Джон Джейкс
Севера и Юга (52)

51.

Файтонът на Саймън Камерон се движеше с леко поскърцване по Пенсилвания Авеню. Стенли, който бе излязъл на малка разходка със своя наставник, се наслаждаваше на приятните слънчеви лъчи.

Зад тях бавно заглъхваха звуците на песента „Чуй как пее присмехулникът“ в изпълнение на оркестъра Скала Марийн. Композиторът бе посветил песента на Хариет Лейн, племенница на президента Бюкенън и домакиня на официалната му резиденция. Беше сигурно, че в момента тя и старият Бък, който вече наближаваше седемдесетте, бяха сред публиката на концерта в президентския парк и поздравяваха присъстващите. Президентът се появяваше много често на публични места във Вашингтон. Вчера, след богата вечеря със стриди, водни костенурки и френско вино, Стенли бе излязъл да се поразходи по същото авеню и случайно срещна президента, който правеше задължителната си едночасова разходка.

Тъй като бе подпийнал, Стенли събра кураж да заговори стария Бък. Естествено, те вече се бяха срещали в Пенсилвания. Президентът не само позна Стенли, но ако се съдеше по хладното му държание, много добре си спомняше за контактите му с Бос Камерон. Когато се сети за тази среща, Стенли отбеляза:

— Знам, че не се имате много с президента, Саймън, но той все пак е от нашия щат. И когато вчера го срещнах, честно казано, ми направи много силно впечатление.

— Да, но ти ми каза, че и Вашингтон ти е направил силно впечатление.

В тези думи имаше толкова много ирония, че Стенли се изчерви. Беше допуснал грешка.

— Сигурен съм, че това не би могло да ти направи впечатление — продължи Камерон с пренебрежителен жест към Капитола, над чийто незавършен купол, опасан с грозни скели, стърчеше кран. Камерон въздъхна и поклати глава. — Как да те направя свой доверен помощник, ако продължаваш с тези твои погрешни преценки? Кога най-сетне ще разбереш, че в този град няма абсолютно нищо, освен власт?

Стенли се изчерви още повече. Той знаеше, че Камерон не се бе сприятелил с него заради ума му, а заради някои други качества. И въпреки това му бе много неприятно неговата ограниченост да бъде обсъждана така открито и така язвително.

Но не биваше да отблъсква своя наставник. Из въздуха се носеха важни промени. Промени, които можеха да доведат него и Изабел в този град и да му предоставят възможността да заеме ключов пост в националното правителство.

Камерон не преставаше.

— Не искам никога да чувам от теб, че старият Бък ти харесва. Ние вече сме републиканци. Президентът е наш враг.

Стенли кимна с угодническа усмивка, а след това се опита да пренасочи разговора.

— А какво, според теб, ще стане догодина? Мислиш ли, че демократите ще подкрепят кандидатурата на Стив Дъглас?

— Трудно е да се каже. В партията има сериозно разцепление. Със своята Фрипортска доктрина Дъглас настрои срещу себе си целия Юг.

— Значи съществува реална възможност да изберем Сюърд.

Същата вечер на Стенли и Камерон им предстоеше да присъстват на частен прием в чест на сенатора в хотел „Къркуд“. Двамата бяха пристигнали от Пенсилвания специално, за да се срещнат със Сюърд и генерал Скот — страдащ от подагра мъж, прекалено самоуверен и, както и сенаторът, обладан от неудържими амбиции за президентския пост. Предната вечер те бяха разговаряли със Скот в продължение на един час. Той бе напуснал щаба си в Ню Йорк само заради срещата си с Камерон, което бе още едно доказателство за авторитета на пенсилванеца в републиканските среди. Общуването с толкова много важни личности опияняваше Стенли. Той искаше на всяка цена да се върне във Вашингтон, но не като обикновен посетител.

При споменаването на името на Сюърд Камерон реагира с раздразнение.

— След онова негово изказване за неразрешимия конфликт е невъзможно да спечели. Разбира се, тази вечер не бива да му го казваме, но нашата партия трябва да издигне кандидатурата на доста по-миролюбив човек. Човек, чиито изказвания обиждат възможно най-малко хора.

Стенли премигна.

— Кой е той?

— Все още не знам. Но в едно съм сигурен. — Той се усмихна. — Аз първи ще науча името му. Той няма да бъде предложен без моето съгласие.

Стенли знаеше, че шефът не се шегува. На пръсти се брояха политиците от Републиканската партия, които можеха да се похвалят с възможности като неговите — практически абсолютен контрол над една огромна машина в много важен щат.

