавица. Харесва им.

— Джордж, не мога да повярвам на това. Жените не мислят като мъжете. Те са деликатни същества. Изискани.

— Само се правят на деликатни и изискани, защото понякога им отговаря на намеренията. Повярвай ми, Ори, жената иска точно онова, което иска и мъжът. На нея просто не й се разрешава да го признае, това е всичко. Ще направиш добре да се отървеш от своята романтична представа за нежния пол. Ако не го направиш, някоя жена скоро ще ти разбие сърцето.

Ори подозираше, че Джордж е прав. И все пак не можеше да се насили да присъства на бал това лято.

В края на август пуснатият в отпуск клас се върна и кадетският корпус се премести в казармите. Този ден момчетата от по-горните класове се отнесоха с плебеите като към товарни добичета, заповядвайки им да пренасят снаряжение. Ефрейтор Бент потърси Джордж, който направи четири курса под смазващи товари при температура трийсет и седем-осем градуса. В началото на петия курс Бент му заповяда да тича. Джордж стигна до половината стълби в Северната казарма, задави се и припадна.

Разкървави си челото, падайки на долната площадка. Бент не се извини, нито изрази съчувствие. Подаде рапорт срещу Джордж за това, че поради небрежност е повредил собственост на кадет от по-горен клас. Ори настоя пред съквартиранта си да напише възражение.

Джордж отказа.

— Ще трябва да призная, че съм припаднал като момиче. Не искам това да влиза в досието ми. Но не се тревожи. Ще докопам това копеле. Ако не следващата седмица, то следващия месец или следващата година.

Ори започваше да изпитва същото желание.

 

 

Утринният топовен гърмеж, вечерният топовен гърмеж, флейтите и барабанът се бяха превърнали в познати, нещо повече, в приятелски звуци. Ори най-много харесваше барабана. Той играеше ролята не само на нещо като часовник, но и му напомняше къде се намира. Окуражаваше го винаги, когато започнеше да чувства, че работата му в клас е много трудна — което ставаше почти всеки път, когато го извадеха на дъската.

Сутрин плебеите учеха математика, а след обед — френски. Първата седмица групите бяха организирани произволно. Сетне, в края на седмицата, подредиха новите кадети по успех. В групата си по математика Ори се озова на второ място от края. По френски се намираше в най-слабата секция или както ги наричаха кадетите — сред безсмъртните.

Групата по френски, в която беше Ори, се явяваше на изпит пред лейтенант Теофил Д’Ормейо, роден във Франция и типичен представител на галите — от начина, по който си свиваше раменете, до тесните долу и широките горе панталони. Отнасяше се много критично към произношението и възможностите на учениците си, а бележките, които пишеше, го доказваха.

Веднъж в седмицата на вечерната проверка се обявяваше кой в коя група ще бъде. Някои от кадетите влизаха и излизаха от най-слабата френска група, но Ори си оставаше. Това подтикна Д’Ормейо да го запита за произхода му. Ори се принуди да признае, че основоположникът на семейство Мейн е бил французин.

— В такъв случай вашите роднини говорят езика, нали?

— Не ми е удобно да го кажа, но вече не. Майка ми може малко да чете, сестрите ми имат учител по френски и това е всичко.

— Господи, Боже мой — възкликна преподавателят, беснеейки из помещението. — Как очакват от мен да преподавам на варвари? Със същия успех бих могъл да уча мосьо Атила да украсява чаени чашки.

Разговорът сякаш послужи само за да влоши отношенията на Ори с преподавателя. Един октомврийски ден, след като Ори се беше запъвал особено лошо на изпита, Д’Ормейо избухна.

— Ще си позволя да кажа нещо, мосьо Мейн. Ако мосьо Jesus Christ ме попита: „Какво предпочитате, господин Д’Ормейо, да слушате как господин Мейн говори френски или да отидете в пъкъла?“, ще му отговоря: „Искам да отида в ада, s’il vous plait, M’sieu Jesus Christ.“ Седнете. Седнете!

На следващия ден Ори започна да се упражнява по френски на глас. Правеше го винаги, когато останеше сам в стаята. Бент постоянно слухтеше наоколо и два дни по-късно го залови по време на една от тези рецитации. Охайецът влетя с рев в стаята, искайки да знае какво става. Когато Ори обясни, Бент му се надсмя.

— Вие приемате някого тук, господине. Общувате си.

Ори почервеня.

