Джон Джейкс
Севера и Юга (10)

9.

Макар пикникът да се състоя по време на болния сезон, събраха се повече от двеста души. Мнозина дойдоха от летните си къщи, а някои чак от Кълъмбия. Това направи дълбоко впечатление на Джордж, но не толкова, колкото появата на Джон Калхун към обед.

Сенаторът Калхун и съпругата му Флор се появиха по алеята в стара, но елегантна каляска. Около нея веднага се струпаха приятели и любопитни. Джордж беше чул някой да казва, че сенаторът прекарал нощта в Чарлстън, заедно с кочияша си и още трима негри домашни прислужници, които следваха каляската в теглена от муле каруца.

През последните трийсет години в живота на нацията нямаше друга личност, която да е оказвала по-разностранно и по-силно влияние от високия, приличащ на ястреб човек, който бързо слезе от каляската и започна да поздравява почитателите си. Джордж не можа да си спомни всички длъжности, заемани от Калхун. Знаеше, че между тях са министър на войната и вицепрезидент.

В началото на кариерата си Калхун бе горещ привърженик на Федералния съюз и Академията. Докато други оспорваха амбициозните програми за реформи на Силванъс Тайър, Калхун ги подкрепи, вярвайки, че Америка не може да съществува без здрава военна сила. Но, разбира се, сега повечето северняци свързваха името му само с едно — доктрината за обезсилването.

Сенаторът я бе изложил в началото на трийсетте години. Ставаше въпрос за протекционистко мито, което беше непопулярно в Южна Каролина. Калхун настояваше, че щатът имал суверенното право да отмени митото, а на практика това означаваше, че отделните щати могат да не се подчиняват на всеки федерален закон, който не им допада. Президентът Джаксън го притисна и го накара да отстъпи, намеквайки, че ще прибегне до изпращане на федерални войски, и така сложи край на движението за обезсилване.

Представиха Джордж на Калхун. Предположи, че сенаторът е някъде към шейсет и пет годишен. Очевидно възрастта и болестта бяха изпили лицето и високото му и здраво тяло. Но в театралния перчем посивяла коса, отметнат над челото му, и в ярките тъмносини очи все още отекваше далечно ехо от предишна хубост.

Калхун измърмори няколко похвални думи за Уест Пойнт, сетне продължи да се движи сред гостите. Джордж остана с впечатлението, че сенаторът е един изчерпан, огорчен човек. Усмивката му изглеждаше фалшива, движенията му — пресилени.

Джордж скоро получи световъртеж от безкрайните нови запознанства. Запозна се с представители на семействата Мейн, Бул и Смит, на Рет, Хюгър, Бойкин и Ламот и Равънел. Една представителка на семейство Смит, някъде на негова възраст, изглеждаше привлечена от униформата му не по-малко отколкото той от нейното деколте. Обещаха си да се срещнат след двайсет минути на масата с пунша.

Хер Нагел, който се грижеше за образованието на сестрите Мейн, вече беше пиян-залян. Джордж му помогна да се добере до една пейка. След това прекара няколко неприятни минути в разговор с надзирателя на плантацията на Тилет, нисък янки на име Салем Джоунс. Джоунс имаше лице на херувим, но зли очи, които оставаха втренчени в една странична част от ливадата. Там стояха няколко маси с храна за група привилегировани домашни роби, на която беше разрешено да ядат, докато чакаха да ги повикат, за да обслужват гостите. Негрите на Калхун се отправиха направо към групата на робите, която започваше да става шумна. Джоунс сви устни, докато ги наблюдаваше.

Смрачи се от надвиснали буреносни облаци. Лек дъжд накара всички да се разтичат. Пет минути по-късно дъждът спря и гостите отново се разпределиха по групи, но Джордж не успя да намери момичето на Смит. Натъкна се на Ори и забеляза блуждаещия му поглед.

— Кой те хипнотизира, Клечо? Аха, разбирам — одобрителната му усмивка изчезна. — Забелязвам много пръстени на ръката й. Единият е венчална халка. Това ли е дамата, в която се влюби преди две години?

— Красива е, нали? — попита тихичко Ори.

— Красива е слаба дума. Бих казал, че е очарователна. Значи това е Мадлин. Изглежда изтощена. — Но една обикновена умора едва ли можеше да обясни странно замаяния й вид.

Ори предложи обяснение с думите:

— Току-що се е върнала от Нови Орлеан. Баща й получил нов удар, тя веднага тръгнала, за да бъде до болничното му легло, и няколко дни след както пристигнала, той умрял. Трябвало сама да уреди всички въпроси, свързани с погребението. Нищо чудно, че е останала без сили.

Джордж почувства силното вълнение в гласа на приятеля си. През последните месеци не го бе чувал да говори за фамозната Мадлин и беше решил, че Ори е преодолял страстното си увлечение. Явно беше сгрешил.

Вгледа се по-отблизо в нея. Въпреки сенките на изтощение около очите й тя беше наистина една от най-красивите жени, които беше виждал в живота си. Устните й бяха червени и пълни. Бледата кожа и черната права коса създаваха чудесен контраст. Приближи се до приятеля си.

— Запознах ли се със съпруга й?

— Да. Оня простак.

Ори кимна с глава по посока на един от Ламотовци. Тогава Джордж си спомни за запознаването. Джъстин — така се казваше мъжът. Арогантен мръсник. А също и брат му Франсис, който стоеше наблизо заедно с размъкнатата си съпруга. Синът им, облечен в елегантно сако и пищна вратовръзка, се пъчеше не по-малко от баща си и чичо си. Държаха се като европейски монарси, а не като американски фермери.

— Как може да се разбира с такива хора? — прошепна той.

— Добре се справя. Мадлин би могла да очарова и самия дявол. А майка ми казва, че е усвоила изключително добре задълженията си в плантацията. Това не е нещо обичайно, защото Мадлин не е обучавана да изражда бебета и да управлява кухня. Убеден съм, че Джъстин не е способен да оцени достойнствата й. Ела, ще те представя.

Младежите тръгнаха към нея. Мадлин ги видя и лицето й се оживи от спонтанна радост. Боже мой, каза си Джордж, хлътнала е не по-малко от него. След миг безжизненото изражение се върна. Напомни на Джордж за човек, направил ужасяващо откритие. Без съмнение нещо, свързано със съпруга й, помисли той цинично.

Мадлин се отдалечи от Джъстин. Но преди Ори да успее да я заговори, се появи Калхун. От дясната му страна вървеше Тилет, по петите го следваха няколко мъже. Всички слушаха с огромно внимание думите на сенатора.

