Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

38.

Аштън завъртя ключа и бутна вратата, за да се увери, че е заключена. Прекоси на бегом стаята, дръпна капаците на прозорците и ги затвори с резетата. Опита се да се отърси от паниката, която я бе обзела, но с не особено голям успех.

Започна да се съблича, сваляйки кат след кат, като захвърляше дрехите си, където й падне. Когато остана съвсем гола, тя застана пред тясното огледало между прозорците и започна да се разглежда внимателно.

Можеше ли някой да се досети? Не, още не. Коремът й бе все така гладък и плосък. Но нямаше да остане задълго в това състояние. От екскурзията до Уест Пойнт бяха изминали около три месеца. Безразсъдството й най-накрая я бе наказало.

Не можеше да се случи в по-неподходящ момент. Преди около месец, след като й бе писнало от настойчивите молби на Хънтун, тя бе вдигнала ръце и бе дала съгласието си да се омъжи за него през пролетта. Когато го направи, вече бе прескочила един цикъл, но бе решила, че е някакъв незначителен женски проблем, който скоро ще се оправи, а не последица от нощните удоволствия в барутната лаборатория.

Но той не се оправи. А Хънтун разговаря с Ори и двамата определиха датата на сватбата през март. И сега бе попаднала в капан.

— Боже Господи, какво ще правя? — запита тя тъмнокосото момиче, което я гледаше от огледалото.

Ори. Ще отиде при Ори. Той ще я разбере. Вярваше в това само докато се обличаше и оправяше косата си. После осъзна, че е глупачка. След като помисли по-сериозно, се убеди, че брат й в никакъв случай нямаше да се съгласи да направи онова, което щеше да поиска от него.

Тогава да отиде при Брет? Веднага отхвърли този вариант. Проклета да е, ако доставеше на сестра си удоволствието да научи, че е в безизходица. А и напоследък Брет се бе сдушила прекалено много с Ори. Преследваше го навсякъде, обсъждаше с него какво ли не, сякаш тя бе господарката на Монт Ройъл — малка самонадеяна кучка. Ако Аштън й се довереше, Брет щеше да изтича право при Ори и да изпее всичко.

Ужасна болка прониза като с игла челото й. Отключи вратата на спалнята и тръгна бавно по коридора. Когато стигна до долната площадка на стълбите, изведнъж я обзе чувството, че в корема й нещо мърда. Обезумяла, притисна пръсти в корема си, опитвайки се да напипа някакви признаци на промяна.

Не усети нищо. „Може би газове“ — помисли си тя. В последно време всичко я болеше.

От задната врата на къщата влезе Брет с писмо в ръка.

— Били е започнал да учи химия. Пише, че професор Бейли бил просто чудесен. Демонстрирал им практическото приложение на химията в най-различни области, като например производството на пироксилин, хелиогра…

— Да не мислиш, че ми пука с какво се занимава Били? — изкрещя Аштън, докато профучаваше покрай нея.

— Аштън, какво, за Бога, ти става напосле…

Тръшването на предната врата заглуши останалото.

Ужасена и полузаслепена от ниското декемврийско слънце, Аштън се затича надолу към Ашли и преди да разбере къде се намира, за малко щеше да изхвръкне от кея. Тя погледа известно време блещукащата повърхност на реката, като обмисляше идеята за самоубийство.

Но нещо в нея решително се възпротиви. Джеймс Хънтун може и да беше мекушав и глупав мързеливец, но се движеше във висши политически кръгове и ставаше все по-влиятелен. Тя нямаше намерение да зареже този брак, нито пък възможностите, които щеше да й предостави, удавяйки се като някоя превзета и глупава героиня от роман на Симс.

Какво да прави тогава? Към кого да се обърне? Тази неприятност бе логичен завършек на цялото й досегашно поведение и макар да си бе мислила, че може да попадне в подобна ситуация, никога не бе мислила как да излезе от нея. Е, явно в Монт Ройъл не можеше да намери помощ. Всички негърки я мразеха и се отнасяха към нея с недоверие. Тези чувства бяха взаимни. Горката й майка също не можеше да й окаже каквато и да било помощ. Клариса или се носеше из къщата със странна усмивка, или седеше с часове над родословното дърво, за да изтрива линии, които бе нанесла предния ден.

