Джон Джейкс
Севера и Юга (61)

60.

Една ръка стисна силно рамото на Брет. Гласът прозвуча с високия, равен изговор на планинците:

— Хайде, малката, да ми покажеш пътя за…

— Питайте някой друг! — Тя се отскубна и с върха на обувката си уцели пищяла му.

Той изпсува и я нарече с обидна дума. Брет усещаше вонящия му на уиски дъх, докато се измъкна от хватката му и побягна по Мийтинг Стрийт. Мъжът, плещест як младеж с мръсни дрехи и широкопола вълнена шапка, се заклатушка след нея. Тласкана от страха, тя тичаше бързо в падащия февруарски мрак. Втурна се надясно по Трад Стрийт. Преследвачът й изкрещя нещо за курвите на Чарлстън, но се спря на ъгъла.

Минута по-късно се осмели да погледне назад. Мъжът вървеше по Мийтинг, после се изгуби в тълпата. Брет потреперя.

Чарлстън гъмжеше от посетители, дошли от всички краища на Юга. Идваха тук, за да разглеждат града, да съзерцават червените линии, които избухващите снаряди рисуваха по нощното небе, да слушат как уличните Цицероновци заклеймяват тромавата маймуна от Илинойс, да се прехласват пред съвършената военна подготовка на кадетите от крепостта и да негодуват срещу безвкусните цветове и кройки на федералните военни униформи.

Повечето от посетителите все още не се впускаха в големи разходи. Мнозина от тях бяха просто паплач като младежа, от когото току-що се беше отървала. Беше я заговорил, докато бързаше да се прибере вкъщи от градския пазар, където беше предала кошница със сирене, хляб, свещи и кибрит на наряда от Форт Съмтър.

На пазара в известна степен също се изложи на риск. Все още виждаше пред себе си злобните лица и чуваше обидите, които я засипваха, докато предаваше кошницата на един сержант. „Предателка“ беше най-слабото определение. Другите бяха цинизми.

— Господин Рет и хората му винаги са роптали срещу властта на тълпата при северняците — каза тя на Джудит, когато вече беше на сигурно място вкъщи. — Бих казала, че имаме власт на тълпата тук, в Чарлстън.

— Страстите се разпалват все повече с всеки изминал ден — съгласи се Джудит и се пресегна да плесне по китката упорития си син.

— Джуда, не си играй с мидената яхния.

Но момчето продължаваше да ровичка с лъжичката си в купичката. От другата страна на масата Мари-Луиз се въртеше неспокойно.

— Мамо, татко пак ли ще закъснее тази вечер?

— Да, има много работа напоследък.

За миг очите на Джудит и Брет се срещнаха — и двете осъзнаваха, че казаното беше лъжа. Не някаква работа караше Купър да остава след мръкване на остров Джеймс. Строителството на „Звездата на Каролина“ беше замряло още преди няколко седмици. Но въпреки това ден след ден ходеше на площадката и стоеше там до полунощ, а и по-късно. Изпит и съсипан, той приличаше на безплътен дух, бродещ между останките от железопътна катастрофа и търсещ обяснение за случилото се — сякаш това обяснение би могло да върне времето назад. Брет се тревожеше за брат си почти толкова, колкото и за Били.

— Ох, трябва да видиш броя на „Ню Йорк Хералд“, който Купър донесе онзи ден — възкликна Джудит. — В него пише за една нова пиеса. Действието се развива изцяло във Форт Съмтър. Вестникът споменава името на актьора, който изпълнява ролята на Уилям Хазард.

— Искаш да кажеш, че героите са истински личности?

— Точно така: Андерсън, Дабълдей… всички са там.

— Това изкуство ли е или мерзост?

— Струва ми се, по-скоро последното — отвърна Джудит.

