Джон Джейкс
Севера и Юга (17)

16.

Очите на Прайъм преследваха Джордж по целия му път на север. Продължаваше да ги вижда, докато седеше подпрял брадичка върху ръката си, загледан навън през прозореца на вагона към река Делауеър.

В потискащия сумрак падаше сняг и се топеше в мига, щом се допреше до земята или стъклото. Изтощен беше от дългото пътуване и безкрайното прехвърляне от една линия на друга. Получи разстройство от храната, която си поръча в ресторанта на една гара, а през последните двестатина километра изгаряше от топлина, защото останалите пътници настояваха пред кондуктора непрекъснато да слага дърва в печката в началото на вагона.

Най-сетне утре щеше да пристигне в Лихай Стейшън. Предвидил бе да преспи една нощ в хотел „Хейвърфорд Хаус“, където Хазардови винаги отсядаха, когато посещаваха Филаделфия. Сутринта щеше да хване пътническия влак и още с пристигането си у дома трябваше да подхване деликатната работа да подготви семейството за брака си с католичка.

Споменът за Прайъм се върна. Той го наведе на мисли за отношенията му с Ори, а оттам и за отношенията му със семейството на Ори. Джордж намираше у всеки от тях, дори и у Братовчеда Чарлс, колкото и безотговорен да беше, по нещо, което да му харесва, но това водеше до вече познатото му объркване и пораждаше чувство за вина. По стечение на обстоятелствата и по собствен избор Мейнови оставаха дълбоко свързани с робството.

Влакът намали ход, тракайки покрай бараки и порутени сгради, преди да спре на гарата. Покривът над пероните не допускаше по-голямата част от слънчевата светлина. Покрай прозореца се въртяха искри вместо снежинки. Отраженията им блестяха в опушеното стъкло. Но Джордж виждаше Прайъм.

Робството трябваше да бъде премахнато. В това се убеди, отбивайки се в Южна Каролина. Целта нямаше лесно да се постигне. По пътя към нея имаше прекалено много препятствия. Традицията. Гордостта. Икономическата зависимост от системата. Несъразмерно голямото влияние на малкото семейства, които притежаваха повечето от робите. Дори Библията. Точно преди Джордж да тръгне от плантацията, Тилет цитира Светото писание, за да оправдае изпращането на хайка след Прайъм. Беглецът очевидно не се беше подчинил на заръката в третата глава от Посланието на Свети апостол Павел до колосянци: „Вие, робите, бъдете във всичко послушни на вашите по плът господари…“

Ликвидирането на робството щеше да изисква гъвкавост, добра воля и, преди всичко, решимост да се направи това. Джордж не забеляза нищо подобно в Монт Ройъл.

Подходи към проблема от другата му страна, смятайки приятелството си с Ори за нещо, което трябва да се запази. И в това отношение се очертаваха сериозни трудности. Когато го помоли да пусне Прайъм на свобода, Ори ясно го предупреди. Не биваше отново да се меси, ако искаше да останат близки.

И все пак, колко здраво беше това приятелство? Бяха ли в състояние да пренебрегнат несъгласието си по фундаменталния въпрос за човешката свобода — сякаш този въпрос и различните им мнения по него не съществуваха? Можеше ли приятелството да оцелее в атмосфера на нарастващо напрежение между двете части на страната?

Ори смяташе, че биха могли — стига да оставят настрана проблема с робството. Но старият Калхун, болен и ожесточен, косвено подсказа, че не могат, когато заяви, че единственото решение, което остава, е разделянето.

Джордж беше убеден, че отговорността за намирането на решение пада преди всичко върху хора като Мейнови. Макар Югът да не беше единствено отговорен за възникването на проблема, той го беше запазил и той трябваше да предприеме стъпки да го реши. Джордж смяташе, че Северът няма вина и не носи отговорност. Поне такова беше мнението му, докато се мъкнеше по перона с пътната си чанта.

За негов късмет в „Хейвърфорд Хаус“ го настаниха без предварителна резервация. Подписваше се в тефтера, когато мазният администратор заговори:

— Тука има още един гост от…

— Джордж, ти ли си?

