Джон Джейкс
Севера и Юга (70)

69.

Рано на другия ден по неравен коларски път в южната част на централна Алабама една закрита карета се друсаше към Монтгомъри. Дузина пътнически сандъци и куфари бяха наблъскани в багажника и на покрива. Караше Рекс. А вътре Хънтун се трудеше върху полирана дъбова масичка. Най-накрая го бяха повикали да заеме незначителен правителствен пост, който го задоволяваше за момента. И постът, и влиянието му нямаше да останат задълго незначителни. Той бе по-голям късметлия от мнозина други водачи в Южна Каролина. Боб Рет например беше отхвърлен като кандидат за президент на Конфедералните щати, защото беше много краен.

Хънтун беше готов да поеме известни рискове, за да се наложи. През цялото време на последната, уморителна отсечка на пътуването от Кълъмбъс, Джорджия, до Монтгомъри бе писал изложение до Конфедералния конгрес. В него той заставаше срещу консерватизма на временната конфедерална конституция. По език и съдържание тя бе забележително близка до старата, с изключение на това, че в нея робството бе защитено. Но по-забележителното беше, че новата конституция забраняваше търговията с африкански роби. Тази мярка определено трябваше да бъде променена.

Петицията на Хънтун призоваваше също новата конфедерация да се нарече Съединени американски щати и по този начин да покаже на света, че представлява единственото истинско конституционно правителство на континента. Хънтун доказваше, че янките са онези, които са изопачили принципите на бащите — основоположници.

В момента се беше запънал върху заключението. Беше написал: „Трябва да докажем, че аристокрацията може да управлява по-добре от тълпата.“ Трудно му бе да продължи. Вероятно се разсейваше, когато поглеждаше към жена си, и думите преставаха да се леят гладко.

Аштън се бе облегнала на вътрешната преграда в купето и наблюдаваше през прозореца приятните за окото памукови поля, през които пътят се виеше и спускаше. Въпреки праха и общия безпорядък, присъщ на всяко пътуване, изглеждаше изключително привлекателна. Това си мислеше Хънтун. Желаеше я и си спомни, че повече от месец не му беше позволявано да се радва на по-голяма интимност. След женитбата им тя като че ли престана да изпитва нужда от това.

Той се покашля и каза:

— Мила моя, затруднен съм. Може би ти ще ми помогнеш да измисля едно удачно заключение.

Подаде й последния от няколкото ситно изписани листа. Тя го захвърли и нацупено отвърна:

— Не ме интересуват всичките тия безсмислици, Джейми.

Желанието му секна. По изражението му Аштън разбра, че го е засегнала малко повече. Наведе се и му даде възможност да усети стегнатите й гърди, които опираха в ръкава му.

— Монтгомъри ще бъде едно чудесно преживяване за нас. Това, което има значение, не е многословието, философстването, а властта, с която ние… ти можеш да се сдобиеш и използваш. Дълго време чакахме тази възможност. Не трябва да я пропиляваме за безполезни занимания.

Тя се развълнува; мисълта за властта винаги й действаше така. Ако съпругът й не се издигнеше толкова високо и бързо, колкото тя преценяваше, че трябва, в Монтгомъри сигурно щеше да има други, достойни за вниманието й. В Монтгомъри или Ричмънд — се поправи мълчаливо. Носеше се слух, че столицата скоро ще бъде преместена от памуковия пояс във Вирджиния.

Разговорът, а също и многото дни на самолишение, последвали преждевременната смърт на Форбс, бяха причината Аштън да се чувства напрегната. Дори и да не харесваше много съпруга си, той можеше да й бъде от полза, за да се успокои.

— Джейми, Джейми… зарежи тези листа. Не виждаш ли, че твоето внимание ужасно ми липсва?

— Така ли? Трудно се забелязва.

Цинизмът му бе само моментна поза. Докосването на ръката й го накара да изпита нетърпеливо желание. Аштън бе малко изненадана от ненадейността и силата на собствения си порив.

Той я притегли на отсрещната седалка, като с едната си ръка притискаше гърдите й, а другата пъхна под полата й. „Какъв ужасен, груб мъж“ — мислеше си тя. Но и той щеше да й свърши работа. Затвори очи и си представи празничен бал, на който тя е представена лично на президента Дейвис, безусловно очарован от интелигентността и красотата й.

