Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

Книга четвърта
Марш в тъмнината

Казвам ви, че гори пожар. Днес сложиха запалена факла в храма на конституционната свобода и, Бог да ни е на помощ, вече никога няма да имаме мир.

Адвокат Джеймс Петигрю от Чарлстън, по време на празнуването на отцепването, 20 декември 1860 г.

59.

Съмтър все повече заприличваше на затвор.

Били беше се настанил във влажна стая с тухлени стени — една от офицерските квартири в укрепената част. Стаята изглеждаше още по-мрачна, защото беше неосветена през повечето време. Гарнизонът почти беше изразходил свещите и кибрита, които госпожа Дабълдей бе купила през януари, един ден преди да замине на север заедно с останалите съпруги на военнослужещите от гарнизона. Били имаше само едно парче от свещ. Палеше го по няколко минути всеки ден, докато добавяше резка към импровизирания си календар — отвесни линии, изчегъртани в стената с късче тухла. През февруари до момента беше отбелязал двайсет и една линии.

Не видя повече Брет. Не беше от онези, които изпращаха в града през няколко дни, за да набавят осолено свинско и зеленчуци. Тези доставки ставаха с разрешението на губернатора Пикинс, по настояване на някои влиятелни господа от Чарлстън.

Други, не по-малко влиятелни, бяха против това, гарнизонът да получава храна и поща и често го повтаряха. Били научи от едно от писмата на Брет, че Рет от „Мъркюри“ настоявал хората от гарнизона да бъдат оставени гладни, докато се предадат. Били подозираше, че губернаторът има същите намерения, но преследва целта си по друг начин. Пикинс не позволи на четирийсет и тримата цивилни зидари и строителни работници да напуснат Форт Съмтър. От само себе си се разбираше, че те щяха да продължат да поглъщат запасите и по този начин да ускорят деня, в който Андерсън щеше да бъде принуден да поиска преговори. Някои офицери открито заявяваха, че губернаторът блъфира и не е упълномощен да издава такива укази. Дабълдей твърдеше, че работниците биха могли да бъдат откарани на брега посред нощ, ако Андерсън действително искаше да се отърве от тях. Все пак той не му го казваше открито и комендантът, който съзнаваше огромния риск при всеки сблъсък с местните власти, не поставяше този въпрос на разискване.

Брет му пишеше, че нарядът, изпратен за запасите, изминавал пътя до пазара на Чарлстън и обратно със заредени мускети. Цели тълпи вървели след войниците и от време на време някой изкрещявал името на Дабълдей. Той бил най-ненавижданият измежду хората от форта, прочут „черен републиканец“. Според нейните предвиждания, ако някога се появял в града, щели да го нападнат и обесят.

Така че Дабълдей си оставаше затворник в пристанището, също както и Били.

 

 

Били не оставаше без работа. Когато работниците, които бяха под негова команда, приключиха със зазиждането на неизползваемите прозорци на казематите от втората редица, Фостър им възложи да работят на главната порта. От вътрешната й страна издигнаха дебел каменен зид с един-единствен метален отвор за катинар в средата. Веднага щом направиха стената и отвора, Андерсън нареди да поставят гаубица с десеткилограмови снаряди, която да защитава новия, по-малък вход.

Всички във форта бяха обзети от някакво вцепенение. Работата беше продължителна, а напрежението засилваше обичайната умора. Особено натоварени бяха капитаните Сеймър и Дабълдей. Денем те се редуваха в качеството си на офицери и всеки от тях будуваше през нощ.

Поради сериозността на положението войниците бяха станали по-откровени и не се съобразяваха много с протокола. Това стана явно един следобед, докато Дабълдей и Били наблюдаваха как изтегляха малка шхуна на кей на остров Морис. Шхуната пренасяше метални листове, необходими за облицовка на наклонената дървена фасада на батареята, която строяха в Къмингс Пойнт, на малко повече от километър разстояние.

— Погледнете само! — възкликна Дабълдей. — Даваме им сума ти време да си разположат оръдията и да докарат муниции.

