Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

44.

Както бе казал Бент, три четвърти от войниците в единайсета рота бяха от Охайо. Останалите бяха новодошли имигранти — германци, унгарци, ирландци, типична смесица за почти всички армейски подразделения.

Войниците се отнасяха по един начин към О’Дел и по съвсем друг към Чарлс и към капитана. Те се подчиняваха и на тримата офицери, но старши лейтенантът се ползваше с тяхното уважение и дори приятелство. Чарлс твърдо бе решил да си спечели същото уважение. Приятелството щеше да дойде само.

През четвъртата седмица от неговото пристигане, на една сутрешна проверка се оказа, че един от хората му липсва. Чарлс откри войника — новопристигнал имигрант на име Халоран, — безпаметно пиян в една от конюшните. Той заповяда на редник Халоран да отиде в стаята си и да се наспи. Халоран изпсува и извади нож.

Чарлс избегна несръчния удар, обезоръжи Халоран и го захвърли в отводнителния улей навън. Халоран с мъка се изправи и отново атакува. Чарлс му нанесе четири удара — вероятно два повече, отколкото бяха необходими, — но войникът гледаше като обезумял. После лично завлече полуприпадналото момче до караулното помещение.

След един час срещна Закария Брийдлъв — старши сержант на ротата, ветеран от конните войски с осемнайсетгодишна служба и сплескан нос.

— Как е Халоран? — попита го Чарлс.

— Доктор Гийнслън каза, че има счупено ребро… господине. — Малката пауза преди последната дума бе типична за професионалното нахалство на Брийдлъв. Той бе по-възрастен и с много по-голям опит от повечето от офицерите и много държеше да не се забравя това.

Чарлс потърка брадичката си.

— Май не трябваше да го удрям толкова силно. Но си помислих, че не мога да го спра по друг начин.

— Вижте какво, господине… моите уважения… но тук си имате работа с войници, а не с чернокожи роби.

— Благодаря ви за разяснението — отвърна с леден глас Чарлс и се отдалечи.

По-късно, след като се успокои, той осъзна значението на този инцидент. Старши сержант Брийдлъв, както несъмнено и повечето от войниците се отнасяха с недоверие към него, защото бе южняк. Може би никога нямаше да успее да спечели доверието им.

Тази мисъл го отчайваше, но той нямаше намерение да се предава.

 

 

Всяка сутрин тръбата свиреше в шест без пет. Чарлс нямаше нищо против да става рано, за разнообразие. Тексаската есен бе красива и хладна, а утринното небе — с най-чистия и кристален син цвят, който бе виждал. Струваше му се, че никога не бе ял нещо по-вкусно от стандартната закуска, която предлагаше готвачът на поделението — топли курабийки, бифтек, печени ябълки и праскови и познатото армейско кафе.

Кавалерийското строево обучение и упражненията за боравене със сабя и карабина отнемаха по-голямата част от времето. Освен това трябваше да се полагат и грижи за конете. В желанието си да направи от Втори кавалерийски полк елитно подразделение Дейвис бе наредил конете на всяка рота да бъдат с еднакъв цвят. Единайсета рота имаше само пъстри коне, ротата на Ван Дорн, в която служеха войници от Алабама, имаше само сиви коне, откъдето идваше и названието Сивите конници. Момчетата от единайсета рота скоро забелязаха отличната езда на Чарлс, която дори заслужи една лаконична похвала от О’Дел. Първият лейтенант изрази възхищението си пред всички войници. „Малка, но важна крачка напред“ — помисли си Чарлс.

От време на време, по сигнал на някой заселник от околността, един от отрядите се втурваше в галоп, но индианци мародери рядко бяха залавяни. А конете на заселниците продължаваха да изчезват. И преследвачите от Делауеър, наети от армията, редовно откриваха следи от присъствието на безчинстващи ямпарики — северни команчи, — които продължаваха да напускат индианските територии.

