Джон Джейкс
Севера и Юга (3)

2.

Параходът продължи да плава нагоре към Хъдсъновото плато. Към един маса след обед той заобиколи носа, който беше дал на Академията по-популярното й име^[1]. Ори направи усилие да види паметника, издигнат от кадетите на великия инженер Костюшко горе на височината, но листакът го скриваше.

Докато параходът маневрираше, за да пристане на северния кей, пред двамата младежи се разкри смайваща гледка към клисурата на Хъдсън, която се простираше на север. Древни ледници бяха изрязали терасовидния склон и създали върховете, чиито имена Ори помнеше от книгите. И ги посочи. Връх Акуръс зад тях на източния бряг. Крау Нест на западния, а нагоре по реката — планинската верига Шоънгънк.

— Там, отзад, където минахме покрай Конститюшън Айлънд, американците са опънали верига и плаващ бараж, за да спрат навигацията по време на революцията. Форт Клинтън се е издигал там горе на върха. Наречен е на името на английски генерал. Останките на форт Путнъм са ей там оттатък.

— Изглежда, историята те интересува, така ли? — попита многозначително Джордж.

— Да. Хора от семейство Мейн са се сражавали по време на революцията, един от тях е бил в отряда на Блатната лисица Марион.

— Предполагам, че и някои от нашите са се сражавали. В Пенсилвания не следим много отблизо тези неща. — В гласа на Джордж се прокрадваше раздразнение, породено от горещината и усамотението им. Усети го и се опита да се пошегува. — Но сега ми става ясно защо нямаш време за момичета. Непрестанно четеш.

Ори почервеня. Джордж вдигна ръка.

— Не ме разбирай криво. Онова, което разказа, е много интересно. Но винаги ли си така сериозен?

— Да не би да е лошо? Ако искаш да останеш тук за първия си летен лагер, ще направиш добре и ти да си сериозен.

Джордж стана сериозен.

— Мен ако питаш, си прав.

Когато Джордж и Ори слязоха от парахода, младите пътнички им махнаха за довиждане. Горещината беше голяма и Джордж си свали сакото.

На пристана чакаха двама войници в униформа. Единият, който имаше доста малоумен вид, стоеше облегнат на раздрънкана конска каруца. Носеше къс и тесен жакет с бронзови копчета, панталони и ръкавици — всичко в бяло, но не и чисто. На главата му се мъдреше плоска кръгла фуражка, снабдена с някакво бронзово украшение. От широк колан висеше къса закривена сабя.

Ори и Джордж бяха единствените новодошли. Хора от екипажа хвърлиха багажа им на пристана, без да ги е грижа за съдържанието. Докато новопристигналите зяпаха наоколо, мостикът бързо беше изтеглен. Звъннаха камбани, запляскаха колела, писъкът на свирка оповести, че параходът потегля.

По-дребният от двамата войници, облечен в малко по-чиста униформа, хвана дръжката на сабята си и закрачи напред. Носеше същата кръгла фуражка. Лицето му беше сбръчкано. Той се обърна към тях с отчетлив ирландски акцент.

— Ефрейтор Оуенс, от армията на Съединените щати. Домакин на академията.

— Ние сме новите плебеи… — започна Джордж.

— Не, господине!

— Как така?

— Вие сте само „неща“, господине. За да станете плебеи, трябва да изкарате приемните изпити. Дотогава и двамата стоите по-ниско от плебеите. Вие сте „неща“. Запомнете го и се дръжте подобаващо.

Джордж не прие добре това.

— Всичко по чинове и подредено най-акуратно, така ли?

Оуенс му отговори с пренебрежително подсмърчане:

— Точно така, господине. В Академията се отдава голямо значение на чинопочитанието. Дори родовете войски са с различен ранг. Пионерите са елитът. Върхът. Затова кадетите с най-висок успех стават пионери. Най-слабите стават драгуни. Запомнете това и се дръжте подобаващо.

„Какъв проклет негодник“, помисли си Ори. Оуенс не му допадна. Както после се оказа, не бяха много кадетите, които го харесваха.

Оуенс посочи каруцата.

— Сложете си багажа там, тръгнете по пътеката към върха и се явете в кабинета на адютанта.