Това беше вярно. Пристанищният форт беше застрашен от артилерия, като се почне от Маултри, който сега беше солидно укрепен с бали памук и чували с пясък, та по целия път до Къмингс Пойнт. Щатските артилерийски батареи се упражняваха редовно. Тъкмо в този момент Били забеляза хора да са тълпят около дузина оръдия, докато под яркото слънце над тях се развяваха странни знамена с изрисувани палми и пеликани.

Били, както и повечето от гарнизона, смяташе майор Андерсън за свестен и съвестен мъж, макар и вече доста възрастен и прекалено благочестив. Сега се почувства длъжен да се противопостави на критиката, която се криеше в тези думи.

— Ако майорът се опита да спре всичко това, ще хвърли цялата област в истинска война. Аз не бих поел такава отговорност, господине.

— Нито пък аз — сопна се Дабълдей. — Повярвайте ми, виждам колко е сложно, но това не променя факта, че колкото повече се колебаем, толкова повече се засилва рискът.

— Не мислите ли, че мирните преговори ще помогнат? — запита Били. Щатът Вирджиния бе поел инициативата за преговори и експрезидентът Тейлър бе обявил тяхното провеждане в хотел „Уилърд“ във Вашингтон. Някои от по-влиятелните щати обаче, включително Мичиган и Калифорния, бяха отказали да изпратят делегати.

Отговорът на Дабълдей беше рязък.

— Не. Според мен не можем да спасим едновременно и Съединените щати, и робството. — Той удари с юмрук по парапета. — Бих искал майорът да забрави нарежданията си само за час и да ни остави да отслабим тези батареи. В противен случай скоро ще бъдем обградени от огнен обръч.

Огнен обръч. „Подходящо определение“ — помисли си Били, докато гледаше как хамалите продължават да разтоварват шхуната. Оръдията на Южна Каролина бяха обградили Съмтър от всички страни, освен откъм морето. Нима не беше много вероятно някой, воден от импулсите си, ако не от изрична заповед, да даде залп по форта и да сложи начало на войната?

 

 

Следващото съобщение на Брет потвърждаваше надвисналата опасност. В Чарлстън предвоенното напрежение се изостряло. Дабълдей и останалите от гарнизона предположиха, че това е причината президентът Дейвис да се отправи енергично към Чарлстънските батареи, за да поеме командването им от името на новото правителство. Дейвис също така изпрати във Вашингтон официални пратеници на Конфедерацията, за да искат да им бъде предадена спорната собственост.

Няколко нощи по-късно Били научи от самия Андерсън още една изненадваща новина.

— Дейвис изпраща личния си офицер да командва батареите — каза майорът с въздишка. — Борегард.

Бяха застанали край едно от двайсет и пет сантиметровите оръдия на стрелковата площадка. Половината от четирийсет и осемте годни за стрелба оръдия на Съмтър бяха инсталирани на открито, а другата половина — долу в казематите. „Нина“ тъкмо преминаваше на около петдесет метра от форта. Това беше един от двата патрулни парахода, които щатът държеше постоянно в пристанището. Стрелците на кърмата познаха Андерсън, извикаха за поздрав и насмешливо дадоха салют. Високият командир с хлътнали очи остана неподвижен.

— Това ли е капитан Борегард от Луизиана? — попита Били.

— Вече е бригаден генерал на Конфедерацията. Когато обучавах артилеристите в Академията през 36–37-а, той беше сред най-добрите ми ученици. Беше толкова способен, че го задържах като помощник-инструктор, след като се дипломира. — Погледът на майора се плъзна по батареята на Къмингс Пойнт, чийто строеж бързо вървеше към края си. — Предполагам, че скоро ще станем свидетели на по-професионално разполагане на много от оръдията.

После Андерсън се извърна, за да погледне подчинения си. Светлината на залязващото слънце, която падаше по покривите и кулите на Чарлстън, ясно очертаваше набразденото му лице.

— Но аз исках да поразпитам за вашата млада дама, лейтенанте. Тя още ли е в града?

