Джон Джейкс
Севера и Юга (27)

26.

Купър отиде на кея да посрещне семейството, което се прибираше. Имаше намерение да предаде поканата на Джудит да се съберат на Трад Стрийт, щом се възстановят от пътуването. Беше в чудесно настроение. Внезапната поява на Джеймс Хънтун го развали.

Младият адвокат беше довел снажен черен мъж с царствена осанка, на около трийсет години. Купър позна в него един от няколкото роби, които семейство Хънтун все още притежаваха. Казваше се Грейди. Произхождаше от племето ибо, второ поколение в Америка. Докарали бяха незаконно баща му от Бенин някъде около 1810, две години след като Конгресът забрани вноса на черни. По всяка вероятност бащата на Грейди беше пристигнал през Хавана и беше стоварен на някое пусто заливче по брега на Флорида. Дори и сега до Купър достигаха слухове за тайна търговия с негри, която минавала по този маршрут.

Негрите от племето ибо не се приемаха добре като роби, защото определено проявяваха склонност да бягат. Хънтунови се бяха погрижили, ако някога Грейди реши да избяга, лесно да го разпознаят. Много отдавна бяха извадили четирите му предни горни зъба. Това беше обичайният начин за маркиране на човешката собственост върху хора.

Грейди отправи към Купър възпитан поздрав, много по-възпитан от този на Хънтун.

— Доведох Грейди да помогне за багажа на сестра ви — обясни адвокатът и посочи няколко бедняшки облечени черни мъже, които стояха наблизо. — Тези негри носачи нищо не струват. Виждал съм ги как изпускат съзнателно куфари, защото знаят, че собственикът им е бял, но е безсилен да накаже освободен роб.

Купър нищо не каза. Какво, за Бога, виждаше Аштън в този глупак?

Някакъв проблем задържа пристигащия параход още трийсет минути в морето. Хънтун започна да проклина компромисните законопроекти. Купър не искаше да спори, но адвокатът толкова го раздразни, че не след дълго разпалено го правеше. Препираха се за правото на даден щат да напусне Съюза, спор, който през тези дни се водеше навсякъде из страната.

Нито един от двамата не спечели. Единственият резултат бе, че останаха с лошо чувство един към друг. На Хънтун му се дощя да е достатъчно силен физически и да има смелостта да набие Купър така, както заслужава. Но единствената сила, с която разполагаше адвокатът, беше словото и той го знаеше. Трябваше да се задоволи с това, последната дума да бъде негова.

— Нищо чудно, че вече нямате нито един приятел сред управляващата класа в този щат.

Параходът пристана на кея, изтегляйки хвърленото въже. От перилото Клариса и Брет викаха надолу и махаха с ръце.

Купър вдигна вежда и отвърна:

— Имаме ли управляваща класа в Южна Каролина? Бях с впечатлението, че с революцията сме сложили край на такова нещо. Коя е следващата идея, която ще бъде възродена? Може би свещеното право на плантаторите?

Студеният му сарказъм вбеси адвоката. Но най-неочаквано Купър бе наказан заслужено пред очите на цялото семейство.

Докато отиваше към стълбата, която докерите негри поставяха на място, той зърна позната фигура да приближава по препълнения с хора кей — Робърт Рет, редактора на „Мъркюри“, роднината на Хънтун. Придружаваше го посетител, когото бяха посочили на Купър на улицата предишния ден — политик от Джорджия на име Боб Тумс, още един запален защитник на правата на южняците.

Тумс и Рет се движеха бавно под ръка. Когато видяха Купър, усмивките им изчезнаха. Купър ги поздрави. Нито един от двамата не отговори. Минаха гордо покрай него и отидоха направо при Хънтун, стиснаха му ръка и го поздравиха толкова високо, че да няма как Купър да не чуе.

