Джон Джейкс
Севера и Юга (50)

49.

Семейство Ланцман останаха едно денонощие в Кемп Купър, за да си починат, а след това тръгнаха обратно към своята ферма, придружени от охрана. Бент изчезна в своя кабинет, отново нападнат от остра дизентерия. Чарлс не разбираше почти нищо от медицина, но предполагаше, че последната неприятност бе причинила болестта на капитана.

В доклада на Генералния щаб във Вашингтон Чарлс и капитанът получиха специални похвали за спасяването на семейство Ланцман. Лафайет О’Дел получи похвалата посмъртно. Тялото му така и не беше намерено.

Бент подаде молба и получи разрешение за отпуск по болест, който да прекара в Сан Антонио. Чарлс бе натоварен със задължението да напише писма на семействата на О’Дел и на останалите трима загинали по време на операцията. Никак не го биваше в тези работи и му беше ужасно неприятно, че трябва да го направи, но отхвърли задачата само за една вечер.

Когато завърши и последното писмо, той разбра какво всъщност бе онова чувство, което го бе измъчвало през последните няколко дни. Той не беше вече същият офицер, не беше същият човек, който бе тръгнал със спасителния отряд.

На повърхността нещата изглеждаха същите. Той бе все така пламенен, усмихваше се почти толкова често, колкото и преди. Но зад тази външност се криеше една дълбока вътрешна промяна. Промяна, предизвикана от всичко онова, което бе видял и бе принуден да направи по време на спасителната акция. Кадетът от Уест Пойнт бе приятен, но не съвсем реален спомен. Романтичният аматьор се бе превърнал в загрубял професионалист.

Момчето беше умряло и на негово място, като птица феникс, бе възкръснал мъжът.

 

 

— Чух, че тази сутрин пристигнал чувал с поща — каза Чарлс на четвъртия ден след завръщането си.

— Да, господине. Това е за вас. — Подофицерът му подаде три писма, завързани с връв и добави: — Чувалът е стоял месец и половина в един склад в Сан Антонио.

— Защо? — запита рязко Чарлс, докато разглеждаше писмата. Най-горното бе дебело почти сантиметър. И на трите разпозна почерка на Ори.

— Не мога да ви кажа, господине. Предполагам, че просто в армията е така.

— В армията в Тексас със сигурност.

Чарлс излезе навън и се отправи към стаята си. Докато вървеше, той отвори дебелото писмо. Беше писано през април. Започна да чете:

Въпросът ти за твоя командир ме кара да ти отговоря незабавно. Ако това е същият Елкена Бент, когото познавам от Академията и от Мексико, най-сериозно те предупреждавам, че е възможно да си в голяма опасност.

Внезапно Чарлс се закова на място, по средата на прашния плац. И въпреки че утрото бе много горещо, изведнъж му стана студено.

Ще се опитам да ти обясня, въпреки че — както без съмнение си разбрал от личните си срещи с въпросния господин — за неговото поведение не може да се даде нито пълно, нито логично обяснение. Така бе още когато Джордж Хазард и аз имахме нещастието да се запознаем с него.

Чарлс припряно сгъна писмото, огледа се тревожно и се отправи към стаята си. Там той седна и започна да чете гъсто изписаните страници, в които се разкриваше странната история на двама кадети от Уест Пойнт, спечелили си нестихващата омраза на трети. Когато свърши, той остави листовете в скута си и се загледа през облятия в слънце прозорец. Ори имаше право — беше невъзможно да се разбере такава ненавист. Толкова всепоглъщаща и трайна, че да се насочи и към други представители на семействата Мейн и Хазард. Но тя бе факт — събитията през последните няколко седмици бяха неопровержимо доказателство.

През следващите мъчителни минути той прочете писмото още два пъти, като обърна особено внимание на описанията на Ори, отнасящи се до мексиканския период. Това препрочитане не извади Чарлс ни най-малко от шока, в който бе изпаднал. Напротив — стана още по-силен.

Чарлс бе благодарен на братовчед си за предупреждението. И в същото време усещаше, че в някои отношения тази осведоменост е по-лоша от невежеството. Бент бе съхранявал омразата си повече от петнайсет години и този факт показваше колко чудовищна бе лудостта му. Осъзнавайки това, Чарлс бе изпълнен от чувство за смъртна опасност — непознато, срамно и абсолютно неконтролируемо.

