Джон Джейкс
Севера и Юга (43)

42.

— Как се казва този мистериозен спасител на Бесемър? — попита Стенли Хазард.

Във въпроса се съдържаше не само скептицизъм, но и подигравка. Наистина подигравката бе съвсем лека — вероятно заради учтивостта, която изискваше случаят, — но все пак я имаше. Купър ненавиждаше ограниченото мислене на Стенли почти толкова, колкото и самодоволното му лице, което с всяка изминала година заприличваше все повече на препълнена купа с овесена каша.

Припомняйки си голямата цел на своето посещение, Купър обузда гнева си.

— Не знам, Стенли. Фабриката му е в Уелс, но освен това не се казва нищо друго. — Той бутна дебелата папка към другия край на масата. — Всичко, което успях да науча, е тук.

Той рязко сложи ръка пред устата си и се закашля. Джордж бе развълнуван от новината, която му бе донесъл Купър. Личеше по това, че започна да пуши по-бързо от обикновено, като дърпаше бързо и нервно от пурата, която бе захапал. Купър продължи да кашля и Джордж взе да маха с ръка през облаците син дим, за да ги раздвижи и разсее поне малко.

— Извинявай, Купър. — Той отиде до прозореца и го отвори. Хладен нощен въздух нахлу в малката хотелска столова за лични разговори.

Когато пристигна в Ню Йорк, Купър качи Джудит и децата на един параход за Чарлстън и веднага след това се отправи към Лихай Стейшън. Пристигна посред нощ и се настани в хотел „Стейшън Хаус“, който се намираше на една пряка от гарата и бе построен малко след прокарването на железопътната линия. Беше малък, но съвсем модерен. Към всяка стая имаше малко помещение с вана и навсякъде имаше газови лампи.

След като закуси добре, Купър изпрати бележка на Джордж, с която го уведомяваше, че е пристигнал, и канеше него и брат му на вечеря. В действителност Купър не искаше да представя проекта за своя кораб на Стенли, но разбираше, че се налага. Джордж отговаряше за всички разходи на Хазард Айрън, но корабът щеше да бъде друг вид разход, инвестиция, и то толкова голяма, че Джордж вероятно нямаше да посмее да даде съгласието си, без да се посъветва с брат си. По-добре бе Стенли да е с тях, отколкото срещу тях.

Джордж все още прелистваше бележките и изрезките от вестници.

— Знаеш ли, това много ми напомня за технологията на Кели.

Купър бодна с вилицата последното парче печен заек, останало в чинията му.

— Кой е този Кели?

Джордж му разказа за леяра от Кентъки.

— Но ако Бесемър вече се опитва да получи американски патент…

— Не ти ли казах? — прекъсна го Купър. — Сдобил се е с него, преди да замина от Лондон.

— Значи на Кели май не му е провървяло. Все едно… — Пурата му бе угаснала; той драсна клечка кибрит и я запали отново. — Още утре ще си купя билет за първия параход за Англия. Може да изпратя Констанс да разгледа френските катедрали, докато проуча въпроса.

Стенли проговори:

— Мисля, че е глупаво да рискуваш…

— Какво да рискувам? Времето си? Парите за пътуването? Боже Господи, Стенли, ако човек иска да напредва в бизнеса, рискът е неизбежен. Защо не можеш да го разбереш? Представи си, че Хазард успеят да се сдобие с американски лиценз за технологията на Бесемър. Помисли само колко много бихме могли да спечелим, ако сме първи на пазара.

— Да спечелим… или да загубим — отвърна Стенли. — А какво ще кажеш за това, че стоманата, получавана по тази технология, е все още с незадоволително качество?

Вбесен, Джордж неочаквано удари с юмрук по масата.

— Какво значение има това за теб, по дяволите? Ще платя за цялото пътуване от собствения си джоб.

Стенли се облегна на стола и се усмихна.

— Да, ще бъда много по-доволен, ако го направиш.

Джордж присви устни, пое дълбоко въздух и се обърна към посетителя.

— Бих искал лично да разговарям с Бесемър. Може би към мен няма да се отнесе с такова подозрение, тъй като съм в този бизнес.

Купър леко се усмихна.

— Едва ли. На практика цялата британска металургична индустрия му се присмива.

— Допускаш ли, че знаят нещо повече от нас? — попита Стенли с въздишка и стана от стола.

Джордж извади пурата от устата си и изгледа брат си през колелце дим.

— Стенли, знам, че от много години не ти се е налагало да имаш добри обноски, но се опитай да си спомниш как си се държал, преди да се сприятелиш с политиците. Купър ни направи голяма услуга, като дойде тук. Длъжни сме да изслушаме внимателно всичко, което иска да ни каже. Имаше и още нещо, нали?

— Да — каза Купър. Стенли седна с нежелание.

Със свито сърце Купър взе куфарчето си. Никак не му се щеше да представя чертежа на „Звездата на Каролина“ в атмосфера на скептицизъм и враждебност.