Джордж го попита къде се намира той, но Оуенс не му обърна внимание.

Двамата новодошли се закатериха нагоре по виещата се пътека към Равнината — гладка, гола площ, която изглеждаше потискащо прашна и гореща. На Ори му стана мъчно за дома. Опита се да го преодолее, като си спомни защо е тук. Академията му даваше най-добрата възможност да постигне онова, към което се стремеше, защото още от малък искаше да направи военна кариера.

Ако Джордж се чувстваше загубен, то добре го криеше. Докато Ори изучаваше различните каменни постройки в другия край на Равнината, Джордж съсредоточи вниманието си върху малка дървена сграда непосредствено отляво, или по-конкретно върху няколкото посетители, които разговаряха помежду си и наблюдаваха Равнината от сенчеста тераса.

— Момичета — отбеляза той излишно. — Това ще да е хотелът. Питам се дали там не бих могъл да си купя пури.

— Кадетите не пушат. Такова е правилото.

Джордж сви рамене.

— Ще го заобиколя.

Ори възприе природното разположение на Академията като впечатляващо, но самите постройки имаха спартански вид, както, разбира се, съответстваше на войската. Това наистина опровергаваше онези, които критикуваха заведението, твърдейки, че разглезвало питомците си. А Уест Пойнт трудно би могло да бъде крепост на безделието, след като всяка година през юни пристигаха деветдесет до сто младежи, но само четирийсет до петдесет от тях завършваха четири години по-късно. Ори и неговият нов приятел трябваше да изминат много път, преди да напуснат Академията като пълноправни членове на випуск 1846.

Приемането в Уест Пойнт беше уредено съвършено точно. Минималната възраст беше шестнайсет години, а максималната — двайсет и една. Всяка година можеше да бъде приет само по един кадет от всеки избирателен район за Конгреса. Освен това имаше десет кадетски места, които обикновено се даваха на синове на офицери от армията без определено местожителство. Имаше и едно президентско назначение от района на Кълъмбия.

Едва четирийсет години след създаването си институцията беше успяла да преодолее значителната съпротива от страна на Конгреса и обществеността. Сега отличното й академично равнище се признаваше от всички, както в страната, така и в Европа, но тази слава беше едно, а благосклонността на обществеността — друго. Академията непрекъснато трябваше да отбива обвинения, че била елитарна, училище, обслужващо само синовете на богатите и на хората с добро обществено положение. През администрацията на президента Джаксън членът на Конгреса Дейвид Крокет от Тенеси внесе законопроект, който щеше да сложи край на Уест Пойнт, ако го бяха приели.

Основана през 1802, Академията привлече вниманието на Конгреса и Кабинета едва след завършването на войната от 1812. По време на тази война голяма част от военното ръководство на Америка се прояви като негодно. Това доведе до назначаването през 1817 на нов началник на Уест Пойнт. Майор Силванъс Тайър бързо повиши качеството както на военната, така и на академичната подготовка. По негово време от Уест Пойнт излязоха някои изключително добри офицери. Ори беше чувал баща си често да споменава Робърт Ли от инженерните войски. Ли бил кадет в края на двайсетте години.

Но военните умения на завършилите през последните две десетилетия така и не бяха представени пред скептично настроената общественост. Не беше имало войни, а без война твърденията на Уест Пойнт за качеството на неговата програма не можеха да се докажат. Скептицизмът се подхранваше и от много кадети, защото малцина имаха намерение да останат дълго в армията. Те се стремяха към приемането единствено за да се възползват от чудесното образование. Сегашният закон изискваше само четири години военна служба след завършването. На парахода Джордж каза на Ори, че има намерение да служи само толкова време, а сетне да се върне към гражданския живот. Нищо чудно, че според някои хора било престъпление да се харчат държавни средства за младежи, които нямат намерение да изплатят дълга си с дълга служба.

Някъде от другия край на Равнината се чуха крясъци. Ори и Джордж скоро видяха откъде идват: кадети в униформа крещяха заповеди на прашната алея, която минаваше покрай двете каменни казарми. В отговор на надутите команди други младежи в най-различно цивилно облекло се мотаеха, докато застанат във военен строй. По това, как се бутаха да застанат в редици, личеше, че са новодошли.