— Господине, това не е така. Сам се убедете, господине…

Но ефрейторът вече се беше изтъркалял навън. Той подаде рапорт срещу Ори, че се опитвал да измами по-старши от него.

Ори написа възражение. След един неприятен разговор с капитан Томас последният анулира рапорта. По-късно Ори научи, че когато разбрал, Бент беснял и псувал в продължение на десет минути.

Есента мина по-бързо, отколкото Ори очакваше. От строевата подготовка, работата в клас и безкрайното учене му оставаше малко време за други неща. Системата на Уест Пойнт почиваше на запълването на цялото време на кадетите, докато са будни. Само в съботните следобеди плебеите бяха свободни да правят каквото пожелаят, а често трябваше да ги прекарват в извънредна караулна служба, за да намалят черните си точки.

В лошо време караулната служба беше отвратителна. Началникът на Академията Делафийлд, с прякор Стария Дики, имаше странни начини да прави икономии. Защо да дава на кадета скъп шинел, който той може да си отнесе, ако бъде отстранен? Следователно в есенния дъжд и лапавица кадетите стояха на пост облечени само в тънки, невероятно мръсни караулни шинели, стояли в караулното да събират прах и паразити от години.

Джордж продължаваше да не учи много, но винаги беше в първата или втората група по математика или френски. Вече имаше 110 черни точки; Ори имаше 93. И в двата случая Бент беше отговорен за две трети от сбора.

С приближаването на изпитите през януари тормозът от страна на охайеца отслабна. Ори започна да се промъква след загасването на светлините долу, в стаята на Том Джаксън. Двамата учеха заедно на сиянието на струпаните на купчина въглени в огнището.

Ори смяташе Джаксън за природно интелигентен, може би дори блестящ и все пак момчето от Вирджиния имаше много неприятности с уроците и официалния ред в клас; всяка оценка, с която преминаваше, изискваше огромна борба. Въпреки това оставаше решен да успее, а някои от останалите кадети забелязваха тази необикновена решителност; Джаксън вече си беше спечелил прякора Генерала.

Понякога обаче Ори си мислеше, че Джаксън е луд — например, когато последният заставаше на главата си в продължение на по пет минути, та вътрешните му органи да „увиснат и да се наместят, където трябва“. По въпроса за собственото си здраве беше маниакален.

Джордж пишеше от време на време писма до дома: Ори изпращаше много и получаваше също толкова. Но писмата не помагаха, а краят на декември наближаваше. Никога преди Ори не се бе отделял от семейната плантация на Коледа, а всъщност си беше много сантиментален. Джордж призна, че и на него домът ще му липсва много. Най-сетне Коледа дойде и макар че свещеникът произнесе вдъхновена проповед в черквата, а в трапезарията сервираха чудесен обяд, за повечето кадети денят беше тъжен и самотен.

Скоро настъпи сурово януарско време. Мрачното небе понижаваше духа, също както и наближаването на изпитите. Хъдсън започна да замръзва, но Ори почти не го забелязваше. Дори когато даваше караул в снежна буря, мислите му бяха заети с френския.

По някакъв начин преживя мъчението на черната дъска. След като обявиха резултатите, крещя и подскача пред стаята си, докато кадетите с по-малко късмет тихомълком прибираха нещата си в сандъците. Шестнайсет плебеи поеха по пътя към Кентърбъри. Останалите положиха клетва, подписаха договори за постъпване в армията — и получиха кадетски шинели.

 

 

Бяха изминали само няколко дни, когато Джордж направи смело предложение на съквартиранта си.

— Свършиха ми се пурите. А всъщност така и не отпразнувахме нашия блестящ успех на изпитите. Хайде да отскочим до Бени.

Ори погледна към прозореца. Лунната светлина докосваше наподобяващите звезди ледени фигури по прозорците, огънят в огнището допринасяше малко да се намали свирепия нощен студ. Хъдсън беше вече почти напълно замръзнала.

— В това време ли? В този час? — Физиономията на Ори изразяваше колебание. Скоро щяха да свирят вечерна заря и отбой.

Джордж скочи от леглото си, където четеше роман.

— Разбира се. Още не сме посетили тази местна забележителност. Дължим на себе си това празненство. Къде е приключенският ти дух?

Ори беше склонен да каже „не“, но последната забележка на Джордж за колебливата му натура го подтикна да постъпи по обратния начин. Половин час след сигнала за загасване на светлините те се промъкнаха надолу по железните стълби, избегнаха часовите и хукнаха към реката в свидния студ, от който секваше дъхът.

