Джон Джейкс
Севера и Юга (55)

54.

С всеки изминал месец бурята приближаваше. В края на пролетта Демократическата партия свика в Чарлстън конгрес за издигане на кандидат за президент. Още от началото кандидатурата на Дъглас, която Купър поддържаше, беше застрашена.

По коридорите в сградата на Институт Хол на Мийтинг Стрийт, в местните партийни комитети и по улиците Купър и съмишлениците му убеждаваха хората, че ако партията не избере кандидат, привлекателен за гласоподавателите от другите райони, каузата на Юга би пострадала. Черните републиканци биха били по-трудносмилаем хап от Дъглас, настояваше той. Малцина го слушаха. Поддръжниците на Дъглас бързо се стопяваха.

После настъпи решителната проверка на принципите. Изборният екип на Дъглас отказа да подкрепи Черния кодекс, защитаващ разпространяването на робството върху новите земи. Вбесени, делегатите от шест южни щата напуснаха залата, за да сформират Консервативен съюз. Хънтун гордо напусна заедно с другите представители на Южна Каролина. Сред ликуващата тълпа в галерията Купър забеляза Аштън, цялата почервеняла и бурно аплодираща.

Това беше краят. След петдесет и седем балотажа конгресът беше закрит, без да излъчи кандидат. Партията беше безнадеждно разединена.

В началото на лятото „истинските“, или националдемократите, се събраха в Балтимор и определиха Дъглас за свой кандидат. Дисидентите, които се нарекоха „конституционни демократи“, се събраха в Ричмънд, обявиха се против недопускането на робството в новите територии и избраха за свой кандидат Джон Брекинридж от Кентъки. Трета отцепила се фракция се опита да обедини загрижените граждани около твърдата подкрепа на Конституцията, но усилията им бяха като сламка във водовъртеж.

В Чикагския съвет на партията поддръжниците на Линкълн надделяха над хората на Сюърд и наложиха издигането на своя кандидат. Една точка от предизборната му платформа, приета от съвета, предизвика истински взрив. Тя гласеше, че Конгресът няма власт да извинява или подкрепя робството чрез допускане на разпространяването му върху новите територии. Робството можело да съществува на вече приелите го територии, но републиканците решително заставали срещу неговото по-нататъшно разпространение.

— Платформата им е истинска мерзост — заяви Хънтун пред Купър. — Всъщност тя е гаранция, че Югът ще се бие, ако тази маймуна бъде избрана.

— Нали точно битки искахте. Учудвам се, че не участвате в кампанията на Линкълн.

— Купър, аз просто не мога да разбера какво искате да кажете — отвърна Хънтун иронично.

Но в очите му зад очилата проблясваха весели пламъчета.

 

 

„Бдителните“ от Лихай Стейшън проведоха шествие под проливен дъжд.

Джордж стоеше пред аптеката и ги гледаше. Стиснатата между зъбите му пура отдавна беше изгасена от дъжда. А фенерите на маршируващите не бяха в много по-добро състояние. Времето тази нощ беше отвратително, прекалено влажно и хладно за август. Младежите, минаващи покрай него, бяха всичко на всичко двайсетина. Носеха промазани пелерини и кепета. А на раменете си — метли, дръжки от брадви или дървени мускети. Когато началото на колоната се изгуби в мрака, се появи малък духов оркестър: барабаните биеха, а валдхорните и тромпетите тръбяха. Свиреха „Дикси Ленд“, стара песен, която бяха пригодили за химн на всички нови републикански доброволчески клубове. Един човек от Охайо беше написал текста. За първи път Джордж я беше чул, когато певците от хора на Брайънт представиха „Витлеемска мистерия“ същата година.

Разлюлените фенери хвърляха мътни отблясъци и дълги, зловещи сенки. Барабаните събудиха у него спомени за Мексико. Джордж зърна лицето на сина си сред оркестрантите. Въпреки че бузите на Уилям се надуваха и хлътваха, докато свиреше на корнета си, той някак си успяваше да се усмихва.

