Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

Книга трета
„Онова, което ни свързва, постепенно се руши“

Ако те се пречупят, нека в името на Бога Съединението да оцелее… Обичам Съединението така, както обичам жена си.

Но ако жена ми поиска и настоява за разделяне, нека го получи, въпреки че това ще ме сломи.

Джон Куинси Адамс

По повод на слуховете за заговора за отцепване на Бър, 1801 г.

33.

Джордж Хазард твърдеше, че не храни особени чувства към Уест Пойнт. И все пак бе говорил доста често за това място, а най-дълго и подробно с брат си, така че когато Били пристигна във Военната академия, знаеше доста неща за нея.

Джордж го бе предупредил за „хората на Тайър и системата на Тайър“.

Същността на тази система се състоеше в убеждението, че личното усъвършенстване може да се измерва в абсолютни стойности и да се изразява с оценки. Системата и хората, които я прилагаха, все още управляваха Уест Пойнт.

Но през изминалите шест години от завършването на Джордж бяха настъпили някои промени. Най-очевидните бяха архитектурни. Старите Северни и Южни казарми бяха изтрити от лицето на земята и на тяхно място, срещу зашеметяващата сума от 186 000 долара, бяха построени нови кадетски казарми със 176 стаи. Със своите корнизи от червен пясъчник постройката напомняше на Били рисунки на английски замъци. Голямата зала над вратата за вилазки осигуряваше на кадетите чудесно място за техните спорове и обсъждания, а в мазето един волнонаемен бе отворил магазин, в който се продаваха кифли, сладкиши и туршии. Казармите имаха централно парно отопление. Нямаше и помен от онези огнища, за които Джордж бе разказвал с такова умиление. Липсата на огнища означаваше и липса на готвене в късните часове. Това бе истинско разочарование — Били бе очаквал с голямо нетърпение първото си тайно събиране на яхния.

Източно от казармите и точно на юг от параклиса се строеше нова столова. Но обсерваторията и библиотеката си бяха все още на мястото. А също и сградата за учебни занятия.

За да се осигурят практически демонстрации и може би за известно стимулиране, след края на Мексиканската война в Академията бе настанена група инженери. Човек можеше да ги разпознае по тъмносините едноредни фракове с черни кадифени яки и маншети, както и по официалния отличителен знак, замък с оръдейни кули. Били се надяваше някой ден и той да носи такъв отличителен знак.

Той знаеше, че ще трябва да учи много през следващите четири години. Но разбра, че усилията, които бе положил за подготовката си за приемните изпити през юни, са били напразни. Оказа се, че за да издържи изпита по математика, трябваше да реши само една лесна задача, изписана на черната дъска, и да отговори устно на три също толкова лесни въпроса. Нищо чудно, че някои хора наричаха изискванията за приемане смешни.

Сигналът за сбор вече не се даваше с барабан, а с тръба. Но в столовата храната бе все същата и само петдесет минути след като бе настанен, в стаята наперено влезе един третокурсник, който се представи като кадет Кейлеб Слоукъм и поиска Били да застане както се полага на войник.

Били направи каквото можа. Третокурсникът, мършаво момче с права черна коса и лоша кожа, го смъмри, а после добави провлечено:

— Кажете ми нещо за себе си, господине. Баща ви демократ ли е?

Били вежливо отговори:

— Мисля, че това ще зависи от кандидата, който ще издигне партията този месец.

— Господине, зададох ви въпрос, който изисква прост отговор с „да“ или „не“. А вместо това вие решихте да изнесете политическа лекция. — Третокурсникът сниши гласа си и премина от крясък към мъркане. — Може ли от вашия отговор да заключа, че баща ви е политик, господине?

Били преглътна, потискайки гнева си.

— Не, господине. Той е производител на железни изделия.

— Господине — изрева другият, — попитах ви съвсем ясно дали баща ви е политик или не е, а като отговор имам удоволствието да чуя проповед за фабрикантството. Застанете в ъгъла, с лице към него и стойте така петнайсет минути. Ще се върна да ви проверя. А през това време размислете. Ако сте все така бъбрив и твърдоглав, престоят ви тук ще бъде кратък и неприятен. А сега, господине, в ъгъла!