— Някои твърдят, че онова, което стана с обезсилването, доказвало, че доктрината е погрешна, Тилет. Не съм съгласен. Доктрината е перфектна от конституционна гледна точка. Само начинът, по който я приложихме, беше лекомислен. Предварително обречен на неуспех. Един щат не може да разчита да преодолее мощта на федералното правителство. Но няколко щата — обединени и решителни — това вече е друг въпрос.

Тилет се покашля.

— Да не би да говориш за отделяне?

Калхун сви рамене рязко, едва ли не свирепо.

— Е, това е термин, който напоследък често се чува на юг. Чух го в Чарлстън и снощи. Един джентълмен, когото уважавам, нарече отделянето единствения адекватен отговор на условието, поставено от конгресмена Уилмът.

Имаше предвид една поправка към федералното законодателство, която би осигурила два милиона долара за ускоряване на преговорите с Мексико. Уилмът беше предложил робството да бъде изрично забранено на територия, придобита в резултат на подобни преговори. Доводите за и против поправката бяха вдигнали врява на национално равнище. Камарата на представителите прие законопроекта, но Сенатът го отхвърли, преди да се оттегли на почивка през август.

— Джентълменът е прав — рече един от останалите. — Условието е крайно предизвикателно. Оскърбление към Юга.

— Какво друго може да се очаква от един демократ от Пенсилвания? — попита Тилет. — Там, на север, имат неизчерпаем запас от чувство за собствена правота.

Калхун кимна.

— Приказките за отделяне висят във въздуха именно поради тази причина. Може би това е единственият начин да се отстранят причините за недоволство в тази част от страната.

— Според мен да не се бавим повече — намеси се Джъстин Ламот. Той мина покрай жена си и я погледна намръщено. Джордж не виждаше друга причина, освен че тя проявява интерес към разговора, една жена сред дузина мъже. Съпругата на другия Ламот се беше измъкнала.

Тилет се обърна към Джъстин:

— Колкото и да презирам някои от политиците на янките, не бих предпочел да се стигне до разцепление след всичките борби за създаването на тази страна.

Устните на Калхун се сгърчиха.

— Думата „предпочел“ придава погрешен нюанс. Ако се стигне до разпадане на съюза, то ще е защото ще бъдем принудени да го направим. Подтикнати от онези северняци, чието любимо забавление е да се гаврят с нас.

— Далеч по-добре ще бъдем като отделна държава — заяви Франсис Ламот.

— Как можа да го кажеш, Франсис?

Женският глас накара всички останали да млъкнат, да обърнат глави и да зяпнат. Джъстин изглеждаше така, като че би искал земята да го погълне. Ори видя как сепването и срамът му се превръщат в гняв.

Мадлин сякаш не го забеляза. Странното вцепенено изражение изчезна, очите й придобиха живот. Веднъж продумала, не показа намерение да спре. Говореше на Калхун.

— Аз съм родена и възпитана на юг, сенаторе. Преди доста години за първи път чух да се говори за откъсване от съюза. Баща ми казваше, че идеята е зловредно бръщолевене, защото от нея няма нищо да излезе. Оттогава съм мислила по въпроса и стигнах до заключението, че съм съгласна с него.

Калхун реагира по-възпитано от останалите мъже, които се навъсиха и замърмориха. Но очевидно и той беше объркан от това, че една жена се намесва в мъжки работи. С леко повдигане на веждата си попита:

— Наистина ли, мадам?

Мадлин се усмихна обезоръжаващо.

— Разбира се. Помислете само за практическата страна на въпроса. Какво би станало, ако сме отделна държава и пазарите на памука и ориза намалеят? И преди се е случвало. Колко съчувствие… колко помощ… бихме получили от останалата част от страната на север? Какво би станало, ако на власт там дойде едно наистина враждебно нам правителство? Какво би станало, ако приемат закони, с които да ни попречат да купуваме необходимите за ежедневието ни стоки? Зависим от Севера, сенаторе. Нямаме наши фабрики. Нито други значителни ресурси, освен…

— Имаме нашите принципи — прекъсна я Джъстин. — Те са по-важни от фабриките. — Хвана я за китката. Джордж видя как тя трепна от болка. — Но съм убеден, че сенаторът не се интересува от женски мнения.

Изплашен от яростта в очите на Ламот, Калхун се опита да бъде милостив.

— Аз винаги съм се интересувал от мнението на своите избиратели, които и…

Джъстин не го остави да продължи.

— Хайде ела, мила. Някой искаше да те види. — По страните му бяха избили алени петна. Усмихваше се като озъбен скелет.

Тя се задърпа, за да се освободи от ръката му.

— Джъстин, моля те…

— Идвай!

Дръпна я така, че я завъртя. Когато се отдалечиха от групата, Франсис се присъедини към тях. Джордж хвърли разтревожен поглед към приятеля си. За момент помисли, че Ори е способен да извърши убийство. Сетне Калхун пусна някаква шега, за да намали напрежението, и кризата премина.

Междувременно Джъстин изблъска Мадлин към далечния край на поляната, където в дълги редици стояха наредени каляските. Знаеше, че го наблюдават. Но беше прекалено ядосан, за да го е грижа. Франсис го молеше да се успокои, Джъстин наруга брат си и му заповяда да си върви. С унизен вид последният се обърна и се върна при останалите.

Джъстин блъсна жена си върху голямото задно колело на една каляска. Главината се заби в гърба й и тя изохка.

— Пусни ме. Нямаше право да се отнасяш…

— Имам пълно право — рече той. — Аз съм твой съпруг. Ти ме злепостави пред сенатора и приятелите ми.

Тя го изгледа яростно, а лицето й пламна.

— Извинявай, Джъстин. Не съм знаела, че в Южна Каролина несъгласието с нечие мнение се е превърнало в престъпление. Не съм знаела, че свободата на словото е ограничена от…

— Стига си дрънкала глупости! — Изви ръката й и я блъсна отново върху главината. Тя изплака тихо, сетне го изгледа с отвращение.

— Копеле мръсно. За теб има значение само проклетата ти репутация, а не онези, които нараняваш според капризите си. Заподозрях го след първата ни брачна нощ. Сега вече нямам съмнения.

„А мога и завинаги да съсипя скъпоценната ти репутация.“ Но колкото и ядосана да беше, знаеше, че няма да го направи.

Но Джъстин не беше на себе си. Дори опитът на Мадлин да се съпротивлява — нещо, което му се видя смайващо от страна на една жена — не би могъл да спре избухването му. Отново я разтърси.

— Ще ти кажа още нещо, в което не бива да се съмняваш, скъпа. Положението, в което се намираш. Ти си съпруга! Това означава, че нямаш право да даваш мнения по каквито и да било важни въпроси. По нашия край жените с претенции за интелект свършват зле — урок, на който покойният ти баща трябваше да те научи.