Всички „бдителни“ се смееха. Тогава защо му напомняха войници, заминаващи на война? Защо този парад, с наперените си участници, убедени в победата на републиканците, го изпълваше с мисли за изстрели, кръв и неопределено чувство на страх?

 

 

Аштън посети Трад Стрийт в средата на август.

— За Бога, Брет, мисля, че твоят човек отдавна трябваше да е пристигнал в Чарлстън.

— И аз мислех така — отвърна Брет, — но им трябваха няколко месеца да му подготвят заповедта.

— В армията винаги са действали като костенурки — отбеляза Купър. Напоследък той изглеждаше отслабнал. Под очите му имаше сенки от умора. Работата със „Звездата на Каролина“ не вървеше добре, а и Купър беше обезсърчен от ужасното нещастие, сполетяло големия товарен кораб „Тринкомали“ на Брюнъл предната година. През септември той бе напуснал устието на Темза и скоро след това се бе разцепил от силна експлозия. Корабът беше оцелял, но Брюнъл така и не узна това. Съобщението за злополуката беше последната новина, която той чу, преди да умре на 15 септември.

Аштън, разбира се, не се интересуваше от подобни неща. Издала долната си устна напред, тя потупваше утешително ръката на сестра си.

— Толкова ми е мъчно за теб. Има ли някакво известие кога точно ще пристигне Били?

— За щастие — намеси се Джудит, — получи се онзи ден.

Очите на Аштън светнаха:

— Казвай!

— Били трябва да се представи на капитан Фостър през първата седмица на септември. Фостър е инженерът, който току-що пристигна в града. Ще ремонтират Форт Маултри — каза Брет.

— Но това са чудесни новини. Много удобно ще бъде Били да бъде тук, в Чарлстън.

Необичайното изражение на сестра му, странният й подбор на думи озадачиха Купър. Присъствието на Били би могло да бъде приятно, но защо пък точно „удобно“ за някой друг, освен за Брет? Аштън сигурно говореше от гледна точка на Брет.

Той продължаваше да се чуди, докато си припомняше особения блясък в очите на Аштън. Нямаше представа какво би могло да означава всичко това. Но тогава разбираше Аштън дори по-зле, отколкото разбираше Ори.

 

 

Седнал горе, в галерията, Купър слушаше Хънтун, който говореше на претъпканата зала в Институт Хол. Съпругът на Аштън изнасяше последното от поредицата обръщения в подкрепа на президентската кандидатура на Брекинридж. Всъщност половинчасовата реч беше предимно тирада срещу Линкълн.

— Този вулгарен тълпократ! — Хънтун тропна с крак. Тълпата изрева. — Неграмотен боклук от пограничната паплач, който се е зарекъл да подклажда омразата в Юга и равенството на негрите.

Викове. Крясъци „Не, не!“ от всички краища на залата. Джордж не можеше да понася повече и се изправи, въпреки гневните погледи около себе си. След неговото напускане Хънтун още веднъж извика името на Линкълн, предизвиквайки нови дюдюкания и освиркване, които прераснаха в нестроен хор:

— Убийте песоглавеца!

Бурни ръкопляскания. Те искаха бой. Отказваха да чуят това, което Линкълн казваше: че ще се придържа към платформата на партията си и няма да закача робството, където то съществува. Те чуваха единствено собствените си брътвежи за предателство и нуждата от съпротива. От години Купър не беше се чувствал толкова обезкуражен.

 

 

Още с пристигането си във Форт Маултри Били се сблъска с нещо, което го шокира. Всъщност — с няколко неща.

Той си спомняше Чарлстън като приятен, гостоприемен град, където животът течеше бавно. Сега в него витаеше някаква всеобща подозрителност, стигаща до истерия. Хората говореха със симпатия за разцеплението на Щатите, с омраза за Линкълн и за Дребния гигант. А на униформата на Били гледаха определено недоброжелателно.

Вторият шок дойде, когато разбра какво беше естеството на работата, която трябваше да вършат във форта на остров Съливан. Трябваше да се разчисти довеяният пясък от бруствера, защото въоръжени мъже твърде лесно биха могли да се изкачат по насипите и да щурмуват крепостния вал. Няколко от четирийсет и петте оръдия на форта трябваше да сменят позициите си, за да осигурят по-добра защита на Касъл Пинкни и на Форт Съмтър на пристанището. Това бяха приготовления за война.