Излазиха надолу по пътеката от страната на високия бряг и се опитаха да си пробият път през снега и замръзналите храсталаци покрай брега. Установиха, че е много трудно. Джордж присви очи към блестящото бяло пространство вляво от тях.

— Ще ни е по-лесно да ходим по леда.

— Достатъчно дебел ли е да ни издържи?

Бледите очи на Джордж отразиха луната, която плаваше високо над Хъдсъновото плато.

— Скоро ще разберем.

Ори последва приятеля си, упреквайки се за вечната си нерешителност да постъпва смело. Що за поведение беше това от страна на човек, на когото можеше да се наложи да поведе атака на бойното поле? Той пристъпи върху хлъзгавия лед и чу рязко изскърцване. Пред него Джордж спря.

— Какво беше това?

Ори се вгледа в черната маса на високия бряг над тях.

— Стори ми се, че дойде оттам.

— Мислиш ли, че някой ни следи?

Ори се огледа. Върху осветения от луната лед те сигурно се виждаха добре от брега.

— Твърде късно е да се тревожим.

Джордж се съгласи. Продължиха напред. Няколко пъти ледът проскърца и заплашваше да се строши, защото наистина беше прекалено тънък, за да вървят по него. Но нямаше признаци някой да ги преследва и много скоро те надничаха през перваза към приятния огън в огнището в малката пивница на Бени Хейвън на брега на реката. Джордж потри ръце, сетне дъхна върху тях.

— Имаме късмет. Не се вижда нито един от по-горните класове.

Всъщност Бени Хейвън нямаше посетители от Академията, а само двама души от Бътърмилк Фолс, селото, разположено на високия бряг над кръчмата. Той беше добродушен и на средна възраст, с черна коса, голям нос и черти напомнящи на индианец. Продаваше бира, вино и концентрати повече години, отколкото кадетите можеха да си спомнят, а офицерите биха искали да признаят. Той поздрави сърдечно новодошлите. Хората от селото ги погледнаха намусено.

Джордж поръча три пури и две чаши бира. Приятелите седнаха на ъгловата маса до прозореца, откъдето можеше да се види покритата площадка пред входа. Ако се покажеше някой от по-горните класове, можеха да се шмугнат в покритата със завеса врата до каменния комин. Ори се поотпусна, изпитвайки удоволствие от вкуса на бирата и миризмата на пържена шунка, която достигаше до тях откъм кухнята отзад. Поръча чиния шунка и малко хляб.

Бени сервира яденето и поде разговор. Като новодошъл, Ори бил добре дошъл, каза Бени. Но произношението му го издавало, че е южняк. Следователно Бени не можел да не го помоли любезно да му обясни вдигания от Юга шум по присъединяването на Тексас. Дали не бил породен от желанието на политиците да добавят повече робовладелска територия към Съюза?

Ори беше чувал обвинението толкова често, че не се засегна. Освен това, за голямо неудоволствие на баща им, брат му Купър казваше, че било вярно. Забави отговора си.

Докато мислеше, Бени се намръщи и погледна към покритата със завеса врата. Всички чуха шума в кухнята. По лицето на Джордж пробяга тревога в момента, когато завесата рязко се отмести. Над тресящата се планина от дебел плат, представляваща кадетски шинел, стърчеше студено червено лице.

— Е, господине, какво виждам? Двама нарушители, както е видно — рече Елкена Бент със злорада усмивка.

Ори го присви корема. Убеден беше, пристигането на Бент не е случайно. Спомни си шума, който чуха, идвайки насам. Колко много нощи Бент ги е шпионирал, очаквайки възможност като тази.

Внезапно Джордж хвърли празната си бирена чаша. Бент изпищя и се присви, за да избегне удара.

— Бягай — изкрещя Джордж и се понесе като гюлле към вратата.

Ори се втурна след него, обхванат от една-единствена нелепа мисъл — не си бяха платили сметката.

 

 

На едно от местата, където снегът беше по-дълбок, Джордж се препъна и падна. Ори спря, изтича назад и помогна на приятеля си да стане. Видя как Бент трополи тромаво подире им, а в същото време Бени Хейвън стои на вратата на кръчмата — зрител, който се забавлява. Нямаше вид да се тревожи за сметката.

