Джон Джейкс
Севера и Юга (5)

4.

Малкият речен кораб „Ютау“ отведе Купър от брега на морето у дома. На борда си носеше пакети с поща и пратки основни продукти, изпращани нагоре по реката до различните плантации от търговеца, който ги обслужваше в Чарлстън.

В тихата, слънчева утрин Ашли беше гладка като стъкло. От всички реки, около които отглеждаха ориз, най-малко ценяха нея, защото океанът й влияеше много рязко. Макар тук да беше сладководна, при необикновено силни приливи или урагани понякога солта на Атлантика навлизаше навътре по течението и унищожаваше ориза. Но според бащата на Купър и другите местни плантатори рискът се компенсираше от удобството да прекарват реколтата надолу по нея до Чарлстън.

Жегата в края на юни гореше врата и ръцете на Купър, който стоеше на перилото в очакване да се покаже Мейновият пристан. Често горчиво критикуваше родния си щат и по-специално тази област. Но ги обичаше до мозъка на костите си. Обичаше най-вече познатите гледки по реката, панорамата от борове, дъбове и тук-таме палми по онези части от брега, които оставаха необработени. Сред дърветата пъстрееха цветовете на сойки и кардинали. На едно място вървящият по реката път се виеше край брега. Купър видя как трима веселяци на чудесни коне изтрополиха бясно покрай тях — надпрепускването с коне беше любим спорт в равнината.

Насекомите го хапеха и гъделичкаха. Почти надушваше идването на нездравия сезон. В голямата къща сигурно вече се приготовляваха за преместването на семейството в дома им в Съмървил. Оттам бащата на Купър ходеше редовно на кон до плантацията да я наглежда, но не оставаше в Монт Ройъл, докато времето не станеше по-хладно. За крайбрежния район на Южна Каролина, където блатните трески убиваха десетки бели всяка година, се казваше „През пролетта рай. През лятото ад. През есента болница.“

Отляво листакът отстъпи място на изкуствени насипи — високия главен бряг. Отвъд тях се простираха оризищата, отдавна отнети от блатата благодарение на тежкия труд на прадедите на Купър. Самите насипи бяха ключов елемент от дейността на сложния земеделски механизъм, какъвто представляваше една оризова плантация.

На равни интервали насипите бяха прорязани от дървени водостоци, наричани дънери. От двете си страни те имаха шлюзове. През тях водата на реката внимателно се пускаше в оризищата, където отглеждаха реколтата, или се оттичаше от тях. Отглеждаха, разбира се, ако хората на Мейн си вършеха както трябва и навреме работата. Оризът растеше, ако октомврийските бури не отровеха реката със сол.

Съществуваха най-разнообразни и безброй рискове. Много разочарования и малко пълни победи. Животът на плантатора го научаваше на здравословно уважение към природните стихии и често оставаше у Купър впечатлението, че семейство Мейн би трябвало да се занимава с някаква по-малко капризна, по-съвременна дейност.

Вик откъм кърмата го извади от унеса му. Пристанът вече се виждаше, а той не го бе забелязал. И изведнъж почувства странна тъга. „По-добре си затваряй устата за онова, което видя на север!“

Но се съмняваше, че би могъл.

Скоро крачеше нагоре по пътеката през подредената градина, с изглед към реката. Въздухът дъхтеше на теменужки и жасмин, на киселица и рози. На верандата на втория етаж на голямата къща майка му, Клариса Голт Мейн, надзираваше няколко домашни роби, заети да затварят горните стаи. Тя го зърна, изтича до перилата и му подвикна за поздрав. Купър й изпрати въздушни целувки. Много я обичаше.

Не влезе в къщата, а вместо това обиколи единия й край, поздравявайки всеки от негрите, които срещаше да се въртят около отделната сграда на кухнята. От това място можеше да се радва на чудесния изглед по протежение на дългата близо километър алея, която минаваше между огромни зелени дъбове и стигаше до малко използвания път покрай реката. Излязъл беше горещ вятър, който размърдваше сивите бради на испанския мъх по дърветата.

В началото на алеята видя две момичета. Както обикновено по-малките му сестри се биеха и едната гонеше другата. От непрокопсаника Братовчеда Чарлс нямаше и следа.

