Джон Джейкс
Севера и Юга (11)

10.

Същия ден след вечеря Джордж и Ори се разходиха до пристана за кораби. Джордж пушеше пура. Ори не обясни отсъствието си, но очевидно беше напрегнат. Това, а и събитията от предишния ден правеха и Джордж сприхав.

Седнаха на две стари бурета, загледани как Ашли отразява първите вечерни звезди. Внезапно горе в къщата тропна врата. Видяха как Клариса се забърза по алеята, която водеше към робското селище.

— Изглежда разстроена — каза Джордж.

— Предполагам, че Прайъм е зле. Брет ми каза, че мама е ходила два пъти следобед в болницата.

Джордж пусна струйки дим от носа и устата си.

— Тя много съвестно се грижи за вашите роби, нали?

— Има основание. Те не знаят как да се погрижат за себе си. Като деца са.

— Може би е така, защото не им се разрешава да бъдат други.

— Е, хайде. Нека да не спорим.

— Споровете са за политиците. Аз просто изразих едно мнение.

— Надявам се, че си свършил — сопна се Ори.

Тонът на Ори подсказа на Джордж, че ще направи добре да прекрати разговора. Но нещо не му позволяваше да постъпи по този начин. Съвестта го тормозеше — едно ново изживяване — и той не можеше да бъде доволен или да се чувства честен, ако премълчи онова, което мисли. Заговори тихо, но твърдо.

— Не, не съвсем. Семейството ти е чудесно, Ори. Изискано. Любезно. Много просветено в редица отношения. Същото би могло да се каже за повечето ти съседи. Поне онези, с които се запознах. Но робовладелството, виж — съгласен съм с брат ти. Робовладелството е като залък, който човек не може да преглътне, колкото и упорито да се старае.

— Смятах, че тези неща не те тревожат.

— Така беше. До вчера. — Джордж изтръска пепел от пурата си. — Какво му направиха на онзи роб?

Ори не откъсна поглед от обсипаната със звезди река.

— Не зная. Каквото е било, е било необходимо.

— Но точно това не мога да преглътна. Не би трябвало да е необходимо едно човешко същество да наранява друго. Ако една система го прави необходимо или го оправдава, тогава системата е порочна.

Ори се изправи, гневно се намръщи. Джордж беше поразен от острия тон на приятеля си.

— Нека ти кажа нещо за южняците. На южняците им идва до гуша да ги критикуват за всичко, което става тук, янки, изпълнени с чувство за собствена правота. Купър имаше какво да разкаже за жалките условия, в които живеят работниците от фабриката на Хазардови. Нима икономическото робство е по-малко осъдително от онова, срещу което възразяваш?

Джордж също скочи на крака.

— Я почакай. Тези фабрични работници…

— Не, ти почакай. Преди да сочи с пръст, Северът трябва да оправи собствения си дом. А ако на юг има проблеми, южняците ще си ги решават сами.

— Не забелязвам да решавате нещо, приятелю. А ставате дяволски самодоволни и докачливи, когато някой ви каже да побързате.

— Ставаме докачливи, когато ни го казват янки. Страшно се ядосваме. Северът се намесва в работите на Юга от трийсет години. Ако това продължава, може да доведе само до едно.

— Отделно робовладелско правителство? Твоите приятели южняци в Уест Пойнт винаги излизаха с тази заплаха. Ами добре, хайде. Отделете се!

— Не, не заплашвам с такова нещо — отвърна Ори. — Но обещавам неприятности, много неприятности за всеки външен човек, който настоява да каже на южнокаролинците как да мислят и какво поведение да имат.

— Аз включен ли съм в понятието „външен“?

— Напълно — отговори Ори и тръгна по кея.

Джордж помисли дали да не си събере багажа и да си тръгне същата вечер. Но не го направи. Знаеше, че Ори е дълбоко разстроен и подозираше, че причината няма нищо общо с темата на спора им. Въпреки това кавгата го смути. Тя му позволи да види въпроса за робството в нова и мрачна светлина.

