Джон Джейкс
Севера и Юга (6)

5.

За Джордж и Ори лагерът през 1843 се оказа далеч по-приятен от първия. Джордж го произведоха ефрейтор и това донякъде потисна приятеля му, който продължаваше да копнее за военна кариера. Въпреки това Ори поздрави с топло ръкостискане новия член на кадетския сержантски състав и двамата изтичаха заедно до Бени за бира и пури. Не ги хванаха. Вече бяха ветерани.

През целия лагер Ори се тревожеше за учебната работа в трети клас. Вече не беше плебей, но това не означаваше, че може да се отпусне. При положение, че му предстоеше още френски, плюс дескриптивна геометрия и техническо чертане.

Джордж го убеди да присъства на последната лятна танцова забава. Както винаги тя беше в Учебния корпус. В сградата от гранит и пясъчник се събраха елегантно облечени момичета и техните майки от хотела и Бътърмилк Фолс. Ори се чувстваше глупаво, но отиде само за да сложи край на непрестанните молби на приятеля си.

Облечен в пълна парадна униформа, не само му беше горещо, но се почувства и смешен. Все пак имаше известни компенсации за страданията. На Ори му допаднаха напудрените рамене и флиртуващите погледи на гостите от дамски пол, макар това удоволствие да имаше горчиво-сладкия привкус на убедеността, че нито едно от момичетата не ще му хвърли насърчителен поглед.

Известна доза забавление достави и Елкена Бент. Той пристигна, кавалерствайки на момиче с остро лице и лош тен. Джордж побутна приятеля си и се подсмихна.

— Не мога да повярвам — рече Пикет. — Най-сетне е намерил такава, която да е готова да танцува със слон.

В другия край на салона Бент забеляза вниманието, на което стана предмет, и хвърляше на приятелите отровни погледи. Без да се смути, Джордж продължи да се хили.

— Според мен, когато човек е толкова грозен както онова бедно същество, дори физиката на Бент става поносима.

Независимо дали бяха грозни или красиви, момичетата на забавата накараха Ори да се почувства недодялан. Джордж бързо се включи и танцуваше с въодушевление. Ори гледаше отстрани, имаше желание да покани някое момиче, но не беше сигурен как трябва да го направи.

След като стоя цял час така, Джордж дойде да го спаси. Появи се, хванал от всяка страна по момиче, едното, от които доведе на Ори. Джордж и неговото момиче отидоха отново да танцуват. На Ори му се стори, че земята се е отворила под него и той се опитва да остане на мястото си във въздуха. Въпросите му бяха недодялани, опитите му да отговаря духовито — повече от смешни. Но момичето, пълничка, добродушна блондинка, изглеждаше очаровано от безукорната му униформа — не отделяше поглед от копчетата му — и като че ли не забелязваше липсата на изискано поведение.

Това беше госпожица Дрейпър от Олбъни. Неспособността му да намира смислени думи или въобще каквито и да било го принуди най-сетне да танцува с нея. Настъпваше я по краката. На дансинга от него се чуваха само извинения. Когато я попита дали би искала да се разходят навън, тя се отзова с едва ли не прекалена готовност.

Имаше пропуск, който му даваше възможност да се движи по Алеята на флиртовете, така че я отведе там. Но тъмнината и листакът, изпълнени със звуците на мърдащи клони — или бяха шумовете от коприна и сатен, които се мачкаха? — само увеличиха смущението му. Седнаха на една пейка и потънаха в притеснително мълчание.

Неочаквано госпожица Дрейпър отвори голямата си дамска чанта и извади подарък, състоящ се от малки сладки, които беше донесла от трапезарията на хотела. Ори се опита да отхапе от едната и я изпусна. Пъхна другата в мундира си и веднага я смачка. Госпожица Дрейпър го гледа очаквателно в продължение на около минута, сетне скочи от пейката.

— Моля ви да ме заведете обратно, господине. Навън е прекалено студено.

Всъщност беше изключително топла вечер. Ори придружи госпожица Дрейпър обратно до забавата в мъчително мълчание. След по-малко от половин минута тя вече танцуваше с друг кадет. Вечерта се оказа провал, както и самият той.

