Джон Джейкс
Севера и Юга (38)

37.

Върджилия наметна изпокъсания шал върху раменете си и го забоде с карфици. После продължи да бърка овесената каша върху малката желязна печка. Един от краката на печката липсваше и бе заменен с няколко счупени тухли.

Ноемврийската буря навяваше тънък бял пласт върху тенекиените покриви на околните бараки. Снегът бе затрупал коловозите в замръзналата кал на малкия път, минаващ покрай колибата. Режещият вятър блъскаше по пергаментовите прозорци и хвърляше снежинки през пролуките в стената, близо до закачената с пирончета гравюра на Фредерик Дъглас.

Грейди седеше на един разнебитен стол. Избелялата му синя вълнена риза бе закопчана догоре. Беше отслабнал около петнайсет килограма и вече не изглеждаше така стегнат. Когато се усмихваше — а напоследък това не се случваше често, — се откриваха идеални горни зъби, ръчна изработка, нанизани точно както трябва. Единствено жълтеникавият им оттенък напомняше, че са изкуствени.

Срещу Грейди бе седнал някакъв гост — строен, изискан негър със светлокафява кожа, къдрава сива коса и наситено кафяви очи. Името му бе Лемуел Тъбс. Беше влязъл със силно накуцване.

Чашата със слабо кафе, която Върджилия му бе поднесла, стоеше недокосната. Не му беше приятно да обикаля бордеите в най-голямата виелица, но дългът го изискваше. Водеше сериозен разговор с Грейди.

— Един разказ за вашите преживелици ще внесе автентичност в следващото ни събрание и ще окаже силно въздействие върху присъстващите. Няма по-силен аргумент за убеждаване на хората в неправдите на робството от разказите на онези, които са ги изпитали на гърбовете си.

— Казахте събрание — замислено рече Грейди. — Не знам, господин Тъбс. Все още съществува проблемът с преследвачите на избягали роби от Южна Каролина.

— Разбирам притесненията ви — отвърна Тъбс съчувствено. — Естествено, единствено вие можете да вземете това решение.

Той се поколеба, преди да повдигне последния и много неприятен въпрос.

— Ако отговорът ви е положителен, все пак ще наложим едно ограничение. Желаем възможно най-категоричното заклеймяване на робството, но в думите ви не трябва да има никакви призиви към насилствени бунтове в Юга. Такива изказвания стряскат и отблъскват някои бели, от чиято подкрепа нашата кауза силно се нуждае. Да си го кажем направо, изплашват се и отказват да дават пари.

— Значи вие смекчавате истината, така ли? — попита Върджилия. — Вие и вашата организация проституирате заради няколко сребърника?

За миг гостът се намръщи; в очите му за първи път се появи гневна искрица.

— Не бих казал, че нещата стоят така, госпожице Хазард. — Тя все още използваше това име, тъй като го предпочиташе пред „госпожа Грейди“.

Истината бе, че ръководителите на движението във Филаделфия имаха различни мнения по въпроса дали да приемат помощта на Върджилия и нейния любовник, защото техните крайни възгледи обикновено създаваха проблеми. Както и, между другото, самото им присъствие. Част от ръководството не искаше да има нищо общо с тях, а другата, чийто най-ярък представител бе Тъбс, искаше да използва Грейди, при условие, че той се съгласи да се съобразява с някакви правила. Въпреки че нямаше желание, Тъбс реши, че е най-добре още веднъж да подчертае това.

— Когато човек си има работа с политически блокове, винаги се налага да направи някакви компромиси, ако иска да постигне…

— Господин Тъбс — прекъсна го Грейди, — мисля, че е най-добре да си вървите. Отказваме да вземем участие в събранието при тези условия.

Тъбс с усилие запази спокойствие.

— Не бих искал да вземате прибързано решение. Може би ще го промените, след като ме изслушате. Вярвам, че можете да бъдете много полезни за каузата на аболиционизма, но не всички в организацията споделят моето мнение. Беше ми необходимо доста време, за да накарам някои от нашите членове да се съгласят да ви поканя. — Той хвърли поглед към Върджилия. — Съмнявам се, че ще се случи втори път.

