Джон Джейкс
Севера и Юга (46)

45.

Планът на Бент се бе провалил. Чарлс Мейн, освен че се бе отървал жив и здрав от спасителната акция, бе споменат — заедно със своя отряд — в сводката на Генералния щаб на командването на Тексас. В нея се говореше за „изпълнение на хуманитарна мисия в изключително рисковани климатични условия“ и бе записана в досието на всеки от военнослужещите. Комендантът даде прием в чест на спасителния отряд, на който вдигна тост за мъжеството на Мейн.

В разговор на четири очи комендантът постави под въпрос преценката и смелостта на Бент.

— Когато ви възложих случая, капитане, и през ум не ми мина, че бихте изпратили хората си преди стихването на бурята. Освен това искам да отбележа, че вие не сте поели командването на отряда, а сте предпочели да си останете на топло и да заложите живота на лейтенант Мейн на карта. Единствената причина, поради която няма да докладвам за тези ваши пропуски, е, че благодарение на Мейн всичко завърши добре и никой не пострада. Имахте късмет… този път.

Критиката бе унищожителна. Бент веднага преустанови тормоза над братовчеда на Ори Мейн и дори стигна дотам, че започна да го хвали — при това винаги пред хора. Но му бе много трудно. След тази акция старши сержантът бе вече заклет привърженик на Чарлс, както всъщност и повечето от войниците. А тъй като и О’Дел бе на страната на Чарлс, Бент бе съвсем изолиран. Той хвърляше вината за това върху Чарлс, който за него бе вече не само обикновен представител на фамилията Мейн, а човек, към когото изпитваше лична омраза.

И все пак той разбра едно — никога вече не биваше да изпраща своя младши лейтенант на опасни акции, а той да остава в тила. Следващия път щеше да отиде с него и да намери начин лично да се отърве от Чарлс — може би в ожесточена престрелка. В миналото той бе използвал с успех този похват.

Но през следващите седмици не му се отдаде такава възможност. Тексаската граница бе спокойна. Не след дълго Бент бе обзет от нови терзания. Те го споходиха, когато за първи път усети една незабележима, но категорична промяна в поведението на Чарлс. Лейтенантът продължаваше да се държи почтително с ротния си командир — дори прекалено, — но бе изоставил и най-малката преструвка на сърдечност.

Бент разбра, че за Чарлс той вече е враг. Въпросът бе каква точно е причината. Дали не бе споменал името му в някое писмо до Ори Мейн? И възможно ли бе Ори вече да е предупредил братовчед си да внимава? До повечето от фортовете в Тексас пощата пътуваше дълго, тъй като доставката й често се забавяше със седмици и дори с месеци поради лошо време в залива, нападения на индианци или просто немарливо отношение на пощенски служители. И все пак бе възможно Чарлс вече да е научил причината за омразата на Бент.

Бент знаеше, че не бива да изключва тази възможна опасност, но и през ум не му минаваше да се откаже от намеренията си. Единственото, което бе по-важно за него от отмъщението на фамилиите Мейн и Хазард, бе спасяването на собствената му кожа и престиж. Трябваше просто да изчака и в подходящия момент да нанесе удара. Предупрежденията на Ори Мейн едва ли щяха да помогнат на младия лейтенант да избегне една неочаквана атака.

Дните се нижеха, а удобен момент така и не идваше. Чувството за безсилие завладяваше Бент все повече и повече. От време на време в Кемп Купър пристигаха съобщения за случайни индиански набези, но не бе изстрелян нито един куршум, тъй като нито един взвод не успяваше да хване някой от тези мародери. Катумзе казваше, че с хората му в резервата се отнасяли така безчестно, че единствената възможна реакция на племето била войната — упорита и безмилостна. Но заплахите на вожда се оказаха само думи.

На изток словесната война по въпроса за робството ставаше все по-ожесточена. Сенаторът Дъглас сипеше огън и жупел по адрес на Лекъмптънската конституция, която според него накърнявала суверенитета на заселените територии. Сенаторът Хемънд от Южна Каролина отвърна с изказването, че мнението на Дребния гигант е без значение и че южняците вече не се нуждаят нито от одобрението на Севера, нито от съюза с него.