— Той ме научи, че няма нищо лошо в това, жената да мисли самостоятелно…

— Хич не ме интересуват грешките на баща ти. Нещо повече, радвам се, че никога не съм спорил по този въпрос с него. Можеше да ми се наложи да го ударя.

С рязко дръпване тя освободи ръката си и я вдигна към гърдите си.

— Ти друго не знаеш, нали? Знаеш само да удряш онези, които не са съгласни с теб, така ли? С грубиянство да постигаш своето в живота!

— Както искаш го наречи. Но запомни едно — жените и идеите не са предназначени да се съчетават. Сестрите Гримке трябваше да напуснат щата, защото забравиха този урок. Сега те живеят на север и там проповядват свобода за негрите, свободна любов, позорейки себе си и пола си. Няма да позволя моята съпруга да се държи по такъв начин. Трябва да си знаеш мястото и да не мърдаш от него. Освен това ти обещавам следното: — Наведе се към нея, копринената му кестенява коса падна в безредие над челото му. Когато я погледна в очите, предизвикателното й държание се изпари и я обзе страх. — Ако някога отново си отвориш устата и ме посрамиш, както направи преди малко, ще страдаш. Смятай се за предупредена.

Изправи се и приглади косата си назад. След това се върна към пикника, опитвайки се да се усмихва, сякаш нищо не се е случило. Но в отношенията им беше настъпила промяна и двамата го знаеха. Бяха разкрили и извадили на показ дълбоко скривани в себе си неща, за които досега само намекваха.

— Копеле — прошепна отново Мадлин. Колко сладко и жестоко заслужено би било да каже на Джъстин онова, което й призна баща й точно преди да умре. Да му каже докрай всичките му последни потрисащи думи.

Облегна се на колелото, опитвайки се да задържи сълзите си. Не можеше да прецени кое беше най-лошото — унижението, гневът й или новата й увереност, че заплахите на Джъстин не бяха празни.

* * *

Ори наблюдаваше отдалеч сцената при каляските. Рядко му се бе случвало да се чувства така напрегнат и безпомощен. Искаше да се намеси, да спаси Мадлин, да пребие Ламот. Но тя беше обвързана със съпруга си пред църквата и закона. Беше съпруга, собственост на Джъстин. Ако се поддадеше на порива си, щеше да направи нещата по-лоши за нея.

Възхити се от храбростта на Мадлин, когато тя със спокойно изражение на лицето се върна сред хората, които продължаваха шепнешком да я одумват. Мълчаливо ги проклинаше за пренебрежителните погледи, които отправяха зад гърба й. Джордж забеляза възбудата му. А също и Купър, който беше научил вече доста клюки за спора на Мадлин с Калхун.

И двамата се опитаха да разговарят с Ори, но той се измъкна. Най-накрая, след като крачи безцелно насам-натам няколко минути, забеляза, че Мадлин стои сама. Плю на всякаква предпазливост и постъпи така, както през изтеклия час му диктуваха чувствата. Отиде направо при нея.

— Добре ли сте?

— Да, да. — Но не беше, личеше как кипи от ярост. — Не бива да ни виждат да разговаряме.

— Обичам ви — каза той, забил поглед във върховете на ботушите си. Имаше чувството, че го тресе. — Не мога да понасям да се отнасят зле с вас. Да се срещнем утре. Или вдругиден. Моля ви.

Тя почти не се колеба.

— Добре. Къде?

Бързо я насочи към първото безопасно място, което му дойде на ум. Тъкмо свърши и тя пое рязко дъх.

— Някой идва.

Той прошепна часа на срещата. Тя се обърна и изчезна. Той забърза в обратната посока, а сърцето му блъскаше от страх и радост.

 

 

През по-голямата част от своя съзнателен живот Натаниъл Грийн беше принадлежал на Джон Н. Калхун. Вече на шейсет и три години, той не обичаше напрежението, свързано с пътуванията и необходимостта да общува с роби с по-ниско обществено положение.

Грийн имаше две основания да се гордее: господарят му принадлежеше към най-видните хора в страната и Грийн му беше служил като домашен роб — положение, далеч по-високопоставено от това на обикновените полски работници.

Грийн беше роден в низината, но мразеше горещината, вонята и гъмжащите от насекоми мочурливи пространства. Копнееше по познатите високи плата горе в Клемсън. За прохладната, тясна къща на Калхун, със заобикалящите я лехи с цветя и диви портокалови дървета. В Монт Ройъл се чувстваше раздразнителен, а неговата раздразнителност имаше свойството да извежда на преден план склонността му към подлост.

Скоро компанията на домашните роби, събрани около определените за тях маси, му досади. Грийн имаше известни изисквания и беше изтънко запознат с границите на търпимост на своя господар. Отпи тайно няколко глътки от плоската бутилка с уиски, която държеше скрита в елегантното си ленено сако. Сетне тръгна да търси забавление.

Близо до кухненската постройка забеляза едър, як полски работник, който мъкнеше дърва за горене. Близо до кухнята въздухът беше горещ като в пещ. Грийн се подсмихна и зачака.

Скоро робът се появи отново. Грийн го повика с жест. Показа му плоската бутилка под сакото си, после с невинна усмивка рече:

— Изглеждаш ми страшно жаден, негре. Ела ей там на сянка и се разхлади с глътчица виска.

Полският работник се изкуши, но се отдръпна.

— На негрите не се разрешава да пият. Знаеш го.

— Разбира се, че зная. Но днес е ден за веселба, а господин Калхун се прави, че не вижда.

Полският работник неспокойно погледна към робите край масите, отделени за тях. Те ядяха и бъбреха, сърбаха безалкохолен пунш. От време на време някой се отзоваваше на повикване от поляната или кухнята, други се връщаха, след като бяха изпълнили поръчка.

— Освен това не бива да се въртя около домашните негри — каза полският работник. — Започват да се надуват.

— Остави това на мен, негре. Аз съм домашен негър на господин Калхун, така че ако те поканя аз, няма да има нищо нередно — рече Грийн и повлече полския роб към групата. — Как те казват?

— Прайъм.

— Много хубаво име. Сръбни една глътчица.

Прайъм беше разгорещен и ожаднял. Това и убедителният начин, по който му говореше Натаниъл Грийн, надделяха над предпазливостта и той се остави да го заведат при останалите. Разбира се, те разпознаха Прайъм и започнаха да му хвърлят презрителни погледи, докато не схванаха намеренията на Грийн, който неспирно намигаше и жестикулираше зад гърба му.

Презрителните погледи изчезнаха, напрежението по лицето на Прайъм се разсея. През три-четири минути Грийн измъкваше със замах плоската бутилка от скривалището й и тайно даваше на Прайъм да пие. Не мина много време и робът започна да хихика и дори високо да се смее. Останалите, с изключение на две жени, които не одобряваха подобно забавление, се подсмиваха и побутваха.