Той премести чиниите и сребърните прибори от масата, а след това разстла вече изпоцапания и с оръфани краища чертеж. Заговори бавно и сериозно. Започна с особеностите на своя проект. С въодушевление описа огромния обем на парахода и възможностите за пренасяне на много различни видове товари. Накрая разкри намерението си да построи кораба в Чарлстън. И в заключение каза:

— Нашето семейство ще вложи пари в този проект, но те няма да бъдат достатъчни за предприятие от такъв мащаб. Ако семейство Хазард се включат като съдружници, ще можем да го осъществим и мисля, че и двете страни ще бъдат изправени пред една прекрасна възможност за печалба. Може би много голяма печалба.

Стенли хвърли още един бегъл, критичен поглед на чертежа.

— Какво е мнението на банките?

— Все още не съм преговарял с нито една банка. Исках вие да сте първите. — След това продължи към Джордж. — Разбира се, рискове съществуват…

Стенли се изкиска и промърмори нещо с пренебрежение. Джордж чу само „меко казано“ и хвърли на брат си мрачен, пронизващ поглед. Стенли се облегна назад с кръстосани ръце и притворени очи. Джордж каза:

— Вече ти обясни. И според мен повече от достатъчно. Но нямам необходимите познания, за да мога да преценя едно такова предложение. Не знам нищо за корабостроенето.

— Всичко, което знам, е от собствени проучвания — отвърна Купър. — Имам намерение да доведа в Чарлстън най-добрите конструктори и корабостроители на Ню Ингланд…

Той продължи да говори още десет минути. Можеше и да си спести това усилие. Все още с кръстосани ръце, Стенли заяви:

— Аз съм против. Няма да вложа нито цент в този проект.

Лицето на Купър помръкна. Джордж опипваше единия ъгъл на чертежа. После се изправи, опъна рамене и се обърна към госта:

— Каква сума ви е необходима?

— Като начало? Около два милиона.

По-големият брат изсумтя презрително и отново стана. Джордж го изгледа свирепо.

— За Бога, млъкни, Стенли. Съжалявам, че те поканих да дойдеш. Парите ще са мои. Ще ипотекирам авоарите си, а ако не мога, ще ги ликвидирам. Никой няма да докосва драгоценните ти доходи.

Стенли бе слисан.

— Откъде имаш авоари на стойност два милиона?

— Не съм сигурен дали са чак толкова. Ще трябва да попитам банкерите. Но имам много пари, за които не знаеш. Спечелих ги, докато ти се подмазваше на Бос Камерон. Всеки със своето — завърши той и сви рамене, което накара Стенли, онемял от унижението, да седне отново.

Джордж подаде ръка на Купър.

— Значи вече сме съдружници. Поне ще проучим възможностите за едно съдружие. Ще ми бъде необходима около седмица, за да разбера дали наистина мога да събера парите.

— Ти си безумец — избухна Стенли. — Винаги си бил такъв. — Той се наведе към Купър. — А колко години ще трябват за проектирането и построяването на този ваш велик кораб? Пет? Десет?

— Три. Може да влезе в употреба до 1860.

— Чудесно — каза с насмешка Стенли. — Значи ще можеш да го направиш флагман на флотата на вашата нова южняшка нация. Нацията, чието създаване предричат всички онези предатели в твоя щат.

Той взе шапката, бастуна и палтото си. Джордж каза:

— Неговият приятел Камерон се залъгва с идеите на републиканците. Стенли просто изпробва партийната реторика.

Тези думи предизвикаха още един злобен поглед от страна на Стенли. Той посочи с бастуна си към чертежа.

— Това е смешка. И двамата ще се разорите, помнете ми думата. — И излезе.

Джордж въздъхна.

— Дори не ти благодари за вечерята. Ако не беше мой брат, щях да му извия врата.

Купър се усмихна с навития на руло чертеж в ръка.

— Няма значение. Започваме без него.

 

 

След две седмици Джордж заложи капитал от един милион и деветстотин хиляди долара за построяването на „Звездата на Каролина“.

Един чек за петдесет хиляди, заедно с още толкова от семейство Мейн, щяха да покрият първоначалните разходи. В тях влизаха проучване, план и разчистване на земите на остров Джеймс, както и депозиране в банкова сметка на тригодишната заплата на един човек, когото Купър бе измъкнал от Севера, от фирмата Блек Дайъмънд. Казваше се Левит Ван Руун и беше един от най-добрите корабни конструктори в Америка. Купър скоро уреди прехвърлянето на Ван Руун в Чарлстън, а след това го изпрати в Англия, за да разгледа корабостроителницата Милуол и да разговаря с Брюнъл.

Трябваше да бъдат изготвени документите за регистрацията на Каролина Марийн Къмпъни заедно с договора между съдружниците семейство Мейн и Джордж Хазард. За тази работа Купър отиде при съпруга на Аштън. Хънтун вземаше много пари, но бе специалист. Купър одобри документа, дълъг двайсет и седем страници, и го даде на Ори, за да го връчи на Джордж.