Аштън видя как Рет и другият мъж пренебрегнаха брат й. Тя очакваше със страх връщането в Чарлстън, защото означаваше, че Хънтун отново ще й досажда. И наистина ето го, червея му жалък. Дори водеше красивия си негър с извадените зъби.

Колко отпуснат изглеждаше Хънтун в сравнение с Били Хазард. Колко немощен на слънчевата светлина, която се отразяваше в очилата му. И все пак не можеше да не й направи впечатление топлотата, с която Рет поздрави младия адвокат.

Баща й посочи към спътника на Рет.

— Това е Боб Тумс от Джорджия.

Каза го, сякаш му бе направил силно впечатление. Трябваше да разбере какъв е непознатият. В последно време Аштън започваше да се замисля над това, какво означава да си Мейн от Южна Каролина. Какво означава да си богат, виден, влиятелен и приятел с влиятелните. Разликата й стана ясна и придоби още по-голяма тежест, когато видя какво означава да си лишен от влияние и поради това да те отминават, тъй както отминаха брат й преди малко.

Влиянието неизменно си оставаше ключ към взаимоотношенията й с Брет. Аштън знаеше много добре, че храни дълбока, само отчасти осъзната потребност да бъде личността, която командва. Сега видя своята потребност в смисъла на широкия свят. И в него тя искаше да е онази, която дава заповедите, искаше да е призната за такава.

Там, облегната на перилото, не само осъзна тази нова задача, но и прозря, че ако желае да я осъществи, поведението й трябва да стане по-пресметливо. Хънтун имаше важни връзки. Трябваше да се възползва от този факт, независимо какво мисли лично за него. Били беше лятото, а Хънтун бъдещето.

Така че когато семейството слезе от парахода, тя побърза да хване баща си под ръка, защото знаеше, че ще отиде право при Рет и останалите. Така и стана. Когато стигна при Хънтун, тя го приветства със смела целувка по бузата.

— Джеймс, толкова ми липсваше.

— Така ли? Това е чудесно.

„Освен това е и лъжа“, помисли тя, но не го каза на глас.

Остана доволна от себе си, че показа на всички къде са насочени нейният интерес и привързаността й. Нека Брет да тича при Купър и да го прегръща, както правеше сега. Брет не беше важна, никога нямаше и пукната пара да струва. Аштън махна небрежно на брат си отдалеч.

 

 

В Белведере една вечер в началото на октомври Констанс попита Джордж:

— Мили, спомняш ли си онази барака край завода?

Той бутна настрана листа, на който пишеше. Разработваше план за бързо разширение на стана за релси. През септември федералното правителство за първи път отпусна безвъзмездно държавни земи на железопътните компании, за да стимулира строежа на нови линии. Джордж плащаше значително месечно възнаграждение на един вашингтонски адвокат, чиито задължения включваха и това да осведомява клиента си за решенията, които биха могли да имат връзка с черната металургия. Съобщавайки за отпуснатите земи, адвокатът също така предричаше, че ще бъдат дадени и много още подобни навсякъде в Запада и Юга. За Джордж това бе сигнал, че през следващите десет, а може би и двайсет години ще има голямо търсене на релси.

Осъзна, че Констанс мълча дълго преди да зададе въпроса си. Занимаваше я нещо важно.

Салонът и къщата бяха тихи. Позлатен часовник тиктакаше. Вече минаваше десет. Той стана и се протегна.

— Бараката, където по-рано държахме сечива, нали? — каза и кимна. — Е, какво?

— Би ли се съгласил да ми позволиш да я използвам?

— Ти? За какво?

Не му даде пряк отговор.

— Няма да я използвам често. Но бих искала да знаеш какво може да се случи там.

— Боже мили, не съм чувал нещо по-тайнствено. Какво става?

Усмихваше се, но тя оставаше мрачна, сякаш се тревожеше каква ще е неговата реакция. Побърза да се приближи до него.

— Нека ти покажа. Ела с мен.

— Къде?

— До бараката.

— Сега ли?

— Да, моля те.