Каретата напредваше. Рекс се почеса по главата и се наведе към едната страна. Беше силно заинтригуван от толкова шумни изскърцвания и викове, които идваха отвътре. Но, уви, наклонът не беше достатъчен и той не можа да види нищо.

 

 

Същата нощ Елкена Бент стоеше на бара в хотел „Уилърд“. Отпиваше от уискито си и събираше някакви цифри върху къс хартия.

Беше доволен от крайната сума. След като бе платил сметката на шивача за новите си униформи, парите щяха точно да му стигнат да наеме малкия апартамент, който бе открил. Напоследък във Вашингтон се бяха освободили много хубави къщи и апартаменти. Голям брой изменници — офицери и чиновници, бързаха на юг към домовете си.

Полагаше му се да си наеме по-хубава квартира от хотелската стая. Влиятелни приятели му бяха издействали заповед за повишение в чин полковник. А това не бе необичайно за професионален офицер в тези дни на бясна подготовка за война. Бент само се надяваше войната да продължи повече от няколко месеца. Други предвиждаха, че няма да стане. Генерал Скот често се позоваваше на „фаталната неспособност на южняците да постигнат споразумение и да работят заедно“. Казваше, че това ще се отрази неблагоприятно на военните действия.

Е, има достатъчно време за тревоги. Довечера искаше да празнува. Хубаво ядене, а след това едночасова компания. Второто обаче щеше да му се наложи да уреди на кредит. Знаеше един долнопробен публичен дом, където това бе възможно.

Беше въодушевен от мислите си за наближаващия сблъсък. Кръв щеше да се лее. Хиляди и хиляди ще умрат. Той ликуваше от този толкова забавил се случай да покаже уменията си и да спечели известност. Знаеше, че единствено славата е негова съдба.

Междувременно би могъл да уреди и някои стари сметки.

Никога нямаше да може да превъзмогне огорчението от провала на плана си в Тексас. А сега онзи проклет Чарлс Мейн беше изчезнал на юг, подобно на много други безчестни войници, чиито действия заслужаваха да ги изпратят на разстрел. Но всяка война представляваше невероятна смесица от добър и лош късмет. Кой знаеше дали тази няма да му предостави шанса да стреля право в членовете на семейство Мейн. Не трябваше да забравя, че те бяха свързани с жена, която не само бе долна негърка, но и отроче на проститутка от Нови Орлеан.

Що се отнася до Били Хазард, сигурно щеше да има възможност да го следи. Младият военен инженер оставаше на редовна служба. Бент разбра това в Комендантството. Щеше да държи под око и двете семейства. Вярваше, че ще успее, защото нито семейство Мейн, нито семейство Хазард биха заподозрели, че желанието му за мъст би могло да оцелее в предстоящия хаос. Тяхната глупост беше неговият коз.

Допи уискито и си поръча ново. Полюбува се на униформата си в огледалото зад бара. Осъзна, че двамата мъже до него водеха бурен разговор. Единият твърдеше, че незабавно трябва да се подготви и публикува план за възстановяване, с който да се насърчи Юга да се върне обратно в правия път.

Бент тръсна чашата си на бара и каза:

— Ако мислите така, господине, то вие сте за другия бряг на Потомак.

Човекът явно имаше желание да спори:

— Не съм съгласен, господине. Самият Господ Бог е провъзгласил, че милостта…

— Никаква милост — прекъсна го Бент. Нито грам. Никога.

Няколко слушатели подвикнаха одобрително. Мъжът, който спореше, си даде сметка, че възгледите му не се споделят от никого, и не каза повече нищо.

Бент се изпъчи пред огледалото. Какъв чудесен ден беше днешният. И какъв късмет е да се живее по време на война.

Война. Имаше ли по-сладка и по-изящна дума в английския език? Чувстваше се толкова добре, ме остави цели двайсет и пет цента на бармана.

Излезе важно от хотела, като се наслаждаваше на една от любимите си мисли. „Бент“ и „Бонапарт“ започваха с една и съща буква. Това не беше просто съвпадение. Ей Богу, не беше! Този факт имаше огромно историческо значение. Не след дълго светът щеше да го оцени.

 

 

Няколко дни по-късно в низината на Блу Ридж, близо до Харпърс Фери, Върджилия посети гроба на Грейди.

