Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

47.

На запад, над хълмовете, се виждаше само малко късче от слънцето. Светлината бързо се оттегляше от земята и небето. Чарлс вече няколко пъти бе прехвърлил на ум плана за бягство и сигналите за действие.

Преди час, в изпълнение на неговите указания, войниците бяха подготвили огън точно по средата между къщата и царевицата, така че индианците при всички положения да го видят. Вътре в къщата госпожа Ланцман и дъщеря й бяха увили парцали около краищата на пръчки от топола и ги бяха напоили с газ за лампи. Синовете на Ланцман бяха оседлали коне за семейството и вече чакаха зад балите сено до другия край на къщата, готови за опасния пробег до ограденото място, където бяха конете.

Сержант Острендър се промъкна в полумрака до Чарлс.

— Всичко е готово, господине.

— Добре, време е да…

Той млъкна в мига, в който видя, че Острендър изненадано впери поглед някъде зад него. Чарлс се обърна. Застанал на вратата на къщата, Бент каза:

— И аз идвам.

Единствено капитанът бе отказал. Чарлс се опита да подаде маслиненото клонче на помирението, като отвърна меко:

— Чудесно, господине.

Нямаше никакъв ефект.

— Идвам най-вече за да видя и изпитам удоволствието от позорното ви изхвърляне от армията.

Чарлс погледна сурово.

— Както кажете, господине. Но най-учтиво трябва да ви напомня, че временно съм поел командването.

В очите на капитана като че ли се появи някаква искра.

Чарлс го побиха тръпки. Бент почти се усмихна, докато надяваше любимите си ръкавици с ресни.

— Показахте ми го достатъчно ясно, лейтенанте. Цял ден ви наблюдавам как усърдно подкопавате авторитета ми и настройвате войниците срещу мен. Командвайте. За последен път ви е.

Той се вгледа в Чарлс, без да мигне. От другата страна на рекичката индианците надаваха бойни викове и думкаха барабани.

Марта Ланцман се появи с готовите факли. Като ги държеше надолу, близо до земята, за да не привлича вниманието на воините от противниковия лагер, тя ги подаде един по един на Острендър, а той — на мъжете, които се преструваха, че се топлят на огъня. От двата края на къщата в тъмнината изцвилиха коне. Останалите войници бяха по седлата и държаха конете на хората, които трябваше да запалят факлите.

— Идете при конете си — каза той на госпожа Ланцман и дъщеря й и те тръгнаха с бързи крачки. Погледна напрегнато към капитана, който за негово изумление като че ли се смееше, а после тръгна след тях.

Чарлс бе вперил поглед в царевичната нива и се питаше дали всички те нямаше да намерят смъртта си тук. Неочаквано, като буен пролетен поток, в него бликна силна жажда за живот. Когато си даде сметка, че положението така или иначе бе почти безнадеждно, осъзна, че няма какво да губи. Затова можеше и трябваше да прояви храброст. Зъбите му блеснаха на фона на мръсното, брадясало лице, докато се насилваше да се усмихне.

Някои от войниците видяха това и също се усмихнаха. Чарлс разбра, че е открил една от тайните на изкуството да бъдеш истински офицер в критична ситуация. Дано останеше жив, за да я приложи отново.

Той изгледа всеки един от тях, за да даде знак, че моментът е дошъл. После вдигна револвера над главата си и стреля.

 

 

След изстрела в лагера на команчите настъпи мъртва тишина. После Чарлс чу тропот на коне откъм ограденото място зад къщата и веднага след това вика на едно от момчетата на Ланцман.

— Ха! Ха!

Конете се втурнаха в галоп. Някои от тях нагазиха с плясък в рекичката малко преди да се разнесе първият изстрел на команч. Индианците не виждаха ясна цел, но явно разбираха, че нещо става.

Чарлс стреля още два пъти. При този сигнал войниците пъхнаха факлите в жаравата и те пламнаха с тъп звук. Всеки от тях хукна към предварително определено място от лявата или от дясната страна на нивата и запали царевицата. Според плана трябваше да остане коридор с ширина около петнайсет метра. Чарлс се надяваше, че поради липсата на вятър коридорът щеше да се задържи достатъчно дълго, за да преминат по него.

