Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

24.

— Констанс, вземи децата. Нещо…

Джордж така и не довърши предупреждението. Тя разбираше, че става нещо нередно от начина, по който вагонът се подмяташе, а сетне започна бавно да се преобръща на лявата си страна.

Изпита необикновеното усещане, че плува. Започна да се катери с мъка по внезапно наклонилия се под към междинната врата, която свързваше тяхното с купето на децата. Локомотивът падаше към отвъдния край на клисурата. Мигове преди зашеметяващия удар осъзна, че частният вагон, а вероятно и целият влак са дерайлирали.

Силом отвори междинната врата. Първо видя опушеното стъкло на лампата, която беше оставила да гори. Целият вагон беше от дърво и лак. Ако им се разминеше смазването, щяха живи да изгорят.

Бавното, мудно превъртане в пространството сякаш нямаше край. Желязото виеше, докато връзките се късаха. Товарният вагон пред тях падна на дъното на пропастта, а „Гордостта на Хазард“ се стовари върху него на покрива си. Казанът на локомотива се пръсна на ръба на пропастта и взривът изхвърли огромен облак от нагорещена пара и парчета метал. Облакът се издигна нагоре и встрани като цвете в градината на лудостта.

Воят на желязото се смесваше с човешки писъци. Вагонът на Хазард се смачка върху покрива си. Второкласният вагон непосредствено след него се удари отстрани и спря до купчината вагони, върху които се бяха озовали Хазардови. Под себе си Констанс чуваше в мрака да викат ранени мъже — служителите на компанията от фургона бяха заклещени на самото дъно.

— Уилям? Патриша? Стойте при мама. Дръжте се за мен. Не бойте се.

Децата хлипаха. Както и десетки други пътници във всички вагони — цял хор от ужасени хора, които се опитваха да надвикат цепещото се дърво, чупещото се стъкло, учестеното пращене на пламъците. Къде беше Джордж? В ужаса си загуби следите му. Смяташе, че е излязъл от купето им през вратата, която водеше към коридора.

Във вагона на Хазардови лампите бяха угасени, но имаше светлина. Светлина от огън. Видя я да облива лицето на Джордж, който влезе в тяхното купе, вървейки по покрива, превърнал се в под. Той се втурна към междинната врата.

— Дай ми едното от децата. — Протегна ръце. Зад него зърна Стенли да се катери нагоре по коридора. Буташе Мод и мъкнеше Изабел, която носеше по един близнак във всяка ръка.

Констанс подаде Уилям на Джордж. Носейки Патриша, прескочи високия праг, образуван от това, че вагонът стоеше обърнат наопаки. Не смееше да се вслушва във виковете или в шума от разпространяващия се пожар. Той обхвана стената зад нея и топлината му я пареше.

— Върви, Джордж. Нищо ми няма. — Със свободната си ръка вдигна полите на нощницата, за да не се спъва. Закашля се от дима, който бързо се сгъстяваше.

Последва съпруга си навън от купето. Коридорът беше запушен в едната посока от катастрофата, а в другата — от Изабел. Изабел внезапно престана да се владее. Пусна близнаците в краката си и истерично се разпищя.

Димът почервеня от пламъците, които обхващаха вагона. Тригодишните близнаци плачеха и дърпаха майка си за краката с надежда да им обърне внимание. Тя не ги забелязваше.

— Трябва да я махнем от пътя — изкрещя Констанс и набута Патриша на съпруга си. Той прехвърли Уилям в една ръка и с пъшкане вдигна детето на рамото си. Констанс се провря покрай него, сграбчи Изабел за раменете и я разтресе. Когато това не помогна, й удари шамар. Изабел залитна върху Стенли, който я хвана за китките и я извлече от аления пушек.

— Лабан, Леви — задави се Констанс, приклекнала до близнаците, докато Джордж се промъкна покрай нея и продължи нагоре по коридора. Оставаха й само мигове; купето зад нея беше в пламъци. Огнени езици се подаваха от преградата. Бузестите близнаци се притиснаха към нея, докато се бореше със себе си, за да не допусне нервите й да я предадат.

Подаде им ръце.

— Дръжте се за мен, момчета — рече им тя и ги поведе по коридора в посоката, в която отиде Джордж. Беше се изгубил в дима. Както и останалите.

Дървената преграда от дясната й страна пареше. На метър пред нея тя внезапно се разцепи и се изви навън, потъвайки в пламъци. В тази посока нямаше измъкване. Зад нея също се издигаше огнена преграда.

Значи прозорците. Тя ритна единия от тях с боса пета. Той потрепери, но не се счупи. Ритна отново. Трясък, стъклото разпори петата й, разряза стъпалото на крака й.