Беше прекрасен, топъл априлски следобед. Тя бе дошла от гарата с наета двуколка, която беше оставила на черния път, минаващ в долната част на нисък хълм, обрасъл с кленови дървета. Беше завързала коня за един клон. Изкачи се до средата на хълма и коленичи до гроб, заобиколен от дървета.

— О, Грейди, Грейди.

Беше коленичила върху поникналата трева, която покриваше гроба. Изкопа го със собствените си ръце. В бъркотията точно преди залавянето на Браун тя допълзя до Харпърс Фери, положи тялото и го зарови. Не след дълго една негърка, от бунтовниците, й бе помогнала да го премести тук, където никой нямаше да го изрови и да го оскверни.

Браун го нямаше вече. Мечтата му за велико въстание бе умряла заедно с него на бесилото. Грейди също го нямаше. Но с цената на тяхната кръв бе откупен велик дар — войната. Борбата все още не бе започнала, но Върджилия беше убедена, че това скоро ще се случи. Тя се наслаждаваше на тази мисъл, докато лежеше с бедра и гърди, притиснати о могилата, която сякаш беше живата плът на Грейди.

Тя си представи безброй редици обезглавени южняци, бликаща кръв от отрязани крайници и зеещи празнини на мястото на гениталиите. Изстена и потреперя при мисълта за нейното наближаващо Богоявление. Щеше да има работа за нея, кървава работа, която другите не можеха да вършат, защото страдаха от скрупули или бяха прекалено страхливи.

Но тя щеше да се справи. Щеше да отговори на зова на омразата си към онези, които поробваха прекрасните черни мъже. Бе напуснала семейството си завинаги, защото всички в него бяха непоносими морализаторстващи позьори. Беше се откъснала от хората и сега живееше сама, отдадена на спомените си и на своя единствен спътник: Смъртта — неин приятел и Божие оръдие на справедливостта.

 

 

В Монт Ройъл сенките изглеждаха по-дълги, а пролетните нощи бяха по-тъмни от когато и да било. Ори изобщо не се интересуваше от засаждането и обработването на оризовите посеви, нито пък имаше доверие в плана на Джек Дейвис да използва памука, за да спечели за Конфедерацията признанието на Европа. По негово мнение Дейвис бе проклет глупак. Европейският пазар беше претъпкан с памук. Кой щеше да забележи, ако Югът не дадеше реколтата си?

Странно желание за промяна вълнуваше Ори през тези дни. Не можеше да си намери място в познатите стаи, в старите дупки. Само присъствието на Мадлин и безболезненият начин, по който се настани в живота му, правеха съществуването му поносимо.

Объркването и съмнението, изглежда, бяха негова участ. Една нощ, като не можа да заспи, той отиде в библиотеката. Извади един том, който не бе разлиствал от години. Казваше се „Бележки за щата Вирджиния“, единствената книга, която Томас Джеферсън някога бе написал.

Закопча си нощната риза и седна да чете. Скоро стигна до ред, който се открояваше от другите, защото бе подчертан. Три думи — „Амин и амин“, бяха изписани с мастило в полето отстрани до следния ред:

Наистина треперя за страната си, когато помисля, че Бог е справедлив и че неговата справедливост не може да бъде вечно заспала.

Джеферсън, южняк и робовладелец, пишеше за робството. Това, което объркваше Ори, бе бележката в полето. Беше прегледал достатъчно счетоводни книги на плантацията, за да познае почерка на баща си.

Трите думи намекваха, че пред хората Тилет е бил верен защитник на робството, а всъщност е таял съмнения относно него. Съмнения, които е прикривал през целия си живот. „Старият грешник“ — мислеше си Ори с чувство на симпатия. Няма разумен човек, който да не таи съмнения, особено сега, когато последствията бяха така безмилостно очевидни.

Съмненията на Тилет само увеличиха собствените му, които и без това бяха дълбоки. Те бяха свързани както с историята на семейство Мейн, така и с всеки негов сегашен член, който продължаваше да използва, а следователно и да защитава робството на негрите. Оттогава Ори съжаляваше, че се бе поддал на импулса да свали тази книга от рафта.

 

 

Една мъглива утрин, минути след изгрева на слънцето, Ори и Чарлс яздеха към плантацията. Белезникава мъгла се носеше около тях; призрачни мъже върху призрачни коне на фона на сив пейзаж, прорязван от опушено оранжево. Под пластовете на мъглата мокрото поле блестеше като излъскан метал.

