Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

66.

Майор Андерсън продължаваше да отблъсква настъплението и да отговаря на огъня на далеч превъзхождащите го сили на Борегард до късно след обед на дванайсети, петък. Но положението на гарнизона беше безнадеждно — знаеха го и той, и всеки друг във форта.

По някакво чудо нямаше загинали по време на тринайсетчасовата бомбардировка. Андерсън обаче смяташе, че това е само въпрос на време. Възнамеряваше да настоява за известни условия, по-специално за правото официално да отдаде военни почести на развяващото се над форта знаме със звездите и ивиците, преди да заповяда да бъде свалено за последен път.

В Монт Ройъл Ори се стягаше за път — сложи в малката пътна чанта бръснач, ремък за точене, сапун, няколко ризи и долно бельо. Хвърли чантата в каретата заедно с малък сак с пари. Сакът се затваряше с проста, евтина заключалка, а ключът лежеше в джобчето му за часовник. Заключалката лесно би могла да бъде разбита, но той прецени, че по-малко ще привлича внимание с две обикновени чанти — едната в ръка, другата под мишница, — отколкото с чанта и пояс, издут от пари.

Мадлин го целуна, като се стараеше да скрие сълзите и тревогата си. Знаеше какъв риск поема той, тръгвайки на север точно сега, но не каза нищо.

Чарлс обаче, който неохотно се беше съгласил да го придружи в каретата, не премълча:

— Не бива да тръгваш, Ори. Нищо не му дължиш!

— Дължа му живота си. Тръгвай. — Той затръшна вратата на каретата зад него.

Клариса изтича край Мадлин, без да я разпознае, и весело замаха на заминаващия странник. Мадлин се чудеше дали ще го види пак някога.

В неделя дерайлира един товарен влак в Северна Каролина и блокира линията за северната граница — поради тази причина влакът на Ори закъсня с шест часа. Пътниците в първа класа говореха по въпроса за Съмтър. По акцента и разговорите им Ори прецени, че повечето са южняци. Само след няколкостотин километра на север положението щеше да се промени изцяло. Трябваше да бъде много внимателен какво говори и с кого.

На здрачаване линията беше разчистена и влакът запухтя по пътя си. Скоро спряха на гарата на малък град. Кондукторът жестикулираше и викаше нещо в сумрака.

— Съмтър е паднал. Андерсън се изтеглил. Току-що дойде съобщение по телеграфа.

Веселие изпълни вагона. Продавачът на вестници изгледа с подозрение Ори, тъй като не беше се присъединил към веселието. Ори също го изгледа и онзи отмина. Сякаш нямаше спасение от подозрителността и враждебността, вилнеещи из страната.

На следващата сутрин в Питърсбърг той слезе за малко от влака, за да хапне на гарата. Взе със себе си сака с парите и внимателно го постави между краката си под масата. Оплютата от мухи трапезария му напомни за друга подобна преди две години в Балтимор. Този път обаче Ори не срещна враждебност — хората бяха твърде заети да обсъждат вчерашните събития в Южна Каролина. На няколко пъти дочу думата „победа“. Повечето клиенти бяха на мнение, че отделянето на Вирджиния от Съюза е неизбежно сега, когато ударът е нанесен.

Поклащайки глава, той бързо довърши телешкото и царевичната питка. После си купи вестник. Когато влакът напусна Питърсбърг, някакъв шкембест, добре облечен мъж седна до него. Ори не му обърна внимание. Беше погълнат от телеграфните съобщения на първа страница. Предишния ден, в неделя, Андерсън официално беше предал форта на Чарлстънското пристанище. По ирония на съдбата това се бе случило по време на приготовленията за церемонията в памет на първия загинал.

Според вестника по време на бомбардировките били разменени между четири и пет хиляди снаряда. Нямаше пострадали, но артилерийският огън беше причинил пожари из целия форт. Някои от тях още тлеели. Летящи искри бяха подпалили купчина оръдейни снаряди. Експлозията беше убила на място един от артилеристите на Андерсън и ранила петима други.

„Първата пролята кръв“ — каза си Ори. Беше убеден, че ще има още много, много.

