Джон Джейкс
Севера и Юга (72)

Послеслов

„Севера и Юга“ е първата книга от една трилогия за група американци, увлечени от вихъра на събитията преди, по време и след Гражданската война.

Някой може да възрази, че Дивият Запад е най-съкровеният исторически опит на Америка. Вероятно той е най-романтично разкрасяваният. Но за мнозина основният исторически опит от все още незавършената история на нашата република си остава войната между щатите.

Както пише Ричард Пиндъл от Университета в Ню Йорк в една своя статия върху „Отнесени от вихъра“, това е преди всичко „изцяло наша война“. Причините за нея се коренят далеч преди времето на Джеферсън, до първите бели спекуланти, стъпили на нашите брегове. Последствията й отекват чак в деветнайсета — петдесетте, шейсетте, седемдесетте и осемдесетте години на нашия век, подобно на буря, чиято мощ не стихва с времето.

Основните въпроси за робството и разцепването родиха славата, нещастието и мита. Робърт Пен Уорън беше казал, че войната даде на Севера неговата съкровищница от справедливост, а на Юга — неговото велико алиби. На американските негри тя даде ако не фактическа свобода, то поне юридическата й основа. На американските семейства от двете страни на линията Мейсън — Диксън тя даде приблизително 600 000 мъртви.

Историците твърдят, че войната отбелязва националното ни съзряване. Краткият период от две десетилетия ни научи на повече неща за самите нас и американското общество, отколкото бяхме научили през всичките години от пристигането на първите заселници. Повече, отколкото бихме искали да знаем.

Въпреки всичко ние все още се възторгваме от онази епоха. Разиграваме отново и отново големите битки в книги и статии, в класни стаи и дискусионни групи. Размишляваме над поучителните й уроци или ги пренебрегваме; и виждаме как заради основните й противоречия все още се пролива кръв по нашите улици. Именно тази сила, това понякога трагично влияние на минали събития ме привлече към темата, подобно на много други писатели и учени.

Подготовката на книгата беше съпроводена с някои много интересни реакции. На едно тържество, скоро след като бях обявил темата на бъдещата си книга, една жена ме попита — доста изпитателно, според мен: „Как може един янки да си представи, че ще дойде на юг и ще пише за нас?“

Последната й дума ме жегна. Исках да й отговоря, че смятам себе си за американец, а не за някакъв евтин пропагандатор на определен регион или кауза. Но се постарах да й отговоря още по-добре: „По същия начин, по който всеки професионалист пише за период, който не е преживял лично. Като проучва материали, обхожда местата, като се опитва да въплъти въображението си на разказвач в мислите и чувствата на героите.“ Тук му е мястото да направя коментар върху историческата канава на романа.

Главната цел на „Севера и Юга“ е да развлича. Но освен това исках историята да е точно отражение на епохата; не толкова преразказване и на най-дребните събития, спомогнали за избухването на войната в пристанищния град Чарлстън, колкото честно описание на преобладаващите настроения и конфликти и за двете страни.

На различни места в Юга се чуваха гласове като този например на Купър Мейн. И когато кавалеристът О’Дел говори за нуждата да се изпратят нови освободители в Либерия, той просто казва това, което малцина северняци се осмеляваха да кажат — между другото включително и Линкълн. Мнозина, които горещо са поддържали аболиционизма, не са считали черните достойни или способни да участват пълноценно в американската демокрация; колкото и достойно за съжаление да ни изглежда днес подобно становище, преиначаването или пълното му пропускане в един исторически роман би накърнило точния поглед върху събитията и усилията на всички, които са се борили, за да променят подобни възгледи.

Въпреки че се опитах да напиша една исторически точна книга, си позволих някои леки отклонения от фактите на няколко места. Винаги има причини за подобни отклонения. Ще дам няколко илюстративни примера.

Единайсета рота на Втори кавалерийски батальон е служила главно в Тексас в края на 50-те години на миналия век. Офицерите и войниците от тази рота са по необходимост измислени, както и инцидентът при Ланцман — въпреки че подобни инциденти са ставали в действителност през целия период. Подробностите от живота и дейността на този знаменит батальон отговарят на описаните в документите.