— Кралят се нарича Памук! — заяви Хемънд.

В Илинойс един адвокат и бивш конгресмен на име Линкълн се готвеше да се изправи срещу Дъглас в борба за мястото му в Сената. В обръщение към конгреса на републиканците в Спрингфийлд Линкълн говори против робството, но не и срещу собствениците на роби и отправи предупреждение, използвайки думи от дванайсета глава на Евангелие от Матея: „Всяко царство, разделено против себе си, запустява; и никой град или дом, разделен против себе си, няма да устои.“

Бент препрочете няколко пъти този цитат в един вестник отпреди месец. Той го възприе не като безобидно предупреждение, а като определение на неизбежното. Първо отцепване, а след това война. Той често затваряше очи и си представяше себе си като триумфиращ генерал пред бойно поле, осеяно с трупове. Обезобразените трупове не бяха нищо повече от театрален декор: той бе актьорът и всички го наблюдаваха и му се възхищаваха.

 

 

От първи май до средата на юни в Кемп Купър не бе получена нито една обикновена пощенска пратка. Само служебни съобщения, донасяни от куриер. Най-после някакъв вагон с продукти докара два големи, издути чувала. Единият от тях, отпреди няколко месеца, погрешно бил изпратен във Форт Левънуърт и чак след това препратен в Тексас. И в двата чувала имаше по едно писмо от Ори. Чарлс нетърпеливо ги отвори и видя, че първото бе писано през януари, а второто на първи март — две седмици преди Бент да изпрати спасителния отряд в бурята. Така че в нито едно от тях не се съдържаше отговор на въпроса за командира на единайсета рота.

 

 

Съдбата се усмихна на Бент през август, по време на поредната суша. Уплашен фермер пристигна в поделението на муле. Комендантът извика Бент и му каза:

— Фермата на Ланцман. На три километра от Фентъм Хил.

Фентъм Хил бе изоставен форт, чиито опушени комини служеха за ориентир.

— Живея близо до имота на Ланцман — обясни белокосият фермер. — Видели команчи от племето панатека, затова се скриха и ме изпратиха да ви извикам на помощ.

— Панатеки, казвате. — Бент се намръщи. — Индианци от резервата, така ли?

— По-вероятно е да са от племето на Санако — каза комендантът. Санако бе също индиански вожд, съперник на Катумзе. Той бе отказал да се засели в резервата и се подиграваше на Катумзе, задето се бе съгласил.

— Нападнали ли са някого? — попита Бент.

Фермерът поклати глава.

— Ланцман смята, че искат да се позабавляват ден-два, а след това да откраднат конете му.

— Не мога да разбера защо цялото семейство не е избягало?

— Най-големият син на Ланцман е сакат и не може да язди. А и Ланцман е голям инат. Мисли си, че заедно със синовете си ще може да задържи пет-шест дивака, докато дойде помощ. Освен това знае, че ако семейството офейка, нищо чудно индианците да подпалят къщата ей така, от злоба.

Комендантът остави случая в ръцете на Бент. След провала с дилижанса Бент искаше да демонстрира компетентност и благоразумие. Той се замисли дълбоко за десетина секунди и чак след това каза:

— Пет-шест. Сигурен ли сте, че Ланцман не е видял повече?

— Сигурен съм, капитане.

Бент нямаше основание да се съмнява в думите му. Мародерстващите банди от команчи рядко бяха многобройни, а този случай, изглежда, бе съвсем типичен. Той отново се замисли и каза:

— Ще взема двайсет войника, двамата лейтенанти и нашия преследвач Дос.

Комендантът, изглежда, се колебаеше.

— Сигурен ли сте, че не е необходимо да изведете цялата част?

На гърлото на Бент заседна буца. Отново поставяха под съмнение преценката му.

— Мисля, че двайсет и четири срещу шестима е добро съотношение, господине. Особено когато става въпрос за момчета като моите.

Това леко самохвалство достави удоволствие на неговия началник. Бент бързо излезе. Бе възбуден и доста уплашен от мисълта, че ще трябва да влезе в схватка с врага. Не изгаряше от желание да го направи. Но това, че е предвождал отряд срещу банда команчи, макар и малка, щеше да се отрази добре на досието му. Дори можеше да заличи петното от инцидента с дилижанса.