Федералният командир получил разрешение да отдаде почести на знамето си, преди да го свие и да поведе войниците към очакващите ги лодки. Лодките ги отвели до Федералната помощна флотилия — оказа се, че тя не е била само слух. Нейните кораби пристигнали откъм сушата по време на бомбардировките. Не след много чартърният параход „Балтик“ и придружаващите го бойни кораби отплавали на север, отстъпвайки. Ори не се съмняваше, че правителството на Линкълн скоро ще реагира.

Като приключи с четенето, той започна разговор с дебелия мъж, който се представи като „господин Коб от Питърсбърг, търговски пътник“.

— Британски игли и най-хубавите конци за шиене — обясни Коб с мекия си вирджински говор. — Доставят се само на най-добрите търговски представителства. Бог знае какво ще стане с моята търговия при всичките тези тревоги. Вие също сте южняк, нали?

Ори кимна:

— Да, от Южна Каролина.

— Далече ли отивате?

— Към Пенсилвания.

— Позволете ми да ви дам един съвет. Бях във Филаделфия миналата седмица и не ми беше леко. Направо да ви кажа, беше ми извънредно трудно. Южняците веднага се познават по говора. В един момент почувствах, че животът ми е в опасност. Този път няма да отивам по-далеч от Вашингтон, но въпреки това съм взел предпазни мерки.

Топчестият му пръст посочи ревера, където Ори видя розетка от червена, бяла и синя панделка.

— Най-добре е и вие да направите същото, господине. Всеки галантериен магазин може да ви предложи материали за розетката на Съюза.

— Благодаря за предложението — каза Ори, макар че в себе си го беше отхвърлил.

Не беше твърд последовател на каузата на Юга. Но пък нямаше да носи и цветовете на противниковата страна.

 

 

Единственото място от Вашингтон, което Ори видя, беше железопътната гара. Армейски офицери и цивилни семейства изпълваха пероните и чакалните. Повечето военни пристигаха, повечето семейства си отиваха. Предположи, че това са южняци, които се отправят към дома след уволнение от държавни служби или от армията.

В тази понеделнишка вечер, на светлината на опушените гарови лампи той видя как страната му поема следващата сигурна стъпка към задаващата се война. Изпотен мъж с навити ръкави на ризата пишеше с тебешир новините на черна дъска. Едната от тях съобщаваше, че президентът Линкълн обявил съществуването на бунт и призовал 75 000 доброволци да хванат оръжието за три месеца.

Малката тълпа, обкръжила черната дъска, избухна в аплодисменти. Ори се обърна, за да тръгне към влака си. Тълпата го тласна назад, одобрявайки с крясъци решението на президента и проклинайки Юга. Ори разбра, че не може да помръдне от мястото си.

— Извинете, може ли…

Никой не се отмести. Трима близкостоящи мъже го разгледаха подробно и критично. Той съжали, че не си е взел револвера.

— Какво казахте, господине? — попита един човек.

Ори знаеше, че трябва да говори колкото може по-малко. Но това ограничение му се стори обидно и затова го пренебрегна:

— Казах, че искам да мина нататък, ако не възразявате.

— А, този тук е южняшки господинчо — изръмжа вторият мъж.

Зяпачите мигновено притиснаха Ори от всички страни; стори му се, че повечето бяха потни, с брадясали лица и вражески погледи. Преградили му бяха пътя отпред и от двете страни. Зад гърба си чуваше заплашително шепнене. Устата му пресъхна.

Тълпата го блъскаше. Едва намери място да изтегли чантата с парите под дясната си ръка и да я стисне. Ръце посягаха към сака. Гласове се чуваха един през друг:

— Какво носиш в сака, бунтовнико?

— Скъпоценности, обзалагам се!

— Да видим!

Предложението незабавно беше подето:

— Да видим! Да видим!

Обхвана го паника. Усети как сакът започва да му се изплъзва. Нарочно посегна към предницата на палтото си. Човекът, чиято ръка беше върху сака, застина.

— Ако учтивостта не е в състояние да ви убеди да ме пуснете, господа, ще трябва да използвам други средства!

Ори плъзна пръсти под левия си ревер. Човекът, който държеше сака, го пусна.