Брет въздъхна. Колко странни бяха станали и градът, и нацията само за няколко седмици. Лека-полека американците бяха затънали в нещо като лудост, в която малко неща бяха невъзможни. И което беше най-лошото, тази лудост застрашаваше мъжа, когото обичаше. Всички казваха, че щом Линкълн встъпи в длъжност, ще избухне война. Борегард щял да даде команда на батареите и осемдесет души в Съмтър щели да бъдат повалени от оръдейния огън или от байонетите, или от куршумите на воюващите страни.

Тези кошмари я преследваха и насън, кошмари, в които тя присъстваше на погребението на Били. Толкова се страхуваше от своите мрачни сънища, че вече почти не спеше. Откакто беше напуснала Монт Ройъл, беше отслабнала с пет килограма и под очите й се бяха образували дълбоки сини кръгове.

Тя изряза с ножицата за ръкоделие статията от вестника. Два последователни силни гърмежа я накараха да подскочи.

„Мортири — каза си тя. — От батареята Маунт Плезънт.“ Вече можеше да определи с точност източника на всяко бойно учение. Не беше единствената в Чарлстън с подобен новооткрит талант.

Когато ехото от гърмежа заглъхна, тя нададе лек вик, защото откри, че при избухването на снарядите ножицата се беше изплъзнала от ръката й, а върхът се беше забил в лявата длан, без дори да усети. Видя как една блестяща алена капка се процежда от раната и се стича по китката й. След нея още една.

Гледката на кръвта веднага след артилерийския огън, последвал инцидента с пияния грубиян на улицата и обидите на пазара, сломи нейната издръжливост.

— Били! — прошепна тя и очите й се напълниха със сълзи. — Били!

Притисна уста с окървавената си ръка си и се опита да овладее страха, който я беше обзел.

 

 

— Искате да кажете, че проклетият им президент е трябвало да се промъква във Вашингтон?

— Да, господине, носеше стари дрехи, както и детективът Пинкертън, когото е наел. Пристигнаха с един спален вагон посред нощ, кат’ обикновени пътници. Кат’ престъпници!

— Защо Линкълн ще пътува в обикновен влак?

— Казват, че се страхувал от атентат. Ако бях по-близичко, можеше и да помогна с нещичко… Добър вечер, господин Мейн!

— И на вас — с израз на отвращение Купър им кимна, но не свали шапката си. Разговарящите бяха двама сержанти от някой щатски отряд, които докладваха на командващия силите на остров Джеймс майор Евънс.

Купър беше дочул злорадия им разговор, докато се приближаваше откъм задната страна на бараката, която властите бяха построили в края на корабостроителницата му, като писмено го бяха предупредили, че тя ще бъде издигната, независимо от волята му. Вътре в бараката имаше една специална артилерийска пещ, а въглищата за нея в момента се трупаха. По време на бомбардировката пещта щеше да нагрява огнеметите, които трябваше да предизвикат пожари във Форт Съмтър.

„Недодялани простаци!“ — помисли си Купър, докато подминаваше мъжете и бараката. Нощната влага го накара силно да се закашля. От Съмтър излетя синя сигнална ракета. Светлината й отмести погледа му от скелета на недовършения кил на своя кораб. Той си стоеше там, сред сгъстяващата се мъгла, като подигравка на всичките му мечти за Юга. Е, в това отношение си приличаха с Брюнъл. Дребният инженер също бе видял как мечтата се разпада пред очите му.

Купър забеляза светлини откъм мортирната батарея нататък по брега и реши да не върви повече в тази посока. Той приклекна и загреба пълни шепи песъчлива пръст, а после я остави да се изсипе между пръстите му, докато се взираше през мъглата по посока на морето.

Трябваше да вземе решение. Секретарят на Военноморските сили Малори беше телеграфирал от Монтгомъри, за да му съобщи, че изпраща двама члена на Военноморската комисия, които трябваше да го посетят. Щяха да пристигнат на следващата сутрин и той знаеше какво ще поискат.

Неговия склад. Корабостроителницата му. Корабите му.

