Джон Джейкс
Севера и Юга (32)

31.

Хазардови приеха поканата на Ори. Пристигнаха в срядата на третата седмица от май. Мод не беше с тях. Беше си навехнала глезена, докато работеше в градината, и не можеше да пътува.

Балът трябваше да се състои в Монт Ройъл в събота. Изпратени бяха покани на всички съседи.

— Макар че, имайки предвид откъде идват гостите ти, Джъстин би предпочел да си остане у дома — рече Мадлин на Ори при срещата им предишната седмица.

Той целуна извивката на шията й.

— Нека. Но ти ела.

— Би било божествено, ако можеше да стане. Боя се, че няма да имаме този късмет. Джъстин ще присъства. Страх го е, че ако откаже покана от Мейнови, ще има неблагоприятни последици за него. Но не разчитай да се държи добре.

Първата вечер от гостуването мъжете и жените се събраха поотделно след вечеря. Както отпиваха уиски и пушеха пури, Джордж рече:

— Докато минавахме с влака през Вирджиния и Северна Каролина, слушах да се говори само по два въпроса. Романът на госпожа Стоу… — Тилет издаде рязък звук, за да изрази неодобрение — и отделянето.

— Тази идея се носи из нашия щат като ураган — обади се Ори. — Това се повтаря през няколко години.

— Но сега изглежда по-силен — допълни Братовчеда Чарлс.

Купър въртеше уискито си в чашата. Двамата с Джудит и малкият Джуда бяха пристигнали към пет часа.

— Наистина е като ураган. И ще събори не друга, а нашата къща. Някои южняци го разбират. Например Алекзандър Стивън. Но повечето глупаци са омаяни от собствената си реторика. Не разбират, че Съюзът не може да се разцепи така между другото, като да си поемеш дъх. Залогът е прекалено голям в икономическо и в емоционално отношение, та федералното правителство да го допусне. В Чарлстън слушам хора да говорят за мирно отделяне. И ме разсмиват. Това е абсурд.

— Ти наистина си специалист по въпроса — намеси се Тилет с нескрит сарказъм. Купър предпочете да се загледа в съдържанието на чашата си. Баща му продължи. — Мирното разделяне би било идеално, но — както ти твърдиш, е невъзможно, а алтернативата е разделяне, извоювано със силата на оръжието. Има истини, които си остават. Смъртта е за предпочитане пред тиранията.

Без да мигне, Купър отново погледна баща си и каза меко:

— Точно така, татко. Това е, което си казват негрите всеки път, когато тръгват да бягат.

Тилет стана.

— Ще ме извините. Смятах, че става дума за светско събиране. — Напусна стаята с бавна, неуверена крачка и тресна вратата зад себе си.

Джордж изглеждаше смутен.

— Съжалявам, че предизвиках такава реакция.

Били запротестира. Също и Ори.

— Стигнахме ли дотам, че дори да не можем да не се съгласим един с друг като разумни хора?

Купър се засмя без хумор.

— В това семейство стигнахме дотам още преди години. Все се заблуждавам с надеждата, че нещата могат да се променят. Но никога не става.

Поднесе чашата си на Ори, който видя болката, стаена зад кривата усмивка на брат си.

— Налей ми пак, моля те — рече Купър. — До горе.

 

 

Констанс плесна с ръце.

— Джудит, това е чудесна новина.

Останалите подеха като ехо нейните думи, без Аштън, която седеше загледана в тавана и скучаеше. Дамите се бяха събрали на шери в стаята за музика. На Брет разрешиха само силен чай. Докато една от домашните прислужници разчистваше празните чаши, Клариса попита:

— Кога очакваш да родиш, мила?

— Доколкото успяхме да го сметнем, след около шест и половина месеца — отвърна Джудит. — Лекарят вече забрани продължително пътуване. Купър е на неговото мнение. Твоят син наистина е голям консерватор в някои отношения — добави с усмивка тя. — Със съжаление трябва да кажа, че това лято ще ходи сам в Англия.

— Отново в Англия ли? — възкликна Брет. — Та вие двамата току-що се прибрахте оттам.