Скуката си оставаше основният враг на поделението. Чарлс започна да прекопава една градина, която възнамеряваше да засее през идната пролет. Той купи две мършави кокошки и им построи малка къщичка. И най-после неохотно седна да напише писмо на Ори, тъй като се чувстваше задължен да го направи след толкова дълго мълчание. Той започна с опит за описание на тексаската природа, но знаеше, че му липсват каквито и да било литературни умения. Първите няколко абзаца му отнеха толкова много време и усилия, че той набързо завърши писмото с обещанието, че следващия път ще опише живота в Кемп Купър и своя странен командир.

Тъй като не можеше да живее като монах, от време на време Чарлс спеше с индианки. Откри, че те са жизнени и нежни същества. Не хвана сифилис. Освен това той, разбира се, вземаше участие в основното занимание на офицерите — споровете, тъй като то бе неизбежна част от военното ежедневие.

Те спореха за всичко. Една от любимите теми, която можеше да се обсъжда с часове, бе плоското седло Гримсли, възприето в армията преди десет години. Албърт Сидни Джонстън го бе харесал, но повечето от офицерите заставаха на страната на Ван Дорн, който твърдеше, че това седло бе причинило много наранявания на конски гърбове.

Спореха и за оръжия. Общо взето, револверите „Колт“ и карабините „Шарпс“ бяха смятани за най-добрите, въпреки че тези мнения нямаха абсолютно никакво значение, тъй като схващането на правителството по въпроса за въоръжаването на армията изглежда бе, че трябва да се използват всички стари оръжия, струпани във федералните складове. По тази причина повечето от войниците в единайсета рота бяха снабдени с гладкоцевни карабини „Хол“, модел 1833, без да се взема предвид мнението на европейските и американските оръжейни специалисти, че цевите с нарези са по-добри. В частта имаше дори и няколко мускета. А старите конни револвери с един куршум се използваха само за украшение. Чарлс бе щастлив, че притежава един десетгодишен колт.

Възникваха спорове за ядене, пиене и жени. За мотивите за действията на индианците и характера на полковник Ли. За целта и провеждането на кампанията срещу мормоните и техния така наречен Пустинен щат, по инициатива на полковник Джонстън. Но най-големи различия в мненията имаше при разгорещените обсъждания на политически теми, като например проюжняшката конституция, приета в Лекъмптън, Канзас.

Лекъмптънската конституция предлагаше на гласоподавателите в Канзас да избират между две форми за прилагане на робството — ограничена и неограничена. Президентът Бюкенън я подкрепи. Сенаторът Дъглас я заклейми и повечето от северняците в поделението бяха съгласни с Дребния гигант. Чарлс стоеше настрана от тези спорове, но това всъщност не бе в негова полза, защото всички решиха, че е на страната на защитниците на робството.

Често край на споровете, независимо от темата, слагаше някое изказване на капитан Бент, което разваляше приятелската атмосфера и караше останалите офицери да втренчват замислени погледи в чиниите или кафените чашки пред себе си. От време на време Чарлс забелязваше, че Бент го гледа с особен интерес. Той не можеше да си обясни извънредното внимание и това го тревожеше.

 

 

В един леден дъжд колоната се завръщаше от маневри в северните части на долината. Бе втори декември 1857.

Вслушвайки се в съвета на О’Дел, Чарлс скоро бе захвърлил униформата, която изискваше уставът. В този ден той носеше широкопола мека шапка, нахлупена ниско над брадясалото му лице, панталони от телешка кожа и палто от еленова кожа. Около яката на палтото му висеше гердан от нокти на мечка.

Разлетя се кал, когато Бент го настигна с коня си. Обикновено очите на капитана изразяваха неодобрение към облеклото на Чарлс. Но този път се усмихна.

— Хубаво ще е да запалим огън, а, Чарлс?

Тази фамилиарност бе необичайна и притесни Чарлс.

— Да, господине, много ще е хубаво.

— Защо не се отбиеш в моя кабинет да пийнем по един пунш, след като оправиш коня си и се преоблечеш? Бих искал да ти покажа моя екземпляр от книгата на Джомини „Накратко за военното изкуство“. Нали са ти известни възгледите на барона?