— По дяволите — каза Аштън на голямата синя сойка, която я гледаше нацупено от една дива палма. — В цяла Южна Каролина няма нито един достатъчно умен или достатъчно сигурен човек, към…

Внезапно в съзнанието й изплува едно лице. Ако изобщо някой бе в състояние да й помогне, то това бе тя. Поне може би знаеше към кого трябва да се обърне Аштън. Всички твърдяха, че негрите й направо я боготворели. И което е още по-важно, безрезервно й вярвали.

Но как ли щеше да погледне на онова, което Аштън бе твърдо решена да направи? Някои жени го смятаха за грях.

„Единственият начин да разбера е, като попитам“ — каза си тя. Имаше ли друг изход, освен ако не искаше да съсипе живота си? Бе абсолютно сигурно, че не го искаше.

За голяма своя изненада колкото повече мислеше за своето хрумване, толкова по-добре се чувстваше. Спа много добре и на следващата сутрин, когато слезе долу, изглеждаше свежа и отпочинала. Беше се наконтила и носеше в ръка ръкавици и слънчобран.

Веднага след като нареди да подготвят файтона, зад ъгъла на къщата се появи Ори. Десният му ръкав бе навит, а в ръката си държеше чук.

— Боже, колко си хубава днес — каза той и втъкна чука в колана си.

— Честно ти казвам, Ори, ти явно ме мислиш за някаква стара домакиня, която никога не се грижи за външния си вид. Но такава е Брет, а не аз.

Той прокара пръсти по дългата си брада и не обърна внимание на думите й.

— На посещение ли си тръгнала?

— Да, господине, до Резолют. От доста време не съм засвидетелствала своята почит към Мадлин.

 

 

Един сбръчкан чернокож лакей отвори вратата.

— Господарката Мадлин? Тя е в стаята за музика. Изчакайте тук, ако обичате. Ще известя за вашето посещение, госпожице Аштън.

Той се отдалечи с тържествена походка. Отвори се друга врата и от нея се подаде главата на Джъстин.

— Кой е? О, Аштън. Добро утро. Не си се мяркала насам от цяла вечност.

— Да, наистина, доста време мина. — Аштън се усмихна. — Изглеждаш развълнуван, Джъстин.

— Как да не съм? — Той се приближи към нея и й показа екземпляра на „Мъркюри“, който държеше в ръката си. — В Севера се сформират все повече от тези проклети Републикански групи и всички те искат едно и също — отмяна на законите за избягалите роби и на закона Канзас — Небраска.

Аштън въздъхна.

— Това е направо ужасно, нали? И все пак Ори каза, че имало и една добра новина. Каза ми, че в Канзас избрали за делегат в Конгреса привърженик на робството. — Тя никога не бе сигурна в такива неща. — Нали?

— Така е, наистина. Но се е наложило доста добри хора от Мисури да прекосят границата, за да осигурят правилния избор. Много се надявам от тази нова партия да не излезе нищо. Явно тя не е нищо повече от едно сборище на фанатизирани янки, които са решили да ни правят мръсно.

Той удари листа в дланта си и тръгна. Аштън благодари на съдбата. Беше нервна. Извади от дамската си чантичка една дантелена кърпичка и избърса потта от горната си устна. Лакеят се върна, за да я отведе до стаята за музика.

Усмихната, Мадлин стана да я посрещне, като оправяше полата си. Това бе усмивка само от учтивост: двете жени бяха просто познати и нищо повече. Погледът на Аштън се спря за миг върху малката книга, която Мадлин бе оставила върху масата: „Уолдън или живот в гората“. Никога не бе чувала за нея. Казваха, че Мадлин четяла много глупави книги, написани в Севера.

— Каква приятна изненада, Аштън. Изглеждаш чудесно.

— Ти… ти също. — След това кратко колебание тя се овладя и реши да изиграе най-добрата роля в живота си.

— Да поръчам ли някакви питиета?

— Не, благодаря. Дошла съм за много сериозен разговор. Никой друг не може да ми помогне. — И с преигран поглед през рамо добави: — Имаш ли нещо против да затворя вратата, за да съм сигурна, че сме сами?