— Горе-долу — съгласи се Джудит. — Но както знаеш, Купър е обсебен от идеите на господин Брунел, прочутия инженер. Двамата чудесно си допаднаха първия път и Брунел го покани да се върне за по-продължително гостуване. Купър живее със своята чудесна мечта да построи…

Чуха някой навън да мърмори и ругае. Клариса побърза да отиде до вратата и да погледне. Сърдитият глас на Тилет постепенно заглъхна по стълбите.

— О, Боже — каза тя, докато заемаше отново мястото си. — Съпругът ми. Положително отново е имало политически спор.

— Политиката съсипва всичко напоследък — рече Джудит с въздишка.

Клариса стисна устни.

— Нямам намерение да се провали гостуването ви. И съвсем определено нямам намерение да се провали балът. Това трябва да бъде едно радостно събитие, което всички да запомним като такова. Мъжете няма да се погрижат, значи ние трябва да се заемем.

Останалите се съгласиха. Аштън насила си даде вид, че е съгласна с тях. Но един бал в чест на Били Хазард и семейството му, следователно и в чест на Брет — такова празненство я изпълваше с ярост. А тя от своя страна породи желание да отвърне с удар на всички, които я бяха засегнали.

 

 

— Ох, ох. Вкарай го.

— Аштън, аз… — той беше не по-малко задъхан от нея — не искам да те заболи.

— По дяволите, Форбс, набутай го. Докрай. Ох. Така.

Последната дума се превърна в стенание. Слабо, някъде отвъд бученето в ушите си, Аштън чуваше как пристигат карети и оркестърът настройва инструментите си. Форбс и семейството му бяха сред първите гости. Аштън го причака и веднага го отведе в този тъмен и отдалечен ъгъл на конюшнята.

Изпитваше лудо желание да бъде с мъж. И то не просто който и да е, а такъв, когото Брет имаше намерение да разкара. Но това не беше единствената причина, поради която стоеше готова за скок в момента, в който се появи Форбс. До ушите й беше стигнало, че е забележителен представител на мъжествеността. В това отношение не я разочарова. Имаше чувството, че в нея е влязъл топ.

Стояха обърнати един към друг, тя с гръб, облегнат на един празен бокс. Не помнеше как си вдигна полите и всичко останало, за да не пречи. Необузданият ритъм на съвкуплението непрекъснато я блъскаше в преградата. Имаше чувството, че левият й крак всеки миг ще поддаде. Десният беше преметнат през бедрото на Форбс, петата й опираше в задника му.

Стигнаха до върха, при което тя трябваше да прехапе долната си устна, за да заглуши собствените си крясъци. Дереше му врата с ноктите на двете си ръце, докато не му пусна кръв. Секунди по-късно той показа оцапаната с кръв носна кърпичка.

— Как, по дяволите, ще обясня това?

Панталоните му все още бяха смъкнати до глезените, докато Аштън вече се бе заела да оправи различните части на облеклото си.

— Все ще измислиш нещо, мили. Да речем комари. Два от тях ме ухапаха преди малко.

— Точно така, лоши ухапвания от комари. — Той попи врата си отново, после се засмя тихичко, наполовина от възхита, наполовина със страхопочитание. — Да знаеш, Аштън, че си голяма работа.

— Искаш да кажеш, че не съжаляваш, задето дойде тук с мен?

— За нищо на света. Това беше… е добре, трябва да ти го кажа направо. Едва ли не най-хубавото, което съм имал.

Тя се нацупи.

— Това ли е всичко? Едва ли не?

Той се засмя.

— На всичкото отгоре си и ужасно суетна. — Той погали нежно гърдите й. — Добре. Най-хубавото.

— Благодаря ти, Форбс. Но моля те, махни си пръстите от роклята ми. Ще ме оплескаш цялата отново.

Тя усърдно си оправи фустите, намести дантелите, увиснали от горещината. Би могла да заяви същото, което каза той. Никога не се бе чувствала така възбудена преди, нито толкова удовлетворена след това. Беше груб, заболя я, но всичко това й носеше наслада.

Но не смееше да му го каже. Щеше да му се завърти главата. По-добре да го държи в неизвестност. Започна да си тананика.

Накрая той изтърси:

— Ще ми позволиш ли да те видя отново? Искам да кажа по този начин?

— Тази вечер не. Трябва да съм любезна с всички тези янки.

— Разбира се, че не тази вечер. Искам да кажа отсега, докато се омъжиш за Джеймс Хънтун.