Той изпрати своя ординарец да повика О’Дел и Мейн. Описа им положението във фермата на Ланцман и им нареди след час да бъдат готови двайсет души — въоръжени и с храна за два дни. Колата с провизии щеше да се движи по-бавно.

Двамата лейтенанти отдадоха чест и се втурнаха към вратата. Точно преди да излезе, Чарлс погледна за миг към капитана. Господи, как ненавиждаше Бент тази негова надутост, брадата му, с която приличаше на космато животно, отношенията му с войниците — всичко. Но ако късметът му проработеше, Мейн скоро щеше да се отправи към оня свят. Бент отвори нощното шкафче в стаята си и извади оттам чисто новия „Алън & Уийлок“, калибър 44. Постави върху дланта си осмоъгълния барабан и го погали, като си представяше лицето на своя младши лейтенант. В случай че отрядът завареше команчите във фермата на Ланцман, със сигурност щеше да успее да изстреля един на пръв поглед заблуден, но всъщност много добре насочен куршум.

Бент потреперя в сладостно очакване.

 

 

Колоната препускаше на северозапад по коларския път. Всичко наоколо бе изсушено. От три седмици не бе паднала капка дъжд. Чарлс знаеше, че при буря някоя светкавица може да подпали много опасен огън и ако късметът им изневереше, да ги принуди да обикалят с километри.

Такива песимистични мисли бяха нещо необичайно за него, но го измъчваше някакво лошо предчувствие, свързано с тази акция. Времето също допринасяше за лошото му настроение, както и отсъствието на старши сержант Брийдлъв, който преди една седмица бе излязъл в отпуск. Чарлс още не бе опознал новия си кон, а той бе малко плашлив. Но главната причина за неговата тревога яздеше начело на колоната.

Капитан Бент бе единственият от групата в пълна бойна униформа — куртка с жълти кантове, светлосин панталон и плитка фуражка с козирка. Останалите бяха облечени в съответствие с времето и местността. Синята памучна риза на Чарлс бе най-тънката, която имаше. Панталонът му бе бял и, поне засега, доста чист. На колана му висяха колт и дълъг двуостър нож. В калъфката, висяща на седлото, бе пъхнат двугодишният му мускет „Харпърс Фери“. Мека широкопола шапка пазеше лицето му от слънцето.

Чарлс се съмняваше, че Бент е в състояние да води такава акция. Схватките с индианци бяха нещо ново за армията. От целия си курс професор Мейхън им бе отделил само един час. Но не само неопитността на Бент събуждаше недоверие у него. Чарлс усещаше, че някаква тъмна сила е завладяла Бент — може би лудост — и един Господ знаеше защо тя е насочена срещу него.

 

 

Местността бе хълмиста. Ниски, обгорени от слънцето възвишения. Клисури. Поточета, превърнати от сушата в тънки водни струйки. Мараня замъгляваше слънцето и то приличаше на окачена на небето тепсия. Духаше горещ вятър.

Дос на няколко пъти откри следи от индианци. Каза, че били оставени от малки групи. Следите бяха отпреди един-два дни. Мисълта, че пустотата, която ги заобикаляше, е може би измамна, изпълваше Чарлс с безпокойство.

След една кратка почивка за конете късно следобед те продължиха. Бент се надяваше да стигнат до фермата на Ланцман преди залез-слънце. Чарлс бе вече уморен от жегата и от ездата, но разбираше, че трябва да бързат. Така мислеха и почти всички останали. Това не бе учение, а спасителна акция.

По едно време О’Дел се изравни с Чарлс и каза:

— Адски е тъпо, нали? Ако си бях взел книгата, можех да почета малко.

— Какво четеш?

— Онази малка книжка от господин Хелпър.

Старши лейтенантът имаше най-доброто намерение да го развесели. Чарлс бе чувал за „Как да се справим с неизбежната криза на Юга“, но още не бе я виждал. Той знаеше, че книгата на Хинтън Хелпър бе атака срещу робството, което според него бе съсипало Юга, правейки го зависим от Севера, с неговите фабрични изделия. Забележителното в случая бе, че авторът беше от Северна Каролина.