Тяхното ново правителство му се струваше заблудено, а каузата им — обречена. Защо тогава, дори за момент, трябваше да се измъчва как да отговори на посетителите? И на този въпрос знаеше отговора.

Измъчваше се, защото лоялността към родния щат го теглеше като мощен прилив, теглеше го със сила, в която той никога не беше вярвал. Мразеше се заради това чувство, но не можеше да се пребори с него.

Той се изправи и тръгна към пещта. Стомахът му се бунтуваше. Спомни си, че не беше ял от сутринта, когато изгълта парче от чудесния черен хляб на Джудит. Яденето не го интересуваше, нищо не го интересуваше, с изключение на решението, което се бе превърнало за него в дълго мъчение. Какво трябваше да направи?

Не, не това беше точният въпрос. Всеки, който считаше себе си за здравомислещ човек, би се махнал от Юга, докато все още имаше време. Трябваше да зададе въпроса по-иначе. Какво щеше да направи?

До сутринта трябваше да реши.

 

 

— Рекс, за какво си шушукате? — Аштън минаваше покрай кухненския килер и дочу, че момчето разговаря с главния иконом Хоумър потайно и възбудено.

Момчето се сви от страх и се дръпна от господарката си:

— За нищо не сме шушукали, гус’жа Хънтун.

— Проклети потайни негри! Чух ви. Много ясно чух думата „Линкъм“.

Рекс преглътна:

— „Линкъм“? Не, м’дам. Кълна се, никога не…

Натискът на кафявата длан на Хоумър го накара да млъкне насред изречението. Хоумър, около четирийсетгодишен, прегърбен от тежката работа мъж, гледаше момчето с примирени очи:

— Лъжата няма да н’помогне. По-лошо шъ стане и за двамата. По-добре да преглътнем хапа.

Той се обърна към Аштън, показвайки, че е готов да изпълни собствената си препоръка. Но Рекс упорстваше:

— Не, Хоумър! Не искам да…

Желязната хватка на Хоумър го накара да изкрещи от болка. Дишането на Аштън се учести и гласът й стана хрипкав, докато произнасяше:

— Свалете си панталоните! И двамата!

Жилавата й твърда пръчка лежеше на обичайното си място в кухнята. Готвачът и две прислужнички си размениха тревожни погледи, когато господарката им нахлу в кухнята, грабна пръчката от горната лавица и изскочи навън. Аштън се чувстваше длъжна да пресече това възхищение към Линкълн, преди то да е придобило опасни размери. В цял Чарлстън (всъщност в целия щат) робите се бяха разшавали, като шепнеха една и съща дума: „Линкъм“. Тези от тях, които бяха грамотни, разбираха, че това е новият управник на Севера. Останалите, с малки изключения, не знаеха за него нищо друго, освен че е „черен републиканец“. Но господарите им мразеха „черните републиканци“ толкова много, че очевидно този Линкъм трябва да беше голям приятел на негрите.

В килерчето Хоумър и Рекс си бяха свалили панталоните и стояха с лице към стената. Аштън им заповяда да си свалят и окъсаните долни гащи. Те се подчиниха, макар и доста неохотно. При гледката на гладките, стегнати хълбоци на момчето Аштън усети леко присвиване отвътре.

— По пет на човек! — каза тя. — И ако още веднъж чуя някой от вас да произнася името на тая долна маймуна, ще получи от мен десет удара, а може и повече. Кой ще е пръв?

— Аз, м’дам — каза Хоумър тихо.

Гърдите на Аштън напираха в роклята й. Дишането й се учести. Тя видя, че Рекс хвърли бърз и боязлив поглед през рамо.

— Не, няма да си ти — промърмори тя и замахна с пръчката.

Ударът отекна в килерчето със силата на изстрел. Рекс не се беше опрял достатъчно здраво на стената, брадичката му политна напред и той здравата се удари. Изкрещя и отново погледна назад: див и горящ от омраза поглед, почти убийствен.

— Обърни си очите към стената, черньо — каза Аштън. Удряше го с всичката сила, на която бе способна.