Можеше да разбере как по въпроса за робството биха се скарали случайни познати или естествени опоненти, каквито са политиците. Но щом беше в състояние да постави под заплаха отношенията между добри приятели, проблемът беше дълбок и тежък.

Следващите няколко дни минаха в атмосфера на напрежение и неискрена любезност. Приятелите не се сдобриха, докато не настъпи вечерта преди деня, определен за заминаването им за Чарлстън. След няколко чашки инициативата пое Ори.

— Виж какво, от нас се очаква да се бием с мексиканците, а не помежду си.

— Абсолютно вярно — отговори с огромно облекчение Джордж. — Извини ме, че си пъхнах носа в твоите работи.

— Аз се извинявам, че се опитах да ти го отсека.

Подновиха приятелството си и отново се заклеха в него с по още една чаша. Но и двамата не забравиха кавгата и причината за нея.

 

 

Каботажен кораб ги отнесе покрай Флорида до Мексиканския залив. Морето беше бурно. През първите няколко дни Джордж прекарваше дълго време надвесен над перилата. Когато параходът пристана в Нови Орлеан, за да натовари запаси от провизии, той беше благодарен за възможността да се добере със сетни сили за няколко часа до здрава почва под краката си.

Двамата с Ори се разходиха по дигата и в стария квартал, сетне пиха в едно кафене горчиво черно кафе. Джордж беше купил три вестника и след като поръча второ кафе, навакса с новините. В края на септември генерал Тейлър беше нападнал и завладял Монтерей и благодарение на това беше станал още по-голям герой. Политиците заявяваха, че Тейлър ще бъде следващият кандидат за президент от вигите, освен ако началникът му генерал Скот, също техен привърженик, нямаше свои собствени амбиции. В далечния Запад американците бързо завладяваха Испанска Калифорния, която Съединените щати вече бяха анексирали с прокламация.

Понякога на Джордж му беше трудно да повярва, че неговата страна и Мексико водят война. Преди малко повече от двайсет години мексиканското правителство беше подканило янките да колонизират щата Коауила и Тексас и бяха дали концесия на американския empresario Мозес Остин да осигури желаните заселници.

Разбира се, това беше станало може би в последните часове на продължителното управление на Мексико от Испания. Страната скоро извоюва независимостта си и това сякаш сложи началото на неприятностите. На няколко пъти Конституцията от 1824 беше подкопана от революции. Правителствата идваха на власт и падаха със смайваща скорост.

Годината 1836 донесе кратката, брутална борба за независимостта на Тексас. В началото на март същата година бяха изклани тексасците, които отбраняваха мисията Аламо. Малко повече от месец по-късно, при Сан Хасинто, хората на Сам Хюстън спечелиха войната и свободата на републиката. Мексиканското недоволство тлееше още оттогава.

Джордж откри, че в новините отново се споменава едно име, свързано с мексиканско-американските отношения през последните две десетилетия. Генерал Антонио Лопес де Санта Ана доброволно се върнал от изгнание в Куба, заедно със свитата си и седемнайсетгодишната си съпруга. Както предполагаха — за да поеме командването на мексиканската армия, при това не за първи път.

Вече петдесет и две годишният, жилав и лукав Санта Ана беше воювал на толкова различни страни и фракции, че за да се ориентира в пъстрата му кариера, на човек му беше необходим едва ли не справочник. Беше служил на Испания като млад офицер, после се беше присъединил към бунта срещу родината си. В различни периоди беше изпълнявал ролята на военен ръководител, президент и диктатор на Мексико. Спечелил бе кървавата победа при Аламо, сетне загубил в Сан Хасинто и заловен най-позорно, докато се опитвал да избяга предрешен в мръсна престилка и по пантофи.