— Напълно съм убеден, Чарлс, че този човек мрази черната раса почти толкова силно, колкото и робството. И все пак в книгата се повдигат някои доста интересни въпроси. Като например защо вие, южняците, не желаете да се откажете от робите си.

— Отговорът на този въпрос в последно време стана съвсем прост. Мелниците в Англия и Франция процъфтяват, а това означава, че ако плантаторите изнесат зърното си в Европа, могат да забогатеят за един ден. Никой не иска да отреже клона, на който седи.

— Значи мислиш, че това е причината? Не съм сигурен.

— А каква друга би могла да бъде?

— О, ами може би да се държат негрите там, където им е мястото. Робството решава този въпрос по много лесен и удобен начин. Дълбоко съм убеден, че вие, южняците, се страхувате от негрите. Те са тъмнокожи и различни. Хората не обичат онези, които се различават от тях. Поне аз не обичам такива. Сигурен съм, че не само заради парите държите на тази система, а и заради очевидната разлика между бели и черни.

— Ако зависеше от теб, ти щеше да освободиш всички роби, така ли?

— Да, точно така.

— И какво щеше да правиш с тях?

— Ами точно това, което предлагат много републиканци.

— У нас ги наричаме „черните републиканци“.

— Все едно. Бих депортирал негрите и бих ги заселил в Либерия или в Централна Америка. За Бога, те трябва да бъдат свободни, но ние не искаме да останат тук.

Чарлс отметна глава и се засмя.

— Прав си, Лейф. Въпросът наистина опира до разликата между бели и черни. Също и за теб.

На лейтенант О’Дел не му бе особено приятно да чуе тези думи. Той изпсува. Чарлс бе свикнал с неосъзнатото двуличие на янките, което обикновено се превръщаше в гняв, когато някой го извадеше на показ.

И все пак О’Дел бе засегнал едно болно място. В Юга, както и в други части на страната, никой не знаеше как да се премахне робството, без това да доведе до икономически и социален хаос. Ако се съдеше по думите на О’Дел, този въпрос тормозеше много хора и от двете страни на…

— Колона… стой!

Право пред себе си, от другата страна на мескитовата равнина, Чарлс видя порутени комини от кирпич, които стърчаха на фона на червеното вечерно небе. Двамата с О’Дел се отправиха в тръс към началото на колоната. Бент извика при себе си кръглоликия преследвач от Делауеър. Малко след това О’Дел и разузнавачът се отправиха с лек галоп към развалините на Фентъм Хил и хълма зад него.

Всички слязоха от конете, отвориха манерките си и разговаряха тихо. Чарлс нямаше какво да каже на Бент, който внезапно подкара коня си, спря на около петдесет метра от групата и скочи на земята. Чарлс отпи малко топла вода от манерката си и отправи поглед към капитана. „Самотният командир“ — помисли си той. Но тази подигравка не можа да пропъди страха от Бент, който не преставаше да го тормози — страх, който се засилваше от факта, че неговият източник си оставаше необясним. Всички причини, които му минаваха през ума, му се струваха прекалено елементарни или прекалено невероятни.

— Ето ги, идват.

Възклицанието на един ефрейтор насочи вниманието на Чарлс към билото на хълма. Дос и Лейф О’Дел се спускаха по склона, яздейки така, като че ли не искаха да вдигат прах. Разузнавачите отидоха направо при Бент. По израженията на лицата им Чарлс разбра, че не носят добри вести. Заедно с войниците той се приближи достатъчно близко, за да може да чуе разговора. Всички чуха, когато Дос каза:

— Панатеките са вече много повече. Воините на Санако са там, а също и някои от хората на вожда Бъфало Хъмп. Това е лошо.

Бузите на Бент бяха покрити с капчици пот.

— Колко са?

— Преброих близо четирийсет — отвърна О’Дел.

— Четирийсет! — Капитанът се олюля. — Опишете… — Той преглътна. — Опишете ми положението.

О’Дел измъкна ножа си, приклекна и изписа в прахта голяма линия във формата на подкова.

