Джон Джейкс
Севера и Юга (56)

55.

Ори блъсна чинията си настрана. Къфи пристъпи напред.

— Нещо не е наред ли, господин Ори?

— Кажи в кухнята, че бифтекът е вмирисан.

Къфи доближи чинията до носа си, подуши я и направи гримаса.

— Разбира се, ще кажа. Искате ли нещо друго?

Той поклати глава.

— И твоят ли не става, Купър?

— Не. Не исках нищо да казвам. Просто щях да го оставя…

Къфи се разбърза с чиниите. Ори се опъна в стола си. Есенният дъжд барабанеше по затворените капаци на трапезарията.

— Пак нещо се е повредило в помещението за опушване на месото — каза Ори с въздишка. — Всичко се руши. Наистина не си давах сметка колко съм бил зависим от Брет. Докато тя не си отиде.

Купър знаеше за какво говори брат му. Признаците бяха все още слаби, но безпогрешни. Капаците на прозорците в Монт Ройъл изглеждаха бледи като древни кости: имаха нужда от прясна боя и лак. Скъпите релефни тапети в спалнята за гости бяха започнали да се разлепят. Мръсотия се събираше в ъглите. Последния път, когато идва, му казаха, че Ан, жената на Къфи, родила момиченца близначки, но едното от бебетата умряло поради усложнения. Никой не бе пратил да повикат леля Бел Нин.

Купър се опита да разведри настроението.

— Е, просто ще трябва да се ожениш за една от дамите, които познаваш, и да й връчиш метла и бояджийска четка като сватбен подарък.

— Нито една от тях няма да стъпи в тази плантация.

Резкият отговор стресна Купър и потвърди думите на Брет. Тя му беше казала, че Ори изобщо не се усмихва вече, че мисълта му сякаш изцяло е погълната от нещо сериозно и тревожно, което не споделя с никого. Купър се увери, че е така. Той реши, че е по-добре веднага да разкрие целта на своето посещение.

— Все пак бих ти препоръчал да проявиш интерес към някоя. Не вярвам Брет да се върне.

— Заради Били?

— Да, заради Били.

— Да не се опитваш да ми кажеш, че са се оженили?

Купър поклати глава.

— Все още отлагат, макар че Били е на друго мнение. Брет продължава да чака заради теб.

Ори изръмжа презрително и се пресегна за стъклената гарафа с уиски. Тя вече постоянно стоеше върху масата. Купър беше забелязал.

— Не е необходимо да изчаква заради мен. — Ори си наля уиски във високата чаша, от която вече беше изпил голямо количество бяло „Бордо“. — Не смятам да си променям решението в близкото бъдеще.

Купър се наклони напред.

— А не мислиш ли, че трябва?

— Тя те е изпратила тук от Чарлстън, за да ми кажеш това?

— Не е така. По дяволите, Ори — той удари с юмрук по масата, — въпреки поведението на семейство Ламот и на някои други наши съседи, ние все пак не живеем в Средновековието. На жените им е позволено да разполагат със своя живот. Моля те, дай това право и на Брет — независимо от рисковете, които виждаш или си представяш. Тя се опитва да поддържа мира в семейството — и това е много повече, отколкото аз бих сторил, ако бях на нейно място.

— Отговорът ми все пак е „не“.

Неговата твърдост обаче беше разколебана. Напоследък много беше мислил за положението на Брет. Знаеше, че Купър е прав и че трябва да даде разрешение. Но все още не можеше. Новините от Вашингтон, Чарлстън и отвсякъде другаде бяха твърде заплашителни.

Купър сгъна салфетката си и стисна гънката между палеца и показалеца си.

— Много добре. Къфи, би ли казал на шофьора ми веднага да дойде с колата?

— Мислех, че ще останеш да преспиш — каза Ори.

— Какъв е смисълът? Моята представа за бъдещето е толкова неясна, колкото и твоята, но гледищата ни са общи само дотук. Животът е преди всичко грижа, а и винаги е бил. Брет заслужава да живее пълноценно, доколкото може. А ти си спънката и очевидно няма да се откажеш от тази роля. Съжалявам, но изглежда, че с нищо не мога да помогна. Ще се отбия до мама и ще тръгвам. Извинявай.