Всички наоколо, и военни, и цивилни, знаеха, че Федералният гарнизон вероятно няма да може да устои на организирана военна атака, дори на нападението на тълпа фанатици. Остров Съливан беше дълга, песъчлива ивица земя, изпречила се пред океана. Около стария форт, който всъщност беше третият и носеше името Форт Маултри, бяха издигнати многобройни летни вили. Вътрешността на форта беше уязвима за точен обстрел от близките покриви.

Освен това гарнизонът Маултри беше малък — шейсет и четири войника и единайсет офицера. Сърцето на бойната му сила бяха двата отряда от Първа артилерия, включително осемте полкови оркестранти, всички подчинени на полковник Джон Гарднър, ветеран от войната от 1812, вече пред пенсия. Безцеремонен янки от Масачузетс, Гарднър не криеше недоверието си към всички южняци — лоша черта за командир, който трябва да управлява и наема местни хора.

Старши капитан Ейбнър Дабълдей беше способен, жилав офицер, завършил Уест Пойнт през лятото, когато Джордж беше пристигнал там. Дабълдей беше особено мразен в Чарлстън, защото не криеше, че е аболиционист.

Четирима инженери бяха на служба в Маултри — капитан Джо Фостър и лейтенантите Мийд, Снайдър и Хазард. През деня там работеха и няколко цивилни работници, които Фостър бе наел от града, както и няколко занаятчии, които бе докарал от Север.

През първата седмица на новата служба на Били капитан Фостър на два пъти го праща по работа в Чарлстън. Там той още веднъж забеляза неприкритата враждебност, насочена към всички служители на федералните власти. Когато изрази тревогата си пред Дабълдей, докато стояха край двестамилиметровото оръдие, насочено към Атлантическия океан, а вечерният вятър подухваше, Дабълдей беше привършил надзора си по зареждането на гаубицата с двоен заряд.

— Какво очаквате? — сряза го Дабълдей. — Хората от Южна Каролина се готвят за война. Ако не ми вярвате, почакайте до деня на изборите.

Смутен, той плъзна поглед по бруствера. Цялата артилерия на Маултри беше излязла на стрелковата площадка, извън казематите. Стотина мъже по покривите на вилите биха попречили на Първа артилерия да използва пушките си.

— Ето защо почти всяка вечер палим тази прекрасна лейди — добави Дабълдей. — За да не си мислят местните хора, че сме беззащитни — независимо че в известен смисъл е точно така.

Той даде команда за огън. Оръдието гръмна и подскочи, като изплаши летовниците, които се разхождаха по брега, и нашари водата със смъртоносни късчета желязо.

 

 

Една топла събота в края на октомври капитан Фостър разреши на Били да вечеря извън форта и той му беше благодарен. Вече се беше срещал с Брет на няколко пъти и знаеше за свадата с брат й. Но всеки път, когато й заговореше за женитба, тя веднага сменяше темата. Дали не си беше променила чувствата към него? Трябваше да разбере.

Тази събота вечеряха в елегантния „Маултри Хаус“. Хотелът се намираше в Маултривил — селото на края на острова, близо до пристанището. След вечерята Били и Брет се разходиха покрай брега. Играта на отразените от ниските облаци светлини придаваше на повърхността на океана чисто бяло сияние. Десет пеликана един след друг прелетяха ниско над водата, която се разбиваше на брега почти безшумно.

— Брет, защо не се оженим?

— Защото си толкова зает да махаш пясъка от стените на форта, че нямаш и минутка свободно време.

— Бъди сериозна. Казала си на Ори, че не искаш разрешението му…

— Не е точно така. Казах му, че не се нуждая от такова. Но бих искала да го имам. Ори ме изкара извън кожата ми от гняв в онази нощ в Монт Ройъл и казах някои неща, за които сега съжалявам.

Тя поглади нежно ръкава на униформата му.