С пламнало лице, Били се подчини. Ако беше като брат си, щеше да фрасне арогантния кадет, без да се замисля за последствията. Но той бе по-предпазлив и точно по тази причина Джордж каза, че сигурно ще стане голям инженер. Още повече че доверчивата му натура лесно го превръщаше в жертва. Той бе стоял повече от час, когато един второкурсник надникна в стаята, съжали го и му даде „свободно“, защото Слоукъм нямаше никакво намерение да се върне.

Слоукъм. Били разтри крака си, за да успокои болката и обърна внимание на името.

— Най-добре ще е да свикнете с този вид тормоз, господине — каза второкурсникът. — Ще бъдете плебей доста дълго.

— Да, господине — измърмори Били, докато другият излизаше. Някои неща в Уест Пойнт не бяха се променили и никога нямаше да се променят.

Все още в цивилно облекло, Били и останалите плебеи се отправиха с маршова стъпка към Равнината, където се установяваше летният лагер, зад униформения батальон, точно както бяха направили Джордж и Ори. Плебеите вървяха по прашния път, олюлявайки се под тежестта на мунициите на кадетите от по-горните курсове, от глезените им течеше кръв и изпадаха в ярост, докато се опитваха да забият клиновете за палатките в твърдата земя.

През този първи ден в лагера Били трябваше да понесе още една от промените, които ставаха в Академията. Тази промяна бе по-малко изтъквана от останалите, но не и по-маловажна. По-късно някои казаха, че тя била най-важната, защото била най-съсипваща.

Във всяка палатка имаше по трима души, техните одеяла, стойката за мускетите, които евентуално щяха да получат, и едно разбито, боядисано в зелено шкафче. Шкафчето имаше три отделения, по едно за бельото на всеки кадет. Освен това то играеше ролята и на единствен стол в палатката. Когато Били влезе вътре, следван от един слаб, блед плебей с доста притеснен вид, третият обитател на палатката седеше на шкафчето и лъскаше ботушите си с парче плат.

Той вдигна очи.

— Добър вечер. Името ми е Макалиър. Дилард Макалиър. — Той подаде ръка.

Били се здрависа с него, като през това време се опитваше да определи акцента на момчето. Беше южняшки, но малко по-твърд и по-носов от говора в Южна Каролина.

— Аз съм Били Хазард. От Пенсилвания. А това е Фред Драт от Милуоки.

— Франк Прат — каза високото момче, като че ли се извиняваше.

— Охо, двама янки — ухили се Дилард Макалиър.

Макалиър бе със светлосини очи, а русите му къдрици падаха върху розово чело. Били го бе видял, когато плебеите бяха строени по височина и разделени на четири взвода, всеки от които бе прикрепен към кадетска рота. Били и Макалиър бяха със среден ръст и затова попаднаха във взвода, прикрепен към една от вътрешните роти. Франк Прат, който кротко остана пред входа на палатката, беше висок почти метър и осемдесет. Той бе изпратен във взвод, прикрепен към флангова рота.

— Момчета, вие да не би да сте решили да се съюзявате срещу мен? — попита Макалиър. Нещо в него събуждаше смътни спомени. Какво бе то? Макалиър продължаваше да се усмихва, но въпросът му прозвуча доста сериозно. Били реши, че това е лош знак.

Отвън се чу шум — стъпки и нечий шепот. Причинителите на шума бяха от страната на палатката, неосветена от слънцето, и затова сенките им не падаха върху брезента. Били отвърна на въпроса на Макалиър с въпрос:

— От къде на къде? И тримата сме подложени на едни и същи страдания.

— Нямам намерение да страдам. Ще размажа мутрата на първия гаден янки, който ми скрои някой номер.

Били се почеса по брадичката.

— Откъде си, Макалиър?

— От едно местенце в Кентъки, наречено Пайн Вейл. Баща ми е фермер. — Той се взря в Били. — Върти фермата с помощта на четирите чернилки, които притежава.