Гласът, който чу зад себе си, прозвуча едновременно с последните думи на администратора:

— … вашето семейство.

Той се обърна, сетне се засмя на младата жена, която бързаше към него, разтопени снежинки блестяха като диаманти по маншона и кожата, обточваща шапката й.

— Върджилия. Боже мой, не очаквах да те срещна.

Беше поруменяла от възбуда и за момент почти квадратното й лице изглеждаше едва ли не красиво. В негово отсъствие талията й се беше разширила.

— Взех стая, защото оставам в града тази вечер — каза тя задъхано.

— Сама ли? За какво?

— Ще произнеса за първи път слово на събрание, организирано от дружеството.

Той поклати глава.

— Не ми е ясно. Какво дружество?

— Дружеството против робството, разбира се. О, Джордж, толкова съм напрегната… От седмици насам пиша и запаметявам словото си. — Хвана ръцете му в своите; пръстите й бяха много студени и силни. Почти като мъжки. — Напълно забравих, че се прибираш днес или утре. Трябва да дойдеш и да ме чуеш! Всички билети са продадени преди седмици, но сигурно ще мога да те вкарам в някоя ложа.

— С удоволствие ще дойда. Чак утре сутрин тръгвам за вкъщи.

— О, това ще е приказно. Искаш ли първо да хапнеш? Аз не мога, прекалено съм напрегната. Джордж, най-сетне открих кауза, на която мога да посветя цялата си енергия.

— Радвам се да го чуя — каза той, докато вървяха към стълбището, следвайки портиера на хотела, който носеше багажа на Джордж. „Намерила си си кауза, защото не си могла да си намериш мъж.“

Вътре в себе си се упрекна за своята жестокост. Двамата с Върджилия така и не се сближиха, но все пак тя си оставаше негова сестра. Беше изморен и може би малко сепнат от нейния ентусиазъм.

— Освен всичко останало, това е много достойна кауза, макар и да се съмнявам, че Ори Мейн би бил на същото мнение. Не зная как можеш да дружиш с такива хора.

— Ори ми е приятел. Да не го намесваме в нашия разговор, а?

— Но това е невъзможно. Той притежава негри роби.

Джордж се въздържа да я скастри и си помисли дали да не я помоли да го остави на спокойствие през остатъка от вечерта.

 

 

Салонът побираше около две хиляди души. Всички места бяха заети. По страничните пътеки и зад столовете стояха прави мъже и жени. Присъстваха деца и неколцина добре облечени негри. Лампите в салона хвърляха димяща жълтеникава светлина.

Притиснат на един стол, Джордж седеше в дъното на ложа, разположена на втория ред вдясно от сцената. Тримата мъже и трите жени, които седяха пред него, носеха вечерно облекло. Когато се представи, го поздравиха кратко и сдържано. Предположи, че принадлежат към висшето общество във Филаделфия.

Независимо че навън беше доста студено — температурата падна рязко, докато вечеряше, — притиснатите едно до друго дебело облечени човешки тела затопляха помещението и всички лица блестяха от пот. Още преди началото на официалната програма, изпаднали в опиянение, хората изпяха няколко религиозни химна, като тропаха с крака и пляскаха с ръце.

Джордж присви очи да прочете програмата, която му връчиха на влизане в ложата. Въздъхна. Беше разделена на девет части. Дълго щеше да трае.

Когато групата оратори се появиха иззад кулисите, ги посрещнаха с бурни ръкопляскания. Върджилия изглеждаше уверена и спокойна, докато вървеше към столовете, подредени пред яркочервената кадифена завеса. Седна на третия стол отляво и вдигна поглед към брат си. Той кимна и се усмихна. Председателстващият, свещеник методист, се доближи до катедрата и удари чукчето, за да въведе ред. Програмата започна с изпълнение на група певци, семейство Хътчинсън от Ню Хемпшир. Посрещнати с ръкопляскания, те заеха мястото си вдясно от катедрата.