— Разбира се, аз те обичам. Ще се омъжа за теб, напук на всичко. Но не искам да се противопоставям на семейството си. Държа на него толкова, колкото и ти на своето. Не можеш ли да разбереш?

— Да, естествено. Но ние чакаме толкова време и…

Изречението увисна недовършено. Плъзгайки поглед по брега, Били беше видял Дабълдей, който вървеше с една жена по бруствера. Дори когато говореше със съпругата си, капитанът изглеждаше строг.

— Не искам да пропускаме тази възможност — обобщи Били. — Чарлстън е под напрежение. Всичко може да се случи.

— Били, сякаш ми се сърдиш.

— Не на теб, а на дългото отлагане. Оценявам желанието ти да се сдобриш с брат си, но дали някога той ще види ситуацията през нашите очи? Съмнявам се.

Тя не отговори. Той стисна устни по-решително.

— Обичам те, Брет, но не мога да чакам вечно.

— Нито пък аз, скъпи. Купър ми обеща пак да говори с Ори. Дай им още малко време.

Той погледна морето, където преди две вечери оръдието беше пръснало късчета желязо.

— Именно времето вече не ни стига. Хайде да се връщаме в хотела и да видим дали лодкарят не се е напил до безсъзнание.

Гласът му звучеше толкова ядно. Брет не каза нищо повече, докато вървяха към Маултривил в падащия мрак.

 

 

В деня на изборите полковник Гарднър изпрати Били в Чарлстън. Като реакция на настроенията в града полковникът беше написал бележка до офицера Хъмфрис, комендант на държавния Арсенал, разположен на площ около 16 дка. На следващия ден Хъмфрис трябваше да натовари голямо количество малокалибрено оръжие и амуниции в лихтера на Форт Маултри; складираните в Чарлстън артилерийски запаси биха станали лесна плячка на тълпата.

Били доплува с лодка до сградата на Батареята, едно тежко и дълго пътуване. Гарднър му беше разрешил да вечеря на Трад Стрийт, така че Били не пожела да вземе войник за помощник. Пред сградата на Батареята забеляза работници да забиват пилон. От прозорците на много къщи висяха тъмнозелени знамена с палмовата емблема на щата. Неколцина безделници се бяха събрали на площадката, до която Били трябваше да се изкачи, след като завърже лодката. Един от тях, як на вид дребен мъж с мазна кожена превръзка на едното око, посочи с пръст лодката:

— Какво смятате да пренасяте с тази лодка на връщане към форта, господине?

Били изкачи най-горното стъпало, сложи ръка върху дръжката на колта си и отвърна:

— Себе си. Да нямате нещо против, господине?

— Остави го на мира, Кам — се обърна друг грубиян към този с превръзката, — негъра Ейб все още не са го избрали. А когато го изберат, смятам, че пак ще можем да открием този пуяк.

Сърцето на Били кънтеше. Стомахът му беше свит на топка, докато вървеше към грубияните. Ускори крачка. Когато посягаше към револвера си, той блъфираше. Не би могъл да го използва, дори за самозащита, защото подобен инцидент незабавно би предизвикал нападение върху форта.

 

 

Той предаде съобщението от полковника на нервния комендант на Арсенала.

— Всичко ще бъде готово — обеща Хъмфрис. — Но се обзалагам, че няма да успеем да го натоварим на кораба. Лудите глави тук няма да ни позволят.

Били подмина „Милс Хаус“ по пътя си към къщата на Купър. Вървеше по отсрещната страна на улицата, но дори и така успя да забележи Хънтун и Аштън да излизат от хотела. Хънтун докосна с пръсти периферията на шапката си, а Аштън едва кимна пренебрежително.

На Трад Стрийт тегнеше мрачно настроение. Купър още не се беше прибрал. Джудит се опита да забавлява госта, като събра децата около пианото и ги насърчаваше да пеят, докато тя свири, но те скоро замлъкнаха; някак липсваше въодушевление. Най-сетне Купър се върна, като се извини за закъснението си. Беше ходил чак до остров Джеймс, където имаха проблеми с кила на „Звездата на Каролина“.