Кадетът явно очакваше реакция. Той продължаваше да седи върху шкафчето, а по весело — наглото изражение на лицето му разбираха, че може и ще отговори на всяка критика от тяхна страна. Били не бе очаквал в Уест Пойнт да се сблъска с групови вражди. Бе разсъждавал наивно и осъзнаването на този факт го шокира. Но, разбира се, нямаше никакво намерение да влиза в спорове по въпроса за търговията с роби.

И все пак, тъй като деляха една палатка, тримата бяха равни и Макалиър трябваше да го разбере. Били посочи към шкафчето.

— Искам да си подредя бельото. Имаш ли нещо против да се махнеш оттам?

— О, да, имам. — Макалиър бавно се изправи, като разгъваща се змия. Въпреки че бе набит, в движенията му имаше някаква вродена изящност, която подчертаваше момичешкия му вид. Но когато потри върховете на пръстите в дланите си, като че се готвеше за бой, Били видя, че ръцете му са загрубели.

По лицето на Макалиър отново се разля усмивка.

— Мисля, че ако искаш да се докопаш до това шкафче, ще трябва да ме преместиш.

Франк Прат изохка прочувствено. Сега Били разбра защо Дилард Макалиър му се струваше познат. Защото се държеше като един от онези младежи, които Били бе срещнал в Монт Ройъл. Арогантен и почти отчаяно заядлив. Може би това бе стандартна защитна реакция срещу янките.

Били го изгледа спокойно.

— Макалиър, нямам причина да се карам с теб. Принудени сме да живеем заедно в този брезентов ад шейсет дни и трябва да се разбираме някак. А дали ще се разбираме, според мен не зависи от това, кои сме и откъде идваме, но със сигурност зависи от това, как се отнасяме един към друг. Не съм поискал нищо особено. Просто искам да отворя шкафчето, което е една трета мое. Но ако се налага да те преместя, както се изрази, мисля, че мога да го направя.

Категоричността на това изказване направи впечатление на Макалиър. Той махна с ръка.

— По дяволите, Хазард, това бе само малка шега. — С дълбок поклон той отстъпи встрани. — Искрено ваш. И твой, Фред.

— Франк.

— О, разбира се, Франк.

Били се отпусна и се обърна към входа, където бе струпал нещата си. И изведнъж:

— Хайде, момчета — дърпайте!

Били позна гласа на Слоукъм миг преди заговорниците да изтръгнат от земята всички клинове на палатката. Коловете и брезентът се свлякоха отгоре им.

Макалиър псуваше и блъскаше. Когато тримата плебеи се измъкнаха, Били трябваше да задържи кентъкиеца, за да му попречи да тръгне след смеещите се кадети от по-горни курсове.

Джордж разказваше, че като плебеи той и Ори били тормозени от един от горните курсове, който си ги харесал още от началото. Същото се случи и с Били. Кейлеб Слоукъм от Арканзас непрекъснато го преследваше, за да го затрупва с обвинения в нарушения, много от които бяха измислени. Били скоро започна да сънува грозното, пъпчиво лице на Слоукъм, както и триумфални сцени, в които убиваше Слоукъм по най-различни начини.

Той понасяше този тормоз, защото знаеше, че го прави в името на целта, която си бе поставил. По време на караулите обичаше да си мисли за бъдещето. Караулът се даваше по следната схема — два часа на пост, четири часа почивка, после още два часа на пост и така в продължение на двайсет и четири часа. За да минава времето по-бързо, Били отлиташе на крилата на въображението си към онзи прекрасен ден, в който щеше да бъде вече офицер от инженерните войски, способен да издържа съпруга. В съзнанието му вече нямаше и сянка на съмнение за това, коя щеше да бъде тази съпруга. Само се надяваше, че Брет ще го иска също толкова силно, колкото я искаше той.

Седмица преди края на летния лагер Дилард Макалиър се скара с двама плебеи от Севера. Кавгата бе по въпроса за движението против разширяването на системата на робството в новите територии на Щатите. Стигна се дори до бой. Макалиър държеше на своето, докато най-накрая се намеси един цапнат в устата първокурсник от Ню Йорк на име Фил Шеридан, който бе известен като голям скандалджия. Точно този ден той бе дежурен офицер и пристигна, за да въдвори ред.