Хътчинсън старши представи групата като „членове на племето на Джеси и приятели на равноправието“. Това предизвика нови одобрителни викове, пляскане с ръце и тропане с крака. Макар Джордж да не беше чувал за нея, групата очевидно беше добре позната в средите на противниците на робството. Учуди се и донякъде се обезкуражи от ентусиазма на аудиторията. Не знаеше, че аболиционистите в Пенсилвания са толкова емоционални. Това му помогна да разбере по-добре проблема, дал повод за събранието.

Хътчинсънови изпяха пет песни. От мястото на оркестъра ги съпровождаха пиано и чело. Последната от песните представляваше вълнуващ химн, който завършваше с думите:

„И ето, че каузата на еманципацията

препуска като дорест кон през нацията.

И носи вест по своя път съдбовен —

пребори свободата враг лъжовен!

Все тъй препускай ти през нацията,

о, светла кауза на еманципацията!“

Мъже и жени скочиха на крака, ръкопляскайки. Ентусиазираната публика задържа семейство Хътчинсън на сцената и ги накара да се покланят повече от три минути. Върджилия отново вдигна поглед към ложата, бузите й изглеждаха лъскави и влажни.

Първото десетминутно слово произнесе друг свещеник, този път от Ню Йорк. Той обясни и подкрепи антиробската позиция на известния свещеник от Унитаристката църква Уилям Елъри Чанинг от Бостън. Според Чанинг робовладелството можело да се победи най-добре, ако се апелира направо и непрекъснато към християнските принципи на робовладелците. Заключението приличаше на онова, до което Джордж стигна във влака. Сега съпостави тази теория с представата си за Тилет Мейн и изживя шок. Разбра, че планът на Чанинг никога не ще успее.

И публиката не го възприе с ентусиазъм. Свещеникът седна, изпратен от вяли ръкопляскания.

Вторият оратор заслужи много повече овации. Представиха високия, посивял негър като Даниъл Фелпс, бивш роб, избягал през река Охайо и посветил се на това, да изнася лекции за робските си дни в Кентъки. Фелпс се оказа ефектен оратор. Независимо доколко беше вярно във всички подробности, неговото четиринайсетминутно слово изстиска до последна капка чувствата на публиката. Мрачните разкази за побоя и мъченията от страна на неговия господар накараха мъжете да наскачат с яростни викове. Когато Фелпс свърши, станаха прави да му ръкопляскат.

Върджилия мачкаше нервно кърпичката си, докато водещият я представяше. Той подчерта особено фамилното й име. Из залата се разнесе шепот. Явно някои от присъстващите проумяха, че става дума за добре известните производители на железни изделия. Една от жените в ложата се обърна да го огледа. Почувства се по-добре, след като не беше вече само един анонимен.

Докато отиваше към катедрата, Върджилия продължаваше да дава признаци на смущение. „Бедното момиче наистина е прекалено пълно, помисли си Джордж, едва ли не непривлекателно.“ Но може би интелектът й щеше да привлече някой мъж. Надяваше се да стане така, заради нея.

Върджилия започна неуверено, поднасяйки на аудиторията само общоприети доводи против робството. Четири или пет минути по-късно обаче словото й промени насоката си. Аудиторията престана да шуми нервно и от първия ред до най-високото място на балкона всички впериха погледи в нея.

— Не бих желала да говоря за такива неща в присъствието на представителки на нежния пол и малки деца. Но както се казва, истината не е и не би могла да бъде нечиста. Затова не бива да отбягваме разглеждането на който и да е аспект от робството в Юга, независимо колко е отвратителен… колко е неморален.

Залата притихна. Публиката усети, че Върджилия ловко примесва гняв и възбуждащо гъделичкане. Мъжете и жените пред Джордж се приведоха напред, за да чуват. Той погледна през тях към тълпата, смутен при вида на толкова много потни лица, на които беше изписано праведно усърдие. Онова, което най-много го смути, беше сестра му. Тя стисна катедрата отстрани и продължи, без да се колебае, макар и малко несвързано.