— Това е извивката на поточето. Индианците са тук. — Той докосна с върха на ножа си мястото под извития край на подковата. В подковата той нарисува един правоъгълник и долепен до него квадрат. Посочи правоъгълника и продължи: — Това е къщата на Ланцман. — После посочи квадрата. — Това е ограденото място за добитъка.

След това добави още два малки квадрата близо до първия.

— Две момчета с мускети са поставени зад бали сено тук и тук. Предполагам, че са синове на фермера. Пазят около дванайсет коня.

— А какво има зад къщата? — поинтересува се Чарлс.

О’Дел драсна три успоредни черти в отворения край на подковата.

— Равнина. Лехи с царевица, но толкова изгоряла, че нищо няма да излезе от нея тази година. Царевицата е толкова ниска и толкова рехава, че двама души с пушки спокойно могат да спрат всеки, който се опита да се промъкне през нея.

Бент звучно въздъхна.

— Какво правят в момента индианците?

О’Дел бавно се изправи, а от лъчите на залязващото слънце в очите му проблясваха червени точици.

— Вечерят. Пият. Оставили са жертвите си да се попекат малко по-дълго на бавния огън на страха и очакването.

— Четирийсет — повтори капитанът. После поклати глава. — Прекалено много са. Може би ще трябва да се върнем.

— Да се върнем ли? — избухна Чарлс. За да демонстрира отношението си към тази идея, О’Дел изплю една тлъста храчка между върховете на прашните си ботуши.

Бент припряно вдигна ръка.

— Само за да вземем подкрепление.

Намръщените лица и мърморенето на войниците показаха на Бент, че е сбъркал. В кратките им споглеждания той прочете тяхната присъда:

Страхливец.

Виновни за тази реакция, според него, бяха двамата офицери. Израженията на лицата им я бяха подтикнали. Мейн я бе подтикнал, дяволите да го вземат. И не спираше дотук.

— Повикването на подкрепления ще ни отнеме поне едно денонощие. А дотогава индианците може вече да са взели скалповете на семейство Ланцман и да са подпалили къщата им.

Брадичката на Бент се издаде напред.

— Какво предлагате, лейтенанте?

— Да измъкнем семейството оттам.

— Това означава да влезем във фермата.

— Да, точно така. Дос, има ли някакъв начин?

Вятърът развяваше краищата на измъкналата се от панталона долна фланела на следотърсача. Той посочи с пръст.

— На две мили оттук. А може би три. Има едно дере между хълмовете. Може да се заобиколи и да се влезе през царевицата. Ще ни отнеме по-голямата част от нощта, но докато стигнем дотам, команчите вече ще спят пияни. Сигурно ще оставят хора да наблюдават царевицата, но може би и те ще са заспали.

Чарлс избърса влажните си длани в мръсния бял панталон. От далечината вятърът донесе до ушите му звуци от монотонна песен и едва доловимо биене на барабан.

„Не притискай много капитана — каза си той. — Бент може да се стресне и да даде заповед за оттегляне, обричайки на сигурна смърт фермера и неговото семейство.“

С безстрастен глас Чарлс каза:

— Аз искам да взема няколко души, капитане, които да поведа още тази нощ към фермата. Може команчите да са решили да атакуват утре.

Бент положи големи усилия, за да говори толкова спокойно, колкото и неговият подчинен.

— Прав сте, разбира се. Онова, което казах, не беше окончателното ми решение. Просто размишлявах на глас.

С периферното си зрение той наблюдаваше останалите. Те не бяха съвсем убедени. Но какво можеха да направят? Като трепереше вътрешно, той завърши:

— Ще изпратим двама души да извикат подкрепление. Останалите ще тръгнем веднага, след като се стъмни.

— Всички? — попита рязко Чарлс.

За миг в очите на Бент блесна злоба. „Кълна се, че преди разсъмване ще бъде мъртъв.“

— Всички — каза той.

— Добре — каза О’Дел и най-после прибра ножа си в калъфа. Войниците изглеждаха напрегнати, но доволни. Дос също. Над почервенелите от слънцето хълмове се носеха воплите и стоновете на команчите.