Той излезе от стаята твърдо и без усмивка.

Ори остана неподвижен, заслушан в дъжда. Ето сега и Купър се настрои срещу него. Само преди миг той се колебаеше относно брака на Брет. Но този неочакван провал разпали яростта му и затвърди волята му.

Забеляза, че уискито в чашата се бе свършило. Кога ли го е изпил? Не можа да си спомни. Протегна ръка и сграбчи гърлото на гарафата.

* * *

— Погледни мъглата — промълви Джудит. — Надявам се, че Купър няма да остане половината нощ навън. Струва ми се, че се разболява.

Брет я погледна, оставяйки плетивото и куките, с които се опитваше да покаже на осемгодишната Мари-Луиз как се плете.

— Защо се върна в работилницата? Работи ли някой сега?

— Не. Отиде, защото е притеснен. Корабът много закъснява със сроковете. Главният конструктор заряза всичко и се върна в Бруклин, защото не можа да се оправи с местните работници. Сега банките се колебаят да отпуснат допълнителен кредит — при положение, че търговските връзки с Юга са прекъснати. Господи, каква ужасна бъркотия.

Можеше да добави, че Купър се е нагърбил и с нейните проблеми, но не каза нищо, защото това само би предизвикало у Брет чувство за вина, а тя и така не се чувстваше много добре.

Джудит силно се безпокоеше за съпруга си. Миналата седмица той се върна от Монт Ройъл в четири и половина сутринта. Оттогава всеки ден прекарваше в работилницата на остров Джеймс и се връщаше всяка вечер след вечеря. Поддържаше постоянна връзка с един лодкар, който вече започна да се оплаква.

Но лодкарят поне беше в добро здраве. Купър отслабна с пет килограма, а това беше твърде много за човек с неговата слаба фигура. Напоследък лицето му доби восъчен оттенък. Докато Брет се развличаше с малката Мари-Луиз, Джудит наблюдаваше как мъглата бавно се кълбеше покрай запотените прозорци. В такава нощ какво ли би могъл да свърши Купър в работилницата?

Знаеше. Той би могъл да се съсипе от тревоги.

 

 

Високите греди над кила на „Звездата на Каролина“ се очертаваха в мъглата като скелет на праисторически звяр, отдавна умрял и изгнил. Купър отвърна погледа си от него. Корабът беше само умираща мечта. Най-сетне го разбра. Но мечтата беше оставила една съвсем реална развалина. Какво щеше да прави сега?

Извади носна кърпа, издуха течащия си нос и го обърса няколко пъти. Разболяваше се. Но не го интересуваше.

В далечината, от главния корабен канал, се дочу сирената на параход. Мъглата плътно обвиваше остров Джеймс. Купър би се загубил досега, ако не беше светлината на двата фенера, висящи под стрехите на приличащия на барака офис. Светлината на фенерите се разливаше ветрилообразно.

„Можех да оправя всичко, ако Ван Руун не беше се отказал“ — мислеше си той, газейки в дълбоката кал, която обливаше обувките му и проникваше през чорапите. Ван Руун, конструкторът, беше основна фигура в този проект. Той се беше сбил с един нещастник, нает да пренася кофите с нитове.

Човек образован и сдържан, Ван Руун налиташе с юмруци и ругаеше като докер. И за какво? Въпросът беше кой трябва да придобие федералната собственост в Чарлстън — хералдиката, фортовете, — ако щатът обяви своята независимост. Половин дузина работници вече се канеха да налетят на Ван Руун, когато Купър се втурна да спре кавгата.

Напразно!

Той стигна до края на брега и се загледа към корабния канал, представяйки си петоъгълния форт върху плитчината отсреща. Съмтър беше започнат през зимата 1928–29, за да не бъде завършен никога. И до този момент стоеше празен. Но неговата близост до канала и пристанищния кей го превърнаха в стратегически важен — може би много по-важен от всеки друг форт в Чарлстън. Какво ли би станало, ако старият Гарднър беше тръгнал да го укрепява? Щяха да хвърчат искри.