Въздухът, който нахлу, разпали пламъците. Какво имаше отвън? Високо ли беше? Или пък имаше само опасни останки от катастрофата? Нямаше как да види, но друг път за бягство не оставаше. Отпори парче дърво от огъващата се преграда и разшири назъбения отвор, като счупи още от стъклото. Нямаше спомен да се е порязала, но когато свърши, кръв течеше от десетки рани по китките й. Пусна дървото и вдигна Лабан.

Хвърли го навън през отвора и брат му след него. Сетне скочи и тя, миг преди вагонът да се потопи в една огнена Ниагара, която стигаше до небесата.

Падна върху склон, покрит с остри камънаци, само на два и половина или три метра под вагона. Претърколи се на известно разстояние, зашеметена. Над нея пламтящите развалини престанаха да са толкова ярки, защото погледът й се замъгли. Мъчеше се да поеме въздух, без да може да помръдне, почти загубила съзнание.

 

 

Отвсякъде писъци. Носещ се пушек. Пукот от пламъци и пронизително съскане на пара, която продължаваше да изпуска някакъв клапан на разрушения локомотив.

Наранена и замаяна, Констанс все пак успяваше да различава звуците: чу Лабан и брат му да плачат изплашени, докато се лутаха по склона. Имаха нужда от помощ.

Наложи си да се върне от тъмата, която почти я бе погълнала. С червени ръце отметна червена коса от челото си и се запрепъва по наклона на урвата, докато най-накрая стигна при близнаците. Докато ги вдигаше от земята, издаваше странни гъргорещи звуци. Това бе всичко, което можеше да предложи като смях.

— Момчета, страшното свърши. — Взе единия под едната, а другия под другата си ръка и се помъкна по склона. Камънаците нараняваха и режеха и без това кървящите й крака. — Няма страшно. Ще намерим майка ви. Ей сега ще я намерим.

Ако е жива.

Дали момченцата щяха да запомнят писъците на жертвите, затиснати под купчината вагони? Щяха ли да запомнят пронизителните, задавени крясъци на някакъв човек, уловен в капана на горящ вагон и жив изпечен? Тя щеше да помни. Всевишни Боже, щеше да помни.

 

 

Броят на жертвите от катастрофата, която евтината преса по-късно нарече „Катастрофата при Уест Хейвън“, беше двайсет души. Четиринайсет пътници и шестима служители на компанията, включително и машиниста. Нито един от пътниците не се оказа Хазард, но негърът готвач на семейството загина от парче греда, пронизала като копие нощницата на гърдите му. Оказа се, че средата на влака е била най-сигурното място; всички жертви бяха пътували в предния край или в последните два пътнически вагона.

Един по един Констанс издири останалите. Първо Били. После Мод, която седеше на земята, замаяна и неспособна да стане. Джордж и техните деца. И Стенли, който се опитваше да утеши и успокои Изабел, а тя плачещи и нареждаше.

Най-накрая зърна Върджилия в другия край на влака. Сестрата на Джордж беше разкъсала роклята си за превръзки. По долни дрехи, ужасно изцапана, тичаше като планинска коза нагоре и надолу по грамадите от люлеещи се развалини, издирваше оцелелите и помагаше да ги измъкват. Що се отнася до „Гордостта на Хазард“, той вече не съществуваше.

Констанс разтърка очи. Видя Стенли, коленичил до синовете си, да разглежда разкървавените им крачета.

— Как са? — попита тя.

— Не зная. Как са си нарязали толкова лошо крачетата?

Констанс не отговори. Можа само да поклати глава. Глупакът беше ядосан на нея. Невероятно.

— Кой е порязан? Ранени ли са децата ми? Я да видя.

Писклива, но очевидно отново на себе си, Изабел се втурна покрай Мод и падна на колене до близнаците, които се опитваха да сдържат сълзите си.

— Лабан… Леви… О, бедничките ми. Вижте тази кръв. Тези ужасни рани. Какво ви направи тя?

Прегърна момчетата и между тях се вторачи с препълнени от ненавист очи.

— Констанс, никога няма да ти простя, ако някой от тях е трайно увреден.

— Трайно…?

Това се видя толкова нелепо на Констанс, че не можа да продължи. Отметна глава и се разсмя — дрезгав, истеричен смях, който накара Стенли да се навъси, а и Джордж също.

— Божичко, Изабел — най-сетне успя да си поеме дъх — ти чуваш ли се какво говориш?

Изабел пусна момчетата и се олюля. Кичури коса падаха по челото й. Тя се запрепъва към етърва си.

— Разбира се, че зная. Я ги виж. Виж им краката.

— Съжалявам, че не одобряваш онова, което съм сторила, Изабел. Но ти никога не си одобрявала каквото съм правила. Опитах се да спася близнаците. Никой друг не им помагаше. А ти съвсем определено. Само пищеше истерично. Беше изоставила децата си на ужасна гибел.