Колона от роби, които крачеха след надзирателя, се мержелееше вдясно. Водачът се обърна с кратък поздрав към господаря си. Но даже и от разстояние Ори усети някакъв присмех в поведението на негъра и видя ненавист, изписана върху лицето му.

След малко облак от мъгла скри призрачната колона. Но имаше и други мъже, излезли на работа, и Ори осъзна, че беше яздил сред тях, без да ги забележи. Те просто съществуваха, подобно на кухненската сграда. Те бяха обекти на собственост.

Отново си помисли за книгата на Джеферсън. Обекти на собственост. Тези думи съдържаха всичко. Причината, поради която Северът, светът, а вероятно и самият Бог призоваваха Юга на съд.

— Уейд Хемптън събира легион — извика Чарлс внезапно. — Ще се явя при него след две седмици.

— Не знаех.

— Уведомиха ме едва снощи. Уморен съм от чакане и от собствените си терзания. Искам да правя това, за което съм обучен. — Той изведе коня си над една канавка. Косата му, крайно нуждаеща се от подстригване, се поклащаше и развяваше на тила му. — Ще бъде славна борба.

Думите му накараха Ори да осъзнае каква пропаст ги дели. Не само разликата във възрастта бе причината. Даже и след като беше видял събитията в Тексас, Чарлс не бе изгубил любовта си към свадите.

Ори не искаше мълчанието му да бъде прието за съгласие.

— Славна? — отвърна той. — Не мисля така. Не и този път.

Но Чарлс вече пришпорваше коня си и се смееше с такава радост от живота, че не чу мрачния глас зад себе си. С развята коса той се устреми в галон към мъгливия изгрев — съвършена картина на ездач.

 

 

На следващия ден Ори получи писмо от щатското правителство. Скри го до вечерта, когато щеше да го обсъди с Мадлин в леглото.

— Предлагат ми да приема назначение. Вероятно командир на бригада. Очевидно липсата на ръка не е пречка за такъв пост. Твърдят, че предишната ми служба ме прави незаменим. Представи си само — незаменим. — Той се засмя, въпреки че в това нямаше нищо смешно. А после добави: — Знаеш ли, Мадлин, преди много години Джон Калхун казал, че хората от Уест Пойнт ще ръководят велики армии. Предполагам, не си е представял, че ще ги насочват една срещу друга.

— Какво мислиш за предложението?

Той се облегна назад и погали косите й.

— Интригуващо е, но не ми е приятно да те оставям тук сама.

— Не ме е страх от Джъстин.

— Джъстин не ме тревожи толкова. Забелязала ли си как се държат някои от робите в плантацията? Станали са мързеливи. Част от тях имат направо арогантен блясък в очите. Даже днес след обед хванах Къфи да си шепне с един друг от прислугата. Дочух само името „Линкъм“.

Тя го увери, че няма защо да се безпокои за нея, ако реши да замине. Благодари й, но знаеше, че решението му ще се определи от нещо много по-стихийно. Неговата земя, земята на Мейн е в опасност. Ще я защити ли или не?

— Утре сутринта ще ти покажа писмото — каза той. — Струва ми се, че трябва да изпратя положителен отговор.

— Почти бях сигурна, че ще постъпиш така, когато дойде съобщението.

Съобщението. Думата предизвика прилив от спомени, най-силните от които бяха звукови. Старите, почти забравени барабани биеха отново, призоваваха го и изискваха той да се отзове.

— Какво ще кажеш, ако приема назначението?

Тя го целуна по устата.

— Ще съжалявам. — Последва друга целувка. — И ще се гордея. — Трета по-дълга и по-сладка целувка. — И ще чакам да се върнеш при първия удобен случай.

Прегърна го здраво. Ори не си спомняше да е бил някога толкова щастлив. Тя му прошепна:

— Обичам те прекалено много, за да те загубя, скъпи. Ако заминеш, ще се моля горещо на Господ да те върне жив и здрав.

 

 

Бос Камерон, приятелят на Стенли, му беше осигурил място в столицата. Вашингтон вече започваше да прилича на развъдник на спекуланти, напиращи амбулантни търговци и политически търгаши. Но старият упорит Стенли беше въодушевен от новото предизвикателство и Изабел очакваше с нетърпение вълнуващи светски приключения. Стенли и съпругата му бяха вече заключили къщата си и записали двете момчета в престижно училище във Вашингтон. Четиринайсетгодишни, двамата близнаци бяха невъзпитани хулигани. Тяхното отсъствие би било добре дошло за хората от Лихай Стейшън.