При Тампико, докато защитавал страната си срещу опит на испанците да я завладеят отново, този Наполеон на Запада, както сам се наричаше, беше загубил единия си крак. По-късно, докато беше на власт, кракът беше превърнат в светиня и изложен в Мексико Сити; сетне, когато съдбата му се промени, тълпите го влачиха по улиците. „Не може да се отрече, че този човек винаги успява да оцелее“, си каза Джордж. Санта Ана вървеше натам, накъдето духаше по-силният вятър и нищо не можеше да послужи за по-добър пример от текущия граничен спор.

Като победен пълководец Санта Ана лично беше подписал мирния договор от 1836, признавайки Рио Гранде за граница на Мексико. Сега заявяваше, че макар името му наистина да стояло под документа, единствено той го бил подписал. С други думи, мексиканското правителство не го било подписало и следователно Мексико имало пълно право да отхвърли договора и да се бие за оспорваната територия, естествено под командването на Санта Ана.

Когато Джордж се опита да разговаря за това с Ори, установи, че той не проявява интерес към темата. Почуди се каква ще е причината за окумената физиономия на Ори, докато не се сети, че Мадлин Ламот произхожда от Нови Орлеан. Джордж веднага заяви, че би се върнал на борда на кораба, за да напише отдавна отлаганото писмо до дома.

Ори каза, че и удоволствие ще си тръгне. Настроението му се оправи в мига, в който обърнаха гръб на града.

Параходът запори през залива, насочвайки се към устието на Рио Гранде. Внезапна буря, нещо обикновено за сезона, но този път особено силна, повреди лявото му гребно колело, принуждавайки капитана да пусне котва край остров Сейнт Джоузеф, за да го ремонтира. Лихтери отведоха всички военни пътници на брега в Корпъс Кристи. Понякога наричано Кингс Ранч, селището бе жалко, с общо около четирийсет къщи и магазини на западния бряг на река Нуесес.

Няколко часа приятелите се движиха поотделно. Ори беше пленен от равния, песъчлив терен на тексаския бряг. Докато се разхождаше по калната главна улица, той се слиса като видя зад небоядисаните сгради да пасат спокойно няколко антилопи. Запомни предупреждението на един от търговците за тарантулите и го предаде на Джордж, когато се срещнаха. Приятелят му проявяваше интерес към друг вид дивеч. Обаче докладът му не вдъхваше надежди.

— Видях всичко на всичко едно момиче. С лицето й камъни да чукаш. Може би тази вечер ще имам повече късмет.

— Къде?

— На вечеринката. Местните жители я уреждат за всички злощастни, заседнали военни. Кълна се, че ще полудея, ако съвсем скоро не стисна в ръце дамски кръст.

 

 

Вечеринката се състоя в една плевня, в търговския пункт на полковник Кини. Накачиха фенери, по рафтовете наковаха малко проядена от молци украса. По пръстения под пръснаха прясна слама, доведоха цигулар, импровизираните маси на дървени магарета бяха отрупани с кейкове, паеве и торти, имаше и огромна купа с пунш от уиски. Присъстваха около осемдесет офицери и сержанти и може би наполовина на техния брой граждани, от които само седем от женски пол. Точно една от седемте беше привлекателна и се радваше на вниманието на повечето.

И го заслужаваше. Беше стройна, зашеметяваща червенокоса дама на около двайсет години. Кожата й беше бяла като гъста сметана, а очите й — най-сините, които Джордж някога бе виждал. Той не се стресна от изненадващата й височина и от дузината офицери, които вече я бяха наобиколили.

Някои от тях бяха майори и полковници и сигурно щяха да му излязат насреща с чиновете си, ако опиташе пряко нападение. Срещу врага трябваше да се приложи обходен маньовър. Докато дойде цигуларят, Джордж се приближи към купата с пунш и с усмивка се представи на различни граждани. След пет минути научи каквото му трябваше и направи план.

Закрачи твърдо и се приближи до един цивилен, застанал на широкия отворен вход на плевнята. Беше прекарал половин час да почиства от светлосините си панталони праха, полепнал от пътя, да лъска месинга на дръжката и украсата по ножницата на дългата около метър сабя на пехотен офицер.