— Грейди не желае да разговаря с мамини синчета и курви — каза Върджилия, като отметна глава. Косата й бе разрошена, сплъстена и мръсна. — Ние подкрепяме аболиционизма на господин Гарисън.

— Да бъде изгорена Конституцията? Това ли искате? — Тъбс поклати глава. В Деня на независимостта Гарисън бе предизвикал вълнения в цялата страна, като по време на митинг в покрайнините на Бостън бе докоснал с кибритена клечка един екземпляр на Конституцията.

— Защо не? Конституцията е точно това, което я нарече Гарисън: съглашение със смъртта и договор с ада.

— Такива изявления само отблъскват хората, от които имаме най-голяма нужда… — започна Тъбс.

Върджилия се усмихна пренебрежително.

— Я стига, господин Тъбс. Какви са тези приказки, щом наистина вярвате в каузата?

В очите му отново се появи онази искра.

— Може би изразявам своите убеждения по начин, който се различава от вашия, госпожице Хазард.

— Като отказвате да рискувате? Като се обличате така прекрасно и дружите с тесногръди бели хора? Като отказвате да жертвате личните си удобства и…

В този момент той избухна и удари с юмрук по масата.

— Само не ми говорете за рискове и жертви. Израснах като роб в Мериленд и на четиринайсетгодишна възраст избягах. Взех със себе си и по-малкия си брат. Заловиха ни и ни изпратиха в лагер за обработка на роби. Оттам ми остана това. — Той плесна сакатия си крак. — Но брат ми пострада още повече. Полудя.

Грейди каза с презрение:

— И не искате да си отмъстите?

— Разбира се, че искам! Имаше период, в който нищо друго нямаше значение за мен. После избягах във Филаделфия и една-две години по-късно, когато еуфорията и страхът от преследване се поуталожиха, започнах да мисля. Вече не ме интересува толкова личното отмъщение, колкото освобождението на останалите. Най-много ненавиждам системата и искам да премахна точно тази система.

— Аз смятам, че това трябва да стане с насилие! — възкликна Върджилия.

— Не. Всяка стъпка в тази посока само ще гарантира по-дългото съществуване на робството и всички репресии, свързани с него…

Тъбс млъкна, забелязвайки тяхната враждебност. Стана и грижливо постави цилиндъра върху посивялата си глава.

— Изглежда, говоря нахалост.

Тя се изсмя.

— Точно така.

Тъбс стисна устни и замълча. След това се обърна и се отправи, накуцвайки, към вратата. Върджилия извика злобно:

— И затворете, като излизате.

Не последва отговор; вратата се затвори леко, но категорично.

Грейди седеше изпънат на стола си. Изведнъж раменете му увиснаха.

— Това затваряне на вратата няма да доведе до нищо добро. — Той потреперя, отчасти от студ, отчасти от отчаяние. — Хвърли малко дърва в печката.

— Няма повече дърва, а парите са точно колкото да отида до Лихай Стейшън. — Не беше ядосана, а просто съобщаваше фактите. Пресипа малко каша в едно тенекиено канче и го сложи пред него. — Ще трябва пак да си отида у дома.

Грейди се взря в канчето, направи гримаса и го бутна настрана.

— Не искам да го правиш. Адски ми е неприятно да просиш.

— Аз никога не прося. Казвам им от какво имам нужда и го получавам. Какво лошо има в това? Те имат достатъчно. За един ден прахосват толкова, колкото хората тук харчат за цяла година. — Бе застанала зад него и се опитваше да го стопли, като разтриваше с пръсти врата му. — Войниците не живеят в охолство, когато воюват.

— Според Тъбс ние не воюваме.

— Евнуси като Тъбс са живели прекалено дълго, прекалено добре и са забравили. Ние ще спечелим тази война и без тях. Празникът ще дойде, Грейди, сигурна съм.