За вечеря Джудит беше приготвила божествен пай с миди, с препечена коричка. Мидите бяха пресни, събрани от пристанището, но Били не беше гладен. Брет изглеждаше разсеяна и нервна. Разговорът замря. Джудит тъкмо сервираше ягодов сладолед в сребърни купички, когато забиха камбаните.

Купър се намръщи.

— Камбаните на „Сейнт Майкъл“. Телеграфът трябва да е донесъл първите новини от Север.

— Вярно ли е, че утре е неофициален празник? — запита Джудит.

— Вярно е. На път за вкъщи се сблъсках с Боб Рет — направо ликуваше. Каза, че днешният ден слага началото на Американската революция от 1860 — направи гримаса Купър.

Отвън се чу духова музика.

— Искам да видя какво става — рече Били. — Синята ми униформа може би няма да е популярна и дори здравословна през следващите една-две седмици. Ще ти бъде ли неприятно да дойдеш с мен, Брет?

Тя поклати глава. Скоро двамата с Били вървяха по Мийтинг Стрийх в посока на Батареята. Купър и Джудит бяха останали вкъщи. Улицата беше необичайно оживена за ранния вечерен час. Тълпата беше възбудена, макар и, общо взето, доброжелателна. Били забеляза няколко намръщени погледа, провокирани, според него, от униформата му. Брет се задъха от изумление:

— Но те свирят „Марсилезата“.

— Те са луди — отвърна той кратко.

Откъм Батареята се чу глух тътен и блесна ярка светлина. Били подскочи. Оръдеен залп ли беше това?

Но бързо се успокои. Беше само салют, а не боен сигнал. Господи, напоследък беше станал неспокоен като подгонено животно. Като пресякоха Уотър Стрийт, Брет каза:

— Познаваш ли тези хора? Наблюдават ни.

— Не — отвърна Били. — Не мисля, че… Чакай! Познавам единия. Безделника, с когото се сблъсках тази сутрин край Батареята.

Дребосъкът с превръзката направи знак на останалите да го последват и се приближи към Били и Брет. Гласът му трепереше, докато казваше:

— Да си поговорим с младата дама. Бих искал да зная защо се мотае с някакъв презрян янки.

— По-добре да й кажем, че не постъпва като патриотка — добави друг.

— Да я убедим — рече трети и вдигна камък от земята.

Били преброи седем човека срещу себе си: четирима-петима от тях стискаха в ръце камъни.

— Застани зад мен! — каза тихо Били на Брет.

— Но на такава оживена улица ние сме в безопасност…

Бандата наближи тротоара. Минувачите, забързани към Батареята, подминаваха Били и Брет, без да им обръщат внимание. Мъжът с превръзката дръпна мръсната си шапка от главата, приведе гръб и театрално се престори, че пледира:

— Извинете нахалството ни, госпожице, но патриотичните граждани на Чарлстън най-учтиво ви молят да не опетнявате личността си, като общувате със сганта от форта.

„Бум“ — гръмна още един салют. Червена светлина освети къщите по улицата.

— Вървете по дяволите — каза Брет. — Ще общувам, с когото си искам.

— О, така ли? Ще видим тая работа.

Кожената превръзка се запромъква към тях. Били извади колта си и щракна предпазителя. Още един блъф; толкова хора имаше наоколо, в коли и минувачи, че не би се осмелил да стреля. Някаква жена зад него забеляза револвера му и извика приглушено. Неколцина пешеходци хукнаха далеч от опасността.

Кожената превръзка се пресегна да хване ръката на Били, която държеше револвера, Били се дръпна назад. Друг грубиян хвърли камък. Камъкът прелетя край Били и удари Брет по рамото. Тя извика. Били изруга, скочи напред и удари нападателя по лицето. Мъжът извика и се олюля. Бузата му кървеше.

Били се огледа заплашително. Мъжете оформяха полукръг и се опитваха да ги обградят. Не искаше да рискува да участва в побой, в който Брет можеше да пострада сериозно. С неохота извика думите, противоречащи на характера и на закалката му:

— Да бягаме!