Канцелариите на Монт Ройъл заемаха друга малка сграда зад кухнята. Купър се качи по стълбите и чу гласа на Рамбо, един от най-опитните отговорници в плантацията.

— Южният квадрат покарал, господин Мейн. Квадратът при пристана също — говореше за оризищата, които си имаха имена.

Всяка година Тилет Мейн вземаше предпазни мерки, като засяваше една трета от земята през късния сезон — в началото на юни, когато вероятността да се повреди получената реколта беше най-малка. Отговорникът казваше на бащата на Купър, че семето в засетите късно площи вече е покарало изпод водата. Скоро тези оризища щяха да бъдат отточени с помощта на дънерите и щеше да започне дългият период на сухия растеж.

— Добри вести, Рамбо. Знае ли господин Джоунс?

— Той там с мен да види, господине.

— Искам двамата с господин Джоунс да уведомите всички, които трябва да знаят.

— Да, господине. Ще го направим.

Купър отвори вратата и каза здрасти на едрия посивял негър, който тъкмо си тръгваше. Всички останали членове на семейството наричаха негрите „хората на Тилет“, тъй като „хора“ беше традиционният термин, който се предполагаше, че някак смекчава или замъглява истината. На Купър му се струваше по-лесно — не много, но все пак — да бъде честен в мислите си. На ум имаше само една дума за негрите: роби.

— Бях започнал да мисля, че янките са те отвлекли — рече Тилет Мейн, скрит в облак дим от лулата, надвиснал над бюрото му. Ъгълчетата на устата му леко се присвиха. Купър предположи, че това ще е цялата обич, която щеше да прояви тази сутрин.

— Отделих един ден да посетя Ори. При него всичко е наред.

— Очаквам от него всичко да е наред. Повече ме интересува какво установи.

Купър се отпусна в един люлеещ се стол до отрупаното с тефтери бюро на баща си. Тилет водеше сам счетоводството си и проверяваше всяка фактура, свързана с дейността на Монт Ройъл. Подобно на други плантатори от равнината обичаше да говори за имотите си като за баронство, но принадлежеше към бароните, които лично следяха къде отива всяка притежавана от тях монета.

— Установих, че предположенията ми са били верни — отвърна Купър. — Има научно основание водещите греди и маховиците да се чупят толкова често. Ако не се окисли достатъчно въглерод в чугуна, както и някои други елементи, желязото не е достатъчно яко за машинни части, подложени на голямо натоварване. Сега трябва да убедя онзи тъпак в Кълъмбия. Ако не успея, може би ще поръчам части от някоя леярна в Мериланд или дори Пенсил…

— Предпочитам да си вършим работата в щата — прекъсна го Тилет. — По-лесно се оказва натиск върху приятели, отколкото върху чужденци.

— Добре — въздъхна Купър. Току-що беше получил още една бащина заповед. Всяка седмица получаваше десетки такива. Раздразнението обаче го подтикна да добави: — Но аз се сприятелих с разни хора в Пенсилвания. — Тилет не обърна внимание на подмятането.

Главата на семейство Мейн караше четирийсет и осмата си година. Венецът от коса около голото му теме вече беше съвършено побелял. Купър бе наследил високия ръст на баща си и тъмните му очи. И все пак имаше определена разлика между очите на бащата и по-големия син. Тези на Купър бяха кротки, замислени, понякога изпълнени с горчив хумор. Погледът на Тилет рядко ставаше мек или весел. Той гледаше по-скоро прямо, без да мига, а понякога свирепо.

Отговорността за поведението и благоденствието на десетки бели и черни човешки същества отдавна го бе принудила да изостави присъщата си свенливост. Даваше заповеди като да бе роден за това, което, по силата на семейното му име^[1], си беше точно така. Обобщавайки неговия характер, трябва да кажем, че обичаше жена си, децата си, земята си, черквата си, негрите си, щата си и не се срамуваше от това.

Половината от децата, които бе създал, не доживяха до четиригодишна възраст. Майката на Купър казваше, че тази била причината да се усмихва рядко. Но големият му син подозираше, че има и други. Положението и произходът на Тилет естествено го предразполагаха към донякъде оправдана арогантност. В същото време беше жертва на растящо чувство за малоценност, което не успяваше да контролира или превъзмогне. Заболяване, което по онова време Купър наблюдаваше у редица южняци. Пътуването му потвърди отново, че това състояние съвсем не беше без основание.