— Да, господине. Получавам писма почти всеки ден.

— Още ли имате желание да се ожените?

— О, да, господине, и то голямо. Но точно сега изглежда невъзможно.

— Не бъдете толкова сигурен. Както знаете, капитан Фостър не иска да ви вижда, вас, господата от строителните войски, на фронтовата линия — всички лейтенанти от строителните части се бяха записали доброволно като офицери от охраната, но Фостър бе забранил това, — така че, щом приключите работата си, ще имам предвид вашето положение.

Обнадежден, Били сякаш полетя. В същия миг обаче една мисъл го върна на земята.

— Това е много любезно от ваша страна, господине, но не бих искал да напускам, ако се стигне до военни действия.

— Няма да има никакви военни действия — прошепна Андерсън. — Ние поне никога няма да започнем първи. Представяте ли си каква катастрофа би настъпила, ако американци открият огън по други американци? Никога не бих предприел действия, които да доведат до такъв конфликт, и не се срамувам да заявя, че всяка нощ коленича и моля Бог да ми помогне да спазя обета си.

Контрастът с все по-нарастващата агресивност на Дабълдей беше очевиден. Били наблюдаваше как върховете на покривите потъват в здрача и отново насочи мисълта си към надеждата, която Андерсън му беше дал. Но възможността от разочарование бе толкова голяма, че просто не смееше да се надява.

Погледът му бавно обходи пристанището, като се спираше на различни батареи, разположени на брега и в плитчините. Различаваше ги по въоръжението им: минохвъргачки, оръдия за 10, 14 и даже 19-килограмови снаряди.

Това наистина бе огнен обръч. И всеки миг можеше да пламне — по заповед или случайно. Когато слънцето залезе, Били отново усети непреодолимия натиск на песимизма.

 

 

Същата вечер Ори слезе на кея на Монт Ройъл от една речна шхуна. След двайсет минути вече беше при Чарлс в библиотеката.

— Как е положението в Чарлстън? — запита по-младият мъж, докато наливаше уиски в две чаши.

— Зле, работите не вървят. Търговците са започнали да протестират.

— Хората напускат ли града?

— Напротив, никога не е имало толкова много туристи. Но харчат само за най-необходимото. Така правят и местните жители.

— Нищо чудно. Кой ще хвърля пари на вятъра, когато всеки момент може да избухне гражданска война и току-виж след две седмици един хляб е станал двайсет долара.

С усмивка, която повече напомняше гримаса, Чарлс се облегна назад в креслото и преметна крак през страничната облегалка. Завръщането у дома го бе зарадвало за няколко дни, но това чувство много бързо го напусна. Той и Ори бяха поговорили за Елкена Бент и макар да не научи много нови неща за него, Чарлс отново се усети потиснат при мисълта за безграничната му омраза. Тя неизбежно би намерила отдушник, ако избухнеше война. Във всеки случай имаше основание да смята, че пътищата им никога няма да се пресекат отново.

Но не само Бент го тревожеше. Изпитваше носталгия по Запада и за своя изненада вече не се чувстваше като у дома си в родния щат. Не смееше да признае, че не може да измисли друг лек за това неразположение, освен да се бие.

— Новините стават все по-лоши — рече Ори, отпивайки от чашата си. — Засилват се настроенията против новото правителство. Дейвис явно не се е съобразил с Южна Каролина, когато го е съставял.

Чарлс размисли над това и смени темата.

— Как са нашите хора от Трад Стрийт? — попита той.

— Купър е толкова добре, колкото би могъл да бъде при положение, че търговският кораб вече е загубен, а са конфискували и част от земята му за нова батарея. Доколкото разбирам, не му е оставало нищо друго, освен да се съгласи, иначе би рискувал онази сган да му запали хангара. Джудит и Брет се грижат за него, но той много се е отчаял. Най-лошите му опасения се сбъднаха.

— Видя ли се с Аштън?