Тя се плъзна към него, обръчите на полите й се заклатиха напред-назад.

— Форбс, трябва да ти е ясно едно нещо. Моята връзка с господин Джеймс Хънтун може да се нарече делова. Това тук е удоволствие. Когато хората са дискретни, няма причина удоволствието да не продължава без ограничения.

— Искаш да кажеш и след като ти и Хънтун…?

— Защо не? Разбира се, освен ако вземеш да се запиеш, както правиш понякога, да се раздърдориш и да ме изложиш. Само да чуя такова нещо, няма да ме видиш повече.

— Кълна се, че никога няма да си отворя устата. Можеш всичко да поискаш от мен, Аштън, и аз ще го направя. О, Господи, та ти си голяма работа.

Тя му позволи още веднъж да я целуне, преди да напуснат обора през различни входове. Беше доволна от постигнатото до момента. Форбс й помогна да облекчи отчасти огромното напрежение, което се натрупваше напоследък в нея. И нещо много важно — той й се подчини изцяло. Имаше усещането, че е станала собственик на още един роб.

Докато бързаше по поляната към голямата къща по начервените й устни играеше лека усмивка. Изпитваше предчувствието, че господин Форбс Ламот ще се окаже много ценен съюзник.

 

 

Тази вечер по всички прозорци блестяха разклонени свещници. Къщата не можеше да побере множеството гости, дошли с карети и на кон. Те се изсипаха навън, разпръснаха се между дърветата, разхождаха се в сенките на двойки или на малки групи.

Целият долен етаж беше освободен от всякакви мебели, оставени бяха само столовете. Трапезарията отделиха за танци, музиката осигуряваше оркестърът на фон Грабов от Чарлстън. Ори нае „Ютау“ да докара четиринайсетте музиканти с инструментите им до плантацията. В полунощ, положение, че ветровете бъдат благоприятни, речното корабче щеше да отведе гостите на разходка и на борда щяха да сервират вечеря.

На терасата, която гледаше към реката, сложиха големи маси, а на тях наредиха храната и питиетата. Момчета роби пъдеха насекомите от платата с шунка, агнешко и телешко печено на скара, варени пилета, миди, скариди, морски раци. За случая закупиха сто килограма шунка и съответни количества от всичко останало. Лееше се френско шампанско, както и вносни френски и немски вина — бяха осигурили по четирийсет каси от всеки вид.

Гостите бяха елегантно облечени — на нивото на събитието. Въздухът ухаеше на напудрени рамене и парфюмирани деколтета. Много от господата бяха намазали с индонезийска помада косите си и те лъщяха ярко на светлината на книжните фенери. По-малко от час след началото Ори притвори очи, заслуша се в шума от празненството и разбра, че има невероятен успех. „Толкова високо се смеят и разговарят, че сигурно ги чуват чак в Кълъмбия“, помисли той.

Вечерта беше топла. Сакото, жилетката и вратовръзката го притесняваха. А температурата сякаш се повишаваше… или може би беше последица от шампанското. Обикаляше с чаша в ръка, а когато я изпразнеше, винаги наблизо имаше по някоя черна ръка да я напълни, независимо дали беше поискал или не.

Удоволствието, което Ори изпитваше, беше несравнимо по-голямо от притесненията му. За него празненството представляваше всичко хубаво и добро в родния му щат. Взети заедно, ослепителните светлини, храната, виното и музиката създаваха атмосфера на доброжелателство. Събитието беше вълшебно. Непрекъснато се убеждаваше в това.

Тилет и Джордж разказваха вицове и се смееха гръмко заедно, сякаш никога не бяха спорили за отделянето. Ори ги видя да си пълнят чашите и да тръгват да се поразтъпчат, хванати под ръка.

Констанс дойде от дансинга, олюлявайки се, зачервена, задъхана и кикотеща се. Едно от момчетата на Смит я бе поканило на полка и преодоля началното й колебание с чара си. На бала бяха дошли много дами и господа на име Смит, макар никой от тях да не бе близък роднина на господин Уитни Смит, който отсъстваше.

Констанс танцуваше бързо и напористо и си спечели комплимент от партньора и прегръдка от Клариса, която каза:

— Танцуваш съвсем като южнячка. Сигурна ли си, че не искаш да се преместиш да живееш тук?

