Джон Джейкс
Севера и Юга (54)

53.

Клариса и преди беше изразявала възхищение пред украсеното със свещи коледно дърво, така че Ори премести малкото й писалище по-близо до него. Сега седеше там, от време на време се заглеждаше в пламъка на някоя свещ за пет или десет минути и кротко си мърмореше нещо, докато работеше над последната версия на фамилното дърво. Косата й беше напълно бяла, а усмивката — по детски простодушна. Понякога Ори завиждаше на майка си, че беше така откъсната от действителността. Напоследък нищо в този свят не му харесваше. Особено ненавиждаше отговорността, от която се готвеше съвсем скоро да се освободи.

Брет влезе и внимателно затвори вратата след себе си.

— Една от прислужниците ми каза, че си ме викал.

Той кимна, застанал широко разкрачен пред горящата камина. Брет се намръщи. Усети някакво напрежение и се опита да го прогони с шега:

— В брадата ти се забелязват няколко бели кичура, които много ти отиват. След някоя и друга година ще можеш да играеш ролята на дядо Коледа.

Той не се усмихна.

— В момента си имам друга роля — тази на настойник. Мисля, че е време да обсъдим отношенията ви с Били.

— Писмото му е най-хубавият подарък, на който съм се надявала. — Били й бе писал, че му се открива възможност да бъде зачислен към група инженери, която скоро трябва да започне ремонтите на Форт Маултри, намиращ се на остров Съливан, близо до входа на пристанището в Чарлстън.

Тя изгледа внимателно брат си.

— Мисля, че ти можеш да направиш Коледата още по-прекрасна, като ми дадеш другия подарък, който очаквам.

— Не мога да ти разреша да се омъжиш за него. Поне не сега.

Думите му бяха толкова безапелационни, че й се приплака. Но тъй като смяташе, че подобно поведение не подобава на една дама, бързо се овладя. В ъгъла Клариса тананикаше „Тиха нощ“.

— Бъди така добър да ми обясниш причините.

Предизвикателният й тон го вбеси.

— Те са същите както преди. Сега ние и янките вървим към все по-открит конфликт. Разумните хора обсъждат необходимостта от компромиси, но на практика нищо не се получава. И ако някой е отговорен, че тласка Юга към самостоятелна държава…

— Да не кажеш, че искаш това?

— Не, аз казвам, че то е на път. Моля те, остави ме да довърша. Ако някой ускори отцепването, това беше Джон Браун. Хората от другата страна на барикадата мислят същото. В „Мъркюри“ от миналата събота цитират професор Лонгфелоу по въпроса за обесването, което, разбира се, той не одобрява. Знаеш ли какво казва великият поет, хуманистът? „Това, което става, е засяване на вятър, за да се пожъне буря. И тя скоро ще дойде.“

Ори поклати показалеца си като проповедник.

— „Скоро“. Тази дума употребява.

— Ори, защо не искаш да разбереш? Били и аз познаваме тревожното положение на нещата в тази страна, но това няма значение. Ние се обичаме. Можем да посрещнем и най-лошото.

— Вие си мислите така, но аз продължавам да твърдя, че този натиск върху брака ви може да го разруши.

Тайно в себе си той се влияеше не само от нападението на Браун и неговите последици, но и от размишленията си върху нещастния брак на Мадлин и ужасния данък, който бе платила за него. Искрено смяташе, че сестра му би била също толкова нещастна, макар и по съвсем различни причини. Искаше да приключи спора.

— Съжалявам, Брет, не мога да ти го позволя. Моля те, предай на Били, че много съжалявам.

— Нищо подобно няма да направя — отвърна тя тихо.

Той замига.

— Обясни ми думите си, ако обичаш.

— Много просто. Ако не получа благословията ти, ще се омъжа и без нея.

Гласът му стана по-рязък:

— Одобрението на семейството ти няма ли вече значение за теб?

— Разбира се, че има. Бих предпочела да го получа. Много бих искала да запазим мира помежду си. Но ако този мир означава да се откажа от Били, може да върви по дяволите.

— Мери си думите. Не си ти, която ще прави изявления и ще определя какво трябва да стане и какво не. Ти си още момиченце! Глупаво при това.

Ори беше повишил тон и това накара Клариса да вдигне очи, леко намръщена. Тя се взря в брадатия мъж и младата жена, които се караха, и поклати глава, като не можа да ги познае.

Гласът на Брет трепереше, когато прошепна:

— По-добре да съм глупава, отколкото да заприличам на теб.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че точно ти нямаш никакво право да учиш хората как да се държат. Ти никога не се усмихваш. Всичко те ядосва. Съжалявам, че трябва да живееш сам. Съжалявам, че това те прави нещастен. Но аз отказвам да живея по този начин.