Човекът, на когото искаше да направи впечатление, беше червендалест, с нос като копче и къса, непокорна коса, повече бяла, отколкото червена. Носеше старомоден костюм от черен плат. Джордж вдигна тост с чашата си за пунш.

— Чудесна вечеринка, господине. Вие, тексасците, сте добри домакини.

С кисела усмивка мъжът отвърна:

— По време на война, господин лейтенант, патриотизмът понякога превишава предпазливостта.

— Не ви разбирам, господине.

— В Корпъс Кристи обществото има възможно най-лошото мнение за военните. На път за Рио Гранде войските на Зак Тейлър лагеруваха тук. Градчето няма лесно да забрави това преживяване. За щастие, тексасците знаят как да бранят себе си и дъщерите си — каза той и потупа с длан огромния пистолет, който висеше в кобур на дясното му бедро. Дулото му беше дълго почти трийсет сантиметра. Колт Патърсън, реши Джордж, вероятно калибър 36.

— Така ли? Да не би да водите със себе си дъщеря?

Руменоликият мъж му хвърли развеселен поглед.

— Не съм казвал такова нещо, момчето ми. Но ти очевидно си събрал сведения. Това ли те накара да дойдеш да разговаряш с мен?

Джордж преглътна, сетне се засмя.

— А мислех, че постъпвам хитро. Прав сте, господине. При тази тълпа не мога да разчитам на особен шанс да се запозная с нея. Ще имам преимущество, ако вие ме представите.

— Може да не си хитър, но в замяна на това си умен. Обаче не мога да те представя, след като не зная името ти.

— Лейтенант Джордж Хазард. Осми пехотен полк.

Набитият човек подаде ръка.

— Патрик Флин. Родом от Капомоър, околия Лимърик, но вече се смятам за тексасец. Тук съм от достатъчно дълго време. Пристигнах през годината, след като полковник Кини откри търговския си пункт. Същата година загубих съпругата си, но двамата с Констанс успяхме да оцелеем — макар тук с юридическа дейност и бълха да не можеш да изхраниш.

— Значи сте адвокат? В този град ли?

— Понякога отивам за по месец в Сан Антонио. Всъщност там си изкарвам прехраната. В Сан Антонио се водят много дела. Завърших право още в Белфаст. Подготовката там е много добра — цялото това корабоплаване в езерото създаваше всевъзможни заплетени юридически казуси. Поредица злополуки ме отведоха в Тексас по времето, когато Сам Хюстън се бореше да го извоюва от мексиканците. Заселих се в Корпъс Кристи, защото смятах, че ще се превърне в пристанищен град с много работа за адвокати. — И отново с кисела усмивка добави: — Събитията не оправдаха надеждите ми. — Отметна назад глава и пресуши чашата с пунш. — Нито жаждата ми.

— Но сигурно ви харесва тук.

— О, така е. — Флин кимна. — Тук въздухът е свободен и пространството е свободно. Няма ги снобските ограничения, на които се натъквах като момче в старата родина. Някои местни граждани се отнасят с недоверие към римокатолическата ми вяра, която не мога да упражнявам, тъй като наоколо няма католическа църква, но това прави резултата равен, защото аз пък съм противник на преобладаващото схващане за робовладелството.

— Чувал съм, че повечето тексасци го подкрепяли.

— Със съжаление трябва да заявя, че отговаря на истината. Често казвам, че човек работи за бучката захар на личното си преуспяване повече, отколкото за камшика на робския надзирател. Но тази истина съседите ми не желаят да чуят. В повечето случаи се ограничават да мърморят и ругаят, но има няколко луди глави, които биха искали да ме прогонят, защото намирам смелост да казвам подобно нещо. Не го правят, защото знаят, че, как да кажа, мога да разчитам на себе си.

Засмя се и отново докосна дръжката на своя колт.

— Но ти искаш да се запознаеш с Констанс.

— Да, наистина. Много искам.