Равнодушен и неуверен, той хвана ръката й, докато тя се взираше в пространството. Снегът продължаваше да прониква през пукнатините в стената и да каца върху одеялата, които им служеха за легло. В един от ъглите, където процепът бе по-голям, върху голяма купчина дрипи се бе образувала пухкава снежна шапчица. Грейди събираше стари дрехи, за да могат да преживяват. Когато нямаше стари дрехи, крадеше. А когато не успяваше да направи дори и това, Върджилия се връщаше за няколко дни в Лихай Стейшън.

— Печката угасна — каза тя. — Най-добре да се пъхнем за малко под завивките.

— Понякога страдам много, задето живееш така заради мен…

— Шшт, Грейди. — Тя запуши устата му със студените си пръсти. — Сама си го избрах. Ние с теб сме войници. И ще помогнем на капитан Уестън да победи и да донесе празника.

В погледа на Грейди имаше укор.

— Не бива да произнасяш името му, Върджилия.

Тя се засмя и го ядоса с превъзходството си на бяла жена.

— Сигурна съм, че не си се хванал на тези глупости, нали? На всички тези кодови имена и шифри? Десетки хора знаят кой е всъщност човекът, известен като капитан Уестън. Стотици знаят за дейността му и още милиони ще научат само след няколко месеца. След като му помогнем да освободи твоите хора в Юга, ще се заемем с моите тук. Първо ще си разчистим сметките с всички бели мъже и жени, които са били против нас, активно или просто с безразличието си. И мисля, че ще започнем с брат ми Стенли и онази кучка, жена му.

Усмивката и шепотът й уплашиха толкова много Грейди, че той забрави гнева си.

— Нямам нищо против да се върна у дома за дрехи или храна — увери го тя, докато се наместваха под студените одеяла, които миришеха на мръсотия и пушек от дърва. Но много бих искала да се съгласиш някой път да дойдеш с мен…

— Не. — Това бе единственото, за което бе непреклонен. — Знаеш какво ще направят с нас хората в този малък град, ако се появим заедно.

— О, да, знам — въздъхна тя и се притисна в него. — И затова ги мразя. Господи, колко ги мразя, скъпи. И на тях ще им се отплатим. Ние… О!

Онова, което усети, я сепна. Дори в този студ той я желаеше. Не след дълго те се бореха със своята мизерия по единствения начин, който им бе достъпен.

 

 

Зимната буря премина и покрай Лихай Стейшън, покривайки земята и покривите като с бял прах. Все още преваляваше сняг, когато Върджилия пристигна с нощното корабче. Догодина щеше да прави тези кратки пътувания в отоплен вагон, без да мисли дали реката е замръзнала. Вече бяха обявени проектите за продължаването на Лихайската железница до Бетлеем и други, по-отдалечени краища на долината.

Колкото и да ненавиждаше роднините си, тя разбираше, че оцеляването й във Филаделфия се дължеше само на тяхната търпимост. И по-точно на търпимостта на брат й Джордж и съпругата му, които я приютяваха за по една-две нощи в Белведере и на тръгване й позволяваха да отмъкне със себе си торба, пълна със стари дрехи, или чанта, натъпкана с храна. Въпреки че много се вживяваше в ролята си на революционерка, Върджилия бе съхранила известна практичност. Всъщност не беше толкова глупава, че да доведе Грейди в Лихай Стейшън и правеше всичко възможно да пристига по тъмно. Ако я забележеха, някои тесногръди жители на селото можеха да се опитат да я нападнат. Знаеше кои са и ги бе набелязала за отстраняване в подходящия момент.

Облечена само с прекалено леко за сезона палто и тънки вълнени ръкавици, тя с мъка се изкачваше по хълма под брулещия вятър. Когато стигна до Белведере, косата й беше побеляла от снега. Пред къщата имаше двуколка и покрит с одеяло кон. Тя влезе — Джордж й бе разрешил — и чу гласове, носещи се от гостната: Констанс, Джордж и още един, който разпозна — гласа на местния католически свещеник.