Понякога съм правил промени по причини, които не са били непосредствено свързани с изискванията на фабулата. В мемоарите за живота на Уест Пойнт през миналия век например множественото число на demerit (недостатък) се пише по същия начин, както и единственото число. Прибавил съм окончание за множествено число („s“), защото в една съвременна книга оригиналният правопис изглежда като грешка.

По време на писането ми беше задаван още един въпрос — и ми го задаваха често пристрастно — „А вие на чия страна сте?“.

Никога не отговорих на този въпрос, защото винаги съм го смятал за погрешен. Според мен има само една „правилна“ страна — страната на пострадалите. Страната на тези, които изгубиха живота си на бойното поле, и на тези, които изгубиха живота си по-бавно, но също толкова сигурно, в робство.

Тук се сблъскваме с още една от примамките на темата: нейната вълнуваща и трагична парадоксалност. Отцепването и трябваше, и не трябваше да се осъществи. Но това е моя интерпретация; както бе казал един голям историк: „Всеки човек си създава своя Гражданска война.“ Това твърдение ми помага да обясня привлекателността на конфликта не само за американците, но и за милиони хора по света.

Време е да изкажа благодарностите си. Много хора взеха участие в подготовката на тази книга. Между тях се открояват преди всичко двамата редактори — Керъл Хил, която ми помогна при оформянето на плана, и Джулиан Мюлер, който направи същото с ръкописа. Работата и на двамата беше неоценима.

За оказана помощ при изследванията ми трябва специално да спомена Библиотеката при Военната академия на САЩ Уест Пойнт и особено библиотекарката от отдела „Карти и ръкописи“ г-жа Мари Капс.

Водещ експерт по въпросите на Академията от средата на 19 век е, според мен, проф. Джеймс Морисън от историческата катедра на колежа „Йорк“ в Пенсилвания. Професор Морисън е освен това бивш офицер и факултетен член на Уест Пойнт. Той отговори на много въпроси, които сигурно са му звучали наивно, и отдели от ценното си време, за да ме снабди с копие от „Ръкописа Тидбол“ — мемоар за живота на Академията от кадета Джон С. Тидбол, випуск 1848.

Разказът на Тидбол е достоен за публикуване и широко внимание. Ако професионалните историци влагаха в писанията си поне частица от живия език, хумора и хуманизма на войника от 19 век, то историята би била по-привлекателна наука за много хора. Като дочитах края на ръкописа на Тидбол, усетих, че бих искал да познавам този човек. Знам, че щеше да ми хареса.

Библиотеката „Бофорт Каунти“, Южна Каролина, и отделът й на остров Хилтън Хед още веднъж бяха неоценими помощници за издирването на редица материали. Специална благодарност дължа на г-жа Марф Шопмайър, която прилежно записваше моите безкрайни поръчки за книги, документи, издания и вестници от и за периода на книгата ми. Трябва да спомена с благодарност и екипа на Държавната библиотека на Южна Каролина, Кълъмбия. Малко библиотеки имат подобен фонд за изследване. Изказвам своята благодарност на Роуз Ан Ферик, която демонстрира още веднъж не само отличните си способности на машинописка върху един пунктуационно тежък ръкопис, но и находчивото си и често остроумно око на редактор.

След като изразих благодарността си за оказаната ми помощ, сега трябва да подчертая, че нито една личност или институция от цитираните не трябва да бъде държана отговорна за нещо в книгата. За фабулата, както и за всички фактологични или интерпретаторски грешки съм отговорен единствено аз.

Покойният Брус Катън ни даде материал за Гражданската война, който няма равен на себе си. След като прочетох Катън, вече не можех да забравя метафората му „несмилаемият хап на робството“. Толкова много неща, изразени само в четири думи! В книгата съм използувал свободно тази метафора и тук споменавам факта.

Добрите съвети и здравият хумор на моя адвокат Франк Къртис бяха за мен извор на сила и оптимизъм. Особено съм задължен на Майк и Джуди, чието приятелство високо ценя и чието внимание ми помогна през мрачните периоди, които неминуемо съпътстват всеки дълъг творчески процес. Не мисля, че те са разбрали колко много са повдигали духа ми, ето защо сега им благодаря. Най-накрая благодаря на Бил Джованович за непрестанния му интерес към моята идея и на съпругата си Рейчъл за нейната постоянна подкрепа и любов.