— Никога вече няма да ходя на тези ужасни места — съобщи на Джордж в стаята им, след като подадоха сигнал да угасят светлините. — Приятно ми е да съм с момичета, но не знам какво да правя. И най-вече не знам как да флиртувам. Госпожица Дрейпър се раздели с мен, сякаш съм болен от заразна болест.

— Момчето ми, ти си пренебрегнал правилото quid pro quo^[1].

— Какво искаш да кажеш?

— Не ти ли даде госпожица Дрейпър малък подарък? Дребни сладки може би?

— Откъде, по дяволите, знаеш?

— Защото и на мен са давали.

— Тя ли?

— Разбира се, че не. Други момичета.

— Колко други момичета?

— Няколко. Това е част от играта, Ори. В замяна на подаръка момичето очаква сувенир и един джентълмен винаги задоволява очакването му. Защо, според тебе, непрестанно крънкам допълнителни копчета и ги шия на мундира си?

— Забелязал съм, че губиш много копчета. Да не искаш да кажеш, че госпожица Дрейпър е искала от мен да…

— Храбрите мъже може да заслужават нежните жени — прекъсна го Джордж, — но нежните жени искат в замяна на това копчета от Уест Пойнт. Особено преди да ти позволят да ги попритиснеш и целунеш. Момчето ми, едно копче от кадетска униформа е най-търсеният романтичен сувенир в тази държава.

— Боже Господи — изпъшка тихо Ори. — Хич не ми мина през ума. Нищо чудно, че гледаше свирепо. Е, какво да се прави, предполагам, че съм от онези мъже, които Всевишният е предопределил само за една жена.

— По същия начин, по който те е предопределил само за една кариера ли? Ори, ти си прекалено сериозен.

В тъмното железният креват на Джордж изскърца, когато той се обърна да погледне към приятеля си.

— След като сме заговорили откровено, искам да ти задам един въпрос, който ме смущава. Трябва да си призная, че зная отговора му.

— Е?

— Спал ли си с жена?

— Виж какво, това е лична работа, да не говорим, че не подобава на един джентълмен…

— Дявол да го вземе, престани с проклетата си южняшка реторика. Спал ли си или не си?

Ори едва предъвка отговора.

— Не съм.

— Ще направим нещо по въпроса.

— Ще направиш ли? Какво?

— Говориш сякаш става въпрос за холера, дявол да го вземе!

Ори схвана, че приятелят му се прави на ядосан. Засмя се нервно и промърмори:

— Извинявай. Продължи.

— В селото живеят няколко много услужливи дами. Посещението при някоя от тях може би ще разсее част от сантименталните ти представи за жените. С положителност би помогнало да се убедиш, че жените няма да се разпаднат на дребни парченца в момента, когато погледнеш непристойно — или лъстиво — към тях.

През цялото време Ори се опитваше да го прекъсне, но Джордж не го допусна.

— Никакви възражения. Няма да ти струва много, а ще видиш, че цялата тази работа ще се окаже много поучителна. Ако цениш приятелството ни, трябва да дойдеш.

— Боях се, че ще речеш нещо подобно.

Ори се надяваше, че внезапната възбуда не е проличала в гласа му.

* * *

Ори очакваше посвещаването му в тайните на пола да стане интимно, като за него знаят само приятелят му и въпросната жена. Вместо това няколко нощи по-късно Джордж събра четирима други кадети и всичките заедно хукнаха към Бътърмилк Фолс. Посвещаването щеше да бъде интимно толкова, колкото ако ставаше на конгрес.

Дамата, която посетиха, му се стори древна, макар всъщност да нямаше още трийсет и три. Имаше хрисим поглед, хладна усмивка и лице, от което работата и тревогите почти бяха изтрили хубостта. Джордж каза, че била вдовица, която се занимавала с пране и „други неща“, за да издържа себе си, трите си деца и една котка. Съпругът й, който работел на един от речните параходи, паднал през борда и се удавил преди две лета.

Алис Пийт беше изпратила децата си при приятелка, така че тя и посетителите й разполагаха с къщата. Всъщност едва ли би могла да се нарече къща, по-скоро — барака. Състоеше се от голямо помещение и по-малка пристройка, която щеше да бъде използвана за тазвечерната дейност. Тънка врата разделяше двете помещения.