— Какъв е християнският отговор на спора за Канзас? — питаше свещеникът. — Това е въпросът, който ме мъчи напоследък. И се чувствам задължен да го обсъдя с всеки от моята енория, за да знам неговото…

Той млъкна, забелязвайки Върджилия на прага. Джордж я погледна с изненада, а Констанс — някак смутено.

— Добър вечер, Джордж, Констанс, отец Донъли.

— Не те очаквахме… — започна Джордж. Никога не знаеха кога ще пристигне и всеки път той казваше тези думи. Напоследък бе започнал да й се струва отегчителен.

Неискрена усмивка потвърди думите му. После тя се обърна към свещеника.

— Няма християнски отговор за ситуацията в Канзас. Именно така наречените християни са поробили негрите. Всеки, който дръзне да прекоси териториална граница заедно със свой роб предизвиква, приканва към единствения възможен отговор. Куршум. Ако бях там, щях да бъда първият човек, дръпнал спусъка.

Изказването й прозвуча толкова логично, че възрастният свещеник занемя.

Но не и Джордж. Почервенял от гняв, той каза с овладян глас:

— По-добре се качи горе, за да съблечеш тези мокри дрехи.

Тя го изгледа.

— Разбира се. Приятна вечер, отче.

След като свещеникът си отиде, Джордж започна ядосано да крачи напред-назад.

— Не мога да разбера защо още търпим Върджилия. Понякога си мисля, че сме глупаци.

Констанс поклати глава.

— Нали не искаш да се отнасяш към нея като Стенли? Все пак тя ти е сестра.

Погледът му се спря на локвата, която се бе образували от разтопения сняг по обувките на Върджилия.

— Все по-трудно ми е да го помня.

— Длъжни сме — каза тя.

 

 

Късно същата нощ Джордж се събуди и усети, че Констанс ходи из тъмната стая.

— Какво става? Пак ли ти е лошо?

Зададе този въпрос, защото от около месец тя не беше добре. Бе направила спонтанен аборт два месеца след като бе разбрала, че отново е бременна. Това бе третият случай и последиците от всяка загуба бяха все по-мъчителни и продължаваха по-дълго: виене на свят, потене и гадене през нощта. Джордж бе разтревожен не само за физическото, но и за душевното здраве на жена си, тъй като докторът бе намекнал, че може би вече няма да може да има деца.

— Много съм добре — отвърна тя. — Трябва да се облека и да изляза за един час. Новата пратка трябва да е пристигнала.

— Вярно, бях забравил.

— Ти заспивай.

Той вече бе стъпил на студения под.

— В никакъв случай. Времето е отвратително. Не можеш да отидеш пеша чак до заслона. Почакай само да се облека и ще докарам двуколката пред предната врата.

Препираха се още една-две минути, като тя твърдеше, че няма нужда да излиза на студа с нея, а той продължаваше да настоява. И двамата знаеха, че той ще надделее. Всъщност Констанс се радваше, че иска да я придружи. Беше отпаднала и имаше чувството, че всеки момент ще се разболее много сериозно. Изпитваше ужас при мисълта, че трябва да тръгне сама в зимната нощ, въпреки че щеше да го направи.

Джордж искаше да отиде с нея и поради още една причина. Щеше да види, а може би и да разговаря с новопристигналия. Пътниците, пътуващи с нелегалния влак, му помагаха много повече да оформи възгледите си по спорния въпрос, който разделяше страната, отколкото всички оратори, вестникари и свещеници, взети заедно. Той преметна тирантите си през раменете и я потупа нежно по ръката.

— Тръгвам. И без повече възражения.

След двайсет минути той спря скърцащата двуколка пред заслона зад мелницата. Вътре мъждукаше фенер. Помогна на Констанс да слезе с куфара, който бе взела от къщи. Тя импулсивно го целуна. Устните й и бузата му бяха ледени и сухи като пергамент. Въпреки това целувката ги стопли.