— Не. Казаха ми, че Джеймс се сближил с губернатора Пикинс и макар че Монтгомъри се отнася с явно пренебрежение към всички южнокаролинци, Джеймс се опитвал да докопа някаква служба. А, и още нещо — научих от сигурно място, че всички тези военни приготовления са докарали щата до пълно разорение.

— Какво става с онзи заем от 700 000 долара, който се опитваха да инвестират?

— Няма кой да го приеме.

— Е, нещата може би ще се пооправят някак. Може би и въпросът с форта ще се уреди по мирен начин.

— Президентът Дейвис е заявил, че ако не получи форта по споразумение, ще го завземе със сила. Линкълн ще встъпи в длъжност след няколко седмици — дано тогава да разберем какво ще става по-нататък.

Двамата бивши войници се взираха един в друг в мрака на библиотеката. Никой от тях не се съмняваше каква развръзка желаят онези, които стояха начело на щата.

 

 

Две денонощия по-късно Хънтун бе застанал до парапета на патрулния параход „Нина“. В едната си ръка държеше чиния със салата от пилешко, а в другата — чаша токайско вино.

Група от трийсет господа се бе качила на борда за вечерната обиколка, за да разгледа спорния форт. На задната палуба, под раирана тента, беше наредена маса със закуски. Храната бе приготвена от елитен женски комитет, чийто изтъкнат член бе и Аштън. Бяха доведени и половин дузина роби от също толкова на брой домакинства, за да обслужват видните гости.

Резкият североизточен вятър предвещаваше мразовита февруарска нощ. Хънтун продължаваше да дъвче, когато „Нина“ направи завой в главния канал и се отправи към града, а водата бълбукаше край витлата й.

— Знаете ли, губернаторе — рече Хънтун на човека до него, — че липсата на решителни действия започва да изнервя мнозина от гражданите?

— С вързани ръце съм — рязко отвърна Пикинс. — Генерал Борегард скоро ще пристигне, а що се отнася до този промеждутък от време, президентът Дейвис недвусмислено ми даде да разбера, че ще отговаря той, а не аз.

— Хм — Хънтун отпи от виното си. — Мислех, че палмовият щат се отцепи, за да запази суверенните си права. Да не би вече да сме ги отстъпили на друго централно правителство?

Пикинс погледна през рамо, за да се увери, че не ги подслушват.

— На ваше място не бих говорил толкова високо… или толкова критично. Не и ако все още се надявате да получите пост в Монтгомъри.

— Разбира се, че се надявам. Струва ми се, че там страшно се нуждаят от принципни и смели хора. Ще трябва да окажем натиск.

— Джеймс, доста прибързвате — подхвана губернаторът, но по-младият мъж веднага го прекъсна.

— Глупости, господине. Ако не предприемем нещо, други ще ни изпреварят. Вчера чух сериозен разговор за едно ново движение за отцепване. Някои влиятелни плантатори в този щат предлагат той да се отдели от правителството на Дейвис и да се изпрати петиция във Великобритания, чиято цел е Южна Каролина да се превърне в неин протекторат.

— Това е абсурдно — възкликна Пикинс, но в гласа му се долавяше нотка на безпокойство и не без основание. Наскоро неговият приятел и сподвижник Боб Рет бе дочул слухове за някакъв план за преустройство, който Стивън Дъглас се опитвал да прокара в отчаяните си усилия да спаси Съединените щати. Губернаторът не искаше да участва в никакви налудничави проекти за основаване на британска колония, но не искаше да чуе и за помирение.

— Ще трябва да действаме умерено още известно време. Претенциите на Дейвис ще се провалят във Вашингтон. Дотогава Борегард ще пристигне и ние ще си получим нашата война.

— Надявам се да е така — промърмори Хънтун.

Изведнъж вниманието му бе привлечено от един офицер, който ги наблюдаваше от укрепената платформа на Форт Съмтър. Разпозна Били Хазард и вдигна чашата си за поздрав.

Онова парвеню от Севера му кимна небрежно. Хънтун се почувства обиден. „Да, ще си получим нашата война и ти ще си сред първите й жертви“ — мислеше си той, докато корабът пухтеше към градските кейове.