— Хайде, Джордж — каза задъхан Ори, когато неговият приятел отново се подхлъзна и се олюля в снега. — Този път кучият син ще ни вземе главите.

— Не и ако стигнем преди него.

— Дори и да успеем, ще ни докладва, а ние не можем да лъжем — изпъшка Ори, докато се насочваха към брега. Кодексът на честта на Академията вече беше изцяло набит в главите им.

— Допускам, че е така — съгласи се Джордж.

Тежестта спъваше Бент — другите двама кадети можеха да тичат много по-бързо. Но храсталаците отново им попречиха. Замръзналите клони ги шибаха по лицата и когато ги удряха, се чупеха, издавайки шум като от изстрели. Скоро Джордж подвикна да сменят посоката. Той прескочи един нисък гъсталак и се озова на леда. Ори видя как осветената от луната повърхност се напука и хлътна.

— Може би ще можем да го сплашим да не подава рапорт срещу нас — каза Джордж, вървейки напред. — Той е навън след времето за лягане.

Ори не отговори, а продължи да бяга. В логиката на Джордж имаше някаква слабост, която не можа да улови.

Ледът, по който тичаха, беше коварен. При всяка своя крачка Ори усещаше как поддава под краката му. Погледна назад и видя Бент да се препъва и хлъзга, докато ги преследваше — грамадно, тресящо се мастилено петно върху бледата повърхност на реката.

— Още двайсетина метра и ще сме на пътеката — извика Джордж, сочейки с пръст. В този момент зад тях се чу вик. Джордж се подхлъзна, спря и присвивайки очи, погледна назад.

— О, Божичко — изпъшка той.

Докато се обръщаше, Ори се блъсна в него. Над леда се виждаше само половината от мастиленото петно. Немощно се размахваха ръце. Изплашени викове се носеха към тях през скования въздух.

— Пропаднал е — възкликна Ори.

— Чудно ли е при тази тежест? Да вървим.

— Джордж, не можем да го оставим така. Може да се удави.

Виковете на Бент станаха по-пронизителни. Джордж, направи гримаса.

— Боях се, че ще го кажеш.

— Виж какво, не мога да повярвам, че внезапно си загубил съвестта си…

— Просто млъкни и ела — рече Джордж, тръгвайки обратно. В очите му блестеше яростно пламъче, не беше необходимо да казва на Ори, че късметът им е изменил.

Тогава Ори видя как Бент потъва. Двамата с Джордж хукнаха още по-бързо.

Секунда по-късно главата на Бент изчезна. Фуражката заплава над водата, коравата козирка блестеше на лунната светлина. Охайецът изскочи пред погледа на двамата плебеи тъкмо когато стигнаха дупката в леда. Подаваше ръце към тях, пляскаше и пищеше.

Джордж и Ори дърпаха и се напъваха. Измъкването беше трудно поради хлъзгавия лед. На два пъти плебеите едва не цамбурнаха с главата напред във водата. Но най-накрая извлякоха Бент. Той лежеше и повръщаше — мокра, подобна на кит грамада. Джордж коленичи до него.

— Бент? Трябва да станеш и да се върнеш в казармата. В противен случай ще замръзнеш.

— Да… Добре. Помогнете ми. Моля ви.

Джордж и Ори преметнаха ръцете на Бент през рамо, така, че да го крепят. Ефрейторът вече не издаваше свързани звуци, само стенеше и поемаше въздух. Докато го доведат до брега, спасителите на Бент бяха мокри и вкочанени от водата, попила в дрехите му. Все още мълчалив, той се мъкнеше нагоре по стръмната пътека. На върха се отърси, взе си въздух и каза:

— Оценявам онова, което направихте. Постъпката ви беше… смела. Хубаво ще е да мина оттук. Вие се върнете в своята казарма както намерите за добре.

Помъкна се в мрака, скърцането на обувките му и звукът от тежкото му дишане се задържаха за известно време, след като изчезна.

Зъбите на Ори започнаха да тракат. Усещаше ръцете си вдървени и замръзнали. Колко странно прозвуча онова, което каза накрая Бент, колко…

Джордж изрази чувствата на приятеля си.

— Звучеше толкова искрено, колкото жена, която възхвалява старомоминството. Според мен трябваше да го оставим да се удави.

Въпреки че беше замръзнал, Ори се разсмя.

— Сега, след като всичко свърши, трябва да признаеш, празненството се оказа много скапано.