Шеридан се опита да прекрати боя, но намесата му вбеси още повече Макалиър, който отчупи един клон от близкото дърво и се втурна към Шеридан, готов да го цапне по главата. За щастие няколко кадети скочиха на крака и ги разтърваха, но бяха необходими цели пет минути, за да се усмири напълно Макалиър.

На следващия ден директорът на Академията Хенри Бруртън извика Макалиър в кабинета си. Никой не разбра какво бе казано зад затворената врата на директорския кабинет, но привечер Макалиър вече си събираше багажа.

— Момчета — каза той с дръзка усмивка, — много ми е неприятно, че се разделям с вас двамата, но шефът постави нещата адски ясно. Или да хвана пътя за Кентърбъри или да понеса наказанието. Ами при положение, че така или иначе ще ме изхвърлят от тази аболиционистка кочина, радвам се, че напускам с чест.

Ако Макалиър съжаляваше за нещо, то го прикриваше добре. Били си помисли, че е ирония това, че момчето от Кентъки обвинява Академията в аболиционистки уклони. В по-голямата част от страната бе разпространено мнението, че е по-скоро пропита с възгледи, защитаващи робството.

Изпълнен както винаги с желанието да достави удоволствие на околните, Франк Прат каза:

— Да, наистина излезе с чест, Дилард. — Били скри чувствата си; яростта и безсмислието на сбиването го бяха отвратили.

Франк продължи с пискливия си глас.

— Справи се с онези двама плебеи и с Шеридан като с деца.

Макалиър сви рамене.

— Естествено. Истинските мъже винаги се бият по-добре от помиярите, а янките са точно такива — помияри. Мелези. Повечето янки — поправи се той, за да не обиди колегите си по палатка. Били вече бе чувал това мнение изказано и от други кадети, идващи от Юга. Може би се дължеше на комплекс за малоценност.

Независимо от причината за това отношение, сбиванията, до които водеше то, бяха лош прецедент. В съзнанието му ярко изплува свирепото изражение на Макалиър, когато се бе устремил към Шеридан с клона в ръка.

Макалиър се ръкува с тях.

— Беше голяма веселба, момчета.

— Да — каза Били, без наистина да го мисли. — И умната, Дилард.

— Разбира се. Не се тревожи за мен.

Той им махна и тръгна. Остана споменът за клона и изкривеното от омраза лице.

Били непрекъснато виждаше доказателства за разкола по въпроса за робството. Въпреки че кадетите бяха разделени по взводове в зависимост от техния ръст, той забеляза, че две от ротите се състояха предимно от южняци или техни симпатизанти и че в тези роти имаше кадети, които бяха очевидно по-високи от останалите. Това явно бе станало с някаква помощ от страна на адютанта на кадетите. Но каква точно Били не можеше да разбере.

На първи септември пристигна нов директор. Както и Бруртън, Робърт Ли беше от инженерните войски, но славата му бе далеч по-голяма от тази на директора, когото смени. Всеобщо бе мнението, че Ли е най-добрият воин на Америка; говореше се, че Уинфийлд Скот направо го боготворял. Но в Академията Ли се сблъска с един много особен проблем: най-големият му син, Къстис, беше в курса, който щеше да завърши през 54-а. Носеха се много измислени шеги на тема фаворизиране.

Били видя за първи път отблизо новия директор по време на неделната служба, която се посещаваше задължително от всички кадети — още нещо, което не се бе променило от времето на Джордж. Ли бе висок почти метър и осемдесет, с кафяви очи, плътни вежди, а лицето му излъчваше сила на характера. Черната му коса бе леко прошарена, но не и мустаците, чиито връхчета стърчаха с по два сантиметра от краищата на устата му. Според Били бе на около четирийсет и пет.

Свещеникът извърши една от приспиващите си церемонии, но този път тя бе на много популярна религиозна тема — слизането на Христос на земята. После отправи молитва и за новия директор. А след това, по покана на свещеника, полковник Ли стана от мястото си и произнесе кратка проповед на събралите се кадети и преподаватели.