Глупаците властваха над щата, който Купър обичаше толкова много. Глупаците и опортюнистите като съпруга на Аштън. Те крещяха своите лозунги, декламираха надутите си речи, а забравяха манифактурите на Севера, внушителните индустриални съоръжения, като тези на Хазард. В целия Юг нямаше нито една по-значителна леярна, с изключение на Трийдгар в Ричмънд. Ако се зададеше война, с какво щеше да участва в нея Югът? С галантни изявления и с едно заграждение памукови насаждения за семе?

Какво щеше да се случи през следващите няколко месеца? Втренчен в мъглата, Купър почувства, че знае отговора.

— Апокалипсис — рече полугласно той и след това кихна толкова силно, че шапката му отхвръкна.

Шапката цопна във водата и се понесе. Той нагази след нея, но тя непрекъснато му се изплъзваше. Когато водата стигна до пояса му, той се отказа от преследването.

„Колко забавно — помисли си той с насмешка. — Всемогъщият се шегува с твоите претенции, като ти отмъква шапката.“

Дали пък не беше някакво предупреждение? Предупреждение, че оцеляването в този почти сигурен апокалипсис ще бъде свързано с прости неща: храна, подслон, шапка против бурята.

Той се добра обратно до брега и забърза към офиса, осенен от вдъхновение: щом един авторитетен конструктор от флотата не може да бъде задържан в Чарлстън в тези времена, той ще бъде конструкторът.

Свали инженерните скици, висящи в рамки на стената. Опъна ги върху голямата работна маса и насочи лампата към тях.

Проучи скиците, след това свали още от стената, докато цялата маса изчезна под купчината. Изчисляваше и нахвърляше въпроси. Но накрая бе принуден да приеме истината. По много от аспектите на проекта разбираше твърде малко. Решението да се заеме с конструкторската работа му се струваше единственият начин да спаси „Звездата на Каролина“. Но и то се оказа безнадеждно.

Призори прозяващия се лодкар намери Купър, отпуснат върху масата — беше в безсъзнание и целият гореше.

 

 

— Донесете носилката тук. А вие отстъпете настрана.

Първата команда на Били беше отправена към един цивилен работник, а втората към зяпачите, мотаещи се около дюната близо до Форт Маултри. Работата им тук винаги се забавяше от местните обитатели и от зяпачите. Това докарваше Били до ярост.

Днешният ден не правеше изключение. Той нареди на едно семейство да си прибере кошниците, с които беше излязло на пикник, и да напусне дюната, укрепявана от неговите хора срещу възможността от въоръжено нападение и завземане. Времето пак стана горещо, необикновено горещо за ноември. Той се потеше така, че трябваше да си върже една червена носна кърпа около главата, за да си предпази очите от потта.

Видя капитан Фостър да идва откъм форта, махайки. Изостави работниците и бързо се запъти към своя началник. Фостър забеляза, че Били отново работеше бос. Той не харесваше такива навици, но тази сутрин не каза нищо: съзнанието му беше ангажирано от друго.

— Гарднър е освободен. Ще имаме нов началник.

— Кой?

— Майор Робърт Андерсън.

— Брат ми познаваше някакъв Робърт Андерсън в Мексико. Артилерист. Завършил е Академията няколко години преди Ли.

— Същият е. От Кънектикът. Имал е роби. Предполагам, че секретарят го е избрал, за да успокои тукашните хора.

Такова решение беше разбираемо. Опитът на Гарднър да отклонява оръжия и амуниции от Арсенала предизвика истинска буря от негодувание в целия щат.

Но собственик на роби да се грижи за фортовете в Чарлстън? Били не мислеше, че това е добро предзнаменование.

 

 

Мнението му обаче се промени, когато майорът пристигна.

Робърт Андерсън беше петдесет и пет годишен, висок, белокос, изключително вежлив. Той украсяваше речта си с позовавания на Бога и изповядваше пълна лоялност към бойното знаме и униформата. Беше се бил храбро в Мексико и беше раняван в Молино дел Рей, което сякаш повиши репутацията му сред неговите момчета. Били го намираше студен, но абсолютно съвестен, затова реши, че може да му се вярва.

Няколко дни след като пое поста си, Андерсън поръча лодка, за да обиколи Съмтър. Били и Фостър застанаха на греблата, а Дабълдей — на носа. Андерсън каза, че не би искал хората наоколо да клюкарстват и да преувеличават значението на тази обиколка.