Тилет се вгледа в сина си.

— Сякаш не си много радостен, че си се върнал.

— О, радвам се — отговори Купър, казвайки истината. — Но не съм ходил на север след последната си година в Йейл. Онова, което видях, доста ме потисна.

— А какво точно видя? — Тилет се наостри. Купър знаеше, че трябва да отстъпи, но не пожела да го направи.

— Фабрики, татко. Огромни, мръсни фабрики, бръмчащи, трещящи и замърсяващи небето като пещите на Велзевул. Северът се развива с ужасяваща скорост. Машините започват да работят вместо хората. А колкото до хората — не бях виждал толкова много накуп. В сравнение с тях тук е пустош.

Тилет запали отново лулата си и пуфка с нея известно време.

— Смяташ ли, че количеството е по-важно от качеството?

— Не, татко, но…

— Не желаем да ни притесняват тълпи чуждестранни нищожества.

Ето я отново същата глупава, заинатена гордост. Купър отсече:

— А какъв е бил Чарлс Мейн, ако не чуждестранно нищожество?

— Бил е херцог, благородник и един от първите заселници — хугеноти.

— Всичко това е прекрасно, татко. Но преклонението пред миналото няма да изгради фабрики, нито ще помогне на стопанството на Юга. Нашата епоха е епоха на машините, а ние не искаме да го признаем. Придържаме се към земеделието и миналото си, а през това време все повече и повече изоставаме. Някога Югът на практика управляваше тази страна. Но вече не е така. Всяка година губим респект и влияние на национално равнище. И основателно. Не сме в тон с времето. — Въздържа се да цитира познатото доказателство, робовладелството, с което благоденствието на Юга беше оковано в не по-малко здрави вериги, отколкото робите към собствениците си. Но не беше необходимо да стигне дотам, за да вбеси Тилет.

По-възрастният мъж тропна по масата.

— Дръж си езика. Южняците не говорят против родината си. Или поне лоялните южняци не го правят. Има достатъчно янки за тази работа.

Синът беше притиснат между собствените си убеждения и вечната си неспособност да промени мисленето на Тилет. Бяха спорили по този начин и преди, но никога така разгорещено. Купър се чу да крещи:

— Ако не беше такъв ужасен инат, подобно на всички останали „барони“ от тази тънеща в невежество…

Писък отвън сложи временно край на кавгата. Баща и син хукнаха към вратата.

Писъкът издаде едното от двете момичета, които Купър зърна на път към канцеларията. Аштън Мейн и сестра й Брет свършиха с уроците си по четене и смятане половин час преди корабчето да пристане. Учителят им, германец от Чарлстън, на име хер Нагел, се бе оттеглил да подремне в късната утрин, доволен от готовността на по-малкото момиче да учи, но раздразнен от нахалството на по-голямото, както и от досадата, с която то гледаше на всяко нещо, свързано с мислене.

И двете момичета видимо принадлежаха към семейство Мейн, но бяха много различни. Посетителите забелязваха само едната — Аштън, която наближаваше осем години и вече личеше, че е красива. Косата й беше много по-тъмна от типичната за семейството. В зависимост от осветлението можеше да изглежда и черна. По цвят, а понякога и по свирепост очите й приличаха съвсем на бащините й.

Две години по-малка, Брет далеч не беше грозна, но нямаше идеални черти като тези на сестра й. Даваше признаци, че ще израсте тънка и доста висока, подобно на Тилет и братята си; двете с Аштън вече бяха еднакви на ръст. Тази наследственост щеше да се превърне в пречка, когато се стигнеше до привличането на ухажори, както често сочеше Аштън.

След уроците момичетата тръгнаха на разходка покрай реката. На един клон в храсталака отвъд последния квадрат, където зелените филизи на засятия през март ориз растяха здрави и високи, Брет откри празно гнездо, а вътре в него малко, бледо яйце.

— Аштън, ела да видиш — извика тя.

Аштън се приближи с надута походка, в която имаше и доза перчене. Макар и малка, ясно съзнаваше своите физически преимущества пред сестра си. Чувството й за превъзходство пролича, докато гледаше яйцето.