Ори глътна парещата глътка уиски, която Алис Пийт му беше наляла. Изведнъж го обхвана срам и стеснителност. Разбра, че не може да пристъпи отвъд тази врата. Без да каже нито дума, се изнесе на площадката пред вратата.

Бараката на Алис Пийт се намираше в южния край на селото, напълно отдалечена от най-близките съседи. Може да не разполагаше с други качества, но от нея се откриваше великолепен изглед към осветения от звездите Хъдсън. Ори седна и се отпусна.

Като че ли Алис не скърбеше особено по съпруга си. Тя се смееше, пиеше и се забавляваше с останалите кадети. Компанията се развесели и стана шумна. След около час Ори реши, че са забравили за него, за което им беше благодарен. Но тогава вратата се отвори с трясък.

Кадет Стриблинг се олюля навън. Сега, когато Джордж и Ори вече бяха във втората си година, беше им станал добър приятел.

— Мейн? Къде сте, господине? Мадам Помпадур — Пийт ви очаква. Искам да ми повярвате, че употребявам думата съзнателно.

В този момент Стриблинг едва не падна от площадката. Овладя се и се оригна.

— Господи, това същество е ненаситно. Ще останем тук цяла нощ. Но какво ни интересува, след като не иска още пари. Твой ред е.

— Благодаря, но ми се струва, че ще оста…

— Кадет Ори Мейн, господине? — Сега крещеше Джордж. — Елате вътре и изпълнете дълга си, господине.

След още няколко минути, през които не го оставиха на мира, той влезе неохотно. Похотливо гледащите кадети го изтласкаха през основното помещение в другото, затваряйки вратата зад него. Беше ужасен. Но за негова изненада се оказа, че прякорът му е съвсем подходящ — беше му щръкнал корав като пръчка, опрян в дюкяна на панталоните. Дюкянът беше нововъведение в униформите на Уест Пойнт. Въведоха го въпреки съпротивата, между другото и на съпругата на Стария Дики, защото тя се пенеше срещу неприличието, което представлявали панталони с дюкян отпред. Говореше се най-официално за похотливост. Дори и от властите.

Ори разюздано си представи как от напъна копчетата се разхвърчават. В тъмнината перачката миришеше приятно на мускус, някаква смесица от тоалетна вода, уиски и топла плът.

— Насам — промърмори тя.

Блъсна се в края на леглото и започна многословно да се извинява. Алис Пийт не му се надсмя. Може да беше пияна, но звучеше мило.

— Ела, мили. Ти си Ори, нали?

— Точно така, Ори.

— Хубаво име. Приятелят ти каза, че си съвсем новак.

— Ами…

— Не е необходимо да отговаряш. Седни.

Целият пламнал — да не би да имаше треска? — той се отпусна на ръба на леглото.

— Ще направим така, че да ти е лесно и приятно, мили — каза жената и го пипна по такъв сащисващ начин, който би повалил някой по-възрастен мъж мъртъв от мозъчен удар.

Разбираше си от работата. Десет минути по-късно Ори неволно изпъшка и за него вече нямаше тайна.

На връщане към Академията се опита да увери Джордж, че е прекарал чудесно. Дълбоко в душата му обаче прегръдките на Алис Пийт бяха оставили неудовлетвореност и странна тъга. Може и да беше изостанал от околния свят, но сношенията с почти непознати не бяха за него. Посещението в бараката го убеди за пореден път, че в живота му ще има само една жена. Една и само една. Беше убеден, че ще я познае в момента, в който я види.

Ако това го правеше да изглежда романтичен глупак — нека!

 

 

Един съботен следобед през пролетта на 1844 Джордж и Ори се оказаха със свободно време, защото нямаха черни точки, които да отработват с извънредна караулна служба. Отидоха на излет в планината над Академията. Този ден Ори разбра колко увлечени са Хазардови по железарската професия. Не само дълбоко, но и някак странно мистично. И Джордж споделяше това увлечение — факт, който беше крил дотогава.

Както вървяха, двамата кадети се натъкнаха на кръгъл, плитък кратер в склона. Диаметърът му беше малко повече от шейсет сантиметра. На дъното имаше пръст, а ръбът беше пронизан от нови филизи дива трева, подсказващи, че е издълбан месеци, ако не и години преди това.