Мадлин повдигна тъмните си вежди.

— Разбира се, че нямам. Да не би някой от семейството да е болен? Ори?

Аштън се втурна към вратата и я затвори. Може би щеше да забележи как гласът на Мадлин секна, преди да произнесе името на брат й, ако не бе толкова заета със собственото си представление.

— Не, всички са много добре. Аз съм тази, която се нуждае от помощ. Ще говоря без заобикалки, Мадлин. Не познавам друг човек, на чийто съвет мога да се доверя. Със сигурност не мога да се обърна към семейството си. Разбираш ли, преди няколко месеца… — този път паузата беше умишлена и имаше за цел да трогне събеседницата — постъпих неблагоразумно. И, както се казва, сега съм в беда.

— Разбирам.

Тонът на Мадлин не бе осъдителен. Тя посочи с бледа ръка към един стол.

— Заповядай, седни.

— Благодаря. Толкова е мъчително да не можеш да споделиш тайната си. Имах чувството, че всеки момент ще полудея… — От очите й бликнаха сълзи в момента, в който пожела. И защо не? Беше отчаяна. Всичко трябваше да стане идеално, защото в противен случай с нея бе свършено. Нямаше да има друга възможност.

— Разбирам те — промърмори Мадлин.

— Познаваш толкова много хора в околността и всички те уважават, затова бях сигурна, че мога да говоря с теб. Моля те да ми помогнеш…

— Доколкото разбирам, не искаш да задържиш детето?

— Не мога! През пролетта ще бъде сватбата ни с Джеймс. Датата е вече определена. Аз го обичам, Мадлин…

Дали лъжата прозвуча убедително? Коленете й трепереха. Тя ги притисна едно в друго.

— Но да ме прости Господ… — Този път въздишката бе малко прекалена, помисли си тя и сведе очи. — Детето не е от него.

— Няма да те питам от кого е, но съм длъжна да ти кажа мнението си за начина, по който искаш да разрешиш проблема: от морална гледна точка не го одобрявам.

„Сега — мислеше си Аштън, обзета от паника, — сега! Не отстъпвай.“ Тя наведе глава към коленете си и захлипа така изкусно, че почти си повярва.

— О, страхувах се, че може да кажеш това. Толкова много жени мислят като теб. Разбирам, че имаш своите убеждения и открито признавам, че съм сторила грях. Но трябва ли да загубя Джеймс и да съсипя целия си живот само заради една глупава грешка? Не можеш ли да ми кажеш поне едно име? Знам, че в долината има хора, които помагат на момичета, изпаднали в беда. За нищо на света няма да кажа кой ми е дал информацията. Само ми кажи към кого да се обърна. — Тя долепи дланите си като за молитва. — Моля те, Мадлин.

Мадлин внимателно наблюдаваше гостенката си. Полека-лека зачервените очи на Аштън разсеяха подозренията й. С леки стъпки и шумолене на поли тя се приближи до младата жена, прегърна я през раменете и заговори, а Аштън сграбчи ръката й.

— Успокой се. Ще ти помогна. Не мога да се преструвам, че това, което върша, е правилно. Но, както каза, също толкова неправилно е да бъде разбит животът ти заради няколко мига на неудържима възбуда. Всеки ги е преживявал — добави тя. А след това продължи замислено: — Познавам една жена, която живее наблизо, сред блатата. Беше ми казала, че ако някога имам нужда от помощ, мога да я потърся. Няма да е безопасно да отидеш сама при нея. Ще ти трябва придружител.

На разстроеното лице на Аштън бе изгряла надежда. Мадлин пое дълбоко въздух, сякаш щеше да се гмурка в дълбок басейн, което всъщност бе много близко до онова, което изпитваше, тъй като нямаше особено желание да се забърква в проблемите на това празноглаво, горделиво момиче, което се бе обърнало към нея само защото бе отчаяно. И все пак Аштън бе живо същество и имаше нужда от помощ. За нещастие, винаги се влияеше от тези доводи.