— Всякаква вежливост, всякакви претенции за изисканост, доколкото съществуват на юг, са поставени на гнила основа. Основа, която пренебрегва най-важните човешки и Божии закони. Омразната система на Юга с безплатна работна сила зависи от възпроизводството на тази работна сила. А откъде идват новите работници, когато по-старите паднат край пътя, изтощени от жестокия труд или убити от потисническата дисциплина? Новите работници идват от същите тези плантации. Защото истинската реколта в тях е човешката.

Публиката схвана какво има предвид и през залата премина трепет и въздишка на възбуда. Една жена на балкона стана и повлече дъщеричката си към изхода. Мнозина около нея се начумериха и изсъскаха да не вдига шум.

— Плантациите на Юга са всъщност развъдници на негри. Огромни бардаци, утвърждавани, поддържани и увековечавани от една деградирала аристокрация, която гази с подковани ботуши върху християнските принципи на малцината — наистина малцината — обикновени хора на юг, които надигат немощните си гласове, но никой не чува, напразни са протестите им срещу тези побеснели сатири, тази безбожна липса на морал!

Деградирала аристокрация? Побеснели сатири? Негърски развъдници? Джордж седеше с пресъхнала уста и не вярваше на ушите си. Върджилия оплюваше всички южняци вкупом, но нейните обвинения просто не важаха за семейство Мейн. Не важаха, освен ако не е малоумен или пък съзнателно са го заблуждавали в Монт Ройъл. В робовладелството имаше страшно много злини, но той не беше видял доказателство за съществуването на онази, за която говореше Върджилия.

Ужаси го реакцията на тълпата. Вярваха на всяка нейна дума. Искаха да вярват. Като добра актриса Върджилия долови тази готовност, която протече като ток над свещите в поставените на пода лампиони, и се възползва от нея. Измъкна се иззад катедрата, за да им даде възможност да я видят цялата. Да видят нейния изпълнен с чувство за собствена правота бяс, пламтящите очи и треперещите ръце, които вдигна към гърдите си, стиснати яростно, до побеляване.

— И камъните вдигат глас срещу такова беззаконие. Всяко почтено човешко сърце заявява гневно: „Не! Не!“ — Отмяташе назад глава и се блъскаше по гърдите всеки път, когато произнасяше тази дума. Един мъж от балкона поде и започна да скандира. Скоро цялата зала кънтеше.

— Не! Не! Не! Не!

Полека-лека бурята стихна. Върджилия протегна ръка и се подпря на катедрата. Гърдите й се вдигаха и спадаха. По дрехите й се появиха петна от пот, докато се напъваше да си спомни на кое място в текста си се намира. Задъхана се понесе бързо към заключението, но Джордж почти не обърна внимание на думите. Ужасиха го неистовите й декларации и това, че тълпата незабавно ги прие.

Очевидно сестра му беше намерила начин да изразява отдавна потиснатите си чувства. Имаше нещо срамно в това да я гледа човек как ги излага на показ пред стотици зрители. Езикът, с който заяви, че моралът изисквал да се предприемат действия срещу развъдниците за негри, беше сексуален, стилът — едва ли не оргиастичен:

— Те трябва да бъдат изгорени. Разрушени. Изтрити от лицето на земята! А с тях и собствениците им!

Той скочи от мястото си, напусна ложата и в бързината събори стола си. Побягна надолу по стълбите, защото имаше отчаяна нужда да вдъхне студен, чист въздух. Когато стигна на равнището на залата, усети как стените й потрепериха от ръкопляскане и тропане с крака, с които посрещнаха края на словото. Надникна от задната врата.

Цялата публика беше на крака. На сцената, с отметната назад глава, стоеше Върджилия. От напъване косата й висеше разпусната, а облеклото — размъкнато, но това сякаш не я интересуваше. Лицето й излъчваше мечтателна екзалтация, задоволство. Той се извърна — повдигаше му се.

Излезе навън, пое въздух и се наслади на падащия сняг. Разбира се, щеше да й каже, че е говорила ефектно. Но също така имаше намерение да постави въпроса за необоснованите й обобщения.

