Джон Джейкс
Севера и Юга (68)

67.

Безредицата навън нарасна. Джордж посочи прозореца, тонът му беше смесица от ужас и гняв.

— Ти ли си виновна за всичко това, Върджилия?

Усмивката й беше достатъчен отговор.

— По дяволите, как са се добрали дотук?

Камък строши един от прозорците. Тежките завеси не позволиха на стъклата да се разпилеят наоколо, само шумно издрънчаха на пода под свилените ресни. Ори дочу, че някой изкрещя думата „предател“. Докосна с ръка устата си. Върджилия погледна Ори.

— Още щом го видях да прекрачва входната врата, изпратих един от прислугата до хотела.

— Защо, за Бога?

Ори би могъл да отговори на въпроса на Джордж. Едва потискаше отвращението, предизвикано от външния вид на Върджилия. Тя беше само с няколко години по-възрастна от него, но изглеждаше двайсет години по-стара. Щампованата й рокля, избеляла от твърде много пране, беше доста впита — беше напълняла поне с десетина килограма. Но теглото беше само част от продължителната разруха. Лицето й беше бледо, очите — хлътнали. Кичури мазна коса се спускаха по раменете й и когато се обърна, за да отговори на брат си, Ори видя мръсотия по врата й.

— Защото той е предател — прошепна тя, — южняк и предател. Той уби Грейди.

— Той няма нищо общо със смъртта на Грейди. Ти…

— Уби го — повтори тя и очите й отново се спряха на Ори. Тези очи пламтяха с толкова концентрирана омраза, че сякаш излъчваха осезаема мощ. — Ти го направи, ти и такива като теб.

Джордж кресна:

— Федералните отряди убиха Грейди!

Но тя не беше подвластна на здравия разум. И точно тогава Ори усети онова, което беше донесла със себе си в стаята. То беше нещо повече от миризмата на стари дрехи и нечисто тяло. Беше зловонието на смъртта.

— Аз извиках тези хора — каза му тя. — Надявам се да те убият.

Като животно в клетка, внезапно видяло изход, тя се втурна към завесата, закриваща счупения прозорец.

— Той е тук! — изкрещя към тълпата. Джордж се втурна след нея, сграбчи я за ръката и я дръпна назад. Тя падна и си удари коленете и ръцете. Внезапно започна да ридае — страховит, безпаметен вик на болка. Неприбраната й коса висеше като завеса от двете страни на наведената й глава и милостиво закриваше безумния израз на лицето й.

Джордж погледна завесите, които Върджилия бе дръпнала, и каза, като почти шепнеше:

— Към единайсет часа оттук тръгва товарен влак на изток. Мисля, че заради собствената ти безопасност…

— Съгласен съм — прекъсна го Ори. — Сега тръгвам. Не искам да застрашавам семейството ти. Ще се измъкна отзад.

— Не, по дяволите! Там сигурно имат съгледвач. Остави на мен!

Джордж се отправи към коридора. Върджилия се опита да се изправи. Джордж се обърна и я изгледа.

— Върджилия…

Беше твърде сломен, за да продължи. Но не се нуждаеше от думи. Очите и зачервеното лице издаваха чувствата му. Тя му обърна гръб и той продължи към антрето.

Там Констанс, двете деца и няколко слуги тревожно наблюдаваха входната врата. Светлини блещукаха през полукръглото прозорче над нея. Хората отвън носеха факли. Ори видя дръжката на вратата да се раздвижва, но някой отвътре предвидливо беше пуснал резето, когато тълпата беше пристигнала.

— Кои са тези хора? — Попита Констанс съпруга си. — Какво правят тук?

— Искат Ори. Това е работа на Върджилия. Заведи децата горе.

— Върджилия? О, мили боже! Джордж…

— Отведи ги горе! Останалите да напуснат антрето! — Обърна се към Ори: — Почакай за малко тук. — Слугите се пръснаха, Констанс отпрати децата, а Джордж влезе в дрешника под стълбището.

Появи се отново, навличайки палтото си. Ори забеляза на ревера му патриотичната розетка, по-малка и по-хубава от неговата. Джордж беше преметнал на ръката си колан с револвер. Измъкна от кобура револвер Колт, модел 1847.

Сложи колана на един стол и бързо прегледа оръжието.

— Държа го зареден в този шкаф, да ми е под ръка след няколко неочаквани посещения от работници, които съм уволнил, и други подобни…

Врътна барабана на револвера и се обърна към вратата. Един камък разби кръглото прозорче над нея и стъклата се разхвърчаха наоколо.

— Мръсни кучи синове! Следвай ме! — изръмжа Джордж.