— И още как! — Джордж измъкна изпод шинела си трите смачкани пури и ги захвърли с унила усмивка. — Единственото ми утешение е, че така и не платих за тях. Хайде да се прибираме, преди да сме загинали от треска.

На следната сутрин Бент отсъстваше от закуска. Ори и Джордж решиха, че е решил да уитънясва — терминът беше синоним на симулант. Доктор Уитън, вече почти двайсет години лекар на Академията, беше добродушен и доверчив по характер. Често приемаше кадетите в болницата или ги освобождаваше от дежурство, когато се преструваха на болни.

Джордж и Ори разказаха за приключението си само на няколко най-близки приятели. По-късно същия ден Пикет им донесе тревожни новини.

— Боя се, че коварната лоена топка не ви е казал цялата истина, момчета. Имал специално разрешение да бъде извън Академията след отбой. Разрешението му дал един от строевите офицери. Бент му казал, че по негови сведения двама плебеи ходят почти всяка вечер при Бени и имал намерение да ги залови.

За обяд в трапезарията сервираха говеждо от Олбани — така наричаха есетрата, която хващаха в Хъдсън преди реката да замръзне. По някаква причина рибата не понесе на стомаха на Ори. След това се питаше дали не е имал някакво предчувствие.

Преди да изтече вечерта, ефрейтор Бент беше подал рапорт срещу кадетите Мейн и Хазард.

 

 

Кодексът на честта на Академията почиваше на вярата в добрия характер на кадетите. Ако някой от тях заявеше, че обвинението, е невярно, приемаха думите му, без да ги оспорват и обвинението биваше оттегляно. Ори вярваше в този кодекс. Въпреки скептицизма си в него вярваше и Джордж. Така че нито един от двамата не отрече своят вина, макар че получените в резултат на това черни точки доведоха Джордж близо до уволнение.

За да отработят някои от черните точки, двамата приятели трябваше да поемат доста допълнителна караулна служба. Времето стана бурно. Джордж понасяше службата навън без вредни последици за себе си, но с Ори нещата не стояха така. Той кихаше и подсмърчаше още от тяхното речно приключение, така че се чувстваше немощен и замаян, когато в един особено мрачен съботен следобед тръгна на допълнително дежурство.

През планините от северозапад се носеше с рев снежна буря. За по-малко от час навя трийсет сантиметра сняг. Сетне температурата се повиши и снегът се обърна в суграшица. Ори газеше напред-назад близо до страничните порти на форта, когато усети, че въпреки студа изгаря от топлина.

Пот се примеси с топящата се суграшица по лицето му. Мускетът сякаш тежеше петдесет килограма. Препъна се в снега и се облегна на стената на казармата да почине.

Някой го дръпна за ръкава. Ори разпозна един кадет от първи клас, на име Сам Грант, човек, който не се отличаваше с нищо друго, освен с великолепната си езда.

— Кой ви изпрати навън в това време? — заинтересува се Грант. — Позеленели сте. Още малко и ще припаднете. Трябва да постъпите в болница.

— Добре съм, господине — изграчи Ори, опитвайки се да се изправи.

Ниският тъмноок кадет прие уверенията му скептично.

— Точно толкова добре, колкото леля ми Бес пет минути преди да издъхне. Да намеря ли някой офицер и да го помоля да ви смени?

— Не, господине, това би означавало да не изпълня дълга си.

— От вас ще стане чудесен войник, господин Мейн. Ако преди това не умрете от инат.

— Вие знаете кой съм?

— Няма човек от корпуса, който да не знае за вас и вашия приятел и за онази гадина от Охайо. Трябва да се съжалява, че Бент стои толкова високо в очите на началниците. Някои от нас се опитват да поправят това положение. Него го юркат не по-малко, отколкото той юрка останалите. Искрено се надявам да оживеете, за да се порадвате на това, господине.

С лека усмивка Грант тръгна през снега.

Ори предположи, че часът е четири. Тъмно като в полунощ. Насили се да се движи. Мислеше, че марширува, но всъщност се олюляваше като пиян от едната на другата страна. За щастие, повечето от офицерите бяха вътре и следователно не бяха свидетели на нескопосното му поведение.

Мина още половин час. Започна да се бои, че е ужасно болен, може би смъртно болен и че неговото глупаво желание да избегне проява на слабост ще го довърши.

— Не стъпвате стегнато, господине. Съвсем не.