Някъде заби барабан, ритъмът беше стакато, а мотивът — запомнящ се. Недалеч от тях вървеше кадет в пищна униформа, запътен към хотела. Джордж вдигна ръка, за да привлече вниманието му.

— Извинете.

Кадетът спря рязко, изпъна се и втренчи в тях суров поглед.

— Към мен ли се обърнахте, господине? — по-скоро изрева, отколкото проговори.

Джордж успя да запази усмивката си.

— Точно така. Търсим…

— Ако сте новодошъл, господине — изкрещя събеседникът му, — си свалете шапката, господине. — Отмести рязко поглед към Ори. — И вие, господине. Винаги сваляйте шапка, когато се обръщате към по-старши, господине. — И отново се обърна към Джордж. — А сега, господине, какво ми казахте, господине?

Сплашен от крясъците и всичките тези „господине“ Джордж едва успя да помоли да го упътят към канцеларията на адютанта.

— Ето оттам, господине. Ще се видим отново, господине. Хич не си правете илюзии, господине.

И замарширува отново. Джордж и Ори размениха отчаяни погледи. Това беше първото им запознанство с начина, по който разговаряха в Уест Пойнт. Не се хареса нито на един от двамата.

Писарят на адютанта се оказа също ирландец, но сърдечен. Прие документите по назначаването им. Втори помощник им прибра джобните пари и отбеляза в един тефтер колко са. Сетне ги упътиха към сержант кадета Стриблинг в четиринайсета стая в Южната казарма.

Близо до казармата двамата спряха до водната помпа и се загледаха покрай пасящата крава на началника на училището Делафийлд към групите младежи, които имаха строева подготовка на Равнината. Ори и Джордж разбраха, че са новодошли, защото все още носеха цивилни дрехи. Помощникът на адютанта отговори на въпроса на Ори за униформите по следния начин:

— Няма да получите униформи, докато не станете официално плебеи. А за това трябва да изкарате приемните изпити.

Маршируващите на плаца изпълняваха командите несръчно и често се препъваха. Това караше кадетите, които командваха, да крещят още по-високо. Скоро на мястото на новодошлите дойдоха членове на кадетския батальон в униформи. Техният строй беше толкова стегнат и синхронизиран, че Ори малко се обнадежди за новодошлите.

Намериха кадета Стриблинг, стегнат в безукорни бели панталони и сив кадетски мундир, украсен с черен зигзагообразен ширит и три реда позлатени копчета с формата на куршуми. Стриблинг ги наруга също както и кадетът близо до хотела, сетне ги изпрати до склада на Академията, където им зачислиха: кофа и метла, тенекиен тас, калъп сапун, учебник по аритметика с дъска, и одеяла. Одеялата бяха нови и миришеха на овча лой. Така по традиция миришеха плебеите.

Стаята им на третия етаж в Южната казарма трудно би могла да се приеме като убежище за любители на разкоша: имаше един прозорец, няколко рафта за багаж; огромен комин и огнище заемаха едната от стените. Ори се почуди дали в снежни зимни нощи в нея би се запазила топлина. Досега един-единствен път беше виждал да вали сняг, който не се задържа и два часа по земята. Но тук не беше Южна Каролина.

Джордж изучаваше тесните железни легла с око на професионалист и отбеляза, че краката им са лошо излети. През прозореца до тях достигна нов призив на барабан, този път по-различен от първия. Джордж направи физиономия.

— Този барабан, изглежда, дава сигнал за всяка дейност. Вече се чувствам негов роб.

— Мислиш ли, че може да е за вечеря? — попита Ори с надежда в гласа.

— Няма да е зле. Умирам от глад.

Но все още не беше дошло време за ядене. Когато слязоха долу, им заповядаха да се строят и да гледат вечерната проверка. Кадетски оркестър засвири марш и Ори бързо забрави глада си.

На оранжевата светлина на залеза проблясваха щиковете на вдигнатите на рамо мускети. Знамето и перата на офицерските шапки танцуваха на лекия ветрец. Маршируването и музиката въодушевиха Ори и изведнъж той почувства по-малко тъга по дома, почувства се почти щастлив, че е тук. В края на краищата Уест Пойнт олицетворяваше момчешката амбиция, която продължаваше да господства над живота му.