— Аз ще дойда с теб — каза внезапно тя. — Ще ми трябват няколко дни, за да уредя всичко и да получа указания. Никога не съм ходила при леля Бел.

— О, благодаря ти. О, Мадлин, ти си най-прекрасната, най-състрадателната…

— По-тихо, ако обичаш — прекъсна я Мадлин, но не грубо. — Ще трябва да се доверя на моята слугиня, Нанси, но освен нея трябва да знаем само ти и аз. Не трябва да пострада името ти или пък да имаш някакви неприятности.

„Аз също не искам да имам неприятности покрай тази история“ — помисли си тя, докато в съзнанието й се оформяха тревожни мисли, свързани с Джъстин.

 

 

Приготовленията бяха сложни. Първо трябваше да се установи контакт с акушерката. После трябваше да бъде определена датата и да бъде уведомена Аштън. Това стана с една запечатана бележка, която бе внесена тайно в Монт Ройъл от единствения човек, на когото Нанси можеше да се довери — едър роб със светлокафява кожа на име Пийт, с когото живееше вече повече от година.

Няколко дни преди определената дата Мадлин съобщи на Джъстин, че иска да отиде в Чарлстън на пазар. Той измърмори, че няма нищо против и почти не обърна внимание, когато тя каза, че ще пренощува там. Само настоя да вземе един роб — мъж и Нанси със себе си. Тя очакваше това условие.

През нощта преди измисленото пътуване до Чарлстън тя спа съвсем малко. Около единайсет Джъстин влезе, залитайки, в стаята й: бе прекарал последните два часа долу с Франсис в пиене и псувни по адрес на агитаторите против робството в Канзас. Приближи се до леглото й, без да каже дума. Запретна нощницата й над кръста, хвана я за глезените и разтвори краката й. След десет минути, все така без да продума, той излезе от стаята.

Беше й много неприятен грубиянският начин, по който той правеше любов. Но поне след тези посещения се връщаше в стаята си и я оставяше на мира през останалата част на нощта. Сега вече нямаше никакви изгледи Джъстин да усети нейната нервност.

На сутринта — приятен, слънчев ден, точно две седмици преди Коледа — Нанси подреди куфара на Мадлин. На обед Пийт докара файтона, с опънат гюрук, за да бъдат защитени от природните стихии. През последния час слънцето бе изчезнало и небето изглеждаше застрашително. Мадлин нямаше желание да пътува по черни пътища по време на буря, но вече бе прекалено късно за промяна на уговорката.

След като Резолют се скри от погледите им, тя взе юздите от Нанси. Пийт яздеше в тръс от лявата страна на файтона. По този начин стигнаха до един пуст кръстопът, където в двуколката си ги чакаше Аштън. Беше бледа и неспокойна.

Пийт взе двуколката на Аштън и се изгуби сред боровете. Наблизо живееше негов приятел, освободен роб, при когото щеше да пренощува, а на следващия ден, по същото време, щеше да се срещне с жените. Известно време Аштън прекара в приказки за извинението, което измислила за отсъствието си от Монт Ройъл: и тя щяла уж да отседне у приятелка, каквато не съществуваше. Мадлин чуваше гласа на Аштън, но до съзнанието й достигаха само отделни думи.

Трите жени седяха във файтона плътно една до друга. Аштън бе по средата. За Мадлин бе очевидно, че на сестрата на Ори не й беше приятно да се притиска в една негърка, но просто бе принудена да се примири.

Мадлин дръпна юздите и файтонът потегли. Тя погледна загрижено нагоре към бързо движещите се тъмносиви облаци. Това пътуване я изнервяше все повече и повече. И все пак едно нещо бе в тяхна полза — отдалечеността на колибата на леля Бел Нин. Намираше се далеч навътре в блатата над Резолют и дотам можеше да се стигне само по черни пътища, по които не минаваше почти никой. Мадлин бе убедена, че вероятността да стигнат до леля Бел, без да срещнат никого или поне, без да срещнат човек, който да ги познае, бе много голяма.

Бяха изминали почти половината път, когато небето притъмня, задуха силен вятър и заваля град. Пътят, който точно на това място минаваше покрай едно мрачно блато, скоро заприлича на каша. Мадлин спря файтона.