Неочаквана възбуда обхвана Джордж. Коленичи пред кратера и без да обяснява, започна да рови в дъното му с голи ръце.

— Джордж, какво, по дяволите, пра…

— Почакай! Намерих нещо.

Изпод рохкавата пръст той измъкна откритието си — нещо подобно на сгурия с конусообразна форма и дълго около петнайсет сантиметра. Но Ори никога не беше виждал сгурия тъкмо с такъв тъмнокафяв оттенък.

— Какво, за Бога, е това?

— Нещо извънземно — отвърна Джордж със странна, едва ли не мрачна усмивка. Когато Ори се намръщи и с това показа, че е раздразнен от неясния отговор, Джордж посочи към осеяното с облаци небе.

— Ори, дошло е ей оттам. Това е метеорит. Цветът показва, че съдържа много желязо. Небесно желязо го наричат старите работници във фабриката. — Той въртеше грубия предмет и го изучаваше с израз, който внушаваше такова преклонение, че Ори се смая.

— Древните египтяни са познавали небесното желязо — поде тихо Джордж. — Преди да се забие тук, това парче трябва да е пропътувало милиони и милиони километри. Баща ми казва, че желязото е оказало много по-голямо влияние върху хода на историята, отколкото всички политици и генерали от сътворението на света досега, взети заедно. — Той показа метеорита. — И причината е това. Желязото може да унищожи всяко нещо: семейства, богатства, правителства, цели страни. То е най-могъщото вещество във Вселената.

— Така ли? — скептичният поглед на Ори попадна на Равнината. — Наистина ли смяташ, че е по-могъщо от една голяма армия?

— Без оръжия… без ей това… няма големи армии.

Каза го толкова настойчиво, че Ори изтръпна. Няколко мига по-късно продължиха пътя си. Скоро Джордж се върна към обичайното си поведение, бъбреше и се шегуваше. Но продължаваше да държи метеорита в ръката си. Когато се върнаха в казармата, го зави и прибра на сигурно място като скъпоценна собственост.

 

 

Една нощ към края на май Джордж се измъкна да си купи пури. Пред кръчмата на Бени Хейвън се закова на място. Вътре някаква шумна, многолюдна компания правеше серенада на съдържателя със стара, позната песен. Всеки випуск на Уест Пойнт се стараеше да добави паметен куплет към песента, такъв, че да се предава на следващите. Повечето куплети бяха непристойни, но тъкмо в момента веселяците ревяха един по-приличен:

„Елате да запеем в глас, другари,

да влезем в строя и да викнем

с чувство най-дълбоко, че

трезвеност цари във войската,

а повишенията идват много бавно,

затуй за Бени Хейвън да запеем, о!“

Джордж надникна през прозореца и се намръщи. Вътре гуляеха прекалено много първо и второкласници, включително проклетият Бент. Понечи да се обърне и да си отиде, но от няколко дни беше останал без пури.

Когато надникна за втори път, видя в групата и няколко души от своя випуск. Повечето бяха пияни. Пролетта оказваше такова въздействие. Той бързо обмисли как да се държи. Нямаше да даде повод на кадетите от по-горните класове да си помислят, че се чувства като виновен. Всичко беше въпрос на държане. Изпъна рамене, наложи си нахакана усмивка на лицето и влезе.

„Бени Хейвън, о! Бени Хейвън, о!

За Бени Хейвън да запеем, о!“

Кадетите от по-горните класове се нахвърлиха върху него, но заплахите, които крещяха, бяха някак между другото и кратки. Джордж купи пурите и се готвеше да излиза, когато до него се доклати Бент и преметна ръка през рамото му.

Стомахът му се сви. А също и десният юмрук. Но нямаше нужда от юмруци. Очите на Бент гледаха мътно и неопределено. Той покани Джордж да изпие една бира с него, мърморейки нещо от рода, че всички трябва да забравят миналото. Това не заблуди нито за миг Джордж, макар да се съгласи да изпие бирата, тъй като нямаше да плаща за нея, пък и беше жаден.

Елкена Бент беше пийнал и затова не се надуваше както обикновено. Бърбореше възбуден по повод наскоро дошла вест от Вашингтон. Изобретателят Морз изпратил по жица послание чак до Балтимор.