— Това празненство е чудесно и толкова много приятни хора има тук, Клариса, че бих могла да бъда убедена.

Ори се измъкна отново навън. Облегна се на една бяла колона; отпиваше по малко шампанско и се усмихваше на всички. Чувстваше се чудесно, макар и леко замаян. Не всички споделяха неговия възторг. Купър все още кипеше от поведението на баща си предишната вечер. То личеше от мрачния и замислен израз, с който стоеше и пиеше сам.

Ори се приближи до него, приятелски го побутна по рамото, като поля върху ризата му малко шампанско.

— Хайде и ти веднъж се позабавлявай. Не можеш да отречеш, че празненството е дяволски хубаво.

— Хубаво е — съгласи се Купър не съвсем искрено. Щеше да бъде чудесно, ако хората винаги се отнасяха така добронамерено към янките.

Ори премига.

— Добре, ако празненството ти харесва, защо не се усмихваш?

— За съжаление, все си мисля колко ли е струвало всичко това. Забележи, че не всички присъстващи се забавляват.

С бавно, тържествено движение на чашата си насочи погледа на Ори към един мъж, който се мъкнеше по терасата. Лицето му беше обляно в пот, а на раменете си крепеше две тежки каси с вино: беше шейсет и осем годишен домашен роб.

Ори се врътна и си тръгна вбесен.

От този момент нататък настроението му се развали. Всичко, което виждаше и чуваше, само увеличаваше недоволството му, а то се примесваше с тъга.

Едно от момчетата на Бул дръпна въже, на което висяха половин дузина книжни фенери. Един от тях пламна и едва не подпали кринолина на леля Бетси. Тя се скара на младия си роднина, като му каза да отиде да намери някое корито за поене на коне и да си натопи главата, докато изтрезнее. Усмивката му угасна, сякаш скастрянето го засрами.

Но изразът му не се бе променил от това, че се почувства виновен, а от прекалено многото алкохол в стомаха. Застанало точно пред леля Бетси, момчето повърна. Няколко зрители избягаха ужасени, един от тях пребледня, залюля се и почти загуби съзнание. Нещата са тръгнали към провал, заключи Ори.

Малко по-късно в препълнената къща се натъкна на Джъстин Ламот. Джъстин бе сложил лъскавия си ботуш на плетен стол, на който иначе някой би могъл да си почине. Всички столове бяха заети.

— … Честно да си кажа, не ме интересува кого ще предложат партиите за кандидат. Янси беше прав, традиционната вярност към партиите се превърна в смрадливо, лайняно заболяване. Ако човек гласува с бюлетината на вигите, ще гласува за партия болник, дори труп. Ако гласува за демократите, ще застане на страната на политическа организация, която вече не представя интересите на този регион. Аз например клоня към Американската партия. Никакви имигранти. Никаква мизерия. Убеден съм, че скоро ще добавят към платформата си и „никакъв аболиционизъм“.

Ори се загледа с неприкрит намек в ботуша на Джъстин. Джъстин отвърна на домакина с леко предизвикателен поглед и продължи да стои с крак върху стола, докато държеше надутата си реч. Ори се отдалечи отвратен.

Десет минути по-късно стоеше облегнат на стената на трапезарията и гледаше как Джордж танцува валс с Мадлин. Джордж предварително му бе съобщил, че има такова намерение. Видът му показваше, че му доставя удоволствие.

Ори вдигна чаша да отпие и разля шампанско по ризата си. Разбра, че се е напил. Не го интересуваше. Вече беше станало единайсет и четвърт и веселието продължаваше да се развива от собствената си инерция. Ако сега паднеше в несвяст, това нямаше да попречи.

Но нямаше намерение да пада. Не докато можеше да стои и да гледа Мадлин. Колко красива изглеждаше, докато се въртеше грациозно под полилея с най-добрия му приятел. Гръдта й се белееше като мляко на фона на яркозелената коприна на роклята. Цветът подхождаше на тъмните й коса и очи.

Джордж танцуваше великолепно и със замах. Нищо чудно, помисли Ори, вземайки друга чаша, за целта Джордж разполага с необходимия брой крайници.