— Разбира се, господине. Старият Кобън Сенс ни е говорил много за тях. — Всъщност някои от критиците на професор Мейхън бяха казали, че в часовете си по военна теория отделял прекалено много време на идеите на швейцарския барон.

— Значи ще те чакам. Ще проведем чудесен разговор.

Присвивайки очи под дъжда, Чарлс успя да види ясно лицето на Бент. Нещо в погледа на капитана го смути. Знаеше, че трябва да бъде учтив, но не желаеше да направи нищо повече.

— Поласкан съм от поканата ви, господине, но мисля, че се разболявам от грип. — Това бе вярно. След като бе яздил часове в това лошо време, усети, че го втриса.

— Тогава друг път. Следващата седмица…

— Господине… — Знаеше, че не бива да казва следващите думи, но в никакъв случай не искаше да насърчава опитите на капитана да се сприятели с него. — Ако става въпрос за същото, моля да ме извините. Не съм много по теорията.

Мазното благоразположение изчезна от очите на Бент.

— Добре, лейтенанте. Изразихте се съвсем ясно.

Той сръга с пети коня си и се отправи към предната част на колоната. Светкавица разцепи хоризонта. Чарлс потрепери и в този момент Лафайет О’Дел се озова до него.

— Какво искаше от теб?

Чарлс му обясни.

— Отказа ли му?

— Категорично. Не остана много доволен.

О’Дел се наведе към предната част на седлото си, на която висяха чифт скъпи, затворени кобури. На седлото на Чарлс имаше подобни, с тази разлика, че той бе платил малко повече за капаци от леопардова кожа. В единия от тях бе колтът му, а в другия — резервна подкова, няколко пирона, малка четка и чесало за кон.

— Постъпваш умно, като не се навърташ около капитана — каза О’Дел. — Май трябва да ти кажа.

— Какво да ми кажеш?

— Ами това, че, както се казва, има известни апетити. При това доста големи.

— Всички ги имаме.

— Не, не същите. Поне аз мисля така. Капитанът дава вид, че мрази индианците, но тази омраза явно не се отнася до индианките. От онова, което са ми разказвали в агенцията, изглежда, че е готов да легне, с която му падне. А ако не успее да намери жена, се задоволява и с момче… или дори с някой редник, прекалено глупав и подплашен, за да му откаже. В поделението има двама такива, ако не си забелязал.

— Не, не съм. — Чарлс изпсува.

— Капитанът много мрази да му отказват. Предполагам, че ти предстоят доста тежки моменти.

О’Дел рязко вдигна глава. По лицето му премина сянка на уплаха. Нито един от двамата не бе забелязал, че Бент бе отбил коня си от калния път и ги наблюдаваше. Дъждът се стичаше от козирката на фуражката му върху дългата пелерина. Миг след това Бент се изправи на стремената и извика:

— В тръс… марш!

В тази кал бе много трудно да се язди в тръс, но Чарлс знаеше причината за тази заповед. Заради неговия отказ щяха да страдат всички.

 

 

Два дни след този случай, на път от Кемп Купър за Команч Ризърв — официалното название на Агенцията и резервата, Чарлс се натъкна на волска каруца. Едно от големите й дървени колела бе наполовина затънало в калта. Възрастен индианец, чието красиво лице бе повехнало от времето и тежкия труд, напразно се опитваше да освободи каруцата, като буташе колелото. Без да се замисли, Чарлс слезе от коня.

— Чакайте, ще ви помогна. — Тъй като не бе сигурен доколко и дали изобщо индианецът разбираше какво му се говори, Чарлс подкрепи думите си с ярки жестове. — Докато аз бутам, удари два-три пъти вола с камшика.

Малко след това със силен тласък, при който от камарата пъпеши, натоварени в каруцата, на земята се търкулнаха няколко, колелото бе освободено. И точно когато Чарлс тръгна към коня си, чу зад себе си конски тропот. Видя капитана, сержант Брийдлъв и шестима войници. Бент и останалите дръпнаха юздите и спряха.

— Какво, по дяволите, правите, лейтенанте? — строго попита Бент.