Любопитството и сериозното й изражение го накараха бързо да се съгласи. Няколко минути по-късно се катереха по наклонения път зад фабричните сгради. Въздухът беше студен, небето безоблачно. Бараката се очертаваше ясно на светлината на звездите.

Джордж спря внезапно и посочи. От една стена, там, където дъските не се допираха плътно, се процеждаше жълта светлина.

— Вътре има някой.

— Да, зная — хвана го тя за ръка. — Няма нищо страшно.

— Значи знаеш, а? — попита я той и тръгна отново. — Би ли била така добра да обясниш какво означава всичко…

— Господин Белзър — прошепна тя пред вратата на бараката. — Аз съм, Констанс. Трябва да преместите фенера. Вижда се отвън.

Светлината в процепа избледня. Белзър беше търговец от селото, квакер. Какво, за Бога, правеше тук? Вратата се отвори и Джордж видя слабичкия, неспокоен магазинер. Зад него, завита в стари одеяла, зърна втора фигура, чийто вид го стъписа и му обясни всичко.

Младият мъж, завит в одеялата, вероятно все още нямаше двайсет години, но изпитваше такъв страх и беше толкова отслабнал, че изглеждаше два пъти по-стар. Имаше кехлибаренокафява кожа.

— Нямахме къде другаде да го скрием — обясни Белзър на Джордж. — Дойде у дома рано тази сутрин. Но за мен вече не е безопасно да подслонявам… пътници. Прекалено много хора знаят с какво се занимавам. Този следобед стана наложително да скрия момчето. В Лихай Стейшън пристигна представител на новия районен комисар.

Белзър имаше предвид федералния комисар за избягали роби. На 18 септември президентът Филмор подписа закона и машината за прилагането му бързо се сглобяваше.

Беглецът подсмръкна, сетне два пъти кихна. Все още зашеметен, Джордж се обърна към жена си.

— Откога се занимаваш с тази работа?

— Господин Белзър ми предложи през пролетта. Оттогава му помагам.

— Защо нищо не си ми казала?

— Не се гневи, Джордж. Не бях сигурна как ще реагираш.

— Знаеш какво е отношението ми към робството. Но да се заобикаля или да се пречи на новия закон е сериозно престъпление. Ако те хванат, може да отидеш в затвора.

Констанс посочи към треперещото момче.

— А къде ще се озове той, ако го хванат? Обратно в Северна Каролина. Където ще му наложат Господ знае какво зверско наказание.

— Какво те накара да се решиш на това?

— Това, че робовладелците сега имат всички преимущества. От федералните комисари се очаква да решават безпристрастно отделните случаи. Но новият закон им плаща по десет долара за всеки върнат роб и пет за всеки, когото не върнат. Безпристрастни ли? Само един фарс.

— Това беше компромис — рече Джордж.

Белзър рече едва ли не с враждебен тон:

— Както щете го наречете, господин Хазард, но новият закон си остава оскърбление към Господа и съвестта на тази страна. Констанс, съжалявам, ако съм предизвикал неприятности между вас и съпруга ви. Изглежда сме го преценили погрешно. Ще се опитам да намеря ново място за Абнър.

Засегнат, Джордж изтърси:

— Чакайте. — Останалите го изгледаха. — Не съм казал „не“, нали?

Гневът на жена му отстъпи пред проблесналата надежда. Тя изтича при него.

— Единственото, от което имаме нужда, са малко хранителни запаси и допълнителни одеяла, катинар за вратата и една-две табели „Минаването забранено“, за да се отклоняват случайни минувачи. Ако похарча пари извън това, ще ти кажа. Иначе няма нужда да се тревожиш за онова, което става тук.

— Да не се тревожа, че на моя имот е организирана спирка по нелегалния канал? Мисля, че не можете да очаквате това от мен. — Прехапа долната си устна. — Защо, за Бога, искате да използвате точно това място?

Отговори Белзър.