— Не разбираш ли значението, Хазард? Настъпва ерата на по-добра военна информация. Точно както предвиждаше Мейхън! Следващата война…

— Каква следваща война? — прекъсна го Джордж.

— Откъде да зная? — Бент разплиска бира по брадата и униформата си, опитвайки се да отпие. — Но ще дойде също така сигурно, както се сменят сезоните през годината. — Част от мъглата се разсея от погледа му. — Човешките същества не могат да решават различията си по друг начин. Присъщо е на животинската им природа. В името на нашите кариери казвам: „Слава Богу!“

Някои от останалите кадети се заслушаха. Един от тях се беше вторачил в Бент и изражението му показваше, че не вярва на ушите си, както до голяма степен и Джордж. Охайецът не им обърна внимание. Гласът му придоби неочаквана настойчивост.

— Когато тази страна отново влезе в бой, тя ще търси ново ръководство. — Наведе се напред с лъснали бузи и влажни устни. — Армията ще потърси един американски Бонапарт.

Джордж избухна в нервен смях.

— Е, господин Бент, вие сте далеч по-далновиден от мен. Аз се надявам, преди да започне тази ваша гигантска война да съм вън от армията. Но ако не съм, ще си поставя точно три цели: Да изпълнявам заповедите. Да ги изпълнявам ефективно. И да отбягвам куршумите.

— Съвсем правилно — каза Бент, махвайки с ръка. — Един разумен пълководец никога не се излага на огън. Отделният войник не е ни повече, ни по-малко взаимозаменяема част, като тези на господин Уитни. По-добре да бъдат изгубени петдесет хиляди такива части, отколкото един блестящ ръководител.

— Интересна теория — промърмори Джордж, ставайки внезапно. Благодари за питието, но Бент не го чу. Прекалено беше зает да се опитва да докопа Джордж за ръкава с надеждата да го запази като слушател.

Джордж се дръпна. Беше отвратен от разкиснатото същество и от онова, което то каза. Имаше нужда от свеж въздух и да гледа нещо друго, а не смахнатите очички на Бент.

 

 

Същата седмица Пикет покани Джордж, Ори и няколко други приятели на яхния от месо и зеленчуци. Такива събирания бяха традиция в Уест Пойнт. През трите дни, предшестващи събитието, поканените отмъкваха остатъци от месо, картофи, масло и хляб от трапезарията. Носеха храната по традиционния начин — във войнишките си кепета, от които бяха извадили палмовите обръчи.

В събота вечер, след прегледа на спалните помещения, гостите се събраха в стаята на Пикет. Използвайки донесените съставки, кадетът от Вирджиния приготви яхнията в откраднати съдове, които бяха обща собственост на всички кадети в казармата. Една порция гореща яхния дадоха на най-близкия часови и по този начин компанията си осигури възможността да остане необезпокоявана до отбоя.

Прекараха щастливо и весело. Говориха на най-различни теми. По въпроса за Орегон; за априлския договор, свързан с анексията на Тексас; за конгреса на демократите, който тъкмо предишния ден се беше отметнал от фаворита Ван Бурен и беше избрал Полк, човек от пограничните райони, открит привърженик на експанзията.

Онези от тях, които очакваха с нетърпение лятната отпуска, обсъждаха плановете си. Сред тях беше и Ори. И изведнъж Джордж спомена за неотдавнашната си среща с Бент.

— Мога да се закълна, че когато говореше за американски Бонапарт, имаше предвид себе си. И което е още по-лошо, останах с ясното впечатление, че стига да отговаря на целите му, без да му мигне окото би изпратил цял полк на смърт. Няма и да се замисли. Нарече войниците „взаимозаменяеми части“.

Пикет посегна към огнището да вземе тигана, в който затопляше остатъка от яхнията.

— Надявам се да се съгласите с мен, господа, че въпросният кадет се е устремил към славата. И Бог да е на помощ на всеки, който волно или неволно попречи на неговата кариера.

Тъничък кадет от Мисури рече:

— Според мен го приемате прекалено насериозно. Той е глупак. Клоун.

— Ако го пренебрегваш толкова лесно, ти си глупак — оспори го Джордж.

— Амин — добави Ори. — Той е опасен. Може дори да е луд. Стойте настрана от него.

— И дояжте яхнията — добави Пикет.