Зашеметен от гласа, Ори се обърна. Видя неясните очертания на големия като палатка шинел на Бент точно отвътре на страничната врата. Той сякаш плаваше към него, огромна фигура в мрачината. Очите му блестяха от удоволствие.

— Чух, че сте били навън, господине. Дойдох да проверя…

Гласът на охайеца се поколеба, когато Ори смъкна рязко старата кремъклийка пушка от рамото си. Беше обезумял, от нищо не го беше страх.

— Защо насочвате пушката към мен, господине?

— Защото ще те застрелям, Бент. Ако не оставиш на мира мен и моя приятел, ще те застрелям.

Бент се опита да му се надсмее.

— Мускетът ви не е зареден, господине.

— Така ли? — Ори мигаше и се люлееше на краката си. — Тогава ще те пребия с него. Могат да ме дадат на военен съд и дори да ме изправят пред наказателния взвод, но ако след пет секунди си още тук, ще те убия, неблагодарно копеле такова.

— Господи, имали сме си луд в Уест Пойнт.

— Да, господине. Един луд от Охайо, който се отнася към плебеите като към животни. Е, господин Бент точно този плебей няма да бъде третиран по същия начин вече. Пет секунди, едно, господине, две, господине…

Бент изпухтя, но нищо не каза. Изплаши се от подивелия бял призрак пред себе си. По фуражката и веждите на Ори се задържаше суграшица. Изразът му беше почти маниакален, той обърна мускета си и го хвана за цевта като тояга.

Поражение и омраза проблеснаха по лицето на Бент. Внезапно се обърна на пета. Сякаш се стопи в бурята.

Ори преглътна и изкрещя:

— Отсега нататък по-добре ни остави на мира.

— Какво казахте, господине?

Резкият тон го накара да се обърне на другата страна. Завит до ушите, един от строевите офицери крачеше към него. Воят на вятъра го принуждаваше да крещи.

— Кадет Грант помоли да дойда тук, господине. Каза, че сте били прекалено болен за тази служба. Вярно ли е?

До момента Ори беше упражнявал военната стойка хиляди пъти. Опита се да я заеме, без да съзнава, че току-що е извършил непростим грях. Беше изпуснал мускета в снега.

Офицерът сякаш се клатеше напред-назад. Ори се опита да спре това движение, като премига.

— Вярно ли е, господине?

— Не, господине! — изкрещя Ори и падна в безсъзнание върху офицера.

Час по-късно Джордж дотича в лазарета. Доктор Уитън го прие в чакалнята.

— Приятелят ви е в много тежко състояние. Температурата му е опасно висока. Опитваме се да я свалим, но ако не спадне за едно денонощие, животът му ще е в опасност.

Джордж помисли за Бент и бурята и за Ори.

— Нещастният проклет глупак прекалено много иска да стане военен — рече с горчивина той.

— По някакъв начин това място вдъхва подобни амбиции — в гласа на Уитън се смесваха съжаление и гордост. — И вие не изглеждате много добре, млади момко. Ще ви предпиша чашка ром. Елате в кабинета ми и… — тук се усмихна, — както се казва, уитънясвайте няколко минути.

 

 

С разрешение на лекаря Джордж бдя край леглото на Ори цялата нощ. Другите си отидоха. Известно време при него стоя Пикет. И Джаксън. За малко вътре надникна един кадет от първи клас на име Грант. Джордж не можеше да си представи той откъде познава Ори.

На сутринта в лазарета беше студено и тихо. Джордж се въртеше на стола си. Останалите си бяха тръгнали. Лицето на Ори продължаваше да е бледо като завивката от неизбелена вълна, с която беше покрит до шията. На трептящата светлина на лампите с рибено масло изглеждаше крехък. Крехък и много болен.

Джордж гледаше приятеля си и за своя изненада усети, че очите му се пълнят със сълзи. За последен път плака, когато беше на пет години. Стенли го наби, защото беше посмял да играе с домашната му жаба.

Не се изненада, че съдбата на Ори Мейн означава толкова много за него. Двамата заедно бяха преживели много в един кратък период. Общите мечти и трудности бяха изковали здрава връзка на обич помежду им. Очевидно Уест Пойнт умееше да прави и това.

Остана на стола си, без да спи, без да яде, до пладне, когато температурата на Ори започна да спада.

 

 

Ори изглеждаше много по-добре следващия следобед, когато февруарското слънце грееше през прозореца. Джордж го посети преди сигнала за вечеря с добри новини.