Ори не можеше да си спомни кога точно беше решил да става военен, но много добре разбираше защо има толкова високо мнение за професията. Тя беше далеч по-привлекателна от живота в оризовата плантация, а и важна в общата схема на нещата. Много хора гледаха отвисоко на военните, но никой не можеше да отрече, че генералите й техните армии често променяха вида на цели страни и хода на историята.

Докато беше по-малък, четеше книга след книга за пълководци, направили точно това. Александър. Анибал. Чингис хан. Бонапарт, чиято апокалиптична сянка се беше надвесила над Европа преди по-малко от половин век. Решението, определящо бъдещия му живот, беше плод на прочетеното и на момчешките мечти, в които се смесваха опасността и празничната показност, благородството и кръвопролитието. Вечно щеше да е благодарен на брат си, че не пожела да приеме назначението.

След приключването на внушителната вечерна церемония барабанът отново ги призова — този път на вечеря. Кадет Стриблинг командваше отряда на новодошлите, който маршируваше нескопосано до трапезарията. Там всички останаха прави, докато старшият капитан кадет не даде команда да седнат.

Сложиха отряда на разнебитена дървена маса, предназначена за новодошлите. Както забеляза Ори, на другите маси имаше нови кадети, седнали заедно с момчета от по-горните класове. Предполагаше, че онези „неща“ са пристигнали предишния ден. Курсантите от най-горния клас седяха на най-хубавите места в краищата на масите. До тях и покрай нея се редяха второкласниците, следваха третокласниците и плебеите. Най-накрая, в самата й среда и от двете страни бяха настанени изнервените новодошли, които Ори наблюдаваше. Кадетите от по-горните класове подхвърляха хапливи забележки по техен адрес и не бързаха да им подадат храната. Ори се радваше, че тази вечер седи на друга маса.

Някой рече, че основното ядене за деня било обядът. Следователно за вечеря получиха, както става обикновено във войската, остатъци — говеждо месо и варени картофи. Джордж и Ори бяха толкова гладни, че не им направи впечатление. Освен това имаше наистина прекрасни допълнения: домашен хляб, домашно масло и силно кафе.

Когато вечерята приключи, капитан кадетът даде заповед да станат. Кадетите и новодошлите маршируваха обратно до казармите, като към ритъма на барабана се прибави и мелодията на малки флейти. Докато Ори и Джордж разстилаха одеялата върху железните легла, с намусения си вид последният показваше, че се пита защо ли им е притрябвало да идват на това място на самота и дисциплина.

Във времето между прибирането и отбоя минаха да се представят няколко кадети от горните класове. Единият от тях, висок над метър и осемдесет, на име Бърнард Би, беше от Южна Каролина, което зарадва Ори. „Добре дошъл“ каза на Джордж кадет от неговия щат — Уинфийлд Ханкок.

Повечето от новопристигналите бяха настанени в Южната казарма, така че още същата вечер Джордж и Ори се запознаха и с някои от тях. Единият беше живо, речовито момче от Филаделфия, което се представи като Джордж Макклелън.

— Чиста проба висше общество — отбеляза Джордж, след като Макклелън си отиде. — Всички в Източна Пенсилвания познават семейството му. Говори се, че бил умен. Може и да е гениален. Сега е само на петнайсет години.

Ори престана да изучава образа си в малкото огледало над умивалника; вече му бяха заповядали да се подстриже.

— Петнайсет ли? Та как е възможно? Предполага се, че за да влезе човек тук, трябва да е поне на шестнайсет.

Джордж му хвърли скептичен поглед.

— Освен ако нямаш връзки във Вашингтон. Баща ми казва, че за да бъдат допуснати някои хора, се използват големи политически връзки. А и за да ги оставят, ако не могат да се справят с работата или оплетат конците.

Няколко минути по-късно се отбиха още двама новодошли. Единият от тях, елегантно облечен младеж от Вирджиния на име Джордж Пикет, беше среден на ръст, готов винаги да се усмихне и с тъмна, лъскава коса, която му стигаше до раменете. Пикет съобщи, че е получил назначение от щата Илинойс, където работел като чиновник в адвокатската кантора на чичо си. Не било възможно да получи назначение от Вирджиния. Пикет гледаше на правилата като че ли с още по-голямо презрение от другия Джордж; непосредственото му държание веднага предразполагаше хората към него.