Чу тихия глас на Джордж:

— Смятам, че не е необходимо да казваш нищо повече.

Констанс знаеше, че не й заповядва, а я моли да спре дотук, за да не става кавгата по-голяма. Чу го ясно и разбра. Но сега това нямаше значение. Сблъсъкът й със смъртта отприщи дълго потискани чувства.

Без да отделя очи от Изабел, тя продължи:

— О, да, има доста неща за казване. С камшик трябва да те набият, задето си така неблагодарна. Бих го направила, ако не беше толкова жалко създание…

— Виж какво… — поде Стенли, но писъкът на Изабел го заглуши.

— Кучко ирландска.

Грабна един назъбен камък от земята и се втурна към Констанс. Джордж скочи пред жена си, изтръгна камъка от Изабел и го запрати към пламтящата клада на влака.

Изабел замахна с юмрук да го удари. Джордж я хвана с лявата си ръка за китката и постепенно, но неотклонно смъкна нейната. Гласът му трепереше.

— Права е, неблагодарна си. Откак Констанс дойде в Лихай Стейшън, друго освен зло не си й сторила. Тя се правеше, че не вижда… опитваше се да ти прости… а също и аз. Но това е краят. Тя спаси близнаците, а вместо да й благодариш…

— Джордж, прекали — избоботи Стенли зад гърба му.

Джордж не погледна към брат си.

— Стой настрана. Изабел, винаги ще държа децата ми да се отнасят възпитано с теб, но само толкова. От днес нататък не искам да те виждам в Белведере. Да не си стъпила в къщата ми.

— Я да не говориш така на жена ми — възкликна Стенли, сграбчвайки Джордж за рамото. Импулсивната постъпка на Стенли изигра ролята на клечка кибрит, поднесена към фитил от чувства. Джордж се извъртя, отклони ръката му с удар по китката, сетне отстъпи назад, за да застане на необходимото разстояние.

Стенли пръскаше слюнки. Стъпил здраво, Джордж пренебрегна последния слаб вопъл на разума и направи онова, за което отдавна мечтаеше. С все сила удари Стенли в корема.

Изабел писна. Стенли дишаше тежко, както и Джордж; ударил го бе толкова силно, че се уплаши да не си е счупил ръката.

— Папа — изрева един от близнаците и заплака. Стенли се опита да се задържи на крака, но ударът го извади от равновесие. Размаха ръце, олюля се назад, сетне се стовари на задника си. На светлината на горящите вагони бузите му червенееха и лъщяха. Взираше се нагоре в по-малкия си брат и постепенно в очите му се промъкна някаква безнадеждност. Мъчеше се да си поеме дъх. Тъй както беше седнал, изглеждаше тлъст и отпуснат. Изведнъж състарен. Грохнал.

„Господи, не биваше да го правя“, помисли Джордж. Но ударът не можеше да се върне. Щеше винаги да се помни, срам за него и всички останали. Беше странно, че можеше едновременно да съжалява и да изпитва облекчение и чувство на гордост от онова, което направи.

Пристъпи напред и подаде ръка на брат си.

— Ще ти помогна да станеш.

Стенли хвана Джордж под лакътя и се вдигна на крака. Премига, за да покаже, че отбелязва помощта, но в погледа му нямаше благодарност, а Джордж и не очакваше такава. Но имаше и нещо друго. Чувство, което беше забелязвал или най-малкото подозирал. Сега нямаше грешка.

„Той се страхува от мен. Винаги го е било страх от мен.“

Дори и да бе съзнавал този страх в миналото, никога не бе оценявал властта, която му даваше; до този момент.

Стенли се промъкна покрай него и увери Изабел, че нищо му няма. Тогава се обърна към близнака, който плачеше. Вдигна момченцето и го успокои. Джордж и Констанс държаха своите деца до себе си. Били отиде при Мод и застана до нея. През следващите няколко минути никой нищо не каза. Настъпил бе шок. Джордж не беше сигурен дали причината за него е катастрофата или последвалата кавга.

Стенли и Изабел избягваха да поглеждат към Джордж и семейството му. Чувството за вина у Джордж бързо избледняваше. Разчистването на сметките със Стенли отдавна беше назряло.

Около двайсет минути по-късно пристигна Върджилия с петима мъже от селцето Уест Хейвън. Двама от тях отнесоха Мод на носилка от два пръта и брезент. През това време Джордж беше стигнал до заключението, че няма защо да съжалява за онова, което направи.