Обиколиха изцяло петоъгълния форт. След това Андерсън им позволи да отдъхнат от гребането. Погледът му се плъзна по зидарията на лявата стена. Метър и половина дебела, тя се издигаше на петнайсет метра над нивото на водата и беше обърната на северозапад. Фортът беше проектиран с два реда помещения за стрелба, но единствено амбразурите на долния ред бяха завършени. На горния зееха големи дупки.

— Нека сега да минем край еспланадата — каза Андерсън, когато приключи обиколката.

Каменната еспланада беше разположена в подножието на тесния проход, водещ навътре в укреплението. Към сто метра дълъг и около седем метра дълбок, проходът беше обърнат на югозапад. Гребците привързаха лодката на пристанището и се изкатериха върху еспланадата, която Андерсън обходи от край до край, преди да проговори.

— Чел съм някои от оригиналните инженерни записки за това укрепление, господа. Основите му са много солидни. Десет хиляди тона гранит плюс шейсет или седемдесет хиляди тона камъни и пясък. Ако се снабдява добре, може да издържи безкрайно дълго време. Дори с такава малка сила, каквато сме ние.

— Но, господине — обади се капитан Дабълдей, — ако ние започнем да укрепяваме Съмтър, това без съмнение ще се изтълкува като вражески акт.

„Капитанът подлага на проверка своя началник, роден в Кънектикът“ — помисли си Били. За първи път в гласа на Андерсън доловиха острота.

— Наистина е така, капитане. Аз нямам намерение да укрепвам Съмтър веднага. Но не се заблуждавайте. Тези фортове принадлежат на законно сформираното правителство във Вашингтон и на никого другиго. С Божията помощ аз ще направя каквото е необходимо, в съответствие с моите правомощия, за да ги защитя. Това, което видях, е достатъчно засега. Да тръгваме.

— Изглежда по-упорит и от стария Гарднър — прошепна Били на Фостър, когато се връщаха към лодката. Фостър отвърна с утвърдително кимване.

* * *

На другия ден след обед Брет вървеше надолу по Мийтинг Стрийт с няколко пакета. Някой я извика. Сепната, тя позна Форбс Ламот.

— Добър ден, госпожице Брет — той докосна шапката си. — Може ли да повървя малко с вас? Може ли да понося тези пакети вместо вас?

— Не, Форбс, не мога да спирам.

Извинението беше глупаво, но не искаше да го окуражава. Страните му бяха червени като ябълки и той я стрелкаше с поглед. Нямаше съмнение, че си е прекарал времето в бара на „Милс Хаус“. Беше чувала, че е от постоянните посетители.

Отблъснат, Форбс трябваше да се отстрани. След миг виждаше само гърба й.

— Кучка — промърмори той, оттегляйки се в сянката на входа на хотела.

Нямаше предвид точно тази обидна дума. Всъщност не съвсем. Мразеше Брет Мейн, защото беше предпочела онзи пенсилвански войник и все пак беше влюбен в нея. Тя беше момиче, за което можеш да се ожениш, докато Аштън — е, Аштън беше само за забавление. Виждаха се почти всяка седмица, винаги, когато можеха да си уредят тайна среща.

Припомни си часовете, прекарани заедно наскоро. Резултатът беше една окървавена и съсипана ленена риза, защото Аштън жестоко го одра по гърба. Онези белези бяха символи на завоевание, но той не можеше да се похвали с тях. Веднага бе готов да ги замени, както и незаконните срещи, само за една окуражителна дума от сестрата на Аштън.

 

 

В края на ноември вниманието на Ори беше привлечено от едно официално съобщение в „Мъркюри“. Кадет Хенри Фарли от Южна Каролина подал оставка и напуснал Военната академия на деветнайсети същия месец. Вестникът злорадо описваше постъпката на Фарли като протест срещу избора и встъпването в длъжност на Линкълн.

На Ори тази новина му се стори потискаща. Беше сигурен, че ще последват и други оставки. Може би след Академията щяха да обхванат и редовната военна служба.

Същия ден пристигна писмо от Джудит. Пишеше, че най-накрая Купър е започнал да се възстановява. Повече от седмица бил в критично състояние. Новините от снаха му го зарадваха, но не можеха да разсеят мрачното настроение, предизвикано от историята в Уест Пойнт…

Той угаси лампата в библиотеката и остана да седи в мрака. Мракът сякаш най-добре подхождаше на разпадането, което постепенно обхващаше всичко около него. Щеше ли изобщо да има вече светлина на земята?