— Още малко — рече Прайъм.

— Разбира се — ухили се Грийн. — Ела си вземи.

Държеше плоската бутилка на една ръка разстояние. Прайъм се потътри напред и посегна към нея. В последния миг Грийн дръпна бутилката от пътя му.

Прайъм налетя право върху масата. Протегнатата му ръка бутна съд с бял боб в тревата.

Грийн се засмя.

— Господи, колко недодялан си бил.

— Какво искаш от един тъп полски негър — обади се друг.

Въпреки опиянението си Прайъм започна да изпитва подозрение.

— Дай ми да пия — изръмжа той.

Грийн размаха плоската бутилка съблазнително.

— Ето го пиенето, негре. Всичкото е за теб, стига все още да можеш да го видиш.

Гръмна смях.

— Я го дай насам! — изрева този път Прайъм.

— Брей, я виж колко му порасна работата — рече Грийн и продължи да размахва бутилката. — Дава заповеди на по-високостоящи от него.

— Надува се — добави презрително друг роб.

Прайъм премига и избърса потта от врата си. Гледаше как плоската бутилка се поклаща пред него и това го влудяваше. Внезапно се хвърли напред, опитвайки се да я сграбчи в мечешка прегръдка. Грийн игриво отстъпи назад. Прайъм сграбчи само въздух.

Смехът експлодира.

Прайъм наведе глава, обърна се и се нахвърли върху останалите негри с размахани юмруци. Жените запищяха. Мъжете се разпръснаха.

Врявата накара Тилет и някои от гостите да изтичат. Тилет беше сприхав заради горещината и защото не можеше да се отърси от горчивината след скарването си с Купър. На всичкото отгоре зърна под една от масите Братовчеда Чарлс със скъсано коляно на елегантния си панталон.

С радостно въодушевление Чарлс насърчаваше и двете страни в боя.

Тилет пристигна тъкмо когато Прайъм отново се опитваше да сграбчи Натаниъл Грийн. Робът на Калхун се шмугна зад гърбовете на трима едри домашни негри. Сенаторът се появи тъкмо когато Грийн позна собственика на Монт Ройъл и възкликна:

— Този негър ми налетя! Пиян е като свиня.

Тилет нямаше нужда от обяснения, за да го разбере.

— Прайъм, върви си в колибата. После ще се оправям с теб.

Върху лицето на Прайъм се изписа страх. Разбра, че всички домашни роби ще вземат страната на Грийн, и това го накара отново да се разгневи. Пристъпи към Тилет и посочи падналата бутилка.

— Пих от това, щото негърът на господин Калхун ми даде. Правеше се на дружелюбен, после започна да ме обижда.

Тилет беше толкова оскърбен, че почти беше загубил дар слово.

— Не ме интересуват обясненията ти.

Грийн се изсмя кратко, сякаш не повярва на ушите си.

— Какво говори този негър? Всички знаем, че на негрите не се разрешава да пият. От мен не е получил и капчица. Не, господине — и погледна прочувствено към господаря си.

— Прав е — каза една черна жена. — Юначагата беше вече пиян, когато се домъкна тук.

Други домашни роби закимаха и замърмориха, че било така. За момент Прайъм не можа да повярва, че хора в неговото положение могат да му скроят такова нещо. Изглеждаше така, като че бяха забили копие в гърба му.

Праведен и гневен, Грийн размаха пръст на Прайъм.

— Спри да говориш повече лъжи, че ще ме вкараш в беля, негре.

— Не — каза Тилет и посегна към ръката на своя роб, — недей. И без това си се забъркал в голяма беля.

Прайъм се отърси от ръката на Тилет. Зрителите ахнаха, прозвуча така, сякаш се разби голяма вълна. Тилет наведе очи и заразглежда ръката си, като че ли не можеше да повярва, че Прайъм е могъл да го направи.

Тогава се появи Салем Джоунс. Едва прикривайки усмивката си, се примъкна до своя работодател. Прайъм стоеше леко приведен, със стиснати юмруци, а по бузите му течаха струйки пот. Ори и Джордж се присъединиха към зрителите. Ако Тилет не виждаше, че Прайъм е престанал да се владее до опасна степен, те виждаха.

— Най-добре ще е да си ходим — рече Калхун. — Натаниъл, би ли…

— Не — каза Тилет. — Не е необходимо да го правите, Джон. Вината е на Прайъм. — Ори забеляза, че в баща му се надига необичаен гняв. — Върви си в колибата, Прайъм. Направи го веднага или ще стане лошо за теб.

Прайъм поклати глава. Тилет се вцепени, сякаш му удариха шамар.

— За последен път ти заповядвам — каза той.

И отново робът поклати глава. Лицето на Тилет стана мораво. Надявайки се, че ще успее да предотврати по-нататъшни неприятности, Ори понечи да заговори на баща си. Преди да успее да каже нещо, Тилет направи бърз жест с ръка, сякаш хвана с кука нещо. Джоунс долови сигнала. Той измъкна дървената палка изпод пищната си горна дреха и даде знак на няколко от домашните роби да минат напред.

— Ти, Джим. Ти, Аристотъл. Хванете го.

Прайъм изрева и размаха юмруци. Мъжете се приближиха. Прайъм отстъпи три крачки и се строполи назад върху масата. Купи с ядене западаха с трясък на земята, едни се чупеха, други се разсипваха.

Джоунс остави двамата си черни помагачи да усмирят Прайъм. Сетне надзирателят се наведе през раменете на Джим и Аристотъл и удари Прайъм с палката. Направи го няколко пъти. При последния удар краката на Прайъм се подкосиха и той се смъкна на колене. Втренчи изпълнени с омраза очи в господаря си, който пристъпи към него.

— Казах ти, че ще стане лошо, Прайъм. Наистина ми се иска да беше послушал.

Застанал близо до баща си, Ори попита:

— Не смяташ ли, че вече си получи наказанието?

Тилет все още беше морав. Дишаше тежко.

— Не. Прайъм развали празненството и ме посрами пред гостите. Отнасям се с хората си добре, но няма да търпя неблагодарност или непокорен дух. Ще накажа този негър за назидание на останалите.

Тилет никога не наричаше робите си по този начин. На Ори му стана ясно, че няма да успее да отклони баща си от онова, което е намислил.

И Прайъм разбра, че господарят му е небивало разярен. Той плачеше тихо, докато се отдалечаваше, куцукайки, хванат от другите двама роби.

 

 

В Резолют Мадлин се обърна за двайсети път в леглото си. Още преди час, когато си облече нощницата и духна свещите, знаеше, че няма лесно да заспи. Прекалено много се беше случило. Прекалено много имаше още да се случи, ако нямаше достатъчно смелост — или се окажеше достатъчно глупава — да го допусне.