Камерон продължи:

— Имам намерение на конгреса на партията да си осигуря пост в правителството. Кандидат, който не ми предложи това, няма да получи моята подкрепа. А когато се преместя в този ужасен град, приятелите ми също ще се преместят.

Когато погледна към Стенли, слънцето блесна в очите му.

— Става въпрос за онези приятели, в чиято вярност не се съмнявам.

Намекът, макар и познат, бе съвсем ясен. Стенли попита:

— Колко ти трябват този път?

— Десет хиляди ще ми бъдат от полза. Двайсет ще решат изцяло проблема.

— Имаш ги.

Сияещ, Камерон се отпусна назад върху плюшените възглавници.

— Знаех си, че мога да разчитам на теб, Стенли. Сигурен съм, че тук има работа за човек с твоята интелигентност.

 

 

Били гребеше към Блъди Айлънд в гаснещата светлина. Брет бе седнала на носа на лодката с лице към него, а на рамото й висеше дамска чантичка. Той не можеше да откъсне поглед от нея и едва сдържаше физическата си реакция на присъствието й.

Той непрекъснато си повтаряше, че брат й очаква от него джентълменско поведение. А това не бе толкова лесно, като се имаше пред вид самотата, в която бе живял тук, както и прелестно наклонената й глава и изящната извивка на гърдите й, от които дъхът му спираше.

След като бяха пътували почти цяла седмица, преди два дни Брет и Ори пристигнаха в Сейнт Луис. Почти веднага Брет разказа на Били за скандала в Лихай Стейшън и каза, че причина за него е станала Върджилия. Това го отврати, но не го изненада. Той никога не бе поддържал близки контакти със сестра си и често му се струваше невероятно, че има кръвна връзка с нея.

До този момент Ори се бе държал много спокойно. Вече два пъти ги бе оставял да се разхождат повече от час из суровия крайречен град. Днес той остана в хотела под предлог, че му е прилошало от рибата, която яде на обяд, а Били и Брет прекосиха Мисисипи с ферибота, след което той нае една лодка с весла. Искаше му се да й покаже какво е работил през всичките тези месеци.

„Ори наистина се държи с мен учтиво и с уважение“ — мислеше си Били, докато лодката плуваше през плитчината към дългия подводен насип. Означаваше ли това, че Ори е променил мнението си за тяхната връзка? Били много се надяваше.

Лодката застърга по чакълестото дъно. Били изскочи от нея и протегна ръце, нагазил до глезените във водата.

— Скачай. Няма да се намокриш. — Но лодката не бе заседнала толкова, колкото си мислеше. Когато тя се изправи, лодката леко се отдалечи от него. — Чакай да хвана въжето — извика той.

Но вече беше късно. Тя скочи, той се опита да я хване, но изгуби равновесие и двамата полетяха във водата. Силният плясък изплаши стотиците рибки наоколо.

— О, Боже — каза с ужас тя. Седяха в реката, която тук бе дълбока петнайсет-двайсет сантиметра. Изведнъж и двамата избухнаха в смях.

Той й помогна да се изправи. Мокрият плат на роклята й бе прилепнал по тялото и под него изпъкваха зърната на гърдите й. Тя изтърси чантичката си, от която се разхвърчаха хиляди капчици и продължи да се смее.

— Униформата ти е страхотна гледка. Сигурно и аз не изглеждам по-добре.

— Ами — започна той със сериозен тон, — поне сега е сигурно, че ще запомниш посещението си в Сейнт Луис.

— Как бих могла да забравя Сейнт Луис, след като ти си тук?

Въпреки че го каза шеговито, в думите й се долавяше сериозност. Погледите им се срещнаха. Той се приближи до нея, прегърна я с две ръце през кръста и я привлече към себе си. Мократа й, нежна уста го възбуди още повече. Тя разтвори устни и се притисна към него.

Той прошепна:

— Не си много притеснителна за южнячка. Целуваме се посред бял ден тук…

— Изобщо не ме интересува, дори и целият щат да ни види. Обичам те, Били. Никога няма да обичам друг… — През рамото му тя видя нещо, което за миг смени настроението й. — Лодката!

Наложи му се да нагази в дълбокото, за да изтегли лодката. Издърпа я така, че да не може да помръдне и затисна въжето под един голям камък. Върна се при Брет и плесна шапката в мокрите си панталони, щастлив, че лодката отклони вниманието им и сега бяха поуспокоени.