Тя с бързи крачки се приближи до вратата и даде сигнала: две почуквания, пауза и след това още две. Ярко осветеният сняг скърцаше под краката на Джордж и той усети как се изсипва в обувките и намокря чорапите му. Бурята беше отминала. Луната висеше на ясното небе като чиния от фин китайски порцелан.

Белзър, търговецът, предпазливо отвори вратата и понечи да я затвори, щом видя втория силует.

— Аз съм — каза Джордж.

— А, добре. Влезте, влезте.

Пътникът бе седнал до една маса и държеше парче сушено говеждо месо. Беше мускулест мъж с червеникаво кафява кожа, а скулите му издаваха и малко индианска кръв. Беше на около трийсет и пет години, но къдравата му коса бе съвсем бяла. Джордж предполагаше каква е причината.

— Това е Ки — каза Белзър с такава гордост, като че ли представяше свой роднина. — Дошъл е при нас чак от Алабама. Името му идва от краткото название на чероките. Баба му по майчина линия е била от това племе.

— Е, Ки, радвам се, че си тук — каза Констанс. Тя остави куфара до масата. — Вътре има ботуши и две ризи. Имаш ли зимно палто?

— Да. — Гласът на беглеца беше звучен и басов. Изглеждаше притеснен от тяхното присъствие.

— Дали са му го на гарата до Уилинг — обясни Белзър.

— Добре — рече Констанс. — Обикновено в Канада е дори по-студено, отколкото в Пенсилвания. Но щом пристигнеш там, вече няма да има защо да се тревожиш от преследвачите на роби.

— Искам да работя — каза им Ки. — Аз добър готвач.

— Доколкото разбирам, цял живот се е занимавал с това — каза Белзър.

Джордж почти не следеше разговора. Вниманието му бе изцяло погълнато от позата и поведението на роба. Главата на Ки бе хлътнала между раменете му, сякаш постоянно се свиваше. Дори тук, на свободна територия, тъмните му очи изразяваха страх и недоверие. От време на време стрелваше поглед към вратата, като че очакваше всеки момент някой да я отвори с трясък.

— И е работил при особено строг и зъл господар — говореше Белзър. — Ки, покажи им, ако обичаш, онова, което показа на мен.

Беглецът остави настрана недокоснатото парче месо, изправи се, разкопча ризата си и я смъкна до кръста. Констанс тихо хлъцна и сграбчи ръката на мъжа си. Джордж бе също толкова ужасен при вида на осеяната с белези кожа — от плешките до кръста. Някои от белезите приличаха на змийско гнездо, замръзнало под кожата му.

Топлите очи на Белзър се изпълниха с ярост.

— Някои от тях са от камшик, а други от нажежено желязо. Кога започна това, Ки?

— Когато бях на девет. Бях набрал ягоди от градината на господаря. — Той събра пръстите си, за да покаже малка шепа. — Ей толкова ягоди.

Джордж поклати глава. Знаеше защо през последните месеци убежденията му бяха станали толкова непоклатими.

Същата нощ, в леглото в Белведере, Джордж прегърна Констанс, за да стопли и нея, и себе си.

— Всеки път, когато срещна човек като Ки, се питам как е възможно толкова дълго да сме проявявали търпимост към робството.

Той не видя възхищението в очите й, когато му отговори:

— Джордж, осъзнаваш ли колко си се променил? Когато се запознахме, ти бе невъзможно да кажеш такова нещо.

— Може би. Но със сигурност знам какво мисля сега. Трябва да сложим край на робството. За предпочитане е това да стане със съгласието и помощта на онези, които подкрепят тази система. Но ако откажат да се вслушат в гласа на разума, ще го направим и без тях.

— Ами ако се стигне дотам, че трябва да избираш между тази кауза и приятелството ти с Ори? В края на краищата той е един от онези, които подкрепят системата.

— Зная. Надявам се никога да не се стига до такъв избор.

— Но ако все пак това стане, тогава какво? Не се опитвам да те притискам, но от много време искам да чуя отговора на този въпрос. Знам колко обичаш и уважаваш Ори…

Въпреки болката, която му причиняваше, отговорът можеше да бъде само един.