— Мисля, че е оставено от сива чапла — рече Брет и огледа реката със сериозни очи. — Обзалагам се, че тя скоро ще се върне в гнездото си.

Аштън забеляза изражението на сестра си и за момент по розовата й уста пробяга лека усмивка.

— Е, добре, ще остане разочарована — заяви тя, бързо се наведе и грабна яйцето от гнездото. Сетне побягна.

Брет я подгони по брега.

— Върни го на мястото му. Нямаш право да отнемаш детето от майката.

— О, да, имам — викна Аштън, отмятайки коса. И с това приключи.

Брет познаваше сестра си, или поне така смяташе. Положението изискваше отчаяни действия, но осъществени с хитрост. Престори се на примирена. Скоро Аштън престана да внимава, тръгна бавно и заразглежда плячката във вдигнатата си длан. Брет дотича зад нея и грабна яйцето.

Аштън я погна около голямата къща до алеята, мястото, където ги зърна Купър, отивайки към канцеларията. Преследването продължи няколко минути. Най-накрая, когато и двете момичета се задъхаха, Аштън изглеждаше обхваната от разкаяние.

— Извинявай, Брет. Ти си права, а аз съм глупачка. Трябва да го върнем на мястото му. Дай ми да го видя само още веднъж, а сетне ще го сложим.

Милата искреност в гласа й заблуди по-малкото момиче. То подаде яйцето на сестра си. Усмивката на Аштън се промени.

— Ако не е мое, няма да е и твое — рече тя, сви юмрук и смачка яйцето.

Брет се хвърли върху нея и бидейки жилава и пъргава, а и малко мъжкарана, лесно я повали на земята. Оскуба й косата и започна да я налага, докато Аштън не изпищя. Писъкът накара таткото и Купър да излязат от канцеларията. Таткото ги разтърва и получи от двете диаметрално противоположни описания на случилото се, сетне ги сложи на коляното си и ги нашляпа — всичко това стана преди майка им, привлечена от шума, да изтича от къщата.

Брет ревна в знак на протест против несправедливостта. Аштън ревна още по-силно. Но докато отмяташе глава, гримасничеше и пищеше, очите й блестяха. На пръв поглед това се дължеше на сълзите, но видеше ли я човек отблизо, щеше да разбере, че се забавлява. Клариса, Тилет и Купър не го забелязаха.

Но Брет го забеляза.

* * *

Горе-долу по същото време, на приблизително един километър от голямата къща, в отделна малка общност на плантацията, беше в ход друг бой. Черно и бяло момче се търкаляха едно през друго по средата на прашната улица, борейки се кой да вземе една бамбукова въдица.

Улицата минаваше между два реда варосани робски колиби. Също тук, грижливо отделени от резиденцията на господаря, се намираха болницата и малката църквица, а в края на улицата една петстайна къща, издигната на високи колони от таби^[2], господстваше над останалите. Тя принадлежеше на господин Салем Джоунс, надзирателя на Монт Ройъл, роден в Нова Англия, склонен към педантизъм по отношение на дисциплината. Джоунс беше отгледан от овдовялата си майка на юг и преди около единайсет години дойде в Монт Ройъл с отлични отзиви от друга плантация. Тилет продължаваше да го смята за янки и, следователно, за вечен аутсайдер. Добрите постижения на Джоунс в полза на семейство Мейн допринесоха Тилет да преодолее недоверието си, но нищо не беше в състояние да го разсее напълно.

Двете момчета се бореха, а наоколо спокойно ги наблюдаваха малки чернокожи момчета и старци в твърде напреднала възраст вече, за да работят. Трудно би могло да се определи кое от двете беше по-свадливо или по-мръсно. Бялото момче — на седем години, обгоряло от слънцето и силно — беше Чарлс Мейн. Братовчеда Чарлс, както го наричаше Клариса, за да го различава от членовете на собственото си семейство.

Чарлс беше необикновено красиво дете. Но външният му вид представляваше едва ли не единственото наследено качество. Беше син на брата на Тилет, некадърен адвокат на име Хюгър Мейн. Заедно с жена си Хюгър загина на един плаващ за Ню Йорк параход, който се бе напълнил с вода и потънал край нос Хатерас през 1841. Чарлс гостуваше при чичо си и леля си, докато родителите му бяха във ваканция. Единствено дете, той остана при роднините си след погребението, на което заровиха два празни ковчега.