 

 

През следващите дни всеки път, когато му се наложеше да разговаря с Бент или да се появява с него пред строя, го правеше с големи усилия на волята. Мислеше непрекъснато за тайната, скрита зад лукавите очи на капитана.

Бент, от своя страна, изглеждаше сравнително по-добре настроен. Наистина рядко говореше със своя младши лейтенант, с изключение на случаите, в които службата го изискваше. Това бе голямо облекчение за Чарлс. Може би страхът от свидетелските показания на госпожа Ланцман бе намалил заплахата. Във всеки случай с течение на времето опасенията на Чарлс започнаха да изчезват. Той очакваше с нетърпение деня, в който ново назначение за него или за Бент щеше да ги раздели.

А дотогава трябваше да бъде непрекъснато нащрек.

 

 

Докато спасителният отряд бе във фермата на Ланцман, един известен дезертьор бе намерил убежище в резервата на команчите. Впоследствие агентът Липър бе позволил на индианеца да напусне резервата. Фермерите от района решиха, че Липър е проявил небрежност, като не е арестувал изменника, когато е имал възможност да го направи, и затова отправиха молба към губернатора Хюстън да закрие Агенцията.

Това бе една от темите, по които спореха военнослужещите в Кемп Купър през есента. Освен това се подхвърляха и доста подигравки по повод на експеримента в Кемп Върд, където бяха изпробвани като товарни животни египетските камили, внесени от министър Дейвис. Във Втори полк се говореше с гордост за успешното нападение на капитан Ван Дорн срещу индианците от селцето Уичита.

В единайсета рота онези, които бяха родом от Охайо, говореха много за събитията в Изтока. В борбата за преизбиране в Сената Стивън Дъглас бе участвал в публични дебати с Черния републиканец Линкълн в много градове в Илинойс. Специалистите, изглежда, бяха на мнение, че през януари, когато законодателната власт щеше да направи своя избор, Дъглас ще бъде върнат във Вашингтон и че тази победа може да се окаже много ценна. По време на срещата във Фрипорт Линкълн беше успял да принуди своя опонент да направи едно самоунищожително изказване.

Това бе станало по време на сложна дискусия, отнасяща се до Компромиса в Мисури през 1820 и до по-пресния случай с Дред Скот. При решаването на този случай Върховният съд бе потвърдил, че собствеността на робовладелците е неприкосновена, и бе постановил, че Компромисът в Мисури, забраняващ робството на север от демаркационната линия, е неконституционен и по този начин бе отрекъл теорията за всеобща независимост.

— Това няма значение — бе казал Дъглас в отговор на хитро зададените въпроси на Линкълн. — Със или без Върховен съд, все още съществува един прост, легален и изключително практичен начин за забрана на робството на територията на който и да е щат. А именно отказът на законодателната власт да гласува онези закони, които защитават правата на робовладелците. Нито един разумен човек не би рискувал да изведе ценните си негри на територия, на която има опасност да ги загуби.

— Робството не може да съществува нито ден, нито дори час — бе казал Дребния гигант — там, където то няма подкрепата на местните полицейски закони.

Това изказване на Дъглас стана известно под името Фрипортската доктрина. Коментирайки я, един южняк, офицер от Първи пехотен полк, каза на Чарлс:

— Този човек се провали. Демократите в нашата част на страната вече никога няма да подкрепят кандидатурата му за каквото и да било.

През октомври сенаторът Сюърд направи в Ню Йорк едно изказване, което стана много известно. Сюърд каза, че Северът и Югът са в „неразрешим конфликт“ по въпроса за робството. Сенаторът отново възпламени духовете в целия Юг и дори заклетите републиканци в Кемп Купър признаха, че гневната му реч е тласнала този район още по-силно към отделяне.

И все пак, малцина бяха онези, които можеха да си представят, че американци ще вдигнат оръжие срещу други американци. Конфликтът си оставаше само една словесна война.

От време на време Елкена Бент се включваше в обсъжданията с някоя подхвърлена фраза. Беше се завърнал от дългата си отпуска отслабнал с пет килограма, но с все същите странни възгледи. Казваше, че една истинска война е съвсем приемлива и никой не се съмняваше, че той щеше да я посрещне с радост.