— Ще пожертвам приятелството заради убежденията си.

Тя го прегърна и така, притисната в него, скоро заспа.

Той остана буден още доста дълго. Виждаше пред очите си набраздения гръб и тъмните очи, стрелкащи се към вратата. А когато заспа, сънува един чернокож, който крещеше, докато някой го гореше с желязо.

 

 

Ако представителите на плантаторската класа на Юга бяха едната крайност, която Джордж не одобряваше, то собствената му сестра бе другата. По време на двудневния й престой в Белведере те спориха за върховната власт на народа, за законите за бегълците и всъщност за почти всички аспекти на въпроса за робството. Позициите на Върджилия бяха абсолютно безкомпромисни.

— Бих разрешила целия проблем с един удар — каза тя, като сядаше на масата за вечеря заедно с Джордж и Констанс. Опасявайки се от размяната на язвителни реплики, както обикновено ставаше, Констанс вече бе изпратила децата да играят. — Само един ден работа в Юга и край на всичко. Поне това е мечтата ми — добави Върджилия с усмивка, от която Джордж потръпна.

Тя забоде вилицата в третото си парче кейк, отхапа една хапка, а след това я поля с още малко горещ ром от сребърната кана. Погледна спокойно брат си.

— Можеш да трепериш и да правиш гримаси колкото си искаш, Джордж. Можеш да дрънкаш за скрупули и милост до посиняване, но денят наближава.

— Върджилия, това са глупости. Невъзможно е една революция на роби да завърши с успех.

— Разбира се, че е възможно. Ако е организирана и финансирана както трябва. Една славна нощ на огън и справедливост. Неравенството ще бъде отнесено от огромна река кръв.

Той бе така ужасен, че за малко щеше да изпусне чашата с кафе. Двамата с Констанс се спогледаха, а после впериха очи в гостенката. Тя бе отправила поглед към тавана… или може би към някаква невидима за тях апокалиптична картина.

Джордж изпитваше желание да й изкрещи, но вместо това се опита да омаловажи думите й.

— Трябва да пропишеш мелодраматични пиеси.

Тя внезапно впери очи в него.

— Шегувай се колкото си искаш. Денят наближава.

Без да се стресне от смразяващия поглед на Върджилия, Констанс каза:

— Ти естествено разбираш, че точно страхът от революция на чернокожото мнозинство пречи на много южняци дори да обсъждат въпроса за постепенното, съпроводено с изплащане на компенсации освобождаване на робите, нали?

— Идеята за изплащане на компенсации е направо вредна. Както казва господин Гарисън, то е все едно да платиш на крадец, за да върне откраднатото.

— И все пак онова, което южняците виждат в освобождаването, е как освободените роби тръгват срещу тях с камъни и вили. Твоите бунтарски разсъждения не биха могли да разсеят страховете им.

Върджилия отмести встрани чинията с десерта си.

— Това не са просто разсъждения, заклевам се.

— Казвала си го. Много пъти — каза Джордж отривисто. — И докато все още сме на тази тема, искам да ти кажа нещо право в очите. Трябва да скъсаш връзките си с капитан Уестън.

Тя се ококори. За първи път гласът й стана тих.

— Какво знаеш за капитан Уестън?

— Знам, че съществува. Знам, че Уестън е само едно военно прозвище и че е по-голям екстремист от най-яростния южняк.

Тя успя да пусне в ход своята ирония.

— Да не би да си наел шпиони, които да ме следят?

— Не се дръж като идиотка. Имам делови контакти с хора от целия щат и познавам много от законодателите в Харисбърг. До ушите на всеки от тях стига по нещо. Едно от тези неща е, че капитан Уестън се занимава активно с разпалването на бунт на чернокожи в Юга и предизвиква ненавистта на огромен брой хора, някои от които в друга обстановка биха се противопоставили на робството. Най-добре е да стоиш настрана от него, защото в противен случай ще си понесеш последствията.