— Помагам на този човек да измъкне каруцата си от калта. — В гласа му прозвуча раздразнение. Онова, което правеше, бе съвсем очевидно.

Сержант Брийдлъв погледна Чарлс почти със съчувствие. Бент каза:

— Не го ли познаваш? Катумзе е вожд на индианците в резервата. Не трябва да помагаме на врага.

След тези думи той пришпори коня и продължи по пътя си. Останалите го последваха. Чарлс си припомни предсказанието на О’Дел. Това смъмряне, както и погледът на Бент предвещаваха големи неприятности.

 

 

От този момент капитанът започна да вижда грешки в почти всички действия на Чарлс. Правеше му забележки пред всички и го натоварваше с допълнителни задачи. Макар и с големи усилия, Чарлс сдържаше гнева си, като си мислеше, че ако изпълнява всички заповеди, без да покаже ни най-малко съпротивление, тормозът рано или късно ще спре.

Но това не стана. Положението се влоши. Веднъж през януари, когато се върна от патрулна обиколка, той завари капитана в конюшнята. Бент се приближи до Палма, пъхна показалеца си под единствения колан от син вълнен плат, с който бе прикрепено седлото, и го дръпна.

— Този колан е стегнат твърде силно.

Чарлс бе уморен, измръзнал и затова не бе склонен да проявява търпение.

— Много е добре, господине.

Бент се усмихна леко, със свити устни.

— Какво? Неподчинение? Това е недопустимо. Искам, преди да се прибереш в стаята си, да свалиш седлото от коня, а след това пак да го оседлаеш. Ще го направиш… да речем… десет пъти.

— По дяволите, господине, каква е целта на…

Чарлс се спря по средата на този изпуснат въпрос. Знаеше каква е целта, но не смееше да я каже в очите на своя началник.

Това избухване зарадва капитана.

— Каква наглост! Петнайсет пъти. Ще изпратя някой от подофицерите да проследи изпълнението на заповедта и да ми докладва, щом свършиш. Вероятно това ще е сержант Брийдлъв. — Не можеше да се каже, че Бент няма усет за отношенията в единайсета рота. Знаеше се, че Брийдлъв е зле настроен към втория лейтенант.

Не след дълго сержантът влезе в леденостудената конюшня, в която Чарлс току-що бе запалил два фенера. За първи път Брийдлъв го поглеждаше с малко съжаление.

— Наистина съжалявам, че съм принуден да правя това, господине.

— Ако си затваряш устата, и двамата ще излезем по-скоро оттук — отвърна грубо Чарлс.

Брийдлъв намери едно буре с пирони, обърна го с капака нагоре и седна. На лицето му вече нямаше и помен от съчувствие. Гневът правеше движенията на Чарлс резки, а при всяко издишване от устата му излизаше пара. Когато след повече от два часа най-после свърши — от изтощение към края бе забавил темпото, — ръцете и раменете му пулсираха. На излизане от конюшнята той се спъна и падна.

Сержант Брийдлъв не му помогна да стане.

 

 

— Дилижансът от Бътърфилд трябваше да пристигне преди четири часа — каза Бент, надвиквайки воя на вятъра.

В камината на малката дневна свистеше огън от уханни мескитови дърва. О’Дел стоеше пред огъня и топлеше ръцете си. Въпреки че беше на закрито, той не бе свалил коженото си палто — заради този вид рунтави дрехи команчите наричаха кавалеристите „войници — бизони“.

Старши лейтенантът имаше нужда от това палто. Огънят почти не топлеше. Стаята бе като ледник. А колко ли студено беше навън? Минус десет? По време на такива зимни бури температурата понякога падаше дори повече.

Бент вече се бе изправил. Малките му очички, блещукащи на светлината на няколкото газени лампи, ставаха все по-замислени, докато се вглеждаха в картата, закачена на стената. Новооткритата линия на пощенския дилижанс свързваше Форт Смит с Ел Пасо и Калифорния. Част от трасето минаваше по военния път, югозападно от Кемп Купър. Дилижансът се бе изгубил някъде там.

— Предполагам, че просто са спрели и чакат да премине бурята — каза О’Дел.