Чарлс водеше безгрижен, макар и самотен живот. С присъщата на децата интуиция той подозираше, че чичо му Тилет не е имал високо мнение за баща му, следователно нямаше високо мнение и за него. Чарлс превърна това отхвърляне в преимущество. Лелята и чичото му позволяваха да прави каквото си ще, без да се опитват да го подлагат на изтезанието да учи с онзи немски учител. Ловеше много риба и бродеше из горите и блатата около плантацията. Приятели му бяха черни момчета, като например Къфи, с когото се бореше за собственост върху въдицата.

Разговор на висок глас в една от негърските колиби привлече вниманието на момчетата и на някои от негрите. От нея излезе с широки крачки позната, обута в ботуши фигура. Нисък, плешив и шкембест, с едно от най-херувимските лица, което човек би могъл да си представи, Салем Джоунс намираше за необходимо да подчертава авторитета си, като носи бич в ръка и дебела тояга от жилаво дърво на пояса.

Момчетата спряха да се бият. Докато ставаше това, Чарлс случайно счупи въдицата. Както обикновено ризата му висеше навън, а бузите и брадичката му бяха целите в прах. Когато предишната седмица се биха с братовчеда на Къфи, Джеймс, това коства на Чарлс един преден горен зъб. Смяташе, че празното място му придава нахакан вид.

— Джоунс се е опитвал да се вреди при Семиреймис — прошепна Къфи. — Опитва се, откак преди шест месеца умря жена му.

— Опитва се много преди това, макар и не така, че всички да забележат — довери му Чарлс. — Така поне каза чичо Тилет.

Салем Джоунс мина по улицата и изчезна в задната част на къщата си. Чарлс се доближи незабелязано до колибата, заемана от Семиреймис и семейството й. Момичето се очертаваше смътно през отворената врата. Не я виждаше добре, но можеше съвсем ясно да си я представи. Семиреймис имаше черна като сатен кожа, великолепни, безукорни черти и пищна фигура. Всички момчета в плантацията бяха единодушни, че е нещо изключително.

Разгневен, Джоунс оседла коня си и препусна към оризищата. Къфи предрече:

— Тази вечер Прайъм ще пати. Когато тя не му дава каквото иска от нея, старият Джоунс си го изкарва на брата.

Чарлс погледна къде се намира слънцето.

— Щях да ходя у дома за обяд, но ще взема да се помотая наоколо, докато Прайъм свърши възложената му работа. — Семейството и без това нямаше да обърне внимание на отсъствието му.

Скоро започна да гадае какво би могло да се случи. Прайъм, братът на Семиреймис, беше як негър с характер. Три поколения след отвличането на прадедите му от Ангола той все още копнееше по свободата, от която беше лишен.

Чарлс разбираше Прайъмовото негодувание. Не можеше да проумее една система, която дава на някои хора свобода, защото били бели, а я забранява на други, защото не били бели. Смяташе я за несправедлива, дори варварска, макар да я приемаше както за непоклатима, така и за всеобща.

На няколко пъти беше обсъждал с Къфи аспекти на робовладелската система. Така например и двамата забелязаха, че Семиреймис ни най-малко не възразява на класическото име, дадено й при раждането, или, както го нарече Къфи, нейното луксозно име. Не го приемаше като коварна подигравка с положението й. Прайъм, от друга страна, схващаше добре подигравката и не криеше, че мрази името си.

— Прайъм казва, че няма да е вечно човек на гу’син Тилет — довери веднъж Къфи на приятеля си. — Казва го много пъти.

Чарлс знаеше какво означава това. Прайъм щеше да избяга. Но къде впрочем? Нали робовладелската система беше в сила навсякъде? Къфи не смяташе така, но не можеше да представи доказателства.

Чарлс се мота из робското селище, докато мина следобедът. Подремна час в хладната тъмна черква и когато полските работници започнаха да се стичат, метнали мотики на рамо, седеше и дялкаше на верандата на една от къщичките.

Джоунс се беше върнал преди час. Сега се появи на входа, с петна от пот по ризата, а бичът и тоягата заемаха видно място.