Вторият посетител също беше от Вирджиния, но възторгът, с който го представи Пикет, им се стори малко пресилен. Може би се беше запознал случайно с високия, недодялан младеж и сега съжаляваше за това. Имаше определена разлика между Джордж Пикет от Фокие Каунти и новия кадет от Кларксбърг. Разбира се, тази най-западна част от щата трудно би могла да се смята за същинска територия от Юга; беше планинска и населена с куп неграмотни селяндури…

А Том Дж. Джаксън, както се наричаше той, беше великолепен представител на това население. Имаше бледа кожа; дългият му тънък нос наподобяваше острието на нож. Напрегнатият поглед на синьо-сивите очи изнервяше Ори. Джаксън много се стараеше да бъде весел като Пикет, но тъй като му липсваха изискани обноски, краткото посещение беше натегнато и за четиримата младежи.

— С тази си физика е по-подходящ за проповедник, отколкото за военен — обяви Джордж, след като духна свещта. — Имам чувството, че нещо го безпокои. Болки в корема. Преплитане на червата, може би. Е, какво ме засяга. Няма да изтрае и десет дни.

Ори едва не падна от леглото, когато някой отвори вратата с ритник и гръмогласно предупреди:

— А вие, господине, няма да изтраете и частица от този период, ако не пазите подобаващо мълчание в съответното време. Лека нощ, господине. — Вратата се затръшна с трясък. Дори по време на почивка човек нямаше как да се скрие от системата или от по-старшите кадети.

 

 

Барабанът ги призова преди пукването на зората. Последвалата сутрин беше странна и неприятна. Лейтенант-кадет от Кентъки хвърли всичките им одеяла на земята и им изнесе лекция как да си подгъват правилно завивките и да приготвят стаята за преглед. Джордж кипеше, но можеха да се отнесат с тях и по-лошо. Един от новодошлите бил посетен от двама сержант кадети, като първия представил другия за бръснаря на Академията. Доверчивият новодошъл се подложил на бръснача и ножиците. Когато го видяха следващия път, беше обръснат до голо.

Не всички младежи от по-горните класове се бяха посветили на това, да тормозят новопристигналите. Кадетът Би предложи доброволно да помага на двамата съквартиранти по предметите, по които трябваше да се явяват на приемните изпити — четене, писане, калиграфия, просто тройно правило, десетични и обикновени дроби.

Джордж благодари на Би, но каза, че според него ще ги мине без проблеми. Ори прие с благодарност предложението. Открай време си беше слаб ученик, със слаба памет и не хранеше никакви илюзии в това отношение.

Джордж не живееше с чувството, че трябва да учи. Цяла сутрин задава въпроси на по-благосклонните кадети от по-горните класове. Едно-две от нещата, които научи, му доставиха огромно удоволствие.

Например, че някакъв лодкар често догребвал до едно място на брега и там чакал кадетите, които имали одеяла и други контрабандни стоки за продаване. Незаконният му асортимент включвал сладкиши, торти, уиски и — о, благословена вест — пури. Джордж пушеше от четиринайсетгодишен.

Още по-удовлетворяваща беше вестта, че младите посетителки от хотел „Роу“ идвали и си отивали през цялата година. Жени от всякаква възраст били заразени от нещо, което наричаха похотливо и с намигване „кадетска треска“. Може би четиригодишното заточение на Джордж нямаше да се окаже чак толкова мрачно, колкото се боеше.

Знаеше, че дисциплината ще го гнети, но образованието, което предлагаше Академията, се смяташе за прекрасно, следователно трябваше някак да заобиколи правилата. Съквартирантът му беше достатъчно приятен. Дори обичлив. Не чак толкова голям шовинист, както му се сториха някои от южняците, които наблюдаваше. За по-малко от едно денонощие много от тях, а и много янки си бяха намерили приятели и бяха сформирали своите групички.