— Това, естествено, е най-логичното предположение. Но то не трябва да ни успокоява и да изпадаме в блажено самодоволство. Ами ако се е преобърнал? Ако има ранени пътници, които се нуждаят от помощ? Трябва да изпратим спасителен отряд. Вече говорих с коменданта и той е съгласен с мен.

— Господине, навън бушува северна буря! Вятърът е със скорост сто километра в час. Всичко е покрито с пет сантиметра лед. Трябва да изчакаме поне до сутринта, преди да…

Бент го прекъсна:

— Комендантът каза, че аз трябва да реша кога да изпратя хората. Отрядът ще тръгне след не повече от час. — Той избягна погледа на О’Дел и продължи. — Мисля, че десет души са достатъчни. С повече храна и уиски. Ще ги води лейтенант Мейн.

 

 

О’Дел бе толкова шокиран, че не се сети да изпрати някой сержант, за да събуди Чарлс. Направи това лично, като цели десет минути се бори с вятъра, докато измине разстоянието до казармите. Треперейки в долните си дрехи, Чарлс седна в леглото и на лицето му се изписа объркване.

— Тази нощ? Мили Боже, Лейф, тоя да не е откачил?

— Според мен, да. Но, разбира се, обстоятелствата го оправдават. Дилижансът доста закъсня и има някаква малка вероятност пътниците в него да се нуждаят от помощ.

— По-вероятно е да са се сврели в някоя дупка и да чакат. Или да са мъртви. Мисля, че това копеле иска да ме очисти.

— Само защото онзи път му отказа ли? — попита скептично О’Дел.

— Знам, че е безумие, но каква друга причина може да има?

Чарлс отметна няколкото ката одеяла и чаршафи, под които се бе опитвал да се стопли.

— Не знам защо толкова много иска да ме отстрани, но със сигурност знам, че няма да му доставя това удоволствие. И няма да му позволя да жертва живота на войниците си. Ще се върна заедно с целия отряд, не се притеснявай.

В думите му имаше по-голяма убеденост, отколкото в самия него. Той облече всички ризи и панталони, които имаше. Навън тексаската северна буря виеше бясно.

 

 

Единайсетте конника напуснаха Кемп Купър в един часа след полунощ. Суграшицата, носена от вятъра, бе покрила всичко, но ледът не бе толкова дебел, колкото би бил снегът и пътят се виждаше. Ала ледената покривка беше изключително коварна. За четири часа изминаха не повече от километър и половина. През това време сержант Брийдлъв изсипа по адрес на Бент всички обиди, които знаеше, а когато те се изчерпаха, започна да измисля нови.

Чарлс бе увил ушите си и долната половина на лицето си с дълъг вълнен шал. Добре би било да имаше и една газена лампа. Лицето му бе вдървено. Едва мърдаше устните си, за да издава заповеди.

Войниците псуваха и се оплакваха, но продължаваха напред. Яздеха зад него в колона по един и виждаха, че той е на предела на силите си, тъй като посрещаше вятъра с цялата му сила и рискуваше живота си, като преминаваше първи по коварната ледена повърхност.

На разсъмване вятърът рязко смени посоката си и задуха на северозапад. След това поутихна. Облаците започнаха да се разкъсват и между тях надникна сиянието на изгрева. След половин час, докато се придвижваха внимателно през местност, която все още изглеждаше като стъклена, Брийдлъв каза с дрезгав глас:

— Вижте, господине. Там долу.

Тънък пушек се виеше към проясняващото се небе.

— Обзалагам се, че това е дилижансът — каза Чарлс със също толкова пресипнал глас. — Вероятно са откъртили и запалили дъски от него, за да се стоплят. Струва ми се, че сме на около километър и половина от него.

Оказа се, че са на два километра. Минаха повече от три часа, докато стигнат дотам. Дилижансът бе обърнат на една страна, а предните му колела и врати липсваха. Част от едната врата все още не бе погълната от огъня. И точно когато отрядът се приближи достатъчно, за да може ясно да види това, конят на Брийдлъв се подхлъзна и левият му крак се счупи малко под коляното.