— Войната ще ни даде възможност да приложим на практика теоретичните си познания. В края на краищата, защо сме учили? Какъв е смисълът на нашата професия? Не да пазим мира, а да го спечелим, след като се пролее кръв. Нямаме друг дълг. Това е свещен дълг, господа.

Няколко офицери, включително и Чарлс, забелязаха екзалтираното изражение на лицето на Бент. Някои от тях поклатиха глави, но не и Чарлс. Вече нищо в този човек не можеше да го учуди.

 

 

През цялата зима той не проведе нито един разговор с Бент извън рамките на служебните си задължения. Затова бе много изненадан, когато една вечер през април на вратата на стаята му се почука и щом отвори, видя в полумрака фигурата на капитана.

Бент се усмихна.

— Добър вечер, лейтенанте. Приемате ли гости?

— Разбира се, господине. Заповядайте.

Чарлс отстъпи крачка назад. Присъствието на капитана го напрегна до крайност. Бент важно влезе в стаята и Чарлс затвори вратата. Усети дъх на уиски.

Външният вид на Бент бе стряскащ. Специално за посещението той бе облякъл пълна парадна униформа — със сабя и шапка с перо, която сега свали. Косата му бе сресана на път и лъщеше от благоуханна помада. Хвърли един поглед на няколкото големи кафеникави дагеротипа, оставени на един стол.

— Снимки от родното място?

— Да, господине. Направени са на едно празненство по случай годишнина от сватбата на братовчедка ми Аштън. Повечето от тези хора са от съседни плантации.

С цел да изпита госта си той му подаде една от фотографиите, посочи едно сурово лице с брада и каза предпазливо:

— Това е братовчед ми Ори Мейн. Той ме насочи към Академията. Самият той я е завършил. Горе-долу по времето, когато сте я завършил и вие.

Бент присви устни. Той гледаше внимателно брадатото лице, но Чарлс не забеляза ни най-малка реакция. Този човек умееше да се преструва… още нещо, което го правеше опасен.

— Имам някакъв смътен спомен за един кадет на име Ори — отбеляза Бент. — Почти не го познавах. Дори и по онова време янки и южняци не общуваха много-много.

Капитанът понечи да върне снимката, но се отказа и я погледна отново. Тупна с пръст по образа на една тъмнокоса жена в края на редицата. Изглеждаше като вкаменена, а в очите й имаше някаква пустота. И все пак бе изумително красива.

— Какво прекрасно създание. В нея има нещо екзотично.

„Защо, по дяволите, капитанът се интересува от Мадлин Ламот? — запита се Чарлс. — И защо изобщо е тук?“

— Креолка е, от Нови Орлеан.

— А, сега разбирам.

Бент се чудеше каква ли бе връзката на семейство Мейн с тази жена. Дали бе омъжена за някой от тях или бе просто съседка? Но той обузда любопитството си, защото ако продължеше да задава въпроси на Чарлс, имаше опасност да се изпусне и да издаде истинските си чувства към Ори. Той погледа още няколко секунди красивото лице и остави снимката.

Чарлс премести останалите фотографии от стола и Бент седна и впери поглед в младия мъж.

— От доста време се каня да ви посетя, лейтенанте. За да ви благодаря за дискретността през изминалите няколко месеца.

Чарлс сви рамене, сякаш искаше да каже, че това е съвсем естествено.

— Но по принцип мълчанието не е хубаво нещо — продължи Бент. — Имам желание нашите отношения да се променят в положителна насока. Бих искал да знам, че мога да разчитам на вашето приятелство.

„Моето мълчание — помисли си Чарлс. — Разтревожен е. Иска да му обещая, че ще продължавам да го подкрепям.“ Но Чарлс не бе сигурен дали това бе всичко.

Бент присви очи и се вгледа в него по един странно настойчив начин. Той облиза горната си устна и добави:

— Разбира се, вие можете да разчитате на моето.

Намекът, който се съдържаше в тази забележка, не се хареса на Чарлс. Нито пък тонът — прекалено приятелски, за да го успокои. Някъде под тази мазна добронамереност се криеше капан, но къде? Чарлс не можеше да разбере и поради тази несигурност отговорът му прозвуча малко нервно.