Хоумър стисна дясната си ръка в юмрук, облегна чело на стената и затвори очи.

По-късно тя изпитваше чувството, че е минала през ураган и сега вдишва прочистения въздух след бурята. Беше се оттеглила в стаята си и лежеше в приятна полудрямка върху едно канапе. Крайниците й тегнеха от някаква сладка умора.

Във въображението си отново изживяваше наказанието. Отначало си го представи точно както се беше случило, изпитвайки всички съпровождащи го усещания. После промени участниците: вече не беше чернокожо момче и чернокож мъж, които тя налагаше, а извиващият се и стенещ от болка Били Хазард. Тя и Форбс Ламот силно се тревожеха, защото Били се беше затворил в Съмтър и не му позволяваха да идва в града. Но тъй като всеки момент щеше да дойде генерал Борегард, може би имаха някакъв шанс. Сега разбираше, че предишният й опит да стъпче и нарани Били е бил глупав. Разбира се, би предпочела лично да го смаже, но тя и Форбс биха се задоволили и ако той умреше във форта.

Несъзнателно ръцете й се промушиха под корема. Капчици пот оросиха челото и горната й устна. Тя затвори очи и в съзнанието й изплува нова картина: Били сред огън и рушащи се стени, около него батареите на Южна Каролина превръщат Форт Съмтър в куп развалини. Той бавно се стопи и изчезна от погледа й. Задъхана, тя усили натиска.

„О, нека да стане — мислеше си тя, — о, нека да е скоро!“

Изстена приглушено. От рязкото движение на тялото й канапето подскочи и се измести на около пет сантиметра.

 

 

Човекът от Джорджия политна и падна. Форбс Ламот направи крачка встрани, за да не го закачи жертвата му при падането си. Мъжът падна по очи в пясъка на страничната уличка. Над тях, високо в тъмните облаци на мартенския следобед, отекна гръм.

Форбс сви натъртената си дясна ръка и намести копринената си вратовръзка. Зад него стоеше слабичък, бледен младеж в елегантни дрехи, който беше оставил на Форбс да свърши по-голямата част от побоя.

Човекът от Джорджия се опита да се изправи, като си помагаше с лакти. Форбс му беше избил три зъба. Кръв, примесена със слюнка, се стичаше по устните и брадичката му. Форбс внимателно положи подметката на обувката си върху главата на мъжа, после натисна. Лицето отново потъна в пясъка.

Форбс бръкна във вътрешния джоб на сакото си и извади плоска сребърна бутилка. Разклати я — беше полупразна. Отвори капачката, отметна глава и изгълта останалата течност. После набута бутилката в единия от големите си външни джобове и изгледа кръвнишки четвъртия присъстващ, който стоеше на улицата — още един добре облечен жител на Джорджия, който се сви до стената на някаква барака, явно силно уплашен. Той беше наблюдаващ как Форбс риташе и блъскаше приятеля му, докато последният не падна в несвяст.

— Е, господ’не — Форбс сливаше думите, — нека резюмираме спора, довел до необходимостта от тази малка дисциплинарна мярка! Да, как беше… Когато господин Смит и аз се натъкнахме на теб и твоето приятелче, господата посетители на Батареята, вие на висок глас критикувахте нас, които живеем в Чарлстън. Казахте, че си позволяваме да говорим от името на целия Юг.

Престън Смит, бледият младеж, се намеси:

— „Арогантно си позволяваме.“ Точно това бяха думите му.

Форбс замига:

— Да, спомням си.

Злобните очи на Престън Смит се обърнаха за миг към изплашения човек от Джорджия. Престън си падаше по хубавите побоища, особено когато други вършеха черната работа. Надяваше се, че ще съумее да насърчи по-нататъшното развитие на събитията.

— Каза още, че се държим, сякаш като сме родени в Южна Каролина, това ни дава някакъв монопол върху благородството.