— С удоволствие ще те представя веднага щом я спася от тази глутница тъпаци — никой от тях не проявява твоето въображение. Да не би случайно да си ирландец?

Джордж се засмя.

— Не, господине.

— Ще се опитам да погледна със снизхождение на този недостатък.

Адвокатът се отдалечи с широка крачка. Джордж си оправи яката, видя Ори да се насочва към него и му даде знак да не идва. Ори се огледа, разбра какво става и се присъедини към други кандидат лейтенанти, застанали до казана с пунш с мрачно изражение на лицата си.

Патрик Флин измъкна дъщеря си от групата старши офицери. Джордж се опита да не обръща внимание на враждебните им погледи и да съсредоточи вниманието си върху момичето. Едновременно раздразнена и развеселена от начина, по който баща й я беше сграбчил за китката и издърпал, тя позволи да я доведат при Джордж и да й го представят.

— Констанс, това е лейтенант Хазард. Той искаше да се запознае с теб и знаеше, че има по-добри шансове, ако първо говори с мен.

— Но откъде е бил сигурен, че аз искам да се запозная с него, татко? — попита момичето с язвителна усмивка.

Джордж се изпъна, за да изглежда колкото е възможно по-висок. „Господи, та аз съм все още пет сантиметра по-нисък.“ Усмихна се и погледна право в бляскавите й сини очи.

— Дайте ми пет минути, госпожице Флин, и ще премахна всякакви съмнения.

Констанс се засмя. Тя зърна да ги дебне един майор от драгуните със свирепи мустаци и хвана Джордж за ръка.

— Да танцуваме, господин лейтенант, или няма да ни оставят и тези пет минути.

Той не се нуждаеше от повече подканяне. Цигуларят скрибуцаше валс. Джордж се понесе с Констанс покрай кипящия от гняв майор и се озова на дансинга. В прегръдките му тя беше нежна и миришеше сладко, толкова пленително и прекрасно, че той внимаваше извънредно много как я държи. Тя забеляза това.

— Едва ме докосвате, лейтенанте. Да не се боите, че ще се счупя?

— Защо, не, вие не сте чуплива, вие сте изключително ме… искам да кажа…

Задави се по средата на изречението. Какво му ставаше, по дяволите? Обикновено не се смущаваше така от момичетата. Държеше се като Ори, който сега го наблюдаваше от масата с пунша. На лицето му се беше изписала широка, самодоволна усмивка.

До края на този танц разменяха несъществени реплики. Той й разказа някои неща за Уест Пойнт и за дома си в Пенсилвания. Тя повтори голяма част от сведенията, които баща й му беше дал. Главата на Джордж се въртеше. Така и не успяваше да подбере най-точните думи, камо ли да ги изрече с нещо подобно на чар. От своя страна Констанс оставаше напълно спокойна, усмихваше се и приказваше, без какъвто и да е признак на смущение.

Скоро установи, че тя е не само красива, но и интелигентна.

— Татко ме изпрати в една академия за млади жени в Сан Антонио. Той е привърженик на това, жените да получават образование. За човек с неговия произход е много либерален. Заявява, че вярата в Света Троица не бива в никакъв случай да изключва здравословен интерес към светските дела.

Джордж се усмихна и малко се отпусна.

— Баща ви ми хареса.

— Сигурно и той ви е харесал, инак нямаше да ни запознае. Много се радвам, че го направи.

— Наистина ли? Госпожице Флин, това е чудесно.

В пристъп на въодушевление той я завъртя в още една валсова фигура. Миг по-късно тя леко потупа ръката му с ветрилото си. Искаше да спре да танцува. Подчини се.

Всички наоколо ги гледаха с ухилени физиономии. Дори Ори едва прикриваше глупава усмивка. Констанс му прошепна:

— Музиката спря преди няколко секунди, лейтенант Хазард.

— Така ли? Дявол… Искам да кажа… Госпожице Флин, нямах намерение да ругая пред…

— Господин лейтенант — прекъсна го тя. — Аз ще съм онази, която ще ругае, ако позволите да попадна в ръцете на онзи драгун, който се е насочил към нас. Моля ви да ме изведете да се поразходим.