След няколко седмици Ори каза на брат си:

— Джордж скъса договора.

— О, Господи. Оттегля ли се?

— Не, нищо подобно. Според него не е необходим договор. Каза, че сте си стиснали ръцете.

— И смята, че това е достатъчно, за да ми повери два милиона долара?

Ори кимна, развеселен от реакцията на брат си. Купър, от своя страна, разбра по-ясно от когато и да било защо Ори уважаваше и обичаше толкова много този набит дребен човек от Пенсилвания.

През пролетта на 1857 завърши кратката практика на Били във Форт Хамилтън. Там той помагаше на старшия офицер, ръководещ ремонтните работи на укреплението с двайсет и три оръдия. Освен това изпълни една задача, възложена лично на него.

Задачата не беше кой знае каква: възстановяването на две подови настилки и един таван в оръжейните складове на Батареята Мортън, чиито оръдия охраняваха долината. Но всички изчисления бяха негово дело, направи чертежите и нае и ръководеше шест цивилни работници — всички поне с десет години по-възрастни от него и големи кавгаджии. Изобщо не им пукаше, че има инженерно образование, но след като веднъж налетя на бой и не отстъпи пред жестоките и тежки юмручни удари, нанасяни му в продължение на две минути от цялата група, спечели тяхното уважение.

Били харесваше пъстротата и оживлението на Ню Йорк. Като всеки янки, тук той бе у дома си. И все пак чувстваше, че сърцето му е в Юга. Надяваше се, че следващото му назначение ще го отведе в тази посока. Например на остров Кокспър на река Савана. Или — още по-добре — на укрепленията на Чарлстънското пристанище. За съжаление, непредвидимата военна бюрокрация реши да го изпрати почти на другия край на страната, по стъпките на една велика личност.

Преди по-малко от двайсет години човекът, смятан все още за най-изтъкнатия войник на Америка и най-вероятния наследник на Скот, бил изпратен в Сейнт Луис заедно с един писар и заповед да направи нещо за разрешаването на един проблем по Мисисипи. Реката носела тиня и я натрупвала по западния бряг, като по този начин полека-лека спирала корабоплаването недалеч от Сейнт Луис.

Робърт Ли от инженерния корпус решил, че проблемът може да бъде решен чрез дълги подводни диги. Той построил такива диги от двете страни на остров Блъди — дълго, покрито с тополи парче земя от страната на Илинойс. Посветил на това и на някои други подобрения в района две и половина години от живота си. Когато строежът завършил, добре изчислените диги отклонили течението така, че то започнало да отмива натрупалия се пясък и дълбочината на плавателния канал се увеличила достатъчно.

С този строеж Ли си спечели благодарността на бизнес средите в Сейнт Луис, а след това неговият героизъм по време на Мексиканската война го превърна почти в легенда. Сега лейтенант Хазард, също с един писар, бе изпратен в Сейнт Луис за извършването на ремонтни работи по дигите — сравнително по-лесна задача от онази на Ли, но обричаща на същата самота.

Били писа на Брет, че има чувството, че го изпращат на заточение на най-отдалечената граница. Само едно бе хубавото: той продължаваше да внася в банка част от месечната си заплата. Сватбен фонд, както го наричаха в тяхната редовна и много сантиментална кореспонденция. Брет обеща да го посети в Сейнт Луис, при условие, че успееше да убеди Ори да я придружи.

 

 

Въпреки програмата от 1855 за увеличаване числеността на армията, с която бяха сформирани четири нови полка, армията на Съединените щати бе все още малка. Затова вероятността един млад офицер да бъде изпратен на служба там, където бе служил Идеалния пример, или дори под негово командване никак не беше малка. Точно това се случи с Чарлс.

Чарлс завърши трети по успех отзад напред от випуск 1857. Поръча си униформи с жълти кантове, сложи им отличителните знаци на конната войска и си отиде у дома в отпуск. Беше назначен във Втори кавалерийски полк в Тексас. Този полк бе един от новосъздадените и в него служеха толкова много южняци от Уест Пойнт, че го наричаха Личния полк на Джеф Дейвис. Това название невинаги звучеше ласкаво.

Когато Аштън научи за назначението, реакцията й бе подобна на реакцията на Били:

— О, та това е краят на света. Там има само прахоляк, негри и червенокожи диваци.

— Говориш глупости, Аштън. Там живеят тексасци, испанци… и освен това там се намира най-добрият конен полк в армията. В момента е под командването на Боб Ли. Отиде там, след като отзоваха Албърт Джонстън. Ли пишел на свои приятели в Академията, че Тексас е много красив. Грижел се за градината си и си имал домашна гърмяща змия. И аз мисля да направя същото.

— Винаги съм знаела, че си луд — каза тя и потреперя.