Той изтича до коня си и се метна отгоре му. Пламъците вече се издигаха над сухите стебла. Царевицата гореше по-бързо, отколкото бе очаквал Чарлс. Той препусна до началото на коридора, изви коня на една страна, махна надолу с ръката, в която държеше револвера си, и извика:

— В колона по двама, марш! В тръс!

От двете страни на къщата изскочиха, конниците, които бързо оформиха колоната. Чарлс бе поставил начело най-опитните ездачи, а семейство Ланцман — на най-безопасното място, по средата.

Двама по двама конниците с тропот влязоха в коридора. Имаше опасност пълзящият огън скоро да затвори входа му. Далечният плясък на вода подсказа на Чарлс, че команчите преминаваха през рекичката.

— По-бързо, дяволите да ви вземат! — изкрещя той на войниците, които се бяха занимавали с факлите. Те се качиха на конете и влязоха в коридора. Чарлс усети как топлината го блъсна в гърба. Конят на Бент се изправи на задните си крака, но той го овладя и продължи напред, след колоната.

Огнените езици играеха и от двете страни на коридора и тук-там се преплитаха над него. Към един от ъглите на къщата се приближи изрисуван индианец на кон Чарлс стреля и го повали. След това пришпори коня си и препусна през огъня. Беше се навел ниско над шията на животното. Малко по-нататък огънят бе стеснил коридора до не повече от три метра. Бент бе на около двайсет метра пред него, а още по-напред Чарлс виждаше само силуети на фона на ярката светлина.

Пламъците близнаха единия ръкав на Бент и платът запуши. Капитанът изкрещя и с едно плясване го угаси. Конят му го изведе от горящата нива в тъмнината, където Острендър трябваше да събере колоната и да я поведе в галоп. Чарлс се надяваше, че сержантът е още жив.

Огромни кълба дим го затискаха от всички страни. Огънят унищожаваше царевицата с рев. Пред него коридорът бе почти запушен. Чарлс се приведе толкова ниско, че имаше чувството, че ще му се счупят ребрата. Той шепнеше на коня си окуражителни слова, когато пред него лумна огнена стена.

Жребецът скочи така безстрашно, както би го направил най-добрият скачач в Академията. Светлината заслепи Чарлс, а топлината обгори лицето му. А след това и двамата се озоваха в тъмнина и хладен въздух. Конят се приземи сигурно, но твърдо. Чарлс едва не падна от седлото. Миг след това, като в кошмар, той видя как от дясната му страна към него стремително лети едно лице — с жълти бузи и бели очи.

Индиански страж без кон. Той замахна с томахавката си към крака на Чарлс. Чарлс пришпори коня и той подскочи. Томахавката не улучи крака на Чарлс, но се вряза дълбоко в хълбока на животното, разкъса мускула и прекъсна една артерия. Жребецът изрева и се изправи на задните си крака, а Чарлс падна на земята.

Докато падаше, той успя да насочи револвера си към гърдите на индианеца и да натисне спусъка. Ударът отхвърли команча назад и той падна в горящата царевица. Само след няколко секунди цялото му тяло бе в пламъци.

Чарлс лежеше затиснат от агонизиращия и ревящ от болка кон. Той издърпа крака си и изстреля два куршума в главата на умиращото животно.

Царевицата пукаше в огъня. Чарлс се огледа, но от хората му нямаше и следа. Обзе го паника. Той хукна след колоната. Спомни си, че последният конник беше капитанът и извика:

— Бент! Бент, помогнете ми!

Той залитна. Беше ли го чул капитанът? Беше ли го чул изобщо някой?

Обърна се, за да погледне пожара. Огънят се бе разпрострял и в момента представляваше висока, ярка стена, широка почти километър. Докато наблюдаваше, пламъците погълнаха нивата на Ланцман и се втурнаха към сухата трева на прерията, която лумна моментално.