— „Монопол върху благородството“ — повтори Форбс и кимна незабележимо. — Ето тази забележка ме накара да изляза извън кожата си.

С върха на обувката той подритна падналия човек.

— Бих казал, че успяхме да докажем, че в това има нещо вярно. Вие двамата днес си намерихте майстора.

Престън се изкикоти:

— Не съм сигурен, че ти вярва, стари приятелю.

Форбс въздъхна театрално:

— Е, да! И аз не смятам, че ми вярва. Просто трябва да повторим същия урок и върху него.

Той прекрачи падналия и тръгна към другаря му, който би се стопил върху стената на бараката, ако това беше възможно. Мъжът се огледа наляво, после надясно и точно когато Форбс се пресегна към него, търти да бяга.

Гледката на летящите пешове на бягащия накара Престън да избухне в смях.

— По-добре не спирай, преди да стигнеш Савана, нещастна отрепка такава!

— И кажи на вашите, че приятелят ти е изчезнал на бойното поле — викна Форбс. Тичащият хвърли отчаян поглед през рамо и се изгуби от очите им. Форбс се смя толкова много, че чак сълзи изскочиха от очите му.

Престън педантично почисти с кърпичка коленете и ръкавиците си.

— По дяволите, ненавиждам ги тия туристи — заяви той, докато Форбс си слагаше шапката. С приятеля си тръгнаха надолу по улицата в противоположна посока на бягащия. — Смятат, че могат да идват тук и да дрънкат каквото си искат.

— Наш дълг е да ги отучим от този навик. Изтощителна работа, все пак. Ще пийнем ли по още едно?

— Ама, Форбс, още е едва след обед!

На Форбс не му се хареса намекът.

— Какво, по дяволите, искаш да кажеш?

Престън забави отговора си. Как можеше да каже на приятеля си, че се налива твърде много? Напоследък Форбс не правеше почти нищо друго, освен да празнува независимостта на Южна Каролина в различни кръчми из града. А пиенето не се отразяваше благотворно върху темперамента му. Когато нямаше пред себе си обект като двамата от Джорджия, понякога си го изкарваше на приятелите. Престън забеляза предупредителните сигнали, че и сега можеше да се случи, и бързо измисли извинение:

— Искам да кажа, че много бих искал, но не мога, защото трябваше в два да съм в гостната на Дол Фенчър. Хайде, ела да видим къде е каретата ти. После аз ще продължа.

— Не ми трябва карета — изръмжа Форбс. — Единственото, което ми трябва, е още едно питие.

Двамата вървяха мълчаливо, докато дъждовните облаци тътнеха и се сгъстяваха над тях. Когато Престън неволно се спъна и блъсна приятеля си, Форбс грубо го отстрани от себе си.

Пътят им ги изведе от уличката до Гибс Стрийт, после по Лигар до Батареята, където се натъкнаха на група възрастни мъже, които извършваха военна подготовка с мускети, стари като самите тях.

Доброволните вътрешни отряди се мяркаха из Чарлстън вече няколко седмици. Това беше неофициалната полиция, чиято цел беше да сплашва робите и да ги държи в подчинение, в случай че всички млади и годни мъже бъдат внезапно призовани в армията. Престън поздрави един от отрядниците, сивобрад роднина на чичо му Неб Смит.

Форбс усети дъждовна влага по челото си. Първите неуверени и редки капки бързо преминаха в ситен дъжд, който скри от погледа огромния тъмен силует на Съмтър отвъд пристанището.

Каретата на Форбс с кочияша го чакаше до морската дига. Престън помогна на приятеля си да се качи. Опитите на Форбс да преговаря с малкото стъпало се увенчаха с неуспех и той на два пъти падна. Вече настанен сред виненочервената плюшена тапицерия, подкани с пръст Престън:

— Качвай се, ще те откарам до Дол Фенчър.

— Не, благодаря, през две пресечки е. Ще бъда там преди още твоето момче да успее да обърне колата.