— Хей ти, Прайъм — подвикна той със сърдечна усмивка. Робът, с една глава по-висок и с петнайсет години по-млад от управителя, излезе от колона бавно прибиращи се негри. В тона, с който отговори, почти не пролича уважение.

— Да, гу’син Джоунс?

— Отговорникът казва, че напоследък не си работел достатъчно. Казва също, че много си се оплаквал. Да ти давам ли по норма и половина на ден?

Прайъм поклати глава и възрази.

— Прекопавам всичко, което ми се дава. Но не съм длъжен това да ми харесва, нали? — Хвърли поглед към останалите роби; в очите му се четеше негодуване, дори и заплаха. — Отговорникът не ми е казвал, че не е доволен от мен.

Джоунс слезе високомерно по стълбите, но само донякъде, защото ако отидеше по-долу, темето му щеше да застане на равнището на очите на Прайъм.

— Наистина ли смяташ, че ще ти каже? Прекалено си глупав, за да го разбереш. Бива те единствено за онова, което вършиш. Работа за негри. Работа за животни.

Надзирателят мушна Прайъм с тоягата в корема, опитвайки се да го предизвика.

— Ще ти отворя малко повече работа за около седмица. По половин допълнителна норма на ден.

Някои от негрите, които наблюдаваха какво става, издадоха сподавени възклицания. Нормата, т.е. обемът на работата, която се възлагаше на един роб, беше установена, освен в най-жестоките плантации. Един работоспособен мъж можеше да я изпълни преди залез-слънце, а след това да му остане време да обработва собствената си градина или да си върши личната работа.

Прайъм стисна зъби. Беше достатъчно благоразумен да не отвърне дръзко на надзирателя. Но Джоунс оставаше решен да го предизвика. Чарлс ненавиждаше надутия дребен янки с голия череп и цвилещ гърлен глас.

— Нямаш какво да кажеш, а, негре? — Този път мушна Прайъм по-силно. — Бих могъл да направя и повече от това, да ти увелича работата. Мога да ти дам каквото заслужаваш заради нахалните ти погледи — рече той и размаха бича пред Прайъм. — Малко ей такова.

Едностранната кавга накара Чарлс да излети като гюлле от стъпалото:

— Господин Джоунс, вие имате бич, имате си и тояга, докато Прайъм няма нищо. Защо не постъпвате справедливо с него? Дайте му едното от двете, а сетне търсете сбиване.

Мълчание.

Изплашените роби стояха, без да мърдат. Откъм реката долетя дрезгавият рев на алигатор. Дори и в очите на Прайъм изчезна убийственият израз, който Джоунс беше събудил.

— Значи вземаш страната на тоя негър, така ли?

— Просто искам да се отнасяте справедливо с него. Всички казват, че работи добре. Чичо ми го казва.

— Той е негър. Трябва да работи добре. Ако ще и да се съсипва. А ти трябва да си стоиш в голямата къща, където ти е мястото. Ако продължаваш да се бъркаш в тази част на плантацията, ще започна да се питам защо. Дали нещо не те привлича насам? Дали нещо не те зове, някакво влечение на кръвта, а? Малко негърска кръв може би, а?

Чарлс се вбеси не толкова от обидата, колкото от подигравката. Наведе глава и я заби в корема на Салем Джоунс. Сетне му удари два юмрука и хукна като бесен.

Кри се долу край реката до здрач. Най-накрая реши, че не може да стои повече настрана от голямата къща. Докато вървеше бавно през градината, вниманието му привлече съскане откъм един храст.

В гаснещата светлина лицето на Къфи блестеше. Ухилен, той съобщи, че диверсията се е оказала успешна. Джоунс така побеснял след нападението на Чарлс, че загубил желание да тормози Прайъм.

Гладен и уморен, Чарлс бавно се приближи към къщата. Победата му някак си беше изгубила ореола си. Започна да му прилича направо на катастрофа, когато намери чичо си Тилет да го чака навъсен.

— Преди час тук беше Джоунс. Ела в библиотеката. Искам да чуя какво имаш да кажеш за свое оправдание.