— Каквото било — било, капитане. Нямам никакво намерение да повдигам отново този въпрос.

— Добре. Добре! Значи наистина можем да бъдем приятели. Познавам доста влиятелни хора в Министерството на отбраната. А всъщност и в цял Вашингтон. Те помогнаха много на кариерата ми, могат да помогнат и на вашата.

В писмото си Ори бе обяснил подробно как Бент, въпреки лошото си досие, бе успял да се издигне. Чарлс бе възмутен от това предложение на капитана.

— Благодаря ви, господине, но наистина предпочитам да напредвам в службата без чужда помощ.

Бент подскочи. На бузите му се появиха червени петна.

— Всеки човек понякога има нужда от помощ, Чарлс… — Той бързо се овладя. Беше го казал прекалено гневно, но просто не можа да се сдържи. Високият млад офицер, с идеално телосложение, отвращаваше Бент, защото бе член на фамилията Мейн. И в същото време Чарлс го привличаше. И то до такава степен, че след няколкоседмични колебания той най-накрая бе изпил голяма доза уиски за смелост, която му бе необходима, за да направи първата крачка към него.

Дали Чарлс бе усетил дъх на алкохол? Бент се надяваше, че не. Опита се да се усмихне.

— Мога да кажа, че ти се нуждаеш от помощ по-малко от всеки друг. Една от причините е, че си въплъщение на идеалния войник. — Изведнъж, замаян от възбуда, той се остави на емоциите си и докосна ръката на Чарлс. — Ти си изключително красив младеж.

Внимателно, но категорично Чарлс отдръпна ръката си.

— Господине, най-добре ще е да си вървите.

— Моля те, не говори с този тон. Офицерите са като братя, които трябва да си помагат и успокояват един друг, особено на такова прокълнато от Бога мяс…

— Капитане, махнете се, преди да съм ви изхвърлил през този прозорец.

Почервенял от гняв, Бент нахлупи шапката върху главата си и тръшна вратата след себе си.

Един койот излая, докато той се отдалечаваше с бързи крачки в пролетната нощ, обзет от желанието да извърши убийство. Някой ден, с малко късмет, щеше да го направи.

 

 

Чарлс си бе въобразявал, че Бент не е в състояние да го учуди с нищо. Колко много беше грешил.

Онова, което се случи току-що, не само потвърждаваше слуховете за сексуалните предпочитания на капитана, но и показваше, че странните апетити на Бент вървяха ръка за ръка с омразата. И в зависимост от моментното настроение и от това, колко бе изпил, надделяваше едното или другото. Осъзнаването на този факт сложи последния, отвратителен щрих в портрета, който Чарлс си бе изградил за този луд човек.

Слабоосветената стая изведнъж му заприлича на клетка. Той бързо облече най-хубавата си риза, напъха я в панталона си и се отправи към обора, за да види коня си. Нощните звуци на лагера — смяната на караула с подвикването, че всичко е наред, крясъкът на бухала, тихото шумолене на пролетния вятър отпуснаха нервите му и го успокоиха.

Той се спря пред обора и вдигна поглед към звездното небе. Вдиша дълбоко уханието на сено, животински тор и коне и веднага се почувства по-добре, като пречистен. Винаги щеше да свързва тези миризми с армията и с Тексас, които бе обикнал.

Когато отново се сети за Бент, неочаквано изпита съжаление. „Как ли би се чувствал човек в такова тромаво тяло и със съзнание, непрекъснато разяждано от червейчетата на лудостта?“ — помисли си Чарлс и чувството на съжаление стана още по-силно. Но в този момент едно сурово предупреждение разряза като с нож мислите му:

„Не съжалявай твърде много един човек, който иска да те убие, когато е трезвен.“

Това го върна към реалността. Чарлс знаеше, че трябва непрекъснато да е нащрек до деня, в който неизбежното прехвърляне щеше да го отведе далеч от Бент. Това щеше да се случи и той наистина го очакваше с голямо нетърпение. Отново пое дълбоко въздух, наслаждавайки се на приятния мирис на тексаската нощ и влезе в обора, като си подсвиркваше с уста.