Усмивката на Форбс застина на лицето му:

— По дяволите, Престън! Казах ти да се качваш и…

— Ще се видим утре — вдругиден — прекъсна го Престън, който беше достатъчно благоразумен, за да не се бави повече. В подобно настроение веднъж Форбс беше счупил гръбнака на един моряк при свада в пристанищната кръчма. Въпреки че самият Престън беше провокирал въпросната свада с няколко саркастични забележки, той ужасно се страхуваше от необузданата ярост на приятеля си.

Престън бързо изчезна. Форбс се облегна на възглавниците. Дъждът се засили. Опитваше се да си спомни коя дата беше. А, трети март. Утре във Вашингтон проклетата маймуна встъпваше в длъжност.

— Къде ще заповядате да карам, гу’син Ламот? — извика кочияшът.

— Не знам. Карай по Мийтинг Стрийт, а после ще видим.

Чувстваше се уморен и отегчен. Ето защо пиеше толкова и се биеше с туристите. Редките срещи с Аштън вече отдавна не го удовлетворяваха. Много от местните артилерийски части, желаейки да прибавят престижното име Ламот в своите списъци, го молеха да приеме назначение, но предложенията им не го интересуваха. Мразеше дисциплината.

Разсъдъкът, му все още беше достатъчно бистър, за да осъзнае, че в него кипи силен гняв. Беше сигурен, че и познатите му също знаят това. Дори Престън, яростен побойник, когато шансовете бяха на негова страна, го избягваше през повечето време. Стиснал ръчката на люшкащата се карета, Форбс се чудеше защо беше толкова ядосан и защо побоищата не можеха да уталожат този гняв.

Докато се взираше в дъжда, той си даде сметка за истинския отговор — жената, която бе желал най-силно, му беше отказала. Още не можеше да прости на Брет Мейн, че бе предпочела друг. Парадоксалното беше, ме въпреки това не бе престанал да я желае.

Той се изправи внезапно и пусна ръчката. Дали забързаната фигура беше реална или само плод на въображението му?

Не, не беше чак толкова пиян. Той заблъска тавана и извика през шумоленето на дъжда:

— Джеймс, спри до тротоара! — после се подаде през прозореца и замаха:

— Брет? Брет, насам!

Още щом чу гласа, тя го позна. Обърна се и видя Форбс да слиза от каретата. Той си свали шапката:

— Моля те, разреши ми да те откарам закъдето си тръгнала. Една дама не бива да ходи пеша в такова време.

Така беше. Но когато тръгваше за дома на шивачката през няколко преки, Брет сметна, че ще успее да стигне там, преди да завали. Сега дъждът бе преминал в порой и тя беше мокра до кости. Със сигурност нищо лошо нямаше в това да приеме предложената помощ. В края на краищата, той беше джентълмен. Импулсивно затвори мокрия си чадър и пристъпи към каретата. Потъна в плюшените възглавници с въздишка на благодарност. Форбс затвори вратата зад нея, седна отсреща и извика адреса на шивачката на кочияша негър. Каретата се олюля и потегли.

Форбс постави шапката върху коленете си и се усмихна криво, почти ядосано. Тя го забеляза и стомахът й веднага се сви. Очите му блестяха. Започна да съжалява за решението си.

— Не съм те виждал толкова време, Брет. Изглеждаш все така привлекателна.

— И ти изглеждаш добре, Форбс. — Думите излизаха с мъка от устата й. Той притисна жилетката си между палеца и показалеца.

— За съжаление, надебелявам. Мисля, че това са последици от многото часове, прекарани в кръчмите. Няма какво друго да правя. Нито за какво друго да мисля, освен за теб.

— Наистина, Форбс — изсмя се тя притеснено и нервно. — Мисля, че уредихме този въпрос доста отдавна.

Погледна през прозореца до себе си: бяха минали само една пресечка — каретата се движеше бавно. Чудесно. Можеше да скочи, ако той започнеше да се държи грубо.