Ори беше потресен от желанието си да я удари. Но успя да се овладее и й посочи вратата.

— Иди си в стаята!

С един последен, убийствен поглед тя прихвана полите на роклята си и побягна навън.

В спалнята си, час по-късно, Ори политна към старото огледало между двата прозореца, което му служеше, когато се обличаше. Празната бутилка малцова ракия падна от ръката му, подскочи върху килима и се търколи.

Взря се в огледалото, търсейки опровержение на обвиненията на сестра си, но не го намери. Сграбчи огледалото и го прекатури. То падна не върху килима, а върху паркета и с трясък се разби. Ори се заклатушка към вратата; жилетката му беше разтворена, а яката и десният му ръкав висяха разкопчани. По пътя ломотеше несвързано:

— Преди мноого-мноого го-години в едно царство-гос-по…

Не можа да продължи. Притъпената от алкохола памет му изневери. Вдигна един лек стол и го запрати в стената, превръщайки го в куп подпалки. В коридора забеляза малко огледало в позлатена рамка, отскубна го от поставката и го стъпка. После се заклатушка към стълбите.

Уплашени черни лица занадничаха от стаите на долния етаж. Той се вкопчи с единствената си ръка в перилата и някак си с клатене и залитане успя да слезе до долу, без да си счупи врата. Отляво изникна друго огледало — голямо, с тежка украсена рамка. Аштън го беше купила от Чарлстън отдавна. Никога не си бе давал сметка колко много огледала има в къщата. Огледала, които да го показват такъв, какъвто беше — неудачник като мъж, неудачник във всичко, което се бе опитвал да прави.

Изтръгна огледалото от стената, изнесе го навън в мразовития мрак и го запрати към най-близкото дърво. Късчета стъкло се посипаха като сребърен дъжд.

Изтича обратно вкъщи, намери пълна бутилка малцова ракия и се замъкна на горния етаж, като крещеше несвързано с гневен глас.

От писалището си Клариса слушаше озадачена, след това въздъхна и се върна към работата си.

— За Чарлстън? Посред нощ? — питаше на следващата сутрин Ори, присвил очи от ярката дневна светлина. — Къде отиде? В някой хотел?

— Не, господине — отвърна нервният иконом, — отиде при господин Купър. Взе и четири куфара със себе си. Каза, че смята да остане там за известно време.

— Господи! — промърмори Ори.

Червата му се бунтуваха. Главата здравата го цепеше. Брет беше избягала, докато той лежеше в несвяст сред отломките в спалнята си. Никога в живота си не беше се държал така, никога. Срамът го мъчеше по-силно от физическа болка, а гордостта му беше сломена. Собствената му сестра го беше унизила. Може би щеше да е възможно да я върнат обратно от „Милс Хаус“ или от някой друг хотел, но тя хитро беше избрала Трад Стрийт. Знаеше, а и той също, че Купър ще й даде убежище за толкова време, колкото й беше нужно. Той подритна с върха на ботуша си парчета от строшено огледало и те издрънчаха.

— Почистете това! — Усещайки умората и поражението с всяка фибра от тялото си, той бавно се качи отново на горния етаж.

В първия ден от новата 1860 Ори написа писмо на сестра си. То изобилстваше с неопределено заплашителни думи като „непокорство“, „дълг“, „авторитет“. Молеше я незабавно да се върне в Монт Ройъл. Изпрати един роб с писмото в Чарлстън. Но дори докато му пишеше пропуска, усещаше безсилието си. И излезе прав. Отговор не се получи.

Няколко дни по-късно го посети Купър. Ори се нахвърли върху него с обвинения:

— Ти подбуждаш семеен скандал, като й даваш убежище.

— Не бъди глупак — отвърна брат му, — по-добре е да живее при Джудит и мен, отколкото в някой обществен пансион. Брет си е много добре — това дойдох да ти съобщя. А колкото до останалото, аз не подбуждам никого за нищо, освен, може би, позакъснелия й опит да извоюва независимостта си. В края на краищата, тя сама отговаря за съдбата си. Не е някоя негърка, та да се жени за този, който, според теб, ще даде най-добро поколение.

— Кучи син!

Купър се пресегна и си взе шапката:

— Чух, че си се държал като пияно прасе. Съжалявам, но се уверих, че е истина. Довиждане.

— Купър, чакай! Извини ме. Не съм на себе си…

Брат му вече беше излязъл от стаята.