Докато вървяха към горичката, той я хвана за ръката и отново пламна от възбуда. Принудителният ергенски живот бе продължил прекалено дълго. Той погледна към Брет и му се стори, че очите й казваха същото.

 

 

Показа й двата реда купчини в горния край на залесения бряг. Дванайсетметровото разстояние между тях отново бе запълнено с пясък и чакъл, а външните стени на дигата бяха отново укрепени със защитен пояс от млади дръвчета.

Работата се оказа тежка и мръсна. Били се труди над тази задача цяло лято — наместването на шлеповете, натрупването на нови купчини, разтоварването на камъни. И всичко това под постоянните атаки на насекомите, съпроводено с кавги и сбивания между цивилните работници, които ръководеше. През по-голямата част от времето работи гол до кръста и няколко пъти гърбът му изгаря, а след това се обелваше. Но сега имаше хубав тен, ремонтните работи бяха завършени и той с гордост можеше да ги покаже.

— Ледът бе повредил дигата в южната й част. В момента работим там. До две-три седмици ще свършим.

— А след това?

— Ще ме изпратят другаде.

— Къде?

— Където има нужда от строителни инженери. Един от работниците ми ме попита защо е било необходимо да прекарам четири години в Уест Пойнт, за да се науча да товаря камъни на шлеп. Да пукна, ако знам отговора на този въпрос. Но това е хубава, полезна работа и ми достави удоволствие. Ще се радвам, ако пак ми се наложи да върша нещо подобно.

Тя кимна. Те се разхождаха, хванати под ръка, през шумолящата горичка. Небето стана наситено синьо. Били винаги свързваше октомври с този цвят. Няколко купести облака се носеха над главите им, а залязващото слънце им придаваше ярко оранжев цвят. Този силен контраст бе много красив и — според него — романтичен.

— Все ми е едно къде ще отида — продължи той, — само да съм по-близо до теб. — Той спря, обърна я към себе си и хвана двете й ръце. — Брет, искам да се оженя за теб. Колкото може по-скоро.

— Аз също. Имам чувството, че чакаме от цяла вечност. Знаеш ли, че вече съм на двайсет и една?

— Бях забравил. О, та ти си направо престаряла.

Макар че се пошегува, напоследък и той бе започнал да се замисля за възрастта си. На двайсет и четири един мъж вече можеше да поеме отговорност.

— Вече мога да се грижа за теб. Спестих половината от заплатата си, така че… — Той се закашля. Какво ще кажеш да поговоря с Ори, преди да си заминете?

Тя го прегърна.

— Моля те, направи го.

— Искам да избера най-подходящия момент…

Тя се усмихна нежно.

— Винаги си толкова внимателен и предпазлив. Мисля, че отсега нататък никога няма да има подходящ момент. Светът е толкова объркан…

— Но аз не съм сигурен, че Ори ме одобрява. Ами ако още е сърдит на Джордж?

— Вече го преживя. — Тя отново се притисна към него и прошепна — Ако трябва да чакам още дълго, ще полудея.

— И аз.

— Говори с него утре. Или довечера!

— Добре. Ще го направя възможно най-скоро, обещавам.

Той каза тези думи твърдо и уверено, за да скрие съмненията, които го измъчваха. Чувстваше се като генерал, който най-накрая е повел войниците си в бой. Целунаха се отново. Оранжевите облаци плуваха в небето над Мисисипи, което бе толкова красиво, че когато човек го гледаше, не можеше да си представи, че на този свят може да има някакви проблеми.

 

 

Жителите на Сейнт Луис се сториха на Ори много жизнени и енергични, но с прекалено голямо самочувствие, невъзпитани и груби. Когато на сутринта след разходката до Блъди Айлънд вървеше заедно с Били по крайречната улица, той се чувстваше като елегантния мъж от Южна Каролина.

Ори носеше скъпия бастун от орехово дърво, който току-що купи за спомен от това пътуване, и го поклащаше напред-назад в малък полукръг. Минаха покрай шестима чернокожи хамали, които товареха сандъци на един шлеп. По средата на реката пуфтеше голям параход, отправил се на север към Де Моан. Пътниците, наредени на парапетите, махаха на изпращачите си. Ори наблюдаваше кораба с възхищение. Беше влюбен в параходите, които му приличаха на елегантни плаващи дворци.

Били се закашля. По светлосините му панталони все още имаше следи от вчерашния инцидент. Ори знаеше какво предстоеше и искаше да го избегне.

— Ори, много ти благодаря, че се съгласи да поговорим.

По-възрастният мъж завъртя бастуна си и се опита да се пошегува.