В тъмнината прозорецът на спалнята стоеше отворен, но въздухът не помръдваше. Точно под стаята й някой ходеше из къщата и я затваряше за през нощта. Навън едва доловимото движение и жужене на нощните твари служеше за фон на звука от собственото й дишане.

Слава Богу, Джъстин го нямаше. Беше потеглил на кон с брат си за Чарлстън, вероятно с чувството, че тя има нужда да остане известно време сама, за да осъзнае колко чудовищни са както нейните прегрешения, така и наказанието, което я очаква, ако продължи да греши.

„Копеле“, помисли си тя, когато във въображението си видя изпълненото с чувство за собствена правота лице на съпруга й. Изненадващо леко й се удаваше да го нарича с разни долни епитети. Как й се щеше да би могла да направи повече от това. Как й се щеше да се изправи пред него с признанието, което баща й направи тъкмо преди очите му да се склопят за последен път. Как копнееше да се усмихне на Джъстин и да му каже:

— Скъпи, мой болезнен дълг е да те уведомя, че си се оженил за жена с негърска кръв.

Джъстин я беше измамил, докато я ухажваше, така че щеше да е върховна справедливост да му признае, макар и късно, че го е измамила. Разбира се, неволно; не знаеше, нито подозираше истината, прошепната през бледите устни на баща й, докато седеше до леглото му в плътно затъмнената стая, в която леко се смесваха миризмите на горящи свещи, пот и смърт.

През целия си живот Никола Фабре беше правил всичко възможно да осигури лек живот на дъщеря си и тези последни мигове не правеха изключение. Доколкото можа, омекоти удара; говореше бавно, но изразително за майката на Мадлин, колко прекрасна била, колко внимателна и изпълнена с любов. Едва тогава й разкри, че съпругата му, по всички външни признаци бяла жена, била всъщност една четвърт негърка. Мадлин била окторонка.

— Защо… — тя сви в юмрук треперещата си ръка и я притисна върху коляното си, — защо ми го казваш сега?

— Защото ако някога го научиш от другиго, ще проклинаш паметта ми.

Неизказана остана по-страшната мисъл: „Защото си уязвима с тази истина, независимо от усилията ми да я потуля, колкото и да е невероятно някога да се разкрие.“

Двамата с жена му желаеха за Мадлин по-добър живот, отколкото би имала, ако станеше ясно, че е със смесена кръв. Квартеронки и окторонки имаха възможност да се радват на благосклонността на бели джентълмени, а дори да получават част от богатството им. Но предимствата им неизменно бяха временни, защото жена със смесена кръв не би могла да стане нещо по-добро от метреса, нещо по-добро от елегантна проститутка на бял мъж.

Никола Фабре не бе пожелал да участва в тази тъжна малка драма, така разпространена в Нови Орлеан. Оженвайки се за жената, която обичаше, бе извършил нещо, изискващо огромна смелост. Не го каза, разбира се. Но Мадлин разбра това и се наведе над леглото, прегърна крехкото, полупарализирано тяло и очите й се изпълниха със сълзи.

Не, продължи Фабре, нямаше какво да се губи, а само можеше да се спечели от прикриването на някои факти свързани с произхода на Мадлин. Не било трудно да се поддържа измамата, каза той, защото майката на Мадлин била почти непозната в призрачния свят на квартеронките и окторонките в града. А прахът на времето само допринесъл за прикриването. Сега Мадлин трябвало да се присъедини към заговора на мълчанието и да запази сигурността, която така дълго се стремял да й създаде.

Най-накрая той разкри най-важната причина, поради която искал дъщеря му да се омъжи за Джъстин Ламот. Джъстин бил не само мил и почтен човек — тук Мадлин обърна глава, а устата й се сви в сардонична усмивка, — но освен това живеел далеч от Луизиана. На практика в Южна Каролина шансът някога да бъде изправена пред истината за произхода си бил нищожен. В Нови Орлеан възможността, колкото и малка да е, винаги съществувала. С несигурен глас Фабре промърмори нещо за някаква картина с майката на Мадлин.

— Картина ли, папа? Искаш да кажеш портрет с маслени бои, така ли?

— Да, портрет с маслени бои. — Очите му отново се затвориха, сякаш му беше трудно да говори.

— Някъде има неин портрет, така ли?

— Имаше. — Върхът на езика му бавно мина по сухите устни. Сетне отвори очи и се опита да поясни отговора си, но гласът му беше толкова слаб, думите толкова неясни, че тя не успя да схване повечето от онова, което й казваше. Остана с впечатлението, че портретът е изчезнал. Кога и как той не каза.

Сетне нишката на мисълта му се загуби, тъй като излинялото му тяло започна да се тресе от леки конвулсии. Държеше ръката му и притискаше другата към бузата си, сякаш така можеше да сдържи мъката си. Извика минаващ покрай стаята слуга и го накара да потърси веднага лекаря. Десет минути преди той да дойде, Никола Фабре умря.

Почувства шока едва на следващия ден, след като се погрижи и за последната подробност по организирането на погребението. После се срина и плака почти час, сломена от смъртта на Фабре и от отвратителната тайна, с която я беше натоварил. За един кратък период го мразеше, защото я посвети в нея — да имаш дори капка черна кръв на Юг беше равносилно на това, кожата ти да е черна като ебонит.

На погребението присъстваха много от най-видните политици и делови хора в града, както католици, така и протестанти. Доведоха своите бели съпруги и когато забеляза това, Мадлин оцени ловкостта, с която баща й е осъществил заблудата. Последните остатъци от лошото й чувство към него я напуснаха; едновременно скърбеше и му беше благодарна.

Лежейки в тъмното, Мадлин се питаше как можа да отговори с „да“ на изречената шепнешком молба на Ори за тайна среща. Съвестта й вече я измъчваше и въпреки това знаеше, че стига да има как, ще я осъществи. Готовността й дойде като естествена реакция на жестокостта на Джъстин. Но едновременно с това представляваше и неоспоримо нарушение на кодекса на поведение, към който се бе придържала цял живот. Как можа да стане това, дори като се има предвид характера на Джъстин? Много жени понасяха до последния си ден такова, ако не и по-лошо отношение. Какво предизвика разликата в нейния случай?

Отговорът се криеше в нещо, което не се поддаваше на логично обяснение. Нещо в очите на младия кадет, в изисканите му обноски и срамежливото му поведение я привличаше, стигаше до нея на някакво дълбоко и първично равнище, въпреки страха й, че поради възрастта си не би могъл да е онова, което изглеждаше.

Сложи опакото на дланта си на бузата и издаде тих, тъжен звук. Животът й, така внимателно и съвестно подреден от покойния й баща, все по-безнадеждно се объркваше. Радваше се, че Никола Фабре няма как да го разбере.