Останалите войници се погрижиха за преживелите катастрофата — водача на дилижанса, един охраняващ и трима пътници, които бяха почти изпаднали в кома. Чарлс чу, че водачът измърмори нещо за това, как колата се била обърнала на гладкия лед. До обърнатата кола лежаха вкочанените трупове на три от конете. Другите три бяха хукнали в галоп, за да намерят смъртта си в бурята.

Чарлс наблюдаваше Брийдлъв, който завършваше прегледа на пострадалото животно. Той неохотно подаде револвера си на сержанта.

— Застреляйте го. Ако не можете, ще го направя аз.

Сержантът не можеше да понася повече тази гледка.

— Как ще се върна в лагера?

— По същия начин, по който ще се върнат й пътниците. На чужд кон. Аз ще ви взема.

— Лейтенанте, аз знам… знам, че обичате своята Палма така, както аз обичам своя стар Ренди. В това време, с двама ездачи, който и да е кон ще се съсипе много преди да стигнем до Кемп Купър. Ако ме вземете със себе си, и вие ще трябва да застреляте Палма. Ще се кача при някое от момчетата.

— По дяволите, недейте да ми противоречите. Един човек е по-важен от един кон. Ще се качите при мен.

Приличаха на капризни деца. Двама войници помогнаха на охраняващия, гледащ с изцъклени очи, да се качи на един от конете. Брийдлъв изгледа револвера, след това падналия кон и поклати глава.

— Не мога. Бихте ли го направили вместо мен! Вечно ще съм ви благодарен.

— Обърнете се.

Брийдлъв се обърна и примижа от ослепителния блясък на утринното слънце върху ледената равнина. Чарлс насочи револвера и се помоли на Бога механизмът му да не е замръзнал. Всяко забавяне щеше да бъде мъчение за сержанта. Той бавно натисна спусъка. Оръжието подскочи. Ехото отекна в простора, последвано от болезненото изцвилване на стария Ренди. От черепа на животното изхвърчаха кървави късчета и полепнаха по леда.

Сержант Брийдлъв закри лицето си с длани и заплака.

 

 

Около километър преди Кемп Купър Палма се свлече на земята. Беше ясно, че не може да продължи нататък. Сломен, Чарлс изстреля два куршума в коня си. Двамата с Брийдлъв изминаха разстоянието до поста пеша с кървящи в ботушите крака. Лекарят на поделението каза на Чарлс, че от измръзването за малко е щял да остане без три от пръстите на краката си.

Той спа осемнайсет часа. Малко след като се събуди, при него дойде Брийдлъв и притеснено му се извини.

— Имал съм съвсем погрешно мнение за вас, лейтенанте. Наистина ужасно съжалявам за това. В критичния момент вие показахте голямо мъжество. Не съм забелязал това качество у нито един от южняците в полка.

— Дори и у полковник Ли или Ван Дорн?

— Да.

— Повярвайте ми, притежават го също толкова, колкото и всички останали. Като например янките — добави Чарлс с кисела усмивка. — Може би просто никога не сте се опитвали да го забележите, сержанте.

— Да — промърмори засрамен Брийдлъв. — Има нещо такова.

Същата вечер Чарлс написа писмо на Ори. Едно много закъсняло писмо. Гневът, който се бе насъбрал в него, се изливаше в острото стържене на писалката по листа. След обръщението той премина направо към най-важното.

Имам късмет, че съм жив и че мога да пиша това писмо. Ще ти разкажа накратко защо. Знам, че ще ти се стори невероятно, но вече съм почти сигурен, че командирът ми иска да пострадам заради някакви обиди и неподчинение, които са по-скоро плод на въображението му, отколкото реалност. Ори, не знам как, но се забърках с един проклет психопат и тъй като е горе-долу твоя възраст и е завършил Академията, бързам да те попитам дали случайно не го познаваш.

Чарлс спря за момент, за да натопи перото в мастилницата. Мъждукащото пламъче на лампата на бюрото хвърляше сенки върху лицето му. В очите му се виждаха объркване и гняв, когато написа:

Казва се Елкена Бент.