Как му се щеше да не е инвалид. Да можеше да покани Мадлин да танцува с него под звуците на хубавата музика. Да можеше да престане да крие любовта, която го изпълваше до болка с мисълта за нея и с копнеж по нея. Сви устни така, че се сляха в черта. Тъмните очи отразяваха не само безбройните светлини, а и гнева му. Поднесе чашата си, без да я погледне. Една черна ръка стоеше с бутилка наблизо, за да я напълни, точно както и очакваше.

 

 

— Тя е очарователна партньорка — каза Джордж, когато доведе Мадлин при Ори след танца. — Изключително очарователна. Но виждам, че Констанс ме търси. Ще ме извиниш ли, Ори? Ваш слуга, госпожо Ламот.

И си отиде, оставяйки Мадлин зачервена и притеснена до Ори.

— Разбирам защо го обичаш — каза тя. — Той е мил, умен и забавен. — Разтвори дантеленото си ветрило и започна да се разхлажда с него. — Това е една славна вечер. Колко жалко, че толкова бързо си отива.

Той позволи на погледа си да се потопи дълбоко в нейните очи; беше пиян и не го беше грижа, че някой може да забележи това.

— Всичко минава толкова бързо, Мадлин. Месеците. Времето, което ни остава…

Тя събра ветрилото си толкова бързо и рязко, че един от шевовете се пукна. Затвори очи и мислено изрече една настойчива дума.

„Недей.“

Сетне го стресна, отстъпвайки назад като кукла, задвижена от дете.

— Така е, времето наистина минава бързо, нали? Всички остаряваме, преди да се усетим. — Защо, по дяволите, говореше толкова високо? — Знаете ли как се обръща към мен Форбс, момчето на Франсис? Лельо Мади. — Тя се засмя, но той виждаше, че й се плаче.

— Ето къде си била, мила.

Те се обърнаха, чувайки гласа, който принадлежеше на Джъстин.

— Някой ми каза, че си танцувала с някакъв янки — продължи той, приближавайки се зад гърба на Ори. — Надявам се, че заразата не е полепнала по теб.

Джъстин излъчваше неприятна смесица от досада и самодоволен хумор, думите му съдържаха преднамерена обида по адрес на гостенина на Ори. Ори се ядоса, но не можеше нищо да направи. Усмивката на Джъстин превръщаше думите му в шега и всеки, който би открил нещо повече в тях, би се оказал недодялан.

Джъстин предложи ръка на жена си.

— Ще опитаме ли от чудесната трапеза на нашия домакин, мила моя?

— Ти върви, Джъстин. Вече предостатъчно…

— Настоявам. — Сграбчи я за ръката и я принуди да го хване. От това унижение страните й пламнаха. Докато Джъстин я отвеждаше, Мадлин успя скришом да му хвърли бегъл, изпълнен с копнеж поглед. Ори изпита същия, почти непоносим копнеж. „Това не може да продължава повече, без да настъпи някаква промяна. Без по някакъв начин да се наруши патовото положение.“

Можеше да не стане отведнъж или дори скоро, но го осени интуитивното прозрение, че е неизбежно. То „трябваше“ да се случи. Дали изходът щеше да е благоприятен за тях, или щеше да ги унищожи?

Изведнъж емоционалното напрежение стана прекалено голямо. Обърна се рязко, пристъпи и разби чашата си за шампанско в стената. На пода се пръснаха десетки малки, звънтящи парчета.

Неудовлетвореността му донякъде намаля. Защо, по дяволите, го направи? Защото беше пиян ли? За щастие като че ли никой не го гледаше. Вдигна ръка. От малка рана, надолу по кокалчетата на пръстите, към китката се процеждаше кръв.

 

 

Понесени от валса, Били и Брет се завъртяха край Ори. Не го забелязаха, нито обърнаха внимание на порязаната му ръка или на мрачното му изражение. Под проблясващите висулки на полилея, заобиколени от трепкащите пламъчета на лампи и свещи, те бяха потопени в себе си и в чувствата си един към друг. Били изпитваше желание бушуващата музика да продължава безкрайно, както и нощта.

— Получих камелиите тъкмо преди да сляза — рече Брет. Той въздъхна с облекчение. За първи път споменаваше за вниманието от страна на поклонника си. — Бяха толкова много — добави тя. — Букетът трябва да е струвал цяло състояние.

— Смятам, че Хазардови могат да си го позволят.