Брет се поколеба. Той я хвана за ръката и почти я повлече към Трад Стрийт. Като вълци, подгонили плячка, Кожената превръзка и приятелите му се спуснаха след тях. Заваляха камъни. Един улучи Били по врата и разкъса кожата му.

На ъгъла на Мийтинг Стрийт и Трад Стрийт Кожената превръзка извика на хората си да спрат; Били вече вмъкваше Брет през входната врата на Купър. Задъхани, те я затвориха зад себе си и се облегнаха на стената в коридора.

Бум-бум! Още едно оръдие в Батареята се присъедини към първото.

— Никога не съм бягал от нищо и от никого — каза Били, като дишаше на пресекулки.

— Беше… — и тя като него не можеше да си поеме дъх — най-разумното нещо. Не мога да повярвам, че хора от Южна Каролина са способни да се държат така.

Той я хвана за ръката и я поведе по стълбите. Не си беше давал сметка колко силни и дълбоки корени беше пуснала омразата. Нищо чудно, че старият Гарднър ненавиждаше поста си, а Дабълдей стреляше с гаубицата предупредително. Чарлстън беше неуправляем.

 

 

На следващия ден след официалното оповестяване на победата на Линкълн празничното настроение се усили. Когато лихтерът от Форт Маултри пристигна, възбудената тълпа не позволи пушките и амунициите да бъдат натоварени — точно както беше предсказал комендантът на Арсенала.

До вечерта целият град бясно ликуваше. Духовите оркестри гърмяха, всяка къща блестеше от запалените фенери и свещи. Гуляйджии на групи, някои трезви, други не, вдигаха буйна глъчка, минавайки край дома на Хънтун, на източната страна на Батареята.

Той и Аштън се приготвяха да отидат на заря в Батареята. Хънтун беше изровил една стара синя сатенена кокарда, символ на съпротива още от времето на Обезсилването. Той я закрепи на най-хубавия си цилиндър. Аштън стоеше пред огледалото и втъкваше в шапката си бели и черни пера — жените ги наричаха „шапки на отцепването“. Това беше последният вик на модата.

— Наистина ли ще има специален конгрес? — попита тя.

— Повече от сигурно. Законодателното тяло го свиква на 17 декември. Тогава бъдещите ни отношения със Севера ще бъдат поставени ясно. Тя идва, скъпа. — Той я хвана през кръста и я завъртя около себе си. — Независимостта. Във Вашингтон сенаторът Честнът днес е подал оставка. Също и сенаторът Хамънд.

Импровизираното им тържество беше прекъснато от появата на един слуга:

— Един гу’син ви търси, гу’син Хънтун.

— Проклет да си, Рекс. Не искам да виждам никого сега.

— Казва, че е важно.

— Как му е името?

— Гу’син Кам’рон Плъмър.

— А-а! — Гневът на Хънтун се стопи моментално. — Прати го на задния вход.

Робът излезе. Хънтун и жена му си размениха сериозни погледи. После той се измъкна от стаята. В сянката на задния вход един човек шепнешком му съобщи:

— Направих каквото можах, господин Хънтун. Точно както наредихте. Наблюдавахме ги, докато излязоха на улицата и после ги последвахме. Но преди да им раздвижим хубавичко кръвта, те подвиха опашка и избягаха в къщата на Трад Стрийт. Но аз все пак трябва да платя на момчетата. Направиха каквото можаха.

— Зная, зная. Говори по-тихо.

Хънтун не се изненада, че планът не беше успял. Идеята беше на Аштън, а той не я одобряваше. Тя плака и се тръшка, докато не го склони. Заплахата й, че цял месец ще спи в отделна спалня, също повлия на решението му.

Но след като бе дал съгласието си, вече съжаляваше. Човек с неговите амбиции не можеше да се излага на глупави рискове. В бъдеще Аштън можеше да се отдава на отмъстителните си прищевки колкото си иска, но той не желаеше да бъде забъркван в тях. До това решение стигна, докато броеше монети в ръката на мъжа с кожената превръзка на окото.