— Ако има някакви последствия, както ти ги наричаш, ще бъда горда да ги изтърпя.

Мислите му се объркаха. Какво да прави с нея? Опита друг подход.

— На твое място не бих избързвал с този отговор. В Пенсилвания има и много хора, които мразят борците за премахване на робството. Жестоки хора.

— Това ли са направили с теб успехът и парите, Джордж? Заместили са принципите ти с малодушие? — Тя стана и напусна стаята като обидена кралица.

Констанс притисна с длани очите си.

— Не мога да я понасям повече. Що за вманиачено, нещастно създание!

Той протегна ръка, за да хване нейната и да я успокои, но погледът му не помръдна от вратата, през която бе излязла Върджилия.

— Това е нещо повече от мания — каза тихо. — Понякога си мисля, че е луда.

 

 

С изцъклени очи и побелял език, стърчащ между стиснатите зъби, мъжът висеше на една от гредите на покрива.

От положението на главата му ставаше ясно, ме вратът му е пречупен от примката.

Под бавно въртящото се, вкочанено тяло на мъртвеца тихо говореха пет-шест души. Двама от тях държаха в ръце пушещи факли. Зад тях се виждаха дълги сандъци с надписи: Джор. Ал. Мис. Един от сандъците бе разбит с лост. Беше пълен с нови пушки.

Уплашен до смърт, Грейди наблюдаваше тази картинка през един процеп на вратата на обора. Бе изпратен от Филаделфия в предградията на Ланкастър с шифровано съобщение, дълго две страници. Човекът, на когото трябваше да предаде съобщението, висеше в обора. Слава Богу, той беше чул гласовете, докато се промъкваше през помещението с хранилките, и бе спрял навреме.

Тръгна да се измъква в посоката, от която бе дошъл. Една свиня, която кърмеше малките си, изквича, когато мина покрай кочината й. Миг след това вратата на обора се отвори и на нея застана въоръжен мъж.

— Стой!

Грейди хукна. Един куршум профуча покрай главата му.

— Дръжте този негър. Видя ни.

Грейди бягаше така, както не бе бягал никога през живота си. От време на време поемаше риска да погледне назад. Преследвачите бяха на коне. Зад тях, в гаснещата светлина на декемврийския залез, се виждаше яркочервеният обор. Изведнъж от плевнята лумнаха пламъци, които започнаха да поглъщат огромния, натруфен шестоъгълен надпис, изрисуван върху сградата. Бяха я подпалили.

Изстрелите им не достигаха до целта, но го тласкаха напред. Той бясно се заизкачва по една каменна стълба, загуби равновесие и падна. От устата му потече кръв, но почти не й обърна внимание и дишайки тежко, се шмугна в гъстата гора. Най-накрая успя да се изплъзне от конниците, като прекара половин час легнал в студената вода на едно поточе, скрит зад брега му. Чак след това разбра цената, която бе платил за живота си. Щом докосна горната си устна, очите му се насълзиха.

На следващата сутрин, залитайки, той влезе в колибата си във Филаделфия. И чак тогава си позволи да рухне. В съзнанието му цареше пълен хаос.

— Капитан Уестън е мъртъв. Видях го обесен. После го изгориха заедно с плевнята му. За малко да ме хванат. Бягах и паднах. Теловете се скъсаха. Загубих зъбите си. По дяволите, загубих зъбите си. — По бузите му се стекоха сълзи и той се отпусна в ръцете на Върджилия.

— Стига, стига. — Беше го прегърнала и го галеше по главата. — Не плачи. Капитан Уестън не беше кой знае какъв водач. Говореше прекалено много. Прекалено много хора знаеха за него. Ще се появи друг, по-добър. И тогава революцията ще успее.

— Да, но… аз изгубих новите си зъби, дявол да го вземе.

Тя нежно сложи главата му върху гърдите си и не каза нищо. Взираше се в безкрая с лека усмивка и си представяше как се лее кръв на бели хора.