— С удоволствие!

Джордж й подаде ръка и двамата тръгнаха към вратата на плевнята. Мустакатият майор ги последва, а ядът му растеше с всяка изминала секунда. Намираше се само на три крачки зад тях, когато Патрик Флин се препъна, блъсна се в майора и едва не обърна пунша си върху униформата му. Но пък заля офицера с толкова многословни извинения, че онзи нямаше как да му се ядоса.

В това време Джордж и Констанс се измъкнаха през вратата навън в тъмнината.

 

 

— Влюбен съм — заяви Джордж няколко часа по-късно.

— Това било значи — отбеляза Ори. — Мислех си, да не би да е някакво нервно заболяване. Досега не съм те виждал така втрещен пред момиче. Или пък да не знаеш какво да кажеш.

Двамата газеха по брега на реката към белите палатки и фенери на лагера, издигнат като импровизиран подслон за хората от парахода. Джордж се сепна, когато голям заек пресече със скок пътя му. Сетне, след въздишка, несъмнено изпусната от отчаяно влюбен човек, каза:

— Струва ми се, че ме харесва. Но не съм сигурен.

— Разбира се, че те харесва. Нали прекара по-голямата част от вечерта в твоята компания? А имаше избор. Не непременно от по-красиви от теб мъже — Ори очевидно му се надсмиваше, но добродушно, — но все пак мъже, които не бяха за изхвърляне.

В отговор Джордж тръсна някакъв епитет и удари приятеля си по ръката. Ори се разсмя. А Джордж отново въздъхна.

— Надявам се, че ремонтът на парахода ще трае поне седмица. Покани ме утре на обяд. Варено говеждо по тексаски с картофи.

— Вече обсъждаме готварските й способности значи? Говориш така, сякаш си открил най-голямата любов в живота си — отбеляза тихо Ори.

— Кълна се, че може и да си прав. В момента, когато я прегърнах, почувствах… как да кажа, нещо съдбовно. Но ако се получи нещо трайно, ще има проблеми. Тя е ирландка и католичка на всичко отгоре. Там, на север, на това невинаги се гледа с добро око.

— Ставаш ужасно сериозен.

— Не зависи от мен. Нито пък ме е еня. Джордж Хазард, господарят на нежния пол, този път е напълно безпомощен. Това е най-странното от всичко.

— Не, не е. Прекрасно те разбирам.

Джордж схвана, че Ори му казва нещо, но беше прекалено възбуден, за да чуе думите или пък да забележи тъгата в гласа на приятеля си.

 

 

Далечна свирка оповести последната подкана да се качват в лихтера. Джордж разтърси ръката на Патрик Флин.

— Довиждане, господине. Отнесохте се прекрасно с един чужд човек.

— Ти вече не си чужд човек, момчето ми — каза адвокатът, хвърляйки бърз поглед към дъщеря си. Констанс беше метнала лек шал и нервно си играеше с чадъра. Флин сложи свободната си ръка на рамото на Джордж и леко го стисна. — Пожелаваме ти добър път към бойната зона и безопасно изпълнение на дълга ти. Искаме пак да дойдеш.

— Да, господине, ще го направя.

В гласа му звучеше повече надежда, отколкото сигурност. Във вестниците беше прочел достатъчно, за да знае, че вече много хора бяха загинали в Мексико не само от вражеския огън, но и от болести. Много още щяха да погинат преди войната да свърши. Допреди няколко дни не се тревожеше за тези неща. Сега, в това смешно селце на голия бряг, животът внезапно стана удивително ценен.

Двамата с Констанс излязоха от къщата. Джордж пристъпи от дъсчената площадка в калта и вдигна ръка. Тя стисна пръстите му в своите и едва тогава слезе долу при него и отвори чадъра.