Когато слънцето изгря, на мястото на катастрофата запъплиха неколкостотин железничари доброволци. Хазардови вече почиваха в един хотел в Ню Хейвън. Върджилия реши да продължи за Нюпорт. Неколцина слуги бяха пристигнали там. Търговците от Ню Хейвън откликнаха на спешната нужда и възможността да спечелят, като донесоха и предложиха дрехи, обзавеждайки напълно цялото семейство Хазард.

Късно сутринта движението на влаковете беше възстановено и в двете посоки. Влакът на Върджилия тръгваше в три часа. Били сам предложи да наглежда децата, докато спяха следобедния си сън, така че Джордж и Констанс придружиха Върджилия до гарата, сетне отидоха в един магазин за допълнителни покупки. Когато се върнаха в хотела, надникнаха да видят как е Мод, която все още беше на легло. Две от ребрата й бяха счупени, но твърдеше, че се чувства добре, ако не се смята лекото виене на свят.

— Радвам се да го чуя, мамо — каза Джордж. — Смятам да потърся Стенли.

Мод изгледа сина си без укор.

— Къде е цялата сутрин?

— Двамата с Изабел и децата изчезнаха в стаите си веднага след закуска — намеси се Констанс.

Мод въздъхна.

— Радвам се, че ще поговориш с него.

Джордж поглади мустака си с върха на показалеца.

— Не само за да се извиня. Двамата със Стенли имаме да уреждаме разни неща.

Примирена, тя промърмори.

— Разбирам. Доста отдавна го очаквах да стане. Може би няма да дойде по-подходящ момент от този.

Тя затвори очи и отпусна ръце една върху друга на чистата завивка. Той се зарадва, че проявява разбиране. Това правеше значително по-лесно онова, което му предстоеше.

 

 

Почука тихо на вратата на братовия си апартамент. Отвори Изабел и хладно го осведоми, че Стенли бил долу в бара. Джордж го намери приведен над голяма чаша с кентъкско уиски. Поръча за себе си, но не го докосна. Заговори, правейки усилие да звучи спокойно.

— Ще поема отговорността за банковите сметки на компанията.

— Аха. Значи си говорил с мама, така ли? — попита Стенли уморено и огорчено.

— Не съм. Това е между нас двамата. Когато стигнем в Нюпорт, ще съчиним писмо до всяка от банките, с които работим. — Сърцето му биеше ускорено. — Отсега нататък единствено моят подпис ще разрешава разходи над петдесет долара. За известно време няма да има частни железопътни вагони.

Стенли стоеше, вперил поглед в огледалото с махагонова рамка зад бара. Над него със стъклени, лишени от интерес очи ги гледаше рогатата глава на елен. Стенли неочаквано се засмя.

— Знаех, че ще стане нещо такова. Хич не ме е еня. И без това никога не съм харесвал металургията, а ти все се натискаше да вземеш цялата власт.

Джордж овладя гнева си и продължи спокойно.

— Мога да посветя на работата цялото си внимание. Ти проявяваш други интереси. Доколкото разбирам, не би имал нищо против да заемеш политически пост.

— След време — съгласи се Стенли. — Най-малкото ще ме отърве от Лихай Стейшън. — „И от теб“, което не добави на глас.

Джордж избегна уловката.

— Тогава се радвам, че постигнахме разбирателство. Съжалявам за онова, което направих снощи.

Подаде ръка. Стенли я погледна, сетне сви пръсти около чашата си и се наведе над нея, сякаш за да я защити.

— Ако нямаш нищо против, предпочитам да пия сам.

— Както кажеш.

Джордж излезе от бара.

Останалите доловиха, че в семейството е настъпила промяна. Изабел не криеше възмущението си, но от време на време Стенли проявяваше признаци на облекчение. Смееше се и се шегуваше така, както не го беше правил от години.

Останаха в Ню Хейвън още един ден, за да допишат и подпишат писмените си показания за железопътната компания. На следващата сутрин доста неспокойни се качиха на друг влак за Роуд Айлънд. Бяха пътували около час, когато се случи нещо, което показа, че промяната на ръководството е пълна и окончателна.

Обсъждаха как ще кръстят лятната си къща; всички подобни имоти в Нюпорт имали имена. Стенли спомена, че пред къщата имало широко и красиво тревно пространство. Предложи името Феърлон[1].

— Добре звучи — каза Мод. — Ти какво смяташ, Джордж?

Джордж си помисли, че в името липсва достатъчно въображение. Сетне си спомни един от уроците, научени в Уест Пойнт. От офицера се очакваше да прояви учтивост към победения противник.

— Харесва ми — каза той, усмихвайки се на брат си.

Изабел рече пренебрежително:

— С това, смятам, въпросът е решен.

Така беше. Стенли се чувстваше щастлив като малко момче.

Бележки

[1] „Красива поляна“. — Б.пр.