— Изглежда, на Бент му е омръзнало да ни тормози. Когато идвах насам, го срещнах. Извърна погледа си.

— Продължавам да искам да го убия. Да ме прости Господ, че казвам такова нещо, но така го чувствам.

Стаената свирепост на Ори смути Джордж, но той се усмихна и се опита да го скрие.

— Виж какво, приятелю. Ти беше онзи, който съветваше смирение и милост, когато Бент потъваше под ледените вълни. А аз те послушах.

Ори сключи ръце:

— Почти ми се иска да не бях го направил.

— По-добре е да го оставим жив да се гърчи. Кадетите от по-горните класове го юркат насам-натам. Това е сладко отмъщение.

— Но той ще обвинява нас. Дори и да ни остави на мира за известно време, няма да ни забрави. В него има нещо сбъркано.

— Е, не се тревожи — рече Джордж, свивайки рамене. — И без това имаме достатъчно грижи да поддържаме сбора от черните си точки под двеста. Има още много време до юни.

Ори въздъхна.

— Смятам, че си прав.

Но никой от тях не вярваше, че заплахата, която представляваше Бент, ще си отиде просто защото са забрави ли за него.

 

 

В късната пролет цялото семейство Хазард, с изключение на Върджилия посети Уест Пойнт. Джордж изкрънка необходимото разрешение да обядва с тях в хотела в събота. Взе със себе си и своя приятел.

Уилям Хазард покани Ори да ги посети в Лихай Стейшън. Ори заяви, че ще му е драго. Намери семейството все така приятно, както го помнеше — с изключение на Стенли, който не спираше да говори или по-скоро да се перчи. Той се надуваше, че същата вечер заедно с баща си щял да вечеря у семейство на име Кембъл, които живеели от другата страна на реката в Колд Спринт.

Между две хапки от великолепната агнешка пържола Ори попита:

— Роднини ли сте със семейство Кембъл?

Стенли се подсмихна.

— Не, момчето ми. Те са собственици на леярната Уест Пойнт. Кой, според теб, излива повечето от оръдията, които армията купува?

Надутото поведение на Стенли подтикваше малкия му брат Били да гримасничи и мълчаливо да го имитира. Седяха един до друг и големият брат не виждаше имитациите, поради това не разбра защо Джордж избухна в смях. Заради лудориите си Били заслужи як шамар от баща си. Госпожа Хазард изглеждаше огорчена.

Ори каза сковано:

— Съжалявам, не съм чувал за семейство Кембъл.

— Техните съботни празненства са прочути — тонът на Стенли подсказваше, че Ори и неговият щат съществуват някак си извън талвега на нацията.

Обръщайки се към господин Хазард, Ори попита:

— Те произвеждат железни изделия, така ли?

Възрастният човек кимна.

— Честно и със завист трябва да призная, че няма подобри от тях в страната.

— Може би ще могат да помогнат на брат ми?

Отегчен, Стенли набоде един картоф на вилицата си. Но Уилям Хазард изслуша любезно Ори, който обясни как в последните си писма Купър се оплаквал, че носещите греди и маховиците в оризарната на Монт Ройъл прекалено место се чупели.

— Така се казва нашата плантация. По-рано оризарната се задвижваше от приливите на реката, но брат ми убеди баща ми да опитат с парна машина. Татко беше против. Сега смята, че е имал право.

— Леенето на желязо е тънка работа — каза господин Хазард. — Може би Кембълови биха могли да помогнат на брат ти. Или, още по-добре, защо не ни позволи ние да опитаме? Нека ми пише.

— Ще му съобщя, господине. Благодаря ви.

 

 

Ори винаги се стараеше да постъпва така, че по-големият му брат да има добро мнение за него. Още на следващия ден писа на Купър. Отговорът пристигна и започваше с думи на благодарност към Ори. По-нататък брат му пишеше, че според него човекът в Кълъмбия, който правел частите за оризарната, разбирал от процеса дори по-малко от него. Следователно щял да се радва на съветите и помощта на специалисти. Изпращал веднага писмо до Хазард Айрън.

Наближаваше юни. За своя изненада Ори осъзна, че има шанс да преодолее годината на плебей, макар че съдбата сякаш му беше отредила вечно място сред безсмъртните. Джордж продължаваше да стои високо в академичната класация, при това без видимо усилие. Ори завиждаше на приятеля си, но никога дотам, че ревността да навреди на отношенията им.