— Вижте, ей! Той е въоръжен!

Тези, които стояха наблизо, внезапно изгубиха желание да издевателстват. Той продължи да държи ръката си на същото място, докато един от мъжете, а след него и останалите се извърнаха и отдръпнаха назад, за да му направят път. Не беше лесно да носи сака под мишница, но успя. Премина бързо през проправената пътека, усещайки лудото туптене на сърцето си под дланта на ръката.

Освободен от тълпата, той забърза напред. Неколцина изкрещяха след него цинизми. Той не се обърна.

Във влака се опита да поспи, но беше твърде разстроен. Седеше, притиснал сака с парите между краката си. На другата сутрин във Филаделфия откри магазин за манифактурни и галантерийни стоки и купи ножичка, игла, конец и парчета панделка в три цвята. Търпеливо и с помощта на червендалестата жена зад тезгяха на ресторанта той успя да оформи розетка.

Жената изглеждаше щастлива, дори горда, че може да му помогне.

— От Вирджиния ли сте? — запита го тя, разпознавайки акцента му. — Казват, че в някои части на щата имало доста силни настроения против робството.

Той само се усмихна. Цялото й подозрение се изпари, когато му закрепи розетката на ревера.

 

 

Ори пристигна в Лихай Стейшън късно във вторник, 16-и април. Градът се беше разраснал; на отсрещния бряг на реката беше изникнал нов квартал, състоящ се от няколко дузини бордеи и евтини къщи. На гарата един човек лепеше афиш на стената, под жълтата светлина на фенер. Ори видя, че това беше обява за набиране на новобранци, увещаваща мъжете да се присъединят към доброволческия полк, организиран в отговор на призива на президента Линкълн.

Той излезе от обсега на светлината, но беше вече забелязан от няколко души с вид на безделници, застанали срещу сградата на гарата. Те не можеха да не забележат високия, кокалест мъж с прашни дрехи, понесъл две чанти в единствената си ръка. Ори се надяваше, че розетката се вижда добре.

Докато минаваше покрай хотела, му единия от мъжете да казва:

— Странна птица. Някой да го познава?

Другите отрекоха. Един от тях подхвърли:

— Прилича малко на стария Ейб, нали?

— Би могъл да му е брат — каза друг и хукна след Ори, напускайки хотелската веранда. — Искате ли екипаж, господине? Само десет цента, до която и да е част на града.

Ори повдигна въпросително вежди, като същевременно посочи с глава към светлините на Белведере горе на хълма.

— Домът на Хазард? — местният жител прокара пръст по бузата си, съобразявайки, че ако някой посещава единствения милионер в Лихай Стейшън, той също би трябвало да е заможен. — Дотам ще ви струва пет цента повече!

Ори се съгласи с кимване. Отворената двуместна кола заизкачва хълма. Внезапно в черното небе над Белведере се появи тънка бляскава линия. Ивицата светлина се спускаше към земята почти перпендикулярно. Изчезна в момента, в който Ори осъзна, че това е падаща звезда.

Ароматите на топлата пролет бързо бяха изместени от пушеците на фабриката. Трите пещи на Хазард Айрън хвърляха ярка червена светлина по околните склонове. Всяка от тях бълваше дим, а вятърът донасяше бумтящия ритъм на парните машини. Звукът беше някак заплашителен.

Когато стигнаха пред замъка, Ори бе обхванат от паника. Не беше се сетил да телеграфира предварително. Ами ако Джордж е заминал някъде?

Вратата отвори нетърпеливо момче, задъхано от тичане. Беше по-високо от баща си и не толкова набито, но приликата беше явна.

— Уилям, не ме ли позна? — Ори свали шапката си и се усмихна. Появата на тази усмивка сред сплъстената брада му придаде по-дружелюбен вид. Уилям престана да стои нащрек и се обърна:

— Татко? Татко, ела да видиш кой е дошъл! — Той отстъпи назад. — Влизайте, господин Мейн!

— Благодаря, Уилям — Ори влезе и момчето пое чантите му. — Колко висок си станал! На колко години си сега?

— На тринайсет — каза Уилям. — Почти.