След обяда барабанът призова за строева подготовка. За момент Джордж се почувства удовлетворен, когато се присъедини към отряда си на плаца. Удовлетворението му го напусна в мига, щом зърна кой ще им води занятията — плебей, който щеше да мине в трети клас веднага след като първокласниците получеха сини куртки вместо сегашните сиви.

Този тип сигурно тежеше поне сто килограма. Под униформата му личеше начеващият търбух. Имаше тъмна коса, хитри тъмни очи и кожа, която по-скоро почервеняваше, отколкото помургавяваше от слънцето. Изглеждаше осемнайсет или деветнайсетгодишен. Джордж го оцени като шопар, дебелокож и го намрази от пръв поглед.

— Аз, уважаеми господа, ще водя вашата строева подготовка. Кадет Бент. От великия и независим щат Охайо. — Неочаквано Бент застана пред Ори. — Имате ли да кажете нещо по въпроса, господине?

Ори преглътна:

— Не, нямам.

— Ще отговаряте с „Не, нямам… господине“.

Джордж веднага схвана, че дебелият кадет е отделил време да разбере кой от поверените му откъде е и използва сведенията, за да ги предизвиква. За много южняци думата Охайо означаваше само едно — щатът, в който се намираше колежът Обърлин, където бели и черни студенти отправяха предизвикателство към установения ред, учейки заедно като равни.

— Вие, господата от дълбокия Юг, смятате, че превъзхождате нас, западняците, нали, господине?

Вратът на Ори почервеня.

— Не, господине, не смятаме.

— Е, доволен съм, че се съгласихте с мен, господине. Изненадан, но доволен.

Бент продължи надуто да обхожда строя, подмина няколко очевидни селяндури и избра Джордж за следващата си жертва.

— А вие, господине? Как виждате Запада по отношение на вашата част, източната, или не съм точен, господине? Кой от трите района според вас превъзхожда останалите?

Джордж направи всичко възможно, за да се усмихне като пълен идиот.

— Че, разбира се, източният, господине.

— Какво казахте?

Макар и да му се повдигаше от лошия дъх на Бент Джордж продължи да се усмихва.

— Изтокът, господине. На запад няма нищо друго, освен фермери. Естествено присъстващите не се броят, господине.

— Бихте ли казали същото, господине, ако знаехте, че семейство Бент има важни приятели на високи места във Вашингтон, господине? Приятели, които само една думичка да кажат и ще ви се отрази на положението тук.

„Подпухнал фукльо“, помисли си Джордж ухилен.

— Бих го казал — и преди Бент да успее да изкрещи, изчурулика: — господине.

— Името ви е Хазард, доколкото зная, господине. Излезте пред строя! Ще ви използвам, за да покажа един от основните принципи на маршируването. Чухте ли ме, господине? Казах да излезете пред строя!

Джордж бързо излезе. Не беше изпълнил заповедта, защото се сащиса от злобното пламъче в очите на Бент. Не беше просто юркане, нещастникът изпитваше удоволствие от това. Въпреки горещината Джордж потръпна.

— А сега, господине, ще покажа принципа, за който споменах. Обикновено го наричат парадна стъпка. Заставате на един крак, ето как…

Вдигна десния си крак, но се олюля. Тежестта му попречи да запази равновесие.

— При командата „напред“ вдигнатият крак се изнася напред, ето как — „напред“!

Не можа да си вдигне много високо крака, защото беше прекалено тежък. Изпотен, с труд удържа позата си. Сетне извика: „Назад!“ и се опита да замахне с крака си надолу и назад. Едва не падна по лице. Някой прихна. С ужас Джордж разбра, че звукът дойде от редицата близо до Ори.

— Вие, господине. Нашата южна парникова лилия. Имам чувството, че ми се присмивате… на тази военна маневра?

— Господине… — започна Ори, очевидно стъписан.

— Ако бяхте официално приет за плебей, господине, щях да ви докладвам и щяхте да получите дузина черни точки. Знаете, господине, че ако получите двеста черни точки за една година, ще поемете по пътя за Кентърбъри. — Това беше пътят до най-близката железопътна гара и известна фраза, която означаваше да те уволнят най-безславно. — Дори най-добрите бележки не биха ви спасили. Така че си сдържайте веселостта.