Изпълнението й дълбоко го засегна, не само поради разумни съображения, но и лично. Вярно, че Върджилия беше възрастна жена, която отговаря за собствения си живот. И все пак изтръпна при вида на сестра си, а това важеше и за всяка жена, която би се излагала така безсрамно на показ. Независимо от лустрото на приличие словото й беше изблик на сексуална страст. То й даде възможност да изрече неща, които нито една жена, а пък ако става въпрос и мъж, не би посмял да изрече на публично място при други обстоятелства.

Най-много го потресе усещането, че Върджилия изпитваше удоволствие от изживяването и то не само поради моралните основания, които изтъкваше.

Но и да оставеше настрана личните съображения, крясъците и виковете „дръж“ в залата продължаваха да го измъчват. Те му показаха едно измерение на сблъсъка по въпроса за робството, за което не беше и подозирал. Независимо колко достойна беше каузата на Върджилия, тя по някакъв начин я изкриви, призивът за справедливост се изроди в гнусен, даже вдъхващ страх призив за варварска свещена война. Бойци вътре имаше предостатъчно. Все още ги чуваше как вият за южняшка кръв.

Докато пътуваше насам, беше стигнал до заключението, че вината изцяло носят южняците, робовладелците, с цялата им разрушителна гордост. Тази вечер му даде ужасяващ урок. Разбра, че е бъркал.

В рамките на един час промени възгледа си за северняците аболиционисти, защото Върджилия положително се водеше по други членове на движението. Колко ли от тях се интересуваха повече от сблъсъка, отколкото от решаването на въпроса? Колко проповядваха омраза, вместо здрав смисъл? Не гледаше с добро око на робовладелството, нито пък търсеше оправдание за семейство Мейн поради онова, на което стана свидетел тази вечер. Но за първи път повярва, че може би имаха основание да негодуват, както самите те твърдяха.

Би ли могло приятелството между хора от различни региони, дружбата, родена в споделени несгоди, да издържи на такъв ужасяващ натиск? Имаше ли достатъчно добра воля у хората въобще, а и в народа му, за да преодолее подобна безумна страст, каквато видя да подбужда сестра му?

Потръпна, когато подгоненият от вятъра сняг го зашиба под навеса при входа на залата. Бурята се засилваше, скривайки близките светлини на града. Бъдещето му се разкри по-мрачно от всякога. За миг видя как проблемът за робството разтърсва страната му и под ударите му тя се раздробява като трошлив чугун.

С положителност предстояха трудни времена. Констанс щеше да му помогне да ги издържи, а се надяваше, че и неговата любов ще й вдъхва сили. Но доколко страната щеше да издържи тежките удари, дали щеше да намери необходимата гъвкавост и съчувствие да реши въпроса, това никак не знаеше.

До този момент, реши той, е живял с илюзии или в невежество. Сега, свит под навеса до стената, невиждащ поради засилващия се вятър огънчето на пурата си, стоеше, вперил поглед в действителността.

Тя го ужаси.

 

 

Последния етап от пътуването си Джордж измина с кораб по Лихайския канал, който следваше течението на реката през долината от Моч Чънк до Истън. Голямата долина на Лихай беше дом за четири поколения от семейство Хазард. Прапрадядото на Джордж, който работел на една пещ в Пайн Баренс в Ню Джърси, по онова време водеща в железарството област в колониите, напуснал, за да започне самостоятелно работа в Пенсилвания.

В долината не разполагал с огромни естествени залежи от мека руда като в Ню Джърси. Нито пък с толкова стопилка, която в Пайн Баренс вземали под формата на глина или мидени черупки направо от близките солени заливи. Но прапрадядото на Джордж намерил големи горски масиви, подходящи за превръщане в дървени въглища. Намерил и водна енергия. Но, преди всичко, намерил добрия случай.

В продължение на години неговата леярна оставала единствената по реката. Рудата трябвало да се прекарва през планините в кожени чували, на гърбовете на товарни коне, но това не го спряло. Същата транспортна система дълго време обслужвала Ню Джърси.

Конкурентите му го смятали за луд, че не се премества в долината на река Шюлкил, но прапрадядото на Джордж не обръщал внимание и упорствал. В долината на Лихай нямал господар, можел да успее или да се провали в резултат единствено на собствените си решения.