Ори поклати глава и тръгна към осветения хол. На горната стълбищна площадка чу да се отваря врата и после да се затваря. Не погледна нагоре, защото Джордж тъкмо излизаше от трапезарията с навити ръкави на ризата и вечната пура в ръка.

— Клечо! Всемогъщи Боже, не може да бъде!

Той се втурна към Ори. От кухнята излезе Констанс, също толкова удивена. Джордж подскачаше, зарадван като малко момче.

— Какво, по дяволите, правиш в Пенсилвания? И какво е това?

Ори хвърли поглед надолу към ревера си.

— Трябваше да го нося, за да премина през вражеските позиции.

Джордж и Констанс се засмяха на малката шега, но спомените за големите събития скоро се върнаха със съкрушителна сила. Това стана ясно, когато Констанс го притисна в прегръдките си и каза:

— Толкова се радваме да те видим! Новините от Съмтър са просто ужасни!

— Да — съгласи се той. — Джордж, аз дойдох по работа.

За пореден път Джордж изглеждаше изненадан.

— Не смятам, че сега е най-подходящото време за работа където и да било. Продължавам да се чудя как ли ще повлияе отцепването върху земните неща: банковите сделки, пощенските доставки… О, но нека да не стоим тук и да обсъждаме това. Гладен ли си? Ние тъкмо приключихме с вечерята. Страхотни млади печени патици. Остана доста.

— Малко храна би ми дошла добре.

— Ела тогава. Боже мой, не мога да повярвам, че си тук! Също като в добрите стари времена!

Констанс прегърна високия си син. Тя отново се усмихна, докато мъжете вървяха към трапезарията. На Ори много му се искаше всичко да бъде като в добрите стари времена, но това, което беше видял по пътя, му говореше, че такива желания са напразни. Никога вече нямаше да се върне денят през 1842, когато те двамата стояха облегнати на парапета на парахода, плаващ по река Хъдсън, изпълнени с надежди и илюзии, тогава още непокътнати.

Сега бяха възрастни мъже. Посивели. Косата на Джордж беше силно прошарена. И някак бяха позволили техният свят да бъде тласнат в пропастта на войната. Преживяното и наученото помрачаваха радостта от срещата. Със строго лице той последва Джордж и дима от пурата му в трапезарията.

Докато Ори се хранеше, си разменяха новини. Били беше стигнал благополучно до Вашингтон със съпругата си.

— Леко е ранен — добави Джордж. — Били не ми разправи всичко с подробности, но подразбрах, че са се скарали с бивш ухажор на Брет.

— Да — каза Ори и млъкна.

— Обещали са му до няколко дни да си тръгне. Очаквам ги скоро да пристигнат.

— Бих искал да ги видя, но не мога да се бавя. У дома е страшен хаос.

— Навсякъде е хаос — въздъхна Констанс.

Джордж кимна мрачно.

— Казват, че Вирджиния ще се отдели утре или вдругиден. Тя ще повлече повечето от околните щати. Може всички съседни щати да се вдигнат. Градусът много се е повишил — той посочи с пурата си розетката, — както вероятно си забелязал.

Ори допи кафето си, вече не толкова уморен. Но настроението му не беше се повишило. Радваше се, че е със стария си приятел, но продължаваше да мисли, че това може да е последната им среща за дълго време напред.

В настъпилата тишина Констанс се обади неохотно:

— Върджилия се завърна.

Ори едва не изтърва чашата си.

— Откъде?

— За това — изръмжа Джордж — не сме я питали.

— Тук ли е тази вечер?

Джордж кимна и Ори си припомни звука от отварянето и затварянето на врата при пристигането му. Дали Върджилия го е видяла?

Е, както и да е. Макар да беше взел някои елементарни предпазни мерки в града, нямаше намерение да държи в тайна посещението си.

— Горката, много е окаяна… — започна Констанс.

— Това си е нейна лична работа — отсече Джордж. — Не искам да говорим за нея!

Жена му извърна поглед встрани. Той се обърна към Ори:

— Сега ще ми кажеш ли каква е тази толкова важна работа, която успя да те доведе чак дотук? Само не ми казвай, че Купър се готви да спусне на вода големия кораб.