Чарлс се подчини и последва чичо си. Момчето винаги беше обичало онова, което виждаше и чуваше в голямата къща по това време на денонощието. Сребърните чайници и купи, палисандровите и ореховите мебели отразяваха светлината на свещите и лампите. Кристалните висулки на полилеите се полюшваха от лекия ветрец откъм реката и звънтяха. Домашните прислужници шепнеха, а понякога се смееха, докато довършваха работата си. Тази вечер не видя, нито чу каквото и да е от тези неща.

Чарлс винаги беше обичал библиотеката на Тилет, с нейната тежка, мъжка мебелировка и изключително реалистично пресъздадения стенопис с древноримски развалини, който заемаше част от стената над камината. Рафтовете бяха пълни със стотици елегантно подвързани книги на английски, латински и гръцки. Чарлс не се интересуваше от тях, макар и да се възхищаваше от чичо си, че е способен да ги прочете. Тази вечер библиотеката му се стори враждебна и отблъскваща.

Тилет поиска от Чарлс да обясни поведението си. Запъвайки се, момчето заяви, че тъй като Джоунс е имал бич и тояга, а Прайъм — никакво оръжие, не се е поколебал чия страна да вземе.

Тилет поклати глава и посегна към лулата си.

— Не ти е работа да вземаш страна в такива спорове. Знаеш, че Прайъм е един от моите хора. Той няма същите права и привилегии като белите хора.

— Но не трябва ли да има? Трябва ли да понася, ако някой го оскърбява, да го понася?

Тилет запали лулата си с бързи, резки движения. Гласът му стана по-тих — знак, че е ядосан.

— Много си малък, Чарлс. Лесно можеш да се дезориентираш… да станеш жертва на заблуди — поправи се той, когато дългата дума предизвика израз на неразбиране. — Аз се грижа за моите хора. Те го знаят. А господин Джоунс, макар и добър управител, е в някои отношения пълен глупак. Не е необходимо да се перчи с бич и тояга. В Монт Ройъл нямаме трудни негри… Всъщност не е точно така. Прайъм и още един-двама проявяват признаци на бунтовен темперамент. Но не непрекъснато и не в непростима степен. Правя, каквото мога, да поддържам добра атмосфера тук. Хората ми са щастливи.

Прекъсна речта си в очакване на одобрение от момчето. Чарлс попита:

— Как могат да бъдат доволни, когато не могат да ходят, където си щат и да правят каквото щат?

На пръв поглед въпросът беше повече от естествен, но Тилет се разяри.

— Не задавай въпроси за неща, които не разбираш. Системата носи полза на хората. Ако не бяха тук, щяха да живеят като диваци. Негрите са най-доволни, когато животът им е организиран от други. Колкото до теб, млади човече…

Погледът на Тилет се отмести към вратата, която не затвори докрай, когато влязоха. Пред нея стоеше някой и подслушваше. Тилет не задържа вниманието си върху това. Той размаха дръжката на лулата си срещу момчето.

— Ако продължава да създаваш неприятности на господин Джоунс, ще те сложа на коляното си и ще ти съдера кожата. Така ми се ще да се държиш както трябва и да имаш поведението на млад джентълмен, макар и да съзнавам, че това желание е вероятно неосъществимо. Сега се махни оттук.

Чарлз се обърна и хукна. Не искаше чичо му да види сълзите, които най-неочаквано напълниха очите му. Отвори рязко вратата и ахна, когато видя изникналата пред него фигура.

Беше само леля Клариса. Тя протегна ръка да го утеши.

— Чарлс…

Чичо му го смяташе недостоен. Без съмнение и тя също. Избегна ръката й и хукна навън, в тъмнината.

 

 

По-късно същата вечер на втория етаж, в голямата спалня откъм реката Тилет помогна на Клариса да развърже връзките на корсета си. Тя въздъхна дълбоко, заобиколи няколко неприбрани сандъка и пътни чанти и влезе зад един параван, за да довърши приготовленията си за лягане.

Тилет се навря в ленените гащи, които в топлото време слагаше за спане. Не бяха модни, но в замяна на това бяха удобни. В стаята продължаваше да е тихо. Тишината го разтревожи. Погледна към паравана.

— Хайде, казвай, Клариса. Искам да спя спокойно.