Представи си лицето на Ори. Наистина беше млад. Това правеше риска страшен, но той щеше да е един от няколкото, които имаше намерение да приеме. Друг риск щеше да поеме, напускайки Резолют за срещата. Без да маха ръката си затвори очи и съсредоточи вниманието си върху съставянето на план как да отклони подозрението, когато тръгне утре на кон. Все още лежеше в същото положение, когато заспа и засънува, че Ори я целува.

 

 

Също както Мадлин робинята Семиреймис не можеше да заспи тази нощ. Джоунс щеше да извърши нещо ужасно върху брат й. Най-вероятно щеше да го бие с бич. Прайъм предизвика голяма бъркотия на пикника. През остатъка от деня робите в Монт Ройъл не говореха за нищо друго.

Повечето смятаха, че брат й ще получи онова, което заслужава. Говореха лоши неща за него, защото завиждаха на смелостта му. Той винаги шепнеше за Севера, за това, че ще избяга на свобода. Останалите го наричаха хвалипръцко. Не мислеха, че ще го направи, именно защото знаеха, че би могъл, а те не. Разбира се, нямаше да успее, ако избухливостта му го довършеше преди това.

Семиреймис искаше да заспи, да забрави боя, който щеше да получи Прайъм. Обърна се на една страна, сетне на другата върху миришещия на кисело тънък сламеник. Не можеше да лежи спокойно, прекалено беше напрегната.

През затворената врата проникваше светлина. В двора на конюшнята, зад къщата на стария Джунс, пламтяха запалени факли. Скоро щеше да започне наказанието. За това й говореха факлите, а също и нощната тишина. Никой по улицата на робите не се смееше, нито говореше.

Стресна се от потайно почукване. Скочи на постелката.

— Кой е там?

Сянка закри част от трепкащата светлина.

— Къфи.

— О, не, Господи — подвикна тя. — Не тази вечер, момчето ми.

Преди няколко месеца започна да си доставя удоволствие с Къфи, макар да беше много малък, прекалено малък, както казваха някои ревниви старици. Но не го бяха виждали без панталони, нито знаеха какво можеше да прави със забележителния си…

Преди да успее да довърши мисълта си, момчето беше вътре и коленичило край сламеника.

— Не съм дошъл за това. Дошъл съм заради Прайъм.

— Джоунс ще го бие с бич.

— Ъ-ъ. По-лошо. Джоунс донесе от голямата къща големия котарак. Ще го дерат с котка.

Стъписване. Мълчание. Сетне Семиреймис продума:

— Исусе Христе, Христе Боже. Това ще го убие. — И се хвана за корема.

Брат й бе разгневил господин Тилет повече, отколкото си беше представяла. Как ли се е перчил и бил Прайъм! Не видя, само чу за това; по същото време работеше на друго място. Сега искаше да се втурне към голямата къща и да моли за милост.

Къфи я разубеди. Остана при нея, шепнейки празни утешения, докато чакаха да чуят първия писък.

 

 

Забити в земята факли осветяваха ярко двора на конюшнята. Прайъм лежеше на земята по корем, с разперени ръце и крака.

Джоунс беше събрал публика от двайсет мъже роби, защото ако се изпълнеше както трябва тазвечерната работа, в продължение на много години щеше да е от полза за плантацията. Можеше да остави силно и трайно впечатление у всички останали негри, които биха опитали да се бунтуват. Впечатлението щеше да се получи не само от страданието на Прайъм, но и от унижението, на което го подложиха преди това. Принудиха го да се съблече гол, да коленичи и да наведе глава, докато завързваха с въжета глезените за китките му. Въжетата, опънати на колчета върху песъчливата почва, държаха крайниците му опънати.

В тъмнината отвъд двора на конюшнята отекваха крясъците на животни и птици. Робските колиби оставаха необикновено тихи. Добре, помисли си Джоунс, много други гледаха или се ослушваха. Урокът нямаше да им се размине, а разказите на свидетелите щяха да му придадат допълнителна сила.

Едър негър на име Хармъни държеше чувал от зебло в протегнатата си встрани ръка. Чувалът подскачаше и се гърчеше, сякаш живееше свой собствен живот. Джоунс го наблюдаваше с удоволствие, докато без да бърза навличаше дебело подплатени предпазни ръкавици. Досега не бе имал случай да ги използва в Монт Ройъл, но ги държеше в сандъка си за всеки случай. Остана едновременно изненадан и очарован, че Тилет Мейн, когото тайничко презираше, наистина се оказа в състояние да заповяда дране с котка.

Джоунс мина надуто покрай главата на Прайъм, за да може да види добре предпазните ръкавици. Беше разместил трите кофи солена вода, които имаше намерение да плисне върху раните на Прайъм. Кофите със саламура представляваха скромен принос от страна на Джоунс.

Махна към чувала, сетне протегна дясната си ръка над него.

— Добре, Хармъни, хайде.

Неспокойният роб отвори гърлото на чувала. Джоунс бръкна в него с облечената си в ръкавица ръка. С опипване хвана и стисна задните крака на котарака. Вдигна побеснялото, пищящо животно на светлината.

Робите преглътнаха и отстъпиха. Джоунс държеше главата си наполовина обърната, пазейки се да не би някой от размаханите като ками нокти на предните лапи да му одерат окото. Най-сетне успя здраво да хване с две ръце задните крака на котарака.

Задъхан от възбуда, Джоунс пристъпи от дясната страна на Прайъм, слагайки единия си ботуш до бедрото на роба, а другия до ребрата му. Бореше се с котарака непрекъснато, но резултатът щеше да оправдае риска. Замахна с гърчещата се котка така, както би замахнал с палката си джентълмен, който играе старата игра голф. Предните нокти попаднаха между раменете на Прайъм, разрязвайки и разкъсвайки по целия си път плътта до под кръста, преди Джоунс отново да дръпне котката нагоре. Той се усмихна на окървавените нокти.

Прайъм не извика. Но почти беше прегризал долната си устна, както забеляза Джоунс, който едва ли не приветливо съобщи:

— Не сме свършили. Съвсем не.

 

 

В спалнята за гости на втория етаж Джордж лежеше и не можеше да заспи. Беше съблякъл всичко, освен памучните си долни гащи, но продължаваше да се къпе в пот. Болеше го стомахът. Цепеше го глава.

Изминалият ден не беше приятен. Неприятностите, предизвикани от онзи роб, Прайъм, разстроиха и засрамиха Ори. Започна да се притеснява от Джордж, да говори само когато беше съвсем наложително. Случилото се повлия и на Джордж. За първи път от пристигането си нещо го застави да премисли всичко видяно. Мислеше най-вече за робите и за онова, което беше прочел по лицата и в очите им.