Пропит от чувство за собствената си важност, Бент се забавляваше.

— И което е още по-важно, внимавайте, за да научите тази маневра. Ще я упражнявате, господине, заедно с вашия съквартирант. Излезте пред строя!

Джордж и Ори застанаха един до друг. Бент излезе надуто пред тях. С възможно най-фелдфебелския си глас той изрева:

— На един крак! Готови, започни! Напред, назад. Напред, назад. Напред, назад.

След минута Джордж почувства болка в десния си крак. Но да пукне, ако се издаде. Един от строевите офицери мина, без да бърза, покрай тях и кимна одобрително на Бент. Командите станаха по-високи, темпото се ускори. Лицет на Джордж плувна в пот. Кракът му запулсира, особено бедрото.

Минаха две минути. Още две. Ушите му писнаха, очите му се премрежиха. Предположи, че ще издържи най-много още десет минути. Беше в чудесно физическо състояние, но напълно несвикнал с това изкълчващо упражнение.

— Напред, назад, напред, назад! — гласът на Бент прегракна от възбуда. Някои от останалите в отряда размениха нервни погледи. Всепоглъщащото удоволствие на тлъстия кадет стана прекалено видимо.

Ори падна пръв, прекатури се напред и се задържа на длани и едно коляно. Бент пристъпи бързо до него и сякаш съвсем случайно ритна прах. Прахът се наби в лицето на младежа.

Бент се готвеше да му заповяда да стане и да започне отново упражнението, когато забеляза, че офицерът продължава да ги наблюдава.

— Върнете се в строя, господине — нареди той. В гласа му се четеше почти съжаление. Хвърли презрителен поглед на Джордж. — И вие, господине. Може би следващия път няма да се отнасяте така лекомислено към едно военно упражнение. Може би няма да сте така устат с по-старши от вас.

Десният крак на Джордж го болеше ужасно. Но се върна в строя, стараейки се да куца колкото се може по-малко. Плебеите имат предоволен дял за страданията, помисли си той, но този злобен шопар, с почерняла от пот якичка — та той беше нещо повече от привърженик на строгата дисциплина, той беше садист.

Хитрите очички на плебея потърсиха неговите. Джордж отговори с предизвикателен поглед. Знаеше, че си е спечелил враг.

Двамата приятели разпитаха за Бент. Много скоро получиха сведенията, които очакваха. Кадетът от Охайо беше отличен ученик, но изключително непопулярен. Момчетата от собствения му клас охотно обсъждаха неговите слабости — проява на необикновена, нещо повече, рядка нелоялност, която показваше колко ниско мнение имат за Бент.

През плебейската си година Бент бил подложен на необикновено голям тормоз. По мнението на Ханкок и други, сам си го търсел с надутите си изявления за войната и с честите хвалби за връзките на семейството си във Вашингтон.

— Бих предположил, че е такъв грубиян, защото е дебел — рече Би. — Познавам няколко закръглени момчета, с които непрекъснато се задяваха, докато бяха малки, и в резултат на това се превърнаха в много скапани хора. От друга страна, това не обяснява защо Бент е толкова злобен. Поведението му е твърде далеч от подходящата за един военен мисловна нагласа. Съвсем избива на откаченост — и младежът от Южна Каролина почука с пръст челото си.

Друг от неговия клас спомена преклонението на Бент пред Денис Мейхън, най-изтъкнатия преподавател, който водеше заниманията по инженерство и военна теория. Мейхън вярвал, че следващата голяма война, независимо какво ще я предизвика и кои ще бъдат участниците в нея, ще се води по нови стратегически принципи.

Единият бил бързината. Армията, която успеела да се придвижи най-бързо, щяла да придобие преимущество. В Америка и в останалия свят била в ход транспортна революция. Дори и през това десетилетие на относителна депресия навсякъде продължавали да строят железопътни линии. Железопътните линии щели да превърнат бързината в нещо повече от учебникарска теория — щели да я направят действителност.

Информацията била вторият нов принцип на Мейхън. Допълнителна информация, извън тази на традиционните, приковани към земята разузнавачи. Професорът обичал да разсъждава за използването на балони за наблюдение и за провеждащите се в момента опити за предаване на кодирани съобщения на дълги разстояния по жица.