По време на Революцията Хазардови хвърлили всичко във всенародните усилия да се спечели войната и почти били притиснати до стената във финансово отношение. За щастие, бунтовниците спечелили и не се стигнало дотам родовата приемственост да бъде внезапно прекъсната от въжената примка. Но неоспоримият успех все още се изплъзвал.

Година след година Хазардови били принудени да изпращат производството си надолу по реката до Делауеър в стари лодки, които скалите в бързеите на Лихай непрестанно повреждали. Сетне, през 1829, бил открит каналът. Прокопал го местен жител на име Джосайа Уайт, преди всичко, за да прекарва по него антрацитните въглища, открити в района. Но корабите, потеглили по водния път, донесли благоденствие на почти всички предприятия в долината и Хазард Айрън не правел изключение. В продължение на един век продуктите от леярната давали на семейството твърд, макар и не особено внушителен доход. Изведнъж, благодарение на канала, те стигнали до много повече пазари и за едно поколение, това на бащата на Джордж, Хазардови станали богати.

Джордж беше отраснал заедно с канала. Виковете на хората от корабите и разнасящият се от време на време рев на запънало се товарно муле представляваха съществена част от момчешките му изживявания. Сега хората твърдяха, че ерата на канала почти отминавала. Беше продължила едва трийсет години, още едно смайващо доказателство за това, колко бързо се променяше задвижваният от машините свят. Очевидно Уилям Хазард е вярвал в тези предвиждания. Иначе не би навлязъл в производството на релси.

Корабът спря за половин час в разрастващия се град Бетлеем, чиито първи заселници били членове на чешката моравска църква. На няколко километра след Бетлеем очертанията на Саут Маунтънс започнаха да придобиват познатите форми. Денят беше ветровит и мрачен. Всички останали пътници се задържаха под палубата, но Джордж стоеше на панорамния покрив на главното помещение и се наслаждаваше на родния пейзаж.

Ниските, закръглени върхове изглеждаха почти черни под препускащите сиви облаци. Планинският лавър, който ги покриваше, сега спеше зимен сън. Но през пролетта всички склонове разцъфтяваха в хиляди розови и бели цветове. Човек можеше да ги види навсякъде из къщата на Хазардови. Майката на Джордж имаше особено, едва ли не религиозно преклонение пред планинския лавър. Казваше, че храстът приличал на семейство Хазард. Често пускал корен в камениста, неблагоприятна почва, но оцелявал и виреел там, където други растения не могат. Беше предала на Джордж това особено чувство, тъй както баща му беше му предал вярата си в могъществото на желязото.

Параходчето направи широк завой и постепенно пред него се разкри изглед към малкото градче Лихай Стейшън, а до него, нагоре по течението, се разпростираше Хазард Айрън.

Най-близо до брега бяха разположени няколко парцела, гъсто застроени с бедняшки колиби. Тази част на града обитаваха все по-големият брой ирландци, уелсци и унгарци, които се преселваха нагоре по реката, за да заемат новите работни места, създавани от разширяващия се производствен асортимент на Хазард Айрън. При строителството на големите градове използваха все повече и повече желязо. Създала се бе мания да вграждат чугунени колони, сложни чугунени корнизи, произвеждаха се и цели фасади на сгради. Сега, разбира се, Хазард произвеждаше и железопътни релси.

По склона, над работническите коптори, се издигаха по-големите дървени или тухлени къщи на търговската общност в града, както и къщите, принадлежащи на майсторите и надзирателите в леярната. Най-високо, над всички, в огромен парцел, разположен терасовидно по планината, се извисяваше родната къща на Джордж.

Обичаше я, защото беше негов дом, но мразеше външния й вид. Най-старата част, строена преди сто години, отдавна се беше загубила сред различните преустройства, всяко от тях плод на различен архитектурен период или стил. В къщата имаше трийсет-четирийсет стаи, но й липсваше цялостност, име, а според него и характер.