Не искаше да мисли лошо за хора, които се отнесоха така мило с него. Не искаше да мисли лошо за най-добрия си приятел. Но нещата, на които се натъкна в Монт Ройъл, го навеждаха на неизбежно заключение. А то беше много тревожно. Най-сетне разбра смисъла на онова, за което говореха у дома. Особено Върджилия.

— О, Господи — възкликна внезапно той, скачайки в леглото и извръщайки се към прозорците, които гледаха към верандата. Далеч в нощта някой крещеше.

Беше убеден, че това е робът, който получаваше наказанието си. Виковете продължиха на пресекулки около пет минути. Когато спряха, той остана да лежи, втренчил поглед в тавана. Съмняваше се, че тази нощ ще успее да заспи. Знаеше, че никога няма да забрави крясъците.

 

 

Същите крясъци накараха Купър да се втурне надолу по стълбите, а полите на потната му нощница се развяваха около краката. От седмици живееше с чувството, че в живота му се задава криза, че положението става непоносимо. Но беше необходимо да стане някакво важно събитие, за да го подтикне към действие.

Тази вечер то се случи. Робите живееха на повече от километър от голямата къща. Щом виковете стигаха на такова разстояние, това говореше много. Прекалено много. Втурна в библиотеката, без да чука.

— Какво, по дяволите, правят с Прайъм?

Тилет погледна нагоре към сина си през задавящия облак дим от лулата си. По плешивото му теме блестяха капки пот. Всички прозорци бяха затворени. За да останат навън неприятните звуци ли?

— Заповядах да го одерат с котка.

Лицето на Купър се ожесточи.

— Господи, та това е варварство.

Тилет скочи на крака.

— Не ме интересуват набожните ти приказки.

— А твоите собствени?

— За какво говориш?

— Онази вечер много самодоволно съобщи на приятеля на Ори, че в Монт Ройъл нямало белязани гърбове. Би ли се наел да обясниш белезите по гърба на Прайъм?

— Не е необходимо да обяснявам, хлапако нахален. Прайъм е моя собственост и ще правя с него каквото си ща.

Мъжете стояха лице в лице. Купър внезапно се изпълни с чувство на погнуса.

— Той е човек. Ти го наричаш собственост. Този щат и целият проклет Юг ще се сринат заради една нечовешка идея.

— Лекцията ти съм я слушал и преди. — Тилет размаха лулата си. Тя оставяше димна дантела по пътя си през задушния въздух. Обърна гръб на сина си.

— Бъди така добър да ме оставиш сам.

На излизане Купър тръшна вратата.

 

 

На следната сутрин закуската премина унило. Джордж попита Ори за състоянието на Прайъм. Ори като че ли се разгневи на въпроса и отговори рязко, че робът почивал в болничната сграда. Няколко минути по-късно съобщи, че по обед и ранния следобед ще отсъства. Не даде никакво обяснение, нито пък се извини, че оставя гостенина си сам, а изведнъж започна да се държи нервно. Джордж се почуди каква е причината.

Дойде Клариса, която се опитваше неуспешно да изглежда бодра, но очевидно беше спала лошо. Мълчаливо бодна в чинията си и изглеждаше едва ли не доволна, когато се наложи да хукне, за да изиграе ролята на арбитър в надвикването между сестрите на Ори.

Появи се Купър. Косата му не беше сресана. Ризата му висеше от колана на смачканите панталони. Строполи се на стола до Джордж, не обърна внимание на храната и на няколко пъти промърмори нещо с надебелял език. Само веднъж Джордж успя да намери смисъл в чутото.

— Не мога да остана тук. Не мога да остана и да помагам в управлението на такова нещо. Цялата система е не само престъпна, но и глупава. Глупава и обречена.

Купър скоро напусна стаята, олюлявайки се. Ори вдигна вежди:

— Питам се какво, по дяволите, става с него?

Прозвуча по-скоро като реторичен въпрос, но Джордж му отговори.

— Подуших вино. Не искам да казвам нищо лошо за брат ти, Клечо, но според мен е пиян.

 

 

По права линия разстоянието от Монт Ройъл до Параклиса на Спасението беше не повече от три километра. Но малката опожарена черква оставаше добре скрита в гората и до нея можеше да се стигне само като се върви по пътища, които се виеха между дърветата и през тресавището. На кон това отне почти час. Ори все повече и повече се убеждаваше, че Мадлин няма да го чака, защото всеки следващ отрязък ставаше все по-тесен и по-обрасъл. Вероятно е сметнала набързо прошепнатите от него упътвания прекалено неясни или разходката — прекалено трудна за сама жена, което беше по-вероятно.

Параклисът на Спасението затвори врати преди пет години, когато нейният креслив методистки пастор се строполи мъртъв по време на една особено неистова проповед. Не можа да се намери друг, за да го замени. И без това паството не беше голямо — няколко дребни оризови плантатори и техните семейства, както и няколко освободени черни, на които разрешаваха да се молят на балкона.

Полека-лека белите се разпръснаха. Негрите останаха. Скоро черквата придоби славата на център на незаконни събирания, място, където, както подозираха, черните се срещат, за да обсъждат забранени теми. Всеобща еманципация. Бунт. Една нощ черквата тайнствено изгоря. Говореше се, че в тази работа имали пръст братята Ламот. Освободените роби повече не се върнаха. Растителността започна да настъпва.

Представляваше великолепно място за тайни срещи, тъй както беше заобиколена от три страни от гора. От четвъртата страна се откриваше смайваща гледка към няколко километра тресавища. Буря от чувства разтърсваше Ори, докато яздеше през последния оставащ половин километър. Не се страхуваше особено от Джъстин Ламот, но се боеше, че е изложил Мадлин на ненужен риск. Напомни си сам, че тя вероятно няма да дойде. Но пък какво щеше да поиска от нея, ако се окажеше там? Да измени на мъжа си ли? Макар, от една страна, да си признаваше, че го желае, съвестта — загрижеността за доброто на Мадлин — му говореше, че това е невъзможно.

Тези чувства се смесваха с други, изтикани на повърхността от неприятностите в Монт Ройъл. Ори са срамуваше, че са дали на Джордж пример за жестокостта, която караше северняците да осъждат Юга. Неудобството на Ори го поставяше в положение на отбрана и дори, съвсем нелогично, го беше яд на приятеля му. Така че беше много нервен, когато бутна настрана последните надвиснали клони и поведе коня си към Параклиса на Спасението. Останките от почернели носещи греди и стени отдавна се бяха срутили сред разрушената основа от таби. Развалините и блатото отвъд тях изглеждаха тихи и пусти. Носът му клюмна.