Той каза, че извън границите на гарнизона е възможно да избухват скандали, но свещен дълг на тези, които седят срещу него, е да се издигнат над такива препирни. Като цитира младия крал от Шекспировия „Хенри V“, той определи кадетите като братство и прикани всички присъстващи да гледат на корпуса по този начин и да помнят, че мъжете в Уест Пойнт са положили клетва за вярност пред цялата нация, която трябва да защитават.

— Какво ще кажеш за този? — попита Франк Прат колебливо както винаги. Били беше пожелал да бъде в една стая с него. Двамата припряно оправяха стаята си преди сигнала за вечеря.

— Определено отговаря на представата за идеалния войник — каза Били. — Надявам се да успее да овладее положението.

— Братство — измърмори Франк. — Все тази дума ми се върти в главата. Нали сме точно това?

— Поне така би трябвало да бъде. — В съзнанието на Били за момент се появи една картина: лицето на Макалиър, когато нападаше Шеридан.

Решителното почукване на вратата бе последвано от познатия въпрос:

— Готови?

— Готови — отвърна Били. Франк повтори същото, за да даде знак на проверяващия дежурен кадет, че и той е в стаята.

Вместо да продължи нататък, проверяващият влезе. Джеймс Е. Б. Стюарт бе общителен и много известен второкурсник от Вирджиния, който се славеше с побоите си почти толкова, колкото и Шеридан. Някой му бе измислил прякора Красавеца точно защото не беше такъв.

С престорена строгост Стюарт каза:

— Господа, трябва много да внимавате, след като за тази институция отговаря представител на Вирджиния. — И като хвърли бърз поглед през рамо, сниши глас. — Дойдох да ви предупредя. Един от търговските пътници внесъл тайно в пункта трийсет бутилки алкохол и Слоукъм купил няколко. Сега е пиян и споменава имената на двама ни… — Франк Прат пребледня. — Затова гледайте да не му се мяркате, ако можете.

— Добре, господине — каза Били. — Благодарим ви.

— Не искам да мислите, че всички южняци са лоши — каза Стюарт и изчезна.

Били се загледа замислено в есенните слънчеви лъчи, които се процеждаха през прозореца на стаята. „Не искам да мислите, че всички южняци са лоши.“ Дори и в най-кратките разговори неизбежно се прокрадваха напомняния за растящата бездна.

Франк наруши тишината.

— Какво сме му направили на Слоукъм?

— Нищо.

— Тогава защо ни е погнал?

— Ние сме плебеи, а той има една година служба. Той е от южен щат, а ние сме янки. Откъде да знам защо ни е погнал, Франк? Мисля, че на този свят винаги някой те мрази.

Франк прехапа устна, обмисляйки мрачното бъдеще. Били бе разбрал, че той не е страхливец, а просто песимист, който лесно се стряска. Ако успееше да преодолее тази своя плашливост, от него можеше да излезе добър офицер.

— Ами — каза най-накрая Франк — имам чувството, че съвсем скоро Слоукъм наистина ще провеси кожите ни на закачалката.

— И аз мисля така. Всичко, което можем да направим, е да се вслушаме в съвета на Красавеца и да не му се мяркаме пред очите.

Но той усещаше, че сблъсъкът със Слоукъм е неизбежен. Така да бъде. Щом се случи, той ще се изправи срещу кадета от Арканзас, а след това да става каквото ще.

Искаше му се да убеди Франк, че могат да се справят със Слоукъм, не успя, защото засвири тръбата. Вратите започнаха да се отварят с трясък, кадетите се втурнаха шумно към стълбите и после към плаца, за да се строят и да се отправят, марширувайки, към столовата. На стълбите Франк се препъна, падна и скъса крачола на лявото си коляно. Когато излязоха навън, Слоукъм зърна дупката и си отбеляза да докладва за Франк.

Били понечи да каже нещо, но се въздържа. Слоукъм се ухили самодоволно и прибави рапорт и срещу него — за „нахално поведение и изражение“.

Нямаше никакво съмнение, че един ден щеше да има разчистване на сметки.