Късите му набити крака го отведоха до вратата и той я отключи без колебание. Ори беше точно зад него — изплашен, но и странно доволен. Годините се бяха стопили и те пак се сражаваха — както винаги Джордж беше начело.

Джордж блъсна вратата и я отвори с пресметната решителност, както се стори на Ори. Това нямаше никакъв ефект върху тълпата, която се втурна нагоре по стълбите с крясъци и проклятия. Ори преброи дванайсет или петнайсет мъже, въоръжени с камъни и тояги.

— Ето го проклетия южняк — изкрещя някой, докато Ори се промъкваше след Джордж на покритата тераса. — Ето го предателя!

Друг размаха пушеща факла.

— Искаме го!

Джордж се беше изпъчил, изглеждаше силен и решен да се бие. Вдигна колта и го размаха. Обърна дулото към челото на човека, който крещеше, и докосна спусъка.

— Вземете го! Аз ви гарантирам, че ако се опитате, ти и неколцина още няма да бъдете живи!

Ори мина от лявата страна на приятеля си, само на крачка от хората, струпани на стъпалата. Стори му се, че разпозна част от безделниците от хотела.

— Да го атакуваме! — изкрещя някой.

Джордж насочи колта към него.

— Хайде, стар военен закон е — който дава заповедите, той да е начело!

— По дяволите, Хазард — възкликна друг, — той е южняк. Всичко, което искаме, е да му покажем какво мислим за отцепниците — предатели.

— Този джентълмен не е предател. Ние завършихме заедно в Уест Пойнт, после стигнахме чак до Мексико Сити с генерал Скот. Моят приятел се сражава за тази страна така, както се сражавах аз и този празен ръкав показва какво е получил в отплата. Познавам повечето от вас. Не искам ръката ми да причини смъртта на никого. Но ако искате да сторите нещо на този човек, когото уважавам, ще трябва най-напред да се срещнете с мен.

Шумът стихна. Ори видя погледите да се отместват от оръжието. Някои от тълпата пресмятаха как биха могли да ги нападнат отстрани и да ги надвият. Двама мъже се запромъкваха зад тълпата, но Джордж бързо ги взе на мушка.

— Който мръдне, ще падне пръв!

Двамата мъже спряха. Изтече секунда, две, три…

— Можем да ги заловим! — изръмжа някой. Никой не го подкрепи.

Сърцето на Ори биеше силно. „Можех да си тръгна по друг път…“

— По дяволите — каза някой, — не си струва да те убият заради такова нещо.

— Това вече е проява на разум — каза Джордж с все още заплашителен тон. — Ако и останалите мислят така, можете да си вървите. Махайте се от терасата и побързайте да напуснете този хълм и имота ми. — Той спря за малко и внезапно им извика с онзи гръмък глас, усвоен в Академията: — Тръгвайте!

Те се подчиниха на командата и на страха от колта. По един или по двама бавно се заразпръскваха, псувайки.

Мина минута, после още една. Ори и Джордж стояха нащрек на верандата, в случай че настроението на тълпата внезапно се промени. После Джордж свали револвера и се облегна на една колона.

— Край — каза с облекчение. — Но опасността още не е отминала. Вземи си багажа, а аз ще изпратя някого за двуколката. Колкото по-бързо те качим на влака, толкова по-добре.

Ори не каза нищо.

 

 

Един от слугите караше двуколката, а друг беше възседнал коня отпред. И двамата, а също и Джордж имаха оръжие. Джордж вече беше разпитал за слугата, който беше отнесъл съобщението на Върджилия до тълпата. Щеше да го изхвърли.

Джордж и Ори бяха все още възбудени от сблъсъка. Джордж седеше мълчалив и замислен в спускащата се по хълма двуколка. Най-сетне Ори не издържа и попита:

— За какво мислиш?

— Гадни времена. Можехме да предотвратим всичко това, ако бяхме отговорили с най-доброто от себе си. Но вместо това май отговорихме с най-лошото. Питам се дали сме способни на нещо друго.

Отново се умълчаха. Ори се опитваше да разведри обстановката, разказвайки на приятеля си онова, което не бе имал възможност да му каже досега — че Мадлин бе най-сетне с него и щеше да остане. Възнамеряваха в едно по-безоблачно бъдеще да се консултират с адвокат и да видят дали тя ще може да получи развод.

— Това е хубаво, чудесно — измърмори Джордж, докато двуколката минаваше покрай няколко самотни къщи. Погледът му несъзнателно блуждаеше по пустите тъмни веранди, жълтите осветени прозорци, после се плъзгаше по улицата. Внезапно рязко се наведе напред. Пред тях се виждаха силуетите на четирима мъже, очертани на светлините от хотела и гарата — бяха застанали на улицата, препречвайки пътя на двуколката.