След десет минути дъждът и градушката спряха, а вятърът отслабна. Мадлин изплющя юздите върху гърба на коня и те продължиха, но не бяха изминали и десет метра, когато лявото колело потъна в разкаляния коловоз и файтонът заседна.

— Всички долу — нареди Мадлин.

Двете с Нанси подпряха с рамене колелото и го избутаха, докато Аштън стоеше и гледаше отстрани. Точно когато колелото излезе от калта, Мадлин дочу звук, от който сърцето й спря. Отгоре по пътя към тях се приближаваше конник.

— Долу! Скрий се там! — каза тя на Аштън, която бе объркана от заповедта. Естествено не бе възможно Мадлин да иска от нея да съсипе чудесната си рокля, като приклекне в мокрите, мръсни бурени.

— Да те вземат мътните, побързай! — Мадлин я бутна. Но вече беше прекалено късно. Ездачът се появи в галоп и намали, когато видя колата.

Имаше нещо познато в набитата фигура на мъжа и широкополата му черна шапка. Стомахът на Мадлин се сви на топка. Позна го. Дали и той щеше да я познае?

— Госпожо Мадлин, какво, за Бога, търсите толкова далеч от Резолют в това лошо време? — попита Уот Смит, мъж на средна възраст, чиито коне често се състезаваха с тези на съпруга й.

— Изпълнявам поръчка, господин Смит.

— Чак тук? Мисля, че тук не живеят хора, като се изключат няколкото безпросветни негри. Сигурна ли сте, че не сте се загубили?

Мадлин поклати отрицателно глава. Смит като че ли не повярва на думите й. Той хвърли враждебен поглед към Нанси.

— Не е безопасно бели жени да кръстосват сами пътищата, когато половината от негърското население непрекъснато мърмори нещо за бунт. Искате ли да ви придружа?

— Не, благодаря, ще се оправим. Приятен ден.

Много озадачен от този отказ, Смит се намръщи, докосна периферията на шапката си и се отдалечи с лек галоп.

Мадлин изчака около пет минути, после извика на Аштън да излезе от скривалището си. Сърцето й биеше лудо. Страхуваше се, че сега целият план можеше да бъде разкрит.

Какво да се прави, станалото станало. Трябваше да продължат към целта.

 

 

В паянтовата колиба Аштън стенеше, въпреки че още нищо не се бе случило. Мадлин седеше на малката веранда в люлеещия се стол на леля Бел, изтощена от напрежението през този следобед.

Сбръчканата стара мулатка слушаше виковете на своята пациентка и пушеше глинената си лула.

— Веднага след като свърша и я оставя да си почива, ще постеля сламениците за теб и Нанси.

— Чудесно, лельо Бел. Благодаря ти.

— Искам да знаеш — и тя посочи към Мадлин с тръбичката на лулата си, — че ще й помогна само защото ти ме помоли. Това момиче тормози робите си.

— Знам това. Никога не сме били близки с нея, но се почувствах задължена да й помогна. Не знаеше към кого да се обърне.

— Внимавай да не ти стане навик да се излагаш на опасности заради такива като нея. Тя е една подла, разглезена ревла, недостойна да целува дори полите ти.

Мадлин се усмихна уморено. Леля Бел влезе вътре и затвори вратата след себе си.

При вида на акушерката, ужасена, Аштън отново избухна в стенания. Възрастната жена извика:

— Нанси, вземи онази бутилка с царевично уиски и й налей малко в устата. А ти, госпожичке, си затваряй устата и не мърдай, защото в противен случай ще те изхвърля и щеш не щеш, ще си родиш копелето.

Хленченето на Аштън утихна. Мадлин се отпусна в стола, опитвайки се да се успокои. Не можеше. Подозрителният поглед на Уот Смит не излизаше от главата й.

 

 

На другия ден, по пътя към срещата с Пийт, Аштън няколко пъти припадна. Мадлин имаше чувството, че момичето се превзема, защото мисли, че така трябва. Пийт ги посрещна с другата двуколка. Качиха Аштън в нея и потеглиха към къщи. Аштън едва не забрави да се усмихне леко и да благодари с половин уста.