— Какво толкова? Говорим си от години.

— Да, господине, но сега става въпрос за нещо важно. Свързано е с Брет.

Вече сериозен, Ори кимна.

— Така и предполагах…

Покрай тях премина конска кола, натоварена с памук. Копитата на животното иззвънтяха по паважа. Двамата вървяха още десетина секунди, без да продумат. Понякога Ори си мислеше, че Били е прекалено предпазлив — странна противоположност на по-големия му брат. Той наистина съжаляваше, че този разговор се провежда точно в такъв момент, въпреки че ядът му към Джордж нямаше нищо общо с това. Всъщност той смяташе, че голяма част от вината за случилото се в Лихай Стейшън бе негова. Когато му дойдеше времето, щеше да изпрати на Джордж писмо, с което да се опита да се сдобри с него.

От едно кафене от лявата страна на улицата се носеше аромат на хубаво кафе, а от кръчмата до него долитаха силни мъжки гласове и мирис на дървени трици. С крайчеца на окото си Ори забеляза напрегнатото изражение на Били и за да го улесни, проговори пръв.

— Искаш разрешение да се ожениш за Брет.

Били почувства огромно облекчение.

— Да! Вече мога да се грижа за нея. Няма да живеем охолно, но и няма да се лишаваме от нищо, уверявам те. Мисля, че ми предстои чудесна кариера в армията. Скоро ще напусна Сейнт Луис…

— Знаеш ли къде ще те пратят след това?

— Подадох молба да бъда прехвърлен в някой от федералните фортове в Юга. Форт Пуласки в Савана или Фортрес Монро. Идеалният вариант е Чарлстън. Чух, че има планове за ремонт на пристанищните му укрепления.

— Брет ще бъде щастлива, ако си по-близо до Монт Ройъл.

— Омръзна ни просто да се срещаме, господине. Искаме да се оженим.

Последното бе казано дори малко рязко. Пред един отрупан с хора кей Ори спря, обърна се към младежа и сбърчи вежди.

— Разбирам, Били, но, за съжаление, не мога да дам съгласието си.

В очите на Били блесна искра на негодувание.

— Защо? Мислиш, че няма да бъда добър съпруг?

— Сигурен съм, че ще бъдеш чудесен съпруг. Това няма нищо общо с теб.

— А с какво? Да не би да си променил отношението си към армията? Мислиш, че това не е добра професия?

— Не мисля и съм сигурен, че ще живеете добре. Или поне бихте живели добре в нормални времена. Но уви, времената не са нормални. Страната ни се разкъсва от противоречия. Бъдещето е несигурно, да не кажа направо мрачно. — Той въздъхна и завърши. — Особено за двама млади хора от враждуващи райони.

— Искаш да кажеш, че няма да се разбираме само защото аз съм от Пенсилвания, а тя е южнячка? — Тихо, но твърдо той добави. — Недей да съдиш по онова, което се е случило между теб и Джордж.

Ори се овладя и каза спокойно:

— Брет ти е разказала?

— Разказа ми.

— Е, не мога да кажа, че решението ми няма никаква връзка със скандала, но тя не е такава, каквато ти си мислиш. Двамата с брат ти не сме се разделили завинаги. Той все още е най-добрият ми приятел. Поне се надявам, че е така. И все пак едно е безспорно: с Джордж се скарахме по въпроси, които в днешно време не могат да бъдат заобиколени. Същите тези въпроси биха могли да подложат теб и сестра ми на огромен натиск. Представи си, че тези безумни приказки за отделяне прераснат в конкретни действия. Как ще се отрази това на армията? И по-специално, как ще се отрази на един офицер, който трябва да бъде верен и на правителството си, и на съпругата си южнячка?

— Имам чувството, че полагаш големи усилия, за да измислиш някакви пречки. — В гласа на Били прозвуча и малко яд.

Ори отвърна също така ядосано.

— Обяснявам ти причините за моя отказ.

— Окончателен ли е този отказ или е само временен?

— Само временен. Повярвай ми, бих бил щастлив Брет да се омъжи за член на фамилията Хазард. Но не искам това да стане преди бъдещето да се проясни поне малко.

Били впери поглед в него.

— Ами ако решим да се оженим без твоята благословия?

При тези думи изражението на Ори стана ледено.

— Мисля, че Брет не би направила подобно нещо. Разбира се, можеш да я попиташ.

— Да, господине — каза Били с кимване на глава. — Мисля, че ще го направя. Моля да ме извиниш. Имам работа с моя помощник.