Тя се появи в нощница, като решеше с четка разпуснатата си сива коса. Клариса Мейн беше дребна жена с нежни, аристократични черти; те някак компенсираха здравия селски вид, който й придаваха пълното лице и дебелите ръце. Много хора смятаха, че синовете й не приличат на нея, освен в едно отношение — носовете им бяха точно копие на нейния. Прадедите на Клариса, хугеноти на име Гол, бяха пристигнали в Каролина две години преди Шарл дьо Мен — факт, с който слагаше на място съпруга си, когато започнеше да се държи прекалено надменно.

— Вече се извиних, че подслушвах — рече тя. — Как ще възпитаваш Братовчеда Чарлс си е твоя работа. Той е братов ти син.

— Не можеш толкова лесно да свалиш отговорността от себе си — отвърна Тилет с груб сарказъм. — Особено след като зная, че имаш определени идеи.

— Ще се вслушаш ли, ако ти ги изложа? — въпросът беше поставен сериозно, но без упрек. Помежду им рядко възникваха спорове, но в замяна на това водеха безброй разговори, както те ги наричаха. — Според мен, ти вече си отписал момчето като непрокопсаник и неудачник.

Тилет отвърна с поговорка:

— Какъвто бащата, такъв и синът.

— Понякога да. А понякога не…

— Той има опасни представи. Чу ли някои от въпросите, които ми зададе?

— Тилет, скъпи, Братовчеда Чарлс не е единственият, който изпитва съмнение по отношение на системата, при която това семейство е живяло в продължение на шест поколения.

— Живяло и благоденствало — поправи я той, сядайки тежко на ръба на леглото с балдахин. — Както и семейство Гол.

— Не го отричам.

— Дори и собственият ми син таи същия вид налудничави идеи.

Обвинението, което се долавяше в гласа му, предизвика гнева й.

— Ако това е началото на познатата лекция за книжния начин на мислене на Купър и моята отговорност за това, не желая да я чуя. Искам да ти напомня, че Купър отиде в Йейл — твоя колеж — по твое настояване. Е, да, аз също споделям някои от неговите съмнения дали е разумно да се държат десетки хиляди хора в робство.

Той махна с ръка.

— Това се дължи на твоя страх от бунт. Тук няма да стане нищо такова. Тази енория не е Хаити. В Монт Ройъл нямаме хора като Веси.

Имаше предвид един свободен мулат от Чарлстън на име Денмарк Веси, организатор на негърско въстание през 1822. Това въстание въобще не беше избухнало, беше открито и смазано преди обявяването му. Но споменът за него влияеше върху поведението и присъстваше в сънищата на повечето жители на Южна Каролина.

Снизходителният тон на Тилет вбеси жена му.

— Точно така, страхувам се от това, че черните са повече. Но има и още нещо, а то е, ако щеш вярвай, плод на съвестта ми.

Той скочи. По страните му избиха червени петна, но се въздържа да отговори гневно и бързо овладя избухването си. Обичаше Клариса, ето защо тя беше единствената личност във Вселената, способна да спори с него… и да печели.

С по-мек тон рече:

— Отклонихме се от първоначалната тема.

— Прав си. — С кимване и усмивка тя даде знак, че е готова да прекрати кавгата. — Искам само да кажа, че би могъл да направиш и нещо повече от това да не одобряваш момчето. В него има много енергия. Дали не би могъл да се опиташ да я канализираш в положителна насока?

— Как?

Леко свиване на рамене, въздишка.

— Не зная. Точно по този въпрос съм винаги безпомощна.

Когато угасиха лампата и се завиха с памучния чаршаф, за да се предпазят от нощния хлад, той се намести към нея и отпусна ръка на бедрото й, както правеше всяка вечер. Нещо им пречеше да прекъснат разговора, може би защото дълбоко в себе си Тилет разбираше, че е права по отношение на Братовчеда Чарлс. Подобно на Клариса той често си блъскаше главата да намери решение на проблема и все не успяваше. Както можеше да се очаква, пак се скри зад враждебност.

— Е, нямам време за трудната задача да вкарвам в пътя онзи малък негодник. Трудна ли казах? По-точната дума е „невъзможна“. Като всички останали разумни хора от околността съм убеден, че Чарлс няма да свърши добре.

— Ако всички мислят по този начин — промърмори тъжно Клариса, — така и ще стане.