Беше печален есенен ден с намек за зима в поривите на вятъра. Той взе чадъра и предложи на момичето другата си ръка. То притисна гръдта си към ръкава му и по този начин мълчаливо му заговори. Докато бързаха към пристана, където се товареше последният лихтер, започна да ръми.

— Ще ми пишеш ли, Джордж?

— Редовно. Всеки ден! Ще ми отговаряш ли?

— Знаеш, че ще ти отговарям. Трябва да се върнеш веднага щом имаш възможност.

— Обещавам ти. Искам да те представя в Пенсилвания. Да те запозная със семейството си.

Знаеше, че Констанс ще ги очарова и може би дори ще преодолее предразсъдъците по отношение на католиците, които владееха страната. Но ако по някаква случайност семейството не я посрещнеше добре, той нямаше повече да се смята за Хазард. За тези броени дни тя се бе превърнала в негова вселена, заради нея щеше да се бои от случайни мексикански куршуми така, както никога преди не се бе страхувал.

— Татко е под силното впечатление на онова, което му разказа за семейството си — рече тя. — Той смята, че повечето тексасци са глупаци, защото не искат да признаят, че фабриките стават по-важни от фермите.

— Семейството на моя приятел Ори също не иска да го признае.

— Понякога южняците са страшно тесногръди.

Не по-тесногръди от северняците, помисли той, спомняйки си една случка във Филаделфия през седмицата, преди да потегли за Монт Ройъл. Мръсни думи и изречения бяха наплескани с червена боя по целите стени на една католическа черква. Дори брат му Стенли, който далеч не гледаше с добри очи на папистите, беше скандализиран, макар и повече от езика, отколкото от подбудите за този акт.

В лихтера седяха трима старши офицери. И тримата нетърпеливо навъсени. Кормчията даде знак на Джордж да побърза. Нов порив на вятъра изтръгна чадъра от ръката му и го запрати да плава по водата, където започна да подскача като дантелена лодка.

Мъжете в лихтера му се смееха. Джордж не го беше еня. Умът и сърцето му бяха изпълнени с Констанс, с нейната развята от вятъра огнена коса, със сините й очи, впити дълбоко в неговите, с опръсканите й от дъжда бузи…

Впрочем не. Изведнъж сепнато разбра, че това не беше дъжд, а сълзи.

— Констанс, досега не съм казвал такова нещо на никое друго момиче. Може да ме сметнеш за невъзпитан и нахален, тъй като се познаваме от толкова малко време. Въпреки това не мога да не ти… — пое дълбоко дъх и направи крачката. — Обичам те.

— И аз съм влюбена в теб, Джордж. Ще ме целунеш ли?

— Пред хората ли?

— Пред хората. Насаме. Навсякъде… и завинаги.

Последните думи отекнаха като слаб вик. Тя обгърна с ръце врата му и пламенно го целуна.

Той я притисна към себе си, тялото му се сля с нейното и направи раздялата още по-напрегната и тъжна. Червената й коса продължаваше да се вее и да го удря по бузите. Усети по лицето му да се стичат неподобаващи на мъж сълзи — не нейните, неговите — и пет пари не даваше, че ги гледат.

Кормчията подвикна:

— Последно повикване, господин лейтенант. Качвайте се или ще ви обявят за дезертьор.

Отвъд един пясъчен нанос параходът наду свирката си. Джордж се отскубна и изтича надолу по кея. Скочи в лихтера и падна върху един полковник от артилерията, който грубо го изруга.

Седна на средната седалка, гребците се напънаха, лихтерът се изтегли. Дъждът го шибаше. Осъзна, че е загубил шапката си. Нямаше значение.

Констанс Флин остана на кея, с вече напълно разпусната коса. Тя се вееше като червено знаме над раменете и надолу към кръста.

— Ще се върна — продума тихо Джордж. Седналият до него офицер зяпна.

Повтори го отново на ум, докато гледаше как фигурата на момичето се смалява заедно с грубите постройки на градчето. „Ще се върна!“

Обещание, но едновременно с това и молитва.