Той я гледаше безмълвно няколко секунди. Странната му, хитра усмивка засили напрежението й. Внезапно сложи шапката си на седалката и се премести до нея. Ресорите на каретата изскърцаха. Неочакваното му движение някак превърна страха й в решителност:

— Мислех, че ме покани от любезност. Не ме разочаровай!

— Не мога да съм любезен с теб, прекалено много означаваш за мен! — той я сграбчи за китката. — Брет!

— Престани! — каза тя, но не кротко, а решително.

— Страхувам се, че няма да мога, скъпа — палецът му започна да се плъзга напред-назад по вътрешната страна на китката й, точно над поръбената с рюш муселинена ръкавица, — не мога да спра да мисля за теб дори и за пет минути. Смятам, че ще възнаградиш мъжа, който толкова много те обича.

С лявата си ръка тя се пресегна към дръжката на вратата.

— Трябва да сляза!

От него се излъчваше киселата миризма на винарска изба; дясната му ръка се отпусна в скута й. Затискайки я с лявата част на тялото си, той мачкаше гърдите й, а дъхът му пареше брадичката и шията й.

— Мили Боже, обичам те, Брет! Винаги съм…

— Пусни ме!

— Проклет да съм, ако те пусна — извъртя се на левия си хълбок и премести десния си крак върху нея, за да не й даде възможност да мърда от мястото си. Натискът на пръстите му се усили — дори през няколкото слоя дрехи успя да нарани зърното й. Въпреки че беше уплашена до смърт, тя с мъка започна да смъква лявата си ръкавица.

— Брет, ти не си за оня хърбав янки. Имаш нужда от як във всяко отношение мъж, който ще ти даде това, от което една жена…

С писък той отскочи назад. Тя се беше пресегнала и забила нокти в лицето му. Трите дълги следи кървяха.

Трябваше му само миг, за да реагира. Докосна лицето си, после погледна ръката си и видя алените петна по къдричките на ръкава. Тази гледка отприщи яда му. Той изпсува, протягайки и двете си ръце към нея. Тя натисна ръчката на вратата и с трясък я отвори. Преди да успее да скочи, той я сграбчи за ръката. Тя извика леко, мислейки, че ще я нарани. После се наведе, грабна от пода чадъра си и го перна по главата — един, два, три пъти…

— Гу’син Форбс, какво става там — старият кочияш насочи колата към бордюра и като дръпна юздите на конете, ги накара да спрат. От другата страна на Мийтинг Стрийт минувачите с учудване зяпаха как една прилично облечена бяла жена се бори с някакъв джентълмен в неговата карета. Брет беше твърде изплашена, за да се тревожи какво ще си помислят хората. Тя още веднъж удари Форбс, после се отскубна от него и се хвърли към вратата, но не можа да улучи стъпалото и се просна насред калната улица.

— Ей, внимавай — извика някакъв каруцар, който в последния момент успя да отклони колата си. Тежките колела минаха на сантиметри от нея, изпръсквайки лицето и дрехите й с кал. С олюляване тя се изправи на крака, при което шапката й падна. Дъждът отново я измокри. Форбс увисна на вратата на каретата. Сега приличаше на някакъв побеснял зъл дух, който извика:

— Мръсна кучка такава…

Тя вече не го слушаше — обърна се и побягна.

 

 

Треперещ, Форбс дойде на себе си. Осъзна, че мъжете и жените на тротоара го гледат. Някой произнесе името му. Той се метна обратно в каретата и с трясък затвори вратата. После се облегна назад и леко потупа с кърпичка бузата си. Петната кръв отново възбудиха гнева му. Замахна с юмрук и почти издъни покрива на каретата:

— Карай!

Бягството от мястото на неговото унижение не му помогна. Той извади бутилката, но си спомни, че е празна и я запрати през прозореца. Сега мразеше Брет повече от всякога. Би желал да я души до смърт, после да отиде с лодка до Съмтър и да застреля онова копеле янки, което тя харесваше.