— Изолирано е и до него може да се стигне през гората нагоре по възвишенията. Такова… пътниците могат да пристигат и заминават за Канада практически незабелязано.

В продължение на около петнайсет секунди Джордж гледаше втренчено подсмърчащия, недохранен беглец. Разбра, че няма избор.

— Добре, но трябва да наложа някои условия, за да сме всички защитени и…

Нямаше възможност да довърши. Констанс се метна на врата му и започна да го целува, докато Белзър зашепна успокоително на Абнър, който се усмихна, а сетне се преви на две и закиха.

Джордж се гордееше с постъпката на Констанс. Посветиха и Мод в тайната. Тримата се споразумяха да не казват на другиго от семейството за спирката. Стенли и Изабел щяха да възразят, защото Стенли не искаше да се замесва в скандали. Напоследък той прекарваше само по два или три дни у дома. През останалото време ухажваше нови приятели в Харисбърг или Филаделфия.

В щатската организация на Демократическата партия се беше разгоряла борба за влияние. Тя противопостави приятеля на Стенли Камерон срещу признатия ръководител на партията Бък Бюкенън от Ланкастър. След като при президента Полк заемаше поста на държавен секретар, Бюкенън поиска кандидатурата за президентските избори през 1848. Обвиняваше Камерон, че с машинациите си му е попречил да я получи. Сега двамата се отричаха публично един от друг. Стенли залагаше на Камерон, което Джордж смяташе за глупаво.

Но кой би могъл да е сигурен в период, когато партийната лоялност, а и самите партии сякаш се променяха за една нощ? Неотдавна се появи нова политическа сила, партията Свободна земя. Тази група от активисти представляваше коалиция от анти южняшки виги, бивши членове на Партията на свободата и няколко Подпали хамбари, прякор, даден на твърдолинейни демократи, противници на робството. Според Джордж привържениците на Свободната земя сякаш се бяха заели да извадят очи, вместо да изпишат вежди. Те заявяваха, че ако цената, която трябва да се плати за разрастването на страната, ще е допускането на робство на новите територии, щели да застанат изцяло против присъединяването на тези територии. Върджилия присъстваше на всички съвещания на партията в щата или по-скоро на всички, на които допускаха жени. Пишеше дълги меморандуми, в които настояваше жените да бъдат допускани в залата като участници.

Тримата заговорници искаха да скрият и от нея съществуването на спирката по нелегалния канал. Тя, разбира се, щеше да я одобри, но би могла да се разприказва твърде много. В Хазард Айрън работеха мнозина, които си оставаха противници на негрите, при това ожесточени. Освободените черни щяха да представляват заплаха за такива хора, защото щяха да ги конкурират за работните им места. Джордж би искал в металургичните предприятия да не съществува такава омраза, но пък знаеше, че никое правителство не може да я премахне със закон, защото тя се коренеше в страха, безразсъдния страх. Щеше да е необходимо цяло поколение или повече и много усилия в образованието, за да се сложи завинаги край на това отношение.

— Не мисля, че ще е разумно да казваш и на приятелите си южняци — рече Констанс.

Джордж се намръщи.

— Прозвуча така, сякаш у тях има нещо непочтено. Смятах, че са и твои приятели.

— О, разбира се — побърза да се съгласи тя. — Просто не съм така близка с Мейнови, както си ти. Ако се наложи да избирам между това, да направя удоволствие на Ори или да помогна на Джоел Белзър, решението ми може би няма да е по вкуса ти.

Той разбра, че тя не се опитва да го предизвика или раздразни, а говори откровено. И все пак думите й не му допаднаха. Мод забеляза този факт и се загледа в ръцете си.

— Защо трябваше да казваш това? — сопна се Джордж. — Никога няма да ти се наложи да правиш такъв избор.

Но не беше убеден в думите си и тази несигурност, заедно с мрачните изводи, до които тя водеше, всъщност го правеха загрижен и раздразнителен.