Веднага се почувства като глупак. Думите му прозвучаха надуто. Господи, как го объркваха искрящите й очи, начинът, по който държеше главата си, ироничната, но не и лишена от доброта извивка на устните. Веднъж Джордж му каза, че според мнозина кадети в Уест Пойнт „романтиката“ замътвала съзнанието, което, на свой ред, пречело на учебната работа и затова били против нея. Били беше склонен да приеме подобен възглед, но знаеше, че е прекалено късно да го култивира у себе си. Освен това и не желаеше.

— Във всеки случай — поде тя, — цветята са наистина прекрасни… както и мисълта, с която са изпратени.

— Благодаря. Други момичета едва ли биха били толкова мили да го кажат.

— Не мога да повярвам.

— Вярно е. Затова ти си толкова различна. Не флиртуваш, нито оставяш хората в неизвестност. Казваш каквото мислиш. Това е едно от нещата, които обичам… — той смота думата, изчервявайки се, — харесвам у теб.

— По едно време имах впечатление, че това съвсем не ти харесва.

Той се усмихна.

— Хайде да не обсъждаме миналите ми грешки. Толкова са много, че няма да ни остане време за друго.

— О, но ти не правиш толкова много грешки. Поне не сериозни.

— Наистина е така. — С ъгълчето на очите си зърна бледото лице на Аштън. Тя стоеше с Хънтун, но го наблюдаваше. — Случва се обаче да постъпвам и правилно. Както например, когато поисках от Ори разрешение да те посетя. Само ми се ще това да става по-често от веднъж годишно.

— А аз се радвам, че го направи и се радвам затова, че Ори каза „да“. — Тя стисна ръката му. — Ще ти пиша много писма. А може би Ори ще ме доведе в Уест Пойнт на гости. Той продължава да е популярен курорт, нали?

— Така съм чувал. Но сигурно няма да си прекалено самотна тук. Онзи тип Ламот ще те ухажва…

— Вече не. Форбс е красив, но се държи… как да кажа… прекалено като възрастен. Повече няма да ме посещава — завърши с категоричен тон тя.

— Знае ли го?

— Да. Казах му го преди няколко минути. Смятах, трябва да го направя, тъй като ти изпрати камелиите и… — лицето й пламна тъй, както беше пламнало и неговото секунди по-рано. — Били, престани да ме гледаш така втренчено, защото започвам да се разтапям. Аз съм пълна глупачка, че съм толкова откровена и го казвам, но просто не мога да се сдържа. О… — тя притисна страната си до неговата за миг и прошепна: — От много време те обичам. Смятах, че така и няма да ме забележиш.

Той се отдръпна от нея и отново се загледа в очите й. Този път намери думите си без труд и ги изрече с лекота.

— Повече никоя няма да забелязвам. Никога.

 

 

С полупразна чаша, увиснала небрежно от ръката му, Форбс Ламот гледаше как танцуват Били и Брет. Гледката, която представляваха, замаяните им от любов лица го отвращаваха и вбесяваха едновременно. Не забеляза как Аштън се промъкна до него. Когато провря ръка под неговата, се стресна.

— Форбс, мили мой, имаш вид на побеснял носорог.

— Така се и чувствам. — Погледна към тълпата зад нея. — Къде е Хънтун?

— Отпратих го за малко, исках да поприказвам с теб.

— Чудесно. Повдига ми се, като гледам тия двамата.

Той обърна гръб на дансинга и я преведе през струпаните хора. Тя беше възхитително сръчна — от една страна се усмихваше и кимаше на хората весело, открито, а от друга не спираше да води шепнешком разговор.

— Какво има? Мислех, че се забавляваш.

— Така беше. А после милата ти сестричка ме уведоми, че предпочитала повече да не я посещавам.

— Я виж, нима? А ти как го приемаш?

— Дяволски съм обиден.

— Не мога да твърдя, че не те разбирам.

— Не ме разбирай криво, Аштън. Брет не е единствената, която има… исках да кажа, че не е единственото женско същество във Вселената.

Усмихната, тя стисна ръката му.

— Зная какво искаше да кажеш, лошо момче. Ти откри, че има поне още една, нали?

Отвърна й веднага с похотлива усмивка.

— И то каква. Все пак е нужно човек да помисли и за съпруга. Смятах, че Брет ще е чудесна съпруга. Не ми е приятно, че ме отпраща.