Устата му се изкриви в мрачна усмивка. Беше се надявал огънят да спре атаката на команчите, идващи от другата страна на рекичката. Зад пламъците се чуваше конски тропот и гневни викове. Справянето с индианските постове от отсамната страна се бе оказал по-малък и по-приемлив риск. Той беше убил един от тях, но сигурно имаше и други…

— Лейтенанте, внимавайте!

Гласът бе на един от войниците, който бе чул вика за помощ и се бе върнал. Докато се обръщаше към неясната фигура на конника, Чарлс хлъцна от ужас. Втори команч с копие в ръка изскочи от тъмнината и се втурна към него.

Чарлс се извъртя с дясното рамо към нападателя, после вдигна ръката, в която държеше празния си револвер и отби удара. Дулото на револвера отклони копието точно толкова, колкото да спаси Чарлс от най-лошото. Металният връх на копието разкъса ръкава му и се заби в рамото.

Понесен от инерцията, индианецът се озова на една ръка разстояние от Чарлс, който измъкна ножа с лявата си ръка. Изрисуваната уста се изкриви в ужасена гримаса. Команчът не можа да се отдръпне достатъчно бързо. Чарлс заби с всичка сила ножа в стомаха му, а след това рязко го измъкна.

Индианецът залитна на една страна. Яростта му бе по-силна от агонията и той направи опит за последен удар с копието. Чарлс отскочи встрани и зачака индианецът да падне. След един безкраен миг се случи точно това.

Чак тогава Чарлс рухна — гадене, треперене, замайване. Той не можеше да разпознае войника, който бе чул вика му, бе се върнал и го бе предупредил за опасността.

— Бент? — Той сложи ръка над очите си, но въпреки това не можа да го види.

— Не, господине. Аз съм редник Тенън. Капитан Бент продължи с групата.

„След като чу, че викам за помощ?“

— Качете се, господине — каза редникът. — Ще успеем да се отървем… всички.

Те препуснаха след колоната. Чарлс бе хванал редника през кръста и бе затворил очи, а мълчанието му бе смесица от шок и облекчение.

* * *

Почти цял час команчите ги преследваха в тъмнината, но нито за момент не успяха да се приближат на един изстрел разстояние. Затихващите им викове показваха, че вече са уморени от безсмисленото преследване, а след това потънаха в лятната нощ — вероятно бяха тръгнали в обратна посока, за да хванат конете на Ланцман.

След още един час усилена езда колоната спря за почивка. Беше направо чудо, че единствените поражения бяха няколко рани, подобни на тази на Чарлс. Въпреки онова, което бяха загубили, семейство Ланцман ликуваха. Щастливи бяха и войниците. Те се смееха и разговаряха възбудено. Няколко от тях поздравиха Чарлс с успеха на дръзкия му план.

След като Чарлс изпрати разузнавачи, един от войниците му предложи глътка силно уиски. Чарлс не каза, че това не е редно, нито попита откъде се е взело. Отпи с благодарност, а после изсипа малко върху прободеното си рамо. С помощта на госпожа Ланцман той превърза раната с кърпа. А през цялото време Бент стоеше настрана.

Не след дълго Чарлс се почувства значително по-добре. Беше уморен, но отново бе на себе си. Той строи колоната и с бавен ход изминаха следващите два километра. Стигнаха до идеално място за лагер — в една клисура с тесен изход, който лесно можеше да се охранява.

За първи път, откакто бяха напуснали Кемп Купър, разстилаха рогозките и одеялата. Няколко души събраха мескитови дърва и ги запалиха, за да се предпазят от насекомите и нощния студ. Чарлс приклекна до един от малките огньове и започна да яде парче сухар. Никога не бе ял нещо по-вкусно.

Една безформена сянка внезапно падна върху огъня. Той вдигна поглед и рязко пое дъх. Изражението на Бент бе овладяно, напомнящо на маска. Той отново бе поел командването, срещу което Чарлс не възрази. Нямаше желание да притеснява повече капитана. Не бе казал нищо на войниците за почти истеричното поведение на Бент във фермата и дори се бе опитал да създаде впечатлението, че капитанът му бе възложил организацията на бягството.