Изцвили кон. Храсталакът се размърда. По брега на блатото, от лявата му страна, се появи Мадлин. Скрита от него зад някакви дървета, тя стоеше загледана към осветената от слънцето панорама от тръстики и проблясваща вода.

Скочи от коня, върза го и изтича към нея. Колко красива изглеждаше в елегантния си костюм за езда. Сграбчи я за раменете, наведе се към нея, сетне, пламнал, се отдръпна.

— Дори не се сетих да попитам дали е било опасно за вас да дойдете.

Тя се усмихна и сви рамене смутено.

— Не особено. Не днес поне. Не привличам особено внимание, когато отивам да видя пациентите в нашата болница. От една жена се очаква да го прави. Казах на моите домашни прислужници, че след посещението си искам да пояздя известно време сама. Те разбират. Знаят, че Джъстин може да бъде непоносим. Освен това до утре вечер той ще бъде в Чарлстън заедно с Франсис. И все пак не мога дълго да остана.

Посегна да я хване за ръката. Усмивката й изчезна, изглеждаше напрегната.

— Много се радвам, че сте тук — каза той. — Ще си помислите ли нещо лошо за мен, ако кажа — тук преглътна, — ако кажа, че искам да ви целуна?

По лицето й пробяга паника, но изчезна толкова бързо, че той се запита дали не си е въобразил. Побърза да добави:

— Оттеглям си въпроса, ако мисълта за това ви смущава.

Очите й заискриха, устните се отпуснаха. Крайчетата им се извиха в мила усмивка.

— Не можете, прекалено е късно. Освен това — тя отвърна на натиска на пръстите му — аз искам да ме целунете. Само че малко ме е страх, това е всичко.

Прегърна я с недодялан плам. Устните й бяха нежни и хладни. Никога не беше усещал женски език така, както усети нейния, когато те се разтвориха. Срамуваше се от сковаността си, но тя се притисна плътно към него, сякаш не я забелязваше.

Шеговитостта изчезна, остана само един дълъг, напрегнат миг, докато се притискаха един към друг и се целуваха страстно, неудържимо по очи, страни и уши, разкривайки чувствата и копнежите си. Не се сдържа да го каже на висок глас.

— Мадлин, обичам те. От самото начало.

Тя се засмя със сълзи в очите. Докосна лицето му. Думите й се изляха като порой.

— О, милият ми Ори. Моят рицар. И аз те обичам, не го ли знаеш? Също като теб го разбрах в деня, когато се срещнахме, и оттогава се опитвам да го отрека. — Започна отново да покрива лицето и устата му с целувки.

Естествено и без да иска ръката му се вдигна към гърдите й. Тя потрепери и се притисна още по-силно. После се отдръпна. Знаеше, също както и той, какви биха били последиците, ако се оставят чувствата им да надделеят.

Седнаха върху основите от таби, загледани как белите чапли се вдигат от блатото, описвайки красиви, извисяващи се извивки. Той я прегърна, тя се отпусна до него — седяха съвсем чинно, като фигури на семеен портрет.

— Съпругът ти… — покашля се той. — Съпругът ти отмъсти ли си по някакъв начин, когато се върнахте у дома?

— О, не. Дребното унижение в Монт Ройъл беше предостатъчно.

Ори се навъси.

— Ще ми кажеш ли, ако някога ти причини физическа болка?

— Никога не е стигал дотам. Жестокостта му е по изтънчена. И по-опустошителна. Както съм установила, Джъстин знае безброй начини да нарани духа. Знае как само с присмех или поглед да лиши човека от всякакво чувство за собствена стойност. Според мен мъжете в този щат не би трябвало да се страхуват от бунта на робите си, а от бунта на съпругите си.

Той се засмя, сетне докосна ръкава на костюма й за езда.

— Наистина не пести от материалните неща. Колко струва това?

— Твърде много. Прав си, не се скъпи за нищо, освен когато става дума за внимание към останалите. Сметне ли, че имам нужда от нещо — купува го. Позволява ми да правя каквото пожелая, стига да не забравям, че съм Ламот. И жена.

— Нямаше да е така, ако беше омъжена за мен. Как бих искал да беше!

— И аз бих искала. Много, много.

— Не трябваше да те моля да се срещаш с мен по този начин, но… — погледна към нея, опитвайки се да скрие болката си, — … но трябваше веднъж поне да ти кажа какво чувствам.

— Да. — Погали го леко по бузата. — И аз също. — Целуна го продължително и страстно.

Докато отново почиваха, в гласа й се прокрадна нова нотка на огорчение.

— Джъстин започва да смята, че съм се провалила като жена.

— Защо?

— Не съм му родила деца.

— Това да не е… искам да кажа… — Спря и се изчерви.

— Не е поради липса на усилия от негова страна — каза тя и също леко се изчерви. — Той много… много енергично се опитва да стане баща.

Ори се почувства така, сякаш забиха нож в стомаха му. Седеше неподвижен. Болката отмина, но бавно. Мадлин продължи:

— Позволявам си да бъда откровена, защото нямам с кого да споделям тези неща. Всъщност — обърна се с лице към него и стана сериозна — аз съм убедена, че не съм забременяла по вина на Джъстин. Доколкото разбрах, първата му жена също била ял… бездетна.

— Вярно е — каза Ори.

— Разбира се, не бива никога да казвам, че причината е в него.

— Не ти разрешава да имаш подобни идеи?

— Не ми разрешава въобще да имам идеи.

През следващия час говориха за най-различни неща. Приятелят му Джордж. Войната, която ще отведе двамата в Мексико и, предполага се, ще се бият. Непокорството на Прайъм и наказанието, както и последвалият семеен скандал. Всички тези неща някак си не изглеждаха действителни. За известно време не съществуваше друга вселена извън това закътано място, а в нея — никаква друга сила извън любовта им.

Накрая обаче слънцето започна да захожда и светлината се промени. Мадлин стана.

— Трябва да си вървя. Не мога да идвам пак тук, мили ми Ори. Целуни ме за сбогом.

Прегръщаха се, галиха се и дадоха воля на чувствата си за няколко трепетни минути. Сетне й помогна да се качи на коня. Докато все още водеше коня си около разрушените основи, грациозна, възседнала странично, тя погледна, назад, сетне дръпна юздите.

— Сигурна съм, че като се върнеш от Мексико, ще се виждаме от време на време. По гости, по сватби. И винаги, когато те погледна, ще знаеш точно какво чувствам. О, Ори, толкова те обичам!

Прозвуча едновременно като радостно признание и вик на болка. Тя изчезна от погледа му, а той потегли към къщи двайсет минути по-късно. Почти му се щеше тази среща да не беше се състояла. Само беше разчоплила голямата рана вътре в него, която веднъж се беше затворила, но сега никога вече нямаше да зарасне.