— Ей, вие двамата, бъдете нащрек! — викна Джордж на хората си.

 

 

Върджилия задъхано тичаше по пътеката, която се изкачваше по хълма зад Белведере. Не посмя да избяга към града; Джордж беше заминал натам.

Къпини закачаха дрехата й и деряха ръцете й, обгърнали голяма пътна чанта. Беше силна жена, но въпреки това едва носеше чантата, която се блъскаше в крака й и издаваше някакво дрънчене.

Някога идваше в този дом твърде често. Но чак сега ги разбра. Никога повече кракът й нямаше да стъпи в Лихай Стейшън.

А и защо ли? Тя мразеше цялата фамилия. Надутия Джордж и самодоволния Стенли, техните съпруги и скъпоценните им белолики дечица. Те не разбираха нищо от борбата, обхванала света. Преструваха се на съпричастни, но всъщност нямаха никаква представа за изпитанията и жестокостите й. Бяха само едни изнежени лицемери, повечето от тях поне.

Бързото й шумно дишане приличаше на хлипане. Внезапно се препъна и падна. Но чантата не се отделяше от ръката й.

Изправи се и забърза отново. Никой не я гонеше, но тя се бе втурнала, сякаш някой бе по петите й. Когато Джордж я беше погледнал — твърде развълнуван, за да говори, — тя беше разбрала, че трябва да бяга.

Раменете и горната част на ръцете вече я боляха ужасно. Беше натъпкала твърде много неща в чантата, преди да напусне къщата: свещници, сребърни прибори, дрехи от гардероба на Констанс и няколко от най-ценните й бижута — неща, които Върджилия можеше бързо да продаде и да вземе пари, с които да живее.

Не смяташе, че е кражба, а само отплата за това, което по право си бе нейно. Джордж и Стенли винаги я бяха подценявали, защото беше жена. Презрението им беше нараснало, когато си взе чернокож любовник. Един ден, закле се тя, докато се изкачваше задъхано по хълма, щеше да им плати. Щеше да им плати!

 

 

Двуколката наближаваше очакващите я мъже. Те останаха по средата на улицата. Джордж хвана ръката на кочияша.

— Не спирай и не ги заобикаляй, подай ми револвера си.

Кочияшът му даде колта си. Половин минута се чуваше само тропот на копита и скърцане на задната ос. Джордж пое дълбоко въздух и вдигна двата револвера, за да могат да ги видят.

Когато главите на конете стигнаха на по-малко от метър от мълчаливите мъже, те отстъпиха.

На мъжделивата светлина Ори разпозна двама от тълпата пред Белведере. Единият от тях плю на улицата, гледайки го право в лицето. Но ядът на Ори беше минал и бе твърде изтощен, за да реагира. Двуколката продължи.

— Успяхме! — възкликна Джордж с възбудена усмивка.

На гарата чакаха почти час в чакалнята, а двамата слуги пазеха отвън. Смутителите на реда не се появиха.

Сега и Джордж изглеждаше изтощен като приятеля си. Разговорът им вървеше на пресекулки. Ори заговори за Елкена Бент, но Джордж отхвърли темата с махане на ръка. „Сега, когато е война — каза той, — има много по-страшни неща от един умопобъркан офицер.“ Били бил предупреден. Джордж смяташе, че трябва завинаги да изтрият Бент от съзнанието си и толкоз.

Настъпи тишина. Също като Джордж Ори се чудеше как страната беше стигнала до тази критична точка. Няколко решения бяха предложени, но нито едно не беше разгледано сериозно. Планът за компенсиране на робовладелците, предложен от Емерсън и други. Изселването на освободените роби в Либерия, за да не наводняват заводите на Севера с евтина работна ръка. Имало ли е дори и съвсем малка възможност за осъществяването на тези планове? Щяха ли Върджилия и Гарисън да се съгласят с тях? Или Калхун и съпругът на Аштън? Не знаеше. И никога нямаше да узнае.

Релсите блеснаха, когато локомотивът ги освети. Гаровият служител му беше дал път. Ори придружи Джордж до мястото, където предполагаха, че ще спре служебният вагон.

— Специален пътник — обясни Джордж на двама учудени стрелочници. Пъхна им няколко банкноти в ръцете. Тъкмо се канеше да пожелае на Ори добър път, когато погледът му се спря на грубо изработената розетка на ревера му. — Почакай за секунда.

Той я откопча и я махна. Свали своята и я забоде на ревера на Ори.

— По-добре ще е да носиш тази, която изглежда по истинска. Проклет да съм, ако после трябва да се чувствам виновен, че са те линчували в Мериленд.

Прегърнаха се и Ори се качи на влака.