— Искам да ви поздравя за вашето поведение по време на оттеглянето, лейтенанте. Демонстрирахте изключителна смелост.

— Благодаря ви, господине.

Чарлс се чудеше каква е причината за неочакваната похвала и не можа да намери отговор на този въпрос до момента, в който забеляза, че петима войници се бяха излегнали около съседния огън. Малко преди това те бяха обсъждали действията във фермата, но сега мълчаха и слушаха. Бент бе говорил така, че на всяка цена да го чуят.

Капитанът хвърли един поглед към слушателите и тръгна в обратна посока. Той даде знак на Чарлс да го последва и лейтенантът без особено желание се подчини.

— Във фермата — продължи Бент — и двамата бяхме обзети от гняв. Когато човек е в опасност, невинаги може да разсъждава трезво.

„Един добър водач би трябвало да може“ — помисли си Чарлс, но не каза нищо. Нямаше смисъл да предизвиква Бент точно в този момент. Макар и недодялано, капитанът като че ли се опитваше да сключи примирие.

Без да говорят, те излязоха от светлината на огъня. За първи път Чарлс усети миризмата на уиски. Това, че Бент носеше скрити запаси, не го учуди.

Когато се отдалечиха достатъчно от петимата слушатели, Бент спря и се обърна към него.

— Разбира се, успехът на тази акция не ви оневинява. Вие отказахте да се подчините на изрична заповед.

Чарлс усети как в него се надига злоба. Чак сега разбра плана на капитана. Бент искаше няколко души да чуят как хвали своя подчинен, така както би постъпил всеки нормален командир. И сега, след като бе свършил тази работа, му предаваше истинското послание насаме. Гласът на Бент стана суров.

— Срещу вас трябва и ще бъдат отправени обвинения.

Чарлс усети, а после съвсем ясно схвана онова, което Бент бе разбрал преди него. Свидетели на скандала с капитана и неговата нервна криза бяха станали само семейство Ланцман. Те нямаше да бъдат призовани като свидетели пред военен съд, освен ако Чарлс не изискаше това. А дори и да се изправеха пред съда, прокурорът лесно можеше да отхвърли техните показания, най-вече поради факта, че са цивилни и не разбират военните правила. После можеше да изтъкне, че скръбта от загубата на две любими същества прави преценките и показанията им още по-съмнителни.

Чарлс видя как капанът се затваря. Никой нямаше да свидетелства в негова полза, нямаше кой да каже, че временното освобождаване на Бент от задълженията му е било наложително. Най-печалното бе, че самият той бе помогнал в залагането на този капан. Опитвайки се да прикрие своя началник, той не бе казал на нито един от войниците за поведението на капитана. Бент можеше да преувеличи и украси своите показания както си поискаше. И най-накрая идваше и въпросът за чина. Всеки съд би повярвал повече на един опитен капитан, отколкото на един начинаещ лейтенант.

Светлина от огън очерта профила на Бент, щом се обърна. Позволи си дори лека усмивка.

— Мисля, че вие ще бъдете най-голямата жертва на тази експедиция, а не аз. Приятна вечер, лейтенанте.

Напрегнат, Чарлс лежеше с глава, облегната на седлото и не можеше да заспи. Огънят беше угаснал. Нощният студ сковаваше тялото му. Превързаното му рамо пулсираше.

Каква глупост — да помисли дори за момент, че Бент иска да сключат мир. Чарлс бе обект на безпричинна омраза, толкова силна и отровна, че имаше само едно обяснение. Бент бе луд. Чарлс го бе подозирал, но след кошмарните събития, свързани със семейство Ланцман, това бе извън всякакво съмнение.

Той потреперя, после захлупи шапката върху лицето си, за да не му пречи звездната светлина, но и това не помогна. Остана буден с часове. В ушите му звучеше гласът на капитана, пред очите си виждаше лицето му.