Твърде много кадети попивали и размишлявали върху идеите на Мейхън. Така казаха на Джордж и Ори. Но малко от тях ги изповядвали фанатично като Бент. В това се убедиха сами, когато имаха лошия късмет той да им се падне за втори път ръководител на строевата подготовка. Мейхън учеше, че великите пълководци като Фридрих и Наполеон никога не са се сражавали само за да спечелят парче земя, а за далеч по-важна цел — да смажат напълно възможностите на противника да се съпротивлява. По време на упражнението Бент изнесе странна лекцийка, в която препращаше към това учение на Мейхън. Сетне подчерта, че дългът на кадетите от по-горните класове бил да утвърждават военната дисциплина, като смазват всякаква съпротива у плебеите.

Усмивка разкриви изпотеното му лице, докато говореше. Но тъмните му очички не изразяваха веселие. Този ден в отряда беше Джаксън и той се превърна в негов прицел. Ругаеше Джаксън и го нарече тъпак. И то неведнъж, а няколко пъти.

Когато се върнаха в казармата, Джаксън заяви, че според него Бент е доста „сприхав“.

— И неразбран. Съвсем неразбран — както обикновено разпалено добави той.

Джордж сви рамене.

— Може би и ти щеше да откачиш, ако ти бяха натресли име като Елкена.

— Не зная много за армията — вметна Ори, — но зная, че Бент не е и никога няма да стане годен да командва хора.

— Но е точно от типа хора, които ще оцелеят — рече Джордж. — Особено ако има връзките, с които се фука.

 

 

Съгласно традицията завършващите хвърляха фуражките си, разпердушинваха ги с ритници и ги надупчваха с щиковете си. В това се състоеше цялата церемония по завършването на Уест Пойнт.

Скоро след нея момчетата от най-горния клас си заминаха, като завещаха или продадоха своите униформи на приятели, оставащи в Академията. Тогава всеки клас мина с един по-горе и комисията, свикана под председателството на генерал Уинфийлд Скот да изпита завършващите, се обърна към кандидатите за плебеи.

Генерал Скот беше най-изтъкнатият военен на държавата, надут и тлъст, но голям герой. Прякорът му, невинаги произнасян с обич, беше Суетнята или Перчо. Настани се в хотела с дъщерите си и председателства приемните изпити, макар и да дряма през по-голямата част от времето. Същото правеха и повечето редовни офицери, които участваха в комисията. Работата по изпитите вършеха преподавателите, които винаги можеха да се разпознаят по облеклото — не определената от правилника униформа, а тъмносини фракове и военни панталони.

Новите кадети бяха разпределени произволно в малки групи или секции. Изпитите се провеждаха по системата на класните занятия. В Уест Пойнт учениците не слушаха пасивно лекционния материал, за да го изпеят месеци по-късно на лекторите. Всеки ден, по определена система, някои от членовете на всяка от секциите се явяваше на изпит. При тези показни, както ги наричаха, винаги се използваше черната дъска.

На изпита Джордж и Ори, а и останалите трябваше да излязат пред дъската и да покажат своите познания по всички предмети от правилника. Джордж не беше учил. Но на изпита не се разтревожи и спокойното му поведение го показваше. Мина без трудности.

Когато дойде редът му, Ори установи, че помещението, в което изпитваха, е по-горещо от пъкъла, офицерите скучаеха, Скот хъркаше, а показното се превърна в мъчително изпитание. Двамата с Джаксън ги изпитваха заедно. Трудно можеше да се прецени кой от тях е по-потен, повече се мотае или има повече тебешир по дрехите си. Струваше ли си да изтърпиш подобно мъчение заради царската кадетска заплата от четиринайсет долара месечно? Ори трябваше непрекъснато да си напомня, че тази борба пред черната, дъска беше цената, която плащаше, за да стане офицер.

В това отношение имаше късмет. Двайсет младежи се провалиха и ги отпратиха у дома. Останалите получиха униформи — след тези няколко, сторили им се безкрайни седмици, станаха официално плебеи. На Ори му стигаше да прокара длан по ръкава на своя сив, подобен на фрак кадетски мундир, за да изпита небивало вълнение.