И двамата успяха да задържат сбора от черните си точки малко под двеста, а когато новата група кандидати за кадети започна да пристига, натискът върху плебеите намаля. Ори и Джордж имаха своя дял в терора над новодошлите, но без никаква злоба. Бент им беше дал солиден нагледен урок.

Естествено не беше възможно напълно да отбягват охайеца. Но винаги, когато се натъкваха на него, той се правеше, че гледа през тях, сякаш не съществуваха. За приятелите беше ясно, че макар и да ги е оставил на мира през последния им месец като плебеи, той положително не е ги забравил. Нито пък можеше да се очаква, че им е простил.

Около десет дни преди началото на летния лагер неочаквано пристигна Купър. Идваше от Пенсилвания, където Уилям и Стенли Хазард бяха разгледали някои от разбитите части от оризарната в Монт Ройъл.

— Баща ти и брат ти решиха бързо проблема — съобщи Купър на Джордж. — Както и подозирах, онзи тъпак в Кълъмбия не разбира какво върши. Очевидно не е стопил чугуна при подходящата температура. Ако успея да го убедя в това, ще има по-малко аварии. Разбира се, няма да е лесно. Що се отнася до него, да признае, че човек може да научи нещо от един янки, е почти равносилно на това да заявиш, че Джони Калхун греши по въпроса с обезсилването.

Джордж остана очарован от Купър Мейн, който беше двайсет и три годишен и по-висок от брат си. Носеше се елегантно, но някак успяваше да изглежда размъкнат. Бузите му бяха хлътнали, а непрекъснато стрелкащите се тъмни очи не бяха лишени от чувство за хумор, макар на Джордж да се стори по-скоро склонен към саркастични усмивки, отколкото към смях. Купър и Ори имаха някои общи, очевидно семейни черти, включително слабо телосложение, вълниста кестенява коса и тесен, почти високомерен нос. Но по-възрастният брат не можеше да се похвали със здравия цвят на лицето, който Ори придобиваше само след един ден на слънце. Слабото лице и тяло на Купър имаха някакво нездраво излъчване, сякаш се беше родил блед, уморен и склонен да мисли прекалено много.

Купър беше решил да направи светкавично посещение, като преспи само една нощ, не само за да види Ори, но и да разгледа училището, от което излизаха най-подготвените офицери в страната. Той отбеляза, че във Вселената няма нищо, което да не си струва да се изучи, ако не се смятат семейните дървета в родния му щат.

По време на краткия престой на Купър в хотел „Роу“ обаче вниманието му сякаш непрекъснато се отклоняваше от онова, което беше дошъл да види. Веднъж Ори го видя да съзерцава големите каменни казарми, или нещо отвъд тях, с едва ли не мрачен взор.

Но точно преди да си замине, той остави настрана всички мисли, с които беше погълнат, подигравателния си вид и се обърна с широка усмивка към Джордж с думите:

— Трябва да ни посетите, господине. По река Ашли има множество много красиви момичета. Имаме си две и в нашето семейство. Ще станат красавици, като пораснат. Не видях много красиви момичета в долината на Лихай. Разбира се, прекарах повечето от времето си да зяпам в пламтящи пещи. Вашето семейство има много внушителна фабрика, господин Хазард.

— Бих искал да ме наричате Джордж.

— Не, наричай го Мечо — намеси се Ори, — в края на краищата всички кадети получават по някой прякор. Миналата седмица ни кръстиха.

— Мечо, а? — Купър хвърли поглед към брат си. — А твоят какъв е?

— Клечо.

Това разсмя Купър.

— Е, господин Мечо, искам да кажа, че се възхищавам от големината и замаха на вашето семейно предприятие. — Очите му отново придобиха отнесен и тъжен вид. — Наистина.

Над рева на говедата от кораб, който се движеше надолу по Хъдсън, се чу свирката на парахода на Северния пристан. Купър грабна пътната си чанта и се втурна надолу по стълбите на хотелската веранда.

— Елате да ни посетите, господин Мечо. И да се храниш добре, Ори. Ще ви очакваме у дома следващото лято.

След като гостенинът изчезна забързан от погледа им, Джордж заяви:

— Брат ти, изглежда, е чудесен човек.

Ори се намръщи.

— Такъв си е. Но имаше нещо не наред. Правеше героични усилия да се шегува и усмихва, а нито едното от двете не му се е удавало лесно някога. Но беше разтревожен.

— Защо?

— Ще ми се да знаех.