Преседя така няколко часа, чувайки призрачен барабанен зов за война.

 

 

— Нашите момчета поголовно напускат Академията — обясняваше Джъстин Ламот. — Превъзходно! — Той хвърли вестника върху една плетена масичка и гребна ментов пунш от сребърна купа. Подаде чашата на Франсис, след това наля и на себе си.

Братята тъкмо се бяха върнали от сбирка на „Пазителите на Ашли“. С кремавите си панталони и тъмножълти куртки със сини кантове те приличаха на двойка птици с крещящо оперение. Никой от тях досега не беше имал сабя, но и двамата си бяха поръчали в Ню Йорк — фините солингенови остриета не можеше да се намерят в Южна Каролина.

— Смяташ ли, че скоро ще има война? — попита Франсис, придърпвайки един стол. В декемврийския здрач на верандата беше приятно.

— Може би до една година — оживи се Джъстин. — В случай на вражески действия смятам да събера свой собствен полк и да го предложа…

Той не довърши изречението си. Бръчка проряза челото му, докато наблюдаваше фигурата, която плавно се носеше към верандата.

— Добър вечер, мила. Би ли пийнала пунш?

Роклята на Мадлин беше черна като косата й. Кожата й бе призрачно бяла, очите й — широко отворени.

— Не — усмихна се тя нерешително. — Благодаря. — И влезе в къщата.

Франсис цъкна с език одобрително.

— Чаровна жена. Изглежда малко отслабнала, но несъмнено по-кротка от миналата година. Промяната й не престава да ме учудва. Невероятно!

— Да, нали? — въздъхна Джъстин. — Благодаря на Бога! Искаш ли още пунш?

 

 

Мадлин вече не си спомняше времето, когато нейният свят не бе имал такива меки очертания. Тя се носеше без посока през дните, които приличаха на поредица зацапани рисунки. Не се интересуваше от хора или събития. От време на време си спомняше за Ори с неясен копнеж, но всъщност отдавна се беше простила с надеждата да го срещне отново.

Случваше се изведнъж, почти неочаквано, да се радва на кратки периоди, когато всичко изглеждаше нормално. Главата й бе по-бистра, сетивата по-изострени, волята по-силна. В тези периоди тя се ядосваше на себе си, че вече не обсъжда с мъжа си обществените дела, че не оспорва неговите изявления — обидни или жестоки. Беше се предала. Когато понякога го осъзнаваше, я връхлиташе истинско отчаяние.

Нямаше енергията да се бори с това отчаяние или дори да се опита да отгатне неговия източник. Каква полза има от борбата? Каква полза има от надеждата? Светът се управляваше от жестоки луди хора. Двама от тях седяха, кискайки се над ментовия пунш, в собствената й къща точно в този момент.

След като напусна верандата, един от нейните ясни периоди я споходи. Тя крачеше напред-назад в сумрачната всекидневна и рецитираше поетични откъси, идващи в съзнанието й незнайно откъде. Припомни си тъмните очи на Ори, излъчващи нежност, звука на гласа му, когато й четеше.

Трябваше да го види отново. В момента, в който взе това решение, тя се усмихна за първи път от много дни. Отхлупи ястията върху подноса, както обикновено донесени в стаята й. Колко вкусна беше гъстата сочна заливка на зеленчуците. Обожаваше я, затова поръчваше това ястие всеки ден. Хранеше се с апетит, изяде всичко и си затананика, представяйки си предстоящата среща в малката църква, наречена…

Наречена…

Не можа да си спомни името й. Постепенно я завладя някаква умора. Потъвайки отново в мрачно безразличие, тя се отправи пипнешком към леглото. Сълзи замъглиха очите й — защо не си спомняше? Прошепна още веднъж името на Ори, докато си лягаше, без да се съблича. Спа непробудно цялата нощ.

На другата сутрин видя, че подносът е изчезнал и всекидневната й сияе от букет оранжерийни цветя. Тя им се радваше и обикаляше около тях като малко дете около играчка и нито веднъж не се сети за Ори.