— А как предполагаш, че се чувствам аз, направо зарязана от господин Хазард?

— По същия начин, предполагам. За това ли искаше да говорим?

— Точно за това. Ето купа с пунш. Налей ми, ако обичаш, една чаша.

Той веднага изпълни желанието й. Преди да излязат бавно навън, изпразни своята и си наля отново. Изпи шампанското на големи глътки, а сетне пристъпи до края на терасата и запрати чашата сред азалиите. Понякога Аштън го намираше за отблъскващ. Но отговаряше на целите й, както на физическите, така и другите.

Напуснаха терасата и тръгнаха по ливадата.

— Честно казано, Форбс, не съм изненадана от онова, което ми каза. Имах някакво предчувствие, че тази вечер Брет ще разговаря с теб.

— Как така?

— Тя го спомена, докато се обличахме. Дърдореше неспирно. Много беше възбудена, че ще се види с Били…

— Господи — изръмжа той. — Наистина не мога да разбера защо Ори разрешава на един янки да ухажва сестра му.

— О, той е влюбен в цялото семейство.

— Ако Брет иска войник, защо това да не бъде някое момче от Цитаделата? И как, по дяволите, ще може Хазард да я ухажва от някакъв военен пост на хиляди километри оттук?

— Форбс, престани да ругаеш. Ще привлечеш вниманието на хората. За нашата цел ще е много по-добре те да не ни забелязват заедно, сега или за в бъдеще.

— Нашата цел ли? — повтори думите й Форбс. — Каква е тя?

— Че как — да си го върнем на Били и Брет.

Той спря, обърна се към нея, сетне отметна глава назад и се засмя.

— Божичко, цена нямаш. Същинска, стопроцентова кучка.

Тя го удари по брадичката с ветрилото си. Ударът беше лек, но го заболя, точно както искаше тя. Макар да се усмихваше, очите й излъчваха отрова.

— Приемам го като комплимент. Но ако отново изругаеш или повишиш глас, няма никога и отдалеч да зърнеш онова, за което копнееш.

— Добре, добре… извинявай.

— Така е по-добре.

Продължиха да се разхождат и се упътиха към реката. Окичен с фенери, „Ютау“ тъкмо излизаше на талвега за нощната вечеря. Музиката на двамата цигулари на борда долиташе през черната вода.

— Сега — поде Аштън бодро — да продължим разговора си. Правилно ли разбирам, че обичаш вкуса на отплатата?

— Ти си дяв… така де… да. Наистина. — Той потреперя. Тя наистина внушаваше страх.

— Чудесно. Искам да съм сигурна. Ще бъдем тайни съюзници. Вероятно някой ден ще се оженя за Джеймс, но съпруга и съюзничка са две различни неща. А в моята връзка с теб има още една мъничка подправка…

Леко погали опакото на дланта му със затвореното си ветрило.

— Или по-точно може да има, ако се държиш прилично.

По гърба му отново премина тръпка.

— Разбирам. Но не си пияна, нали?

Тя се отскубна.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

— Говориш за нещо, което може да нарани собствената ти сестра.

— Точно така. — Усмивката й се върна. — Мразя я.

Той побледня.

— Исусе Христе — не можа да се сдържи да не възкликне той. — Добре, трябваше да си го изясня.

Разбираше, че трябва да избяга от нея. Сетне си спомни за онова, което стана в конюшнята. Отново й предложи ръката си.

— Имаш ли нещо против да ми кажеш как ще… — тук преглътна, — как ще постигнем онова, за което говорим?

— Не мога, защото все още не зная. Ще трябва да пригодим плановете си към обстоятелствата, но когато му дойде времето, ще знаем, че е настъпил подходящият момент. Не бива да прибързваме с нищо. Трябва да се усмихваме и да чакаме, а сетне един ден, когато Били Хазард и сестра ми най-малко очакват, ще им се отплатим.

Въпреки опасенията си Форбс се усмихна. Усмивката му изглеждаше малко размазана, но въпреки това тя я сметна за очарователна.

— Точно така — рече той и посочи през поляната към светлините на голямата къща. — Мога ли да разчитам на един танц, за да подпечатаме сделката?

— Можете, господин Ламот. Да вървим.