Силна буря беше преминала над остров Роуд и беше повредила покривите на доста сгради във Феърлон. Джордж получи съобщението по телеграфа и реши да замине с влака на следващия ден, за да огледа щетите. Констанс заяви, че иска да го придружи. Тя имаше нужда от почивка, цупеше се на целия свят, а към Уили и Патриша беше неоправдано избухлива. Брет и Били обещаха да гледат децата, тъй като Били предполагаше, че ще остане в Белведере още няколко дни, преди да се върне към задълженията си.

Същата нощ, след продължителната среща, която Джордж беше организирал в офиса на Хазард, той дълго не можа да заспи. Около единайсет и половина седеше в библиотеката. Пред него върху полираната маса имаше пълна чаша с уиски, а на десетина сантиметра от нея стоеше грубият кафяв предмет, който беше съхранявал в продължение на години.

Джордж дълго се взира в метеорита и откри, че вече не е така горд от своята придобивка и не така уверен в нейната стойност, както преди. Видя всички разрушителни действия, за които това парче звездно желязо е било употребявано през вековете и за които скоро предстоеше да бъде употребено отново. Изпи уискито едва около три сутринта, загаси лампата и се отправи към спалнята и към топлото тяло на спящата си съпруга, но дори и то не му помогна да заспи.

 

 

Нюпорт изглеждаше мъртъв и изоставен, покрит със сиви облаци. Джордж и Констанс се почувстваха странно съвсем сами в голямата къща. Това непознато уединение в същото време им хареса. След обед на първия им ден във Феърлон Джордж се срещна за около час със строителния предприемач, нает да поправи покрива. След това той и Констанс отидоха на разходка край пустия бряг. Белите гребени на вълните се разбиваха в брега. Небето изглеждаше просторно и необичайно мразовито за пролетния сезон. Тя държеше ръката си в неговата, щастлива от усещането на тази близост.

— Не ми каза каква беше причината за снощната среща, Джордж.

— Нищо тайно нямаше в нея. Извиках всички майстори и им съобщих, че подготвяме фабриката за двайсет и четири часов работен режим. Вече получаваме поръчки от Министерството на войната. Без съмнение, Стенли ще забележи, че приемаме много повече. Длъжни сме сега да се възползваме и да станем още по-богати.

— С цената на безброй убити.

Той се намръщи.

— Да, предполагам, че е така.

Спря и се обърна към нея. Трябваше да й съобщи нещо.

— Стенли каза, че от Вашингтон издирват всички, завършили Академията.

— За армията?

— Или за държавни постове.

Тя го погледна внимателно.

— Искаш ли да заминеш?

— Искаш не е точната дума. Днес тя има друг смисъл. — Той си пое дъх; признанието, което предстоеше да направи, съвсем не беше от най-приятните, но си отдъхна, като каза: — Мисля, че трябва.

Тя започна да плаче, но веднага превъзмогна сълзите си и се успокои.

— Решението е твое, скъпи. — Хвана го отново за ръката. — Можем ли сега да се върнем обратно в къщата? Изпитвам лудо желание да се любим.

Въпреки усмивката й той забеляза блясъка на сълзи. Хвърли поглед към мършавите храсти, които се подаваха зад голям заоблен камък в края на плажа.

— Какво ще кажеш за ей онова място? — Той се усмихна дяволито, а после целуна върха на нослето й. — Ако, разбира се, не държиш да бъдеш консервативна, госпожо Хазард.

— Джордж! — Последваха пауза и един предизвикателен поглед. — Правил ли си го, преди да се оженим? В Уест Пойнт например? Изглеждаш готов да го направиш съвсем естествено.

— Нямам какво да кажа.

Тя се замисли отново.

— Ами ако някой ни види?

— Кой? Няма жива душа на километър от тук.

— Доста е хладно.

— Аз ще те стопля.

— Мислиш ли наистина, че можем?

— Разбира се. Войната има пагубен ефект върху нормите. Хората знаят, че друг път може и да не им се случи.

Тя забеляза, че в шегата му се крие нещо мрачно. Нямаше смях в очите му. Хвана здраво ръката му. Двамата обърнаха гръб на безжизненото небе и се затичаха към скалите.