Постепенно ромонът на дъжда и равномерното движение на каретата го поуспокоиха. Той си помисли за Аштън, вкопчи се в това име и в този образ, подобно на удавник, заловил се за сламка. Аштън беше на негова страна. Аштън щеше да му помогне да си отмъсти.

* * *

Същата вечер, на стотици километри оттук, Стенли Хазард и Саймън Камерон присъстваха на тържеството по случай избирането на президента.

Трима железопътни детективи, които господин Пинкертън беше наел, стояха на пост пред вратите на личната гостна на Уилърд. Вътре се бяха събрали членовете на кабинета и гостите и тихо си говореха. Линкълн беше слязъл от стаята си само преди няколко минути. Стенли вече разговаря с него. Не беше особено впечатлен.

Той остави Линкълн да разказва поредния виц и потърси началника си. Откри Камерон, увлечен в сериозен разговор с Чейз, набития самодоволен щатски ковчежник. Между всички членове на кабината Чейз беше най-искреният и последователен защитник на каузата за освобождаване на негрите. Стенли намираше такъв вид идеализъм за отблъскващ.

Най-сетне Камерон се освободи от събеседника си и дойде при Стенли на бара с шампанското. „Шефът изглежда влиятелен и важен — помисли си Стенли. — И би могъл да стане такъв. Точно според плана му.“ Камерон си беше осигурил достатъчно гласове за избирането му на поста военен секретар в новата администрация.

Камерон отпи малко от шампанското и потупа сакото си там, където то беше издуто:

— Един приятел ми изпрати резюме на приветственото слово на президента.

— Кои са най-важните моменти?

— Неща, които вече е споменавал и в предишни изявления — гласът на Камерон се снижи, а очите му постоянно шареха наоколо, да не би някой да се приближи и да ги подслуша. — Отказва да се съгласи с отцепването. Казва, че било противоконституционно и в крайна сметка невъзможно. Щял да продължи да държи Съмтър, но ако избухнела война, Конфедерацията трябвало да започне първа. Като цяло… — очите му пак заиграха наоколо — това е една незабележителна реч на един незабележителен човек, да не кажа неадекватен. — Камерон промърмори последните няколко думи, наведен над чашата с шампанско.

„Неадекватен“ не е най-точната дума, помисли си Стенли. Утре генерал Скот трябваше да разположи стрелци по тротоарите и по покривите на Пенсилвания Авеню, за да предотврати евентуален метеж. Срамно начало за една администрация, която имаше всички изгледи да се окаже некадърна. С няколко изключения, разбира се.

Камерон протегна чашата си, за да я напълнят отново. След което стана, отдалечи се от бара и продължи:

— Какво мислиш за новия президент?

Стенли плъзна поглед през тълпата по посока на грозния, ъгловат профил:

— Площаден шут. Човек, който те смушква в ребрата и разказва такива дебелашки вицове, със сигурност не може да стигне далеч.

— Точно така. Според мен това е най-слабият политик, който някога е влизал в Белия дом. Но от това можем само да спечелим. Властта ще премине в наши ръце — с внезапно оживление той направи знак с чашата си:

— Сюърд, стари приятелю! Точно ти ми трябваш!

Шефът се втурна в тълпата. Скоро се разхождаше под ръка с новия държавен секретар, шепнейки му нещо. Стенли изпи още малко шампанско, като се наслаждаваше на отразените светлини. Беше толкова щастлив, че е тук — почти не беше на себе си от щастие.

Би могъл да получи служба в отдела на Камерон. Изабел щеше да изпадне във възторг от Вашингтон. Колкото до него, Стенли се опиваше от мисълта за властта и от възможността да увеличи богатството си. „Вътрешните хора винаги се облагодетелстват от службите, които заемат“ — казваше шефът му. Стенли тайно се надяваше, че бунтовниците ще продължат действията си и ще провокират началото на войната от Чарлстън. Ако това станеше, възможностите за печалба биха се удвоили.