— Бих искал това да е причината, но се страхувам, че този кораб никога няма да заплава. Затова дойдох и донесох онази чанта, която оставих в антрето. В нея има 650 000 долара. Съжалявам, че не са повече, но само толкова успях да събера.

— Да събереш? Как да ги събереш?

— Няма значение. Не исках твоят инвестиран капитал да бъде обвързан с Юга и да подлежи на конфискация. Ти не ни го даде с такова намерение.

Джордж се намръщи, погледна към жена си и после пак към приятеля си.

— Май ще трябва да обсъдим това в библиотеката.

— Хайде, Били — каза Констанс, потупвайки сина си, докато се изправяше.

— Наричаш го Били? — усмихна се Ори.

Тя кимна:

— Когато братът на Джордж е тук, той е Големия Били, а този тук е Малкия Били. Понякога стават недоразумения, но на нас това ни харесва.

Уилям направи гримаса.

— Не на всички ни харесва.

— Прав е — каза Констанс, запазвайки безизразна физиономия, с което дразнеше сина си. — Стенли намира, че не звучи достатъчно сериозно.

— Ето защо на нас ни харесва — каза Джордж, ставайки.

Ори се засмя спонтанно и от сърце. За момент почти успя да си представи, че добрите стари времена са се върнали.

 

 

— Казваш, че раната на Били зараства? — попита Ори, докато Джордж затваряше вратата и палеше лампата.

— Само толкова знам. Те с Брет са щастливи, дори страната да не е. — Той затърси чаши и гарафа. — Мисля, че имаме нужда от малко уиски.

Без да пита Ори дали иска, той наля две яки дози. „Същият стар Мечо — помисли си Ори, — винаги държи положението в ръцете си.“

— Да, страната не е щастлива — съгласи се Ори, поемайки чашата. На три глътки я преполови. Топлината се разля в стомаха му и малко го отпусна. Той потърси ключа и отключи сака, който беше донесъл от антрето. Отвори го, за да покаже парите.

— Казах ти каква е причината да ги донеса.

Джордж взе една пачка, останал за момент без думи. После каза тихо:

— Това е много достоен жест, Ори.

— Парите са твои. Мисля, че ги заслужаваш повече, отколкото правителството в Монтгомъри. Начело на което, между впрочем, стоят солидни и консервативни мъже.

— И аз го забелязах — Джеф Дейвис, Алек Стивънс от Джорджия…

— Цялата тайфа от Южна Каролина, включително нашият общ приятел Младата луда глава — при споменаването на Хънтун Джордж направи гримаса, — са били направо игнорирани. Те не са особено доволни.

— Защо не са ги включили?

— Не знам точно защо. Подозирам, че консерваторите са ги сметнали за твърде крайни. Страхували са се, че ще снижат авторитета на новото правителство. Във всеки случай, не мисля, че ти би искал парите ти да бъдат конфискувани от хора, чиито принципи не са съвсем съвместими с твоите.

Джордж му хвърли въпросителен поглед:

— А с твоите?

— Проклет да съм, ако разбирам вече нещо, стари ми Мечо!

Той се сви на стола си. Приятелят му затвори сака, а после се настани до библиотечната маса, където все още лежеше метеоритът. Почти несъзнателно Джордж взе тъмнокафявия конус, като в същото време казваше:

— Да, продължавам да твърдя същото — ти извърши едно изключително достойно дело.

Притеснен, Ори вдигна чаша за наздравица. После меланхоличната му усмивка изчезна и той посочи грубия предмет в ръцете на Джордж.

— Същият ли е, който намери на хълмовете над Академията?

— Да.

— И аз така си помислих. Спомням си нещо от това, което каза за него — нещо за звездния метал, който притежава силата да разрушава семейства, здраве, правителства, целия установен ред на нещата. Смятам, че скоро ще се убедим във верността на това твърдение. Ти говориш за достойнство. От него у хората е останало дяволски малко, почти нищо — гласът му се снижи и стана язвителен, — не повече от един-два проблясъка на столетие сред народи, политически партии и групировки, които предприемат кръстоносни походи в името на светите си каузи. Но ако войната започне скоро, фабрики като твоята ще носят отговорност за изкореняването на последните остатъци от достойнство и чест. Купър го знаеше отдавна. Опитваше се да ни каже. Ние отказвахме да го чуем. Ако избухне война, а по всичко личи, че това ще стане, тя ще бъде една нова, тотална война, каквато предсказваше Мейхън. Ще унищожи не само войските на фронтовата линия, но и всичко останало.