С тъжен поглед Ори проследи младежа, който със стегната походка се отдалечаваше по крайбрежната улица.

Същата вечер в хола на хотелския им апартамент Брет каза:

— Разочарована съм от отговора, който си дал на Били.

— Кога се видяхте?

— Преди малко, когато слязох долу. Убеден е, че имаш нещо лично против него.

Ори плесна длан в облегалката на стола си.

— Това не е вярно. Очевидно не съм успял да се изразя достатъчно ясно. Просто искам да помисля още малко по този въпрос. Ти много добре знаеш, че в момента хората в тази страна са разделени на два лагера. Твърде е възможно твоят и неговият произход да ви поставят от двете страни на барикадата. Не искам бракът ти да е подложен на такъв натиск.

— Струва ми се, че това ще бъде мой брак. — Тя тропна с крак. — Струва ми се, че аз трябва да взема това решение.

— Не говори като Аштън — отсече той, отиде до прозореца и се обърна към нея. — Ако имаш намерение да ми се противопоставяш, кажи го направо.

— Казах на Били, че не мога да го направя. Поне докато все още има надежда да промениш решението си.

Заплахата бе само загатната, но категорична. Нейната решителност неочаквано го натъжи — може би защото често забравяше, че тя е вече голяма и сама може да решава съдбата си. Само случаи като този му напомняха, че неговото попечителство не е нито нужно, нито желано. Те му напомняха и това, че времето лети бързо и неусетно и оставя след себе си незаличими промени.

Той се взираше през прозореца и наблюдаваше как друг параход пухтеше на юг по Мисисипи. От комините му заедно с пушека излитаха и малки искрици, които светеха ярко в тъмното, но бързо изчезваха — също както човешките амбиции и мечти.

Ори не искаше да се чувства виновен, че е попречил на чуждо щастие само защото друг бе попречил на неговото. Това би било отвратително и егоистично. Тази мисъл смекчи неговата решимост и го изпълни с желанието да се сдобри и с Брет, и с Били.

Той се приближи до Брет и стисна ръката й.

— Аз харесвам Били. Знам, че ще се грижи за теб. Но бракът е обет за цял живот… — „Ах, колко щеше да се гордее с теб Мадлин“ — обади се от дълбините на душата му един рязък глас — … затова трябва да бъдеш съвсем сигурна в чувствата си.

— Сигурна съм, Ори! Познавам Били от много години и от много години чакам този момент.

— Ще ти бъде ли трудно да почакаш още малко?

В стаята бе вече съвсем тъмно и те едва различаваха силуетите си. Тя изпусна една лека, уморена въздишка.

— Предполагам, че не.

Той бе спечелил. Но не победа, а само отсрочка.

Нощта бе по-тежка за Били, отколкото за Брет. Сънят не идваше, а съзнанието му се измъчваше от потискащите мисли за отказа на Ори; за разделението, враждебността и възможността да избухне война. Спохождаше го дори споменът за почти неразбираемото предупреждение на Джордж. Предупреждение, което си бе спомнил едва сега — за офицера, който Господ знае защо ненавиждал всички от фамилията Хазард. Брат му дори бе предположил, че този офицер може по някакъв начин да представлява заплаха за него.

Все едно, той нямаше нито време, нито желание да гледа сериозно на такова нещо или дори да си спомня за него, освен в мрачни моменти като този. Не, особено когато бе обзет от терзания и мечти за Брет.

 

 

След три дни, в четвъртък, Били изпращаше гостите си на гарата.

След разговора, който стигна почти до скандал, Ори говореше съвсем малко. И сега, когато стояха до вагона, той осъзна, че това е последната възможност да прехвърли границата на хладните, нищо незначещи любезности и да успокои Били.

Той стисна здраво ръката на младежа за сбогом. Това обезоръжи Били. След това Ори го изненада с усмивката си.

— Мисля, че вие двамата с Брет ще се справите и с най-силните бури на живота. Просто ми дай още месец, за да се самоубедя.

— Искаш да кажеш, че можем…

Ори го прекъсна с вдигане на ръка.

— Нищо не обещавам, Били. Не съм затворил вратата. Извинявай, ако съм те накарал да мислиш, че съм го направил. И аз като теб винаги съм бил предпазлив. Попитай брат си.

— Благодаря, господине. — Сияещ, Били стисна ръката му. После Брет прегърна брат си.

Ори остави двамата влюбени да си шепнат, опрели чела. Когато се качваше във влака, съвестта му бе спокойна, но мрачните мисли за бъдещето продължаваха да го тормозят.