Във фабричния комплекс Хазард Айрън господстваха очертанията на трите пещи: пресечени, високи дванайсет метра каменни конуси. Дървен мост водеше от всяка от тях към склона. Две от пещите работеха. Джордж виждаше тромавото движение на духалата, които вкарваха горещ въздух, и чуваше шумните парни машини, задвижващи духалата. Пещите бълваха дим и изпращаха чернилка в и без това мътното небе. Дървените въглища бяха мръсно, а също и отживяло времето си гориво.

По моста на третата пещ, откъм склона на планината работници бутаха ръчни колички. Те изсипваха съдържанието им в отвора за зареждане, сетне се връщаха в другия край на моста за следващия товар. Положително можеха да се разработят по-добри методи за пренасяне на рудата, горивото и стопилката. Може би система от задвижвани с пара конвейери. Вероятно брат му Стенли щеше да изчака всички други леярни в щата да монтират такива системи, преди да помисли за сериозни подобрения.

Пещта за рафиниране на чугуна, изглежда, също работеше. Беше забравил колко се е разраснал Хазард Айрън, особено след като към него бяха добавили голяма сграда, която Джордж не беше виждал. Намираше се точно до стана за плоско желязо. Реши, че това сигурно е станът за железопътни релси.

Хазард Айрън представляваше шумно, тресящо се, нечисто предприятие. Големите купища от шлака и дървени въглища обезобразяваха пейзажа. Димът беше нещо отвратително, а горещината и трясъкът — достойни за ада. Но с всеки изминал ден ставаше все по-ясно, че Америка съществуваше и се разрастваше благодарение на желязото и хората, които знаеха как да го произвеждат. Тази работа беше проникнала до мозъка на костите на Джордж, но трябваше да преживее това завръщане, за да го осъзнае.

Как щеше да свикне с него Констанс? Дали би била щастлива тук, омъжена за производител на железни изделия и живееща на непознато място? Закле се да стори всичко възможно да я направи щастлива, но как тя щеше да се погоди с Лихай Стейшън, не зависеше само от него. Това го тревожеше.

Радваше се, че някаква дейност на дружеството на аболиционистите задържа Върджилия в града, така че се прибираше у дома сам и щеше да има възможност да се върне постепенно към стария живот, заедно с всичките му радости и скърби. Баща му си беше отишъл. Обзе го вина, че за известно време, завладян от познатите гледки, всъщност беше забравил за баща си. Трябваше да се извини и да му каже сбогом.

 

 

Внушителният залез осветяваше мраморния обелиск, в основите на който стоеше изсечено името Уилям Хазард. Джордж свали ръце от очите си, намести за последен път черния венец, който беше положил, и се изправи.

Изтупа праха от коленете си и в това време се приближи майка му. Придружи го на гробището, осветено от суровата, ярка светлина на зимния следобед. Но остана на няколко метра зад него, докато той мълчаливо се сбогуваше.

Тръгнаха надолу по стръмната пътека към каретата, която ги очакваше. Беше се върнал само преди няколко часа, но Мод Хазард вече кипеше от планове за сватбата.

— Наистина е трагедия, че баща ти не доживя да се запознае с Констанс — каза тя.

— Смяташ ли, че щеше да я одобри?

Мод въздъхна, дъхът й образува малко облаче.

— Най-вероятно не. Но аз ще я посрещна добре, обещавам ти.

— А Стенли ще я посрещне ли добре? — в тона му пролича скептицизъм.

— Джордж… — каза тя и се обърна към него, — вече знаеш, че някои хора ще те намразят заради стъпката, която предприемаш. Ирландците са презрян народ, макар и да не разбирам защо. Но ти очевидно имаш съвсем реална представа за това и аз ти се възхищавам. Възхищавам се на готовността ти да посрещнеш омразата, на която може би ще се натъкнеш.

— Мамо, не съм разсъждавал по този начин. Просто обичам Констанс.

— Зная, но на този свят има много нечовешка омраза. По някакъв начин любовта ще я победи. Тя ще победи и трябва да победи, за да оцелеем.

Джордж си спомни за Елкена Бент, Тилет Мейн и собствената си сестра. Можеше да повярва в „трябва“. Но в „ще“? Изпитваше големи съмнения.