Вчерашната буря бе осеяла пътищата с клони и палмови листа. Когато пристигнаха в Резолют, Мадлин видя, че там положението бе същото. Трябваше да възложи на няколко души да съберат счупените клони и обрулените листа. Но не днес. Утре ще има достатъчно…

— Господарке Мадлин! — Тревожният шепот на Нанси внезапно прекъсна мислите й. Тя вдигна очи и видя Джъстин, който се задаваше откъм къщата. Бе мрачен като буреносен облак.

— Разбрах, че си търсила Чарлстън нагоре по реката — каза той. — Да не би да си забравила къде се намира?

Тя бе обзета от паника и смущение. Уот Смит сигурно се бе отбил, за да каже, че я е срещнал на един затънтен път, където не е мястото на една почтена бяла жена. Всеки съзнателен мъж на негово място щеше да постъпи по същия начин. Всъщност тя бе очаквала това от Смит и в същото време се бе опитала да се самозалъже.

— Джъстин…

Думата постепенно заглъхна. Беше прекалено шокирана и уморена, за да измисли някоя лъжа.

Нанси и Пийт се спогледаха ужасени. Джъстин се приближи до файтона, сграбчи Мадлин за ръката и я смъкна долу. Тя се сви от страх. Не можеше да повярва, че е способен едновременно с това и да се усмихва. Той изпитваше удоволствие, че я бе хванал натясно.

— Къде беше? — Той рязко изви китката й, така че да я заболи. — Да ме закичваш с рога ли?

— Джъстин, за Бога, не бива да говориш такива неща пред… ох!

Очите й се напълниха със сълзи; той отново бе извил ръката й, още по-силно.

— Зад гърба ми ли си се чукала? Скоро ще разберем. — Той я повлече към къщата.

 

 

— Още веднъж те питам. Къде беше?

— Не прави това, Джъстин. Не съм те мамила, както казваш. Никога не бих направила такова нещо. Дадох ти обет в деня на нашата сватба.

Докато говореше, тя отстъпваше назад, а той вървеше към нея. Оплесканите му с конски фъшкии ботуши стъпваха леко и твърдо. На пътя му се изпречи един триножник, върху който бе поставена ваза. Той го вдигна и го хвърли през рамо. Триножникът издрънча, а вазата се разби на парчета.

— Тогава къде беше?

— По… лична работа. Женски истории. — Уплашена до смърт, тя не знаеше какво друго да каже.

— Този отговор не ме задоволява. — Ръката му се стрелна и отново сграбчи китката й. — Искам да чуя истината.

— Пусни ме. Престани да ми причиняваш болка, защото ще съборя къщата от писъци.

Неочаквано той се развесели. Пусна я и отстъпи назад.

— Хайде, започвай. Никой няма да обърне внимание, освен може би онази повлекана, с която си толкова близка. И за нея ще се погрижа, не се притеснявай.

Нов, още по-силен страх обхвана Мадлин. Въпреки че беше уплашена, тя можеше да издържи до безкрайност на въпросите му. Но ако въвлечеше в това и бедната Нанси…

— Няма защо да гледаш така тревожно, скъпа. — Тонът му бе приятен и спокоен. — Няма да те нараня. Не бих ти оставил и най-малък белег, за да не разваля външния ти вид. Боят с камшици и другите подобни методи за убеждение са предназначени за негрите. Ще ги изпробвам довечера на твоята слугиня. А също и на онази чернилка. А дотогава ще продължавам най-учтиво да моля за отговор.

Въпреки желанието си тя се разплака. Ненавиждаше слабостта, която издаваха сълзите. Тази слабост избликна в резултат на напрежението, изтощението и страха й. Просто не можеше да се овладее.

— Вече ти дадох отговор, Джъстин. Не съм те мамила. Никога не бих го направила.

Последва дълга въздишка на огорчение.

— Мила моя, този отговор не е приемлив. Ще трябва да те оставя в тази стая, докато дойдеш на себе си.

— Да ме оставиш…?

С известно закъснение разбра думите му и очите й се разшириха от ужас. Като подгонено животно се втурна към вратата, минавайки покрай него и почти успя да я стигне. Пръстите