Той тръсна глава. Изтощението и набързо изпитото уиски го накараха да се почувства странно, с олекнала глава, в която мислите течаха свободно — като думите, които ги изразяваха.

— И какви са средствата на Юга за такъв вид борба? Нашите схващания за бъдещето, които започват да изглеждат патетично изживели времето си. Нашата реторика. Нашите лозунги. И нашите войници.

— Офицерите от Юга са каймакът на армията, не забравяй това.

— Разбира се — каза Ори, кимайки с глава. — И техните заповеди ще бъдат изпълнявани от куп груби фермери, които могат да се сражават като самия дявол, макар че никога не са чували за Мейхън или Джомини, нито пък, което е най-смешното, някога са притежавали дори и един роб. Но срещу какво са хвърлени те? Срещу вашата многочисленост. Вашите милиони и милиони чиновници и техници. Вашите проклети фабрики.

Следващите му думи едва се чуваха:

— Нов вид война…

Ори притихна за момент. Накрая продължи:

— Независимо от това, какво точно ще се случи — коя страна ще поставя условията и коя ще ги приема, — ние всички ще бъдем победени. Предадохме се, Джордж. Оставихме безумците да ни управляват.

Той отметна глава назад и наведнъж изля остатъка от уискито в гърлото си. След миг затвори очи и потръпна. Бавно и много внимателно Джордж постави парчето метеорит обратно на масата и го загледа.

Ори отвори очи. Стори му се, че чу далечна врява. Джордж се раздвижи.

— Да, управляват безумците. Но какво можехме да направим?

— Не знам точно. Купър винаги ни предупреждаваше с думите на Бърк… — Той се опита да си спомни цитата точно. — „Когато лошите се обединяват, добрите трябва да се организират, иначе ще паднат един по един.“

Внезапно скочи и се пресегна за гарафата:

— Не знам какво, по дяволите, бихме могли да направим, но знам, че не сме задавали въпроси достатъчно бързо или достатъчно твърдо. Или достатъчно често.

Той си наля и изпи две трети от съдържанието на чашата. Джордж обмисляше казаното от приятеля му. После и той разтърси глава.

— Отговорът е толкова прост. Може би прекалено прост. Проблемът е неразрешимо сложен. Понякога си мисля, че отделният човек е твърде слаб. Как би могъл да промени нещо, когато се сблъскват могъщи сили? Сили, които той нито разбира, нито познава?

Отговорът на Ори отново съдържаше потискащи истини, каквито беше изложил и преди малко:

— Не съм сигурен. Но ако могъщите сили и събития не са изцяло случайни, те би трябвало да се създават от хората и да се управляват от тях. Да се създават и управляват от положителни действия или от бездействие. Мисля, че имахме избор. Мисля, че го пропиляхме.

Необяснимо защо гласът му се пречупи при последните думи. В очите му се появиха сълзи. Сълзи на болка, поражение, безсилие и отчаяние — проклет да бъде, ако знаеше откъде идваха те. За момент двамата приятели се спогледаха като ослепели и лишени от всякакви чувства, макар да съзнаваха вината си и породения от нея страх сега, когато скандиращите тълпи бяха и на Север, и на Юг. Отвсякъде и непоколебимо вървящи към новия апокалипсис на Мейхън…

Тълпа. Тази дума и някакви шумове изтръгнаха Ори от унеса му.

Той се извърна към прозореца. Чу гласове отвън. Групата не беше голяма, но изглеждаше озверяла.

Джордж се намръщи:

— Приличат на тълпа градски хулигани. За какво смяташ, са дошли?

Той посегна към кадифените завеси. Рязкото отваряне на вратата го накара да се обърне.

— Върджилия!

В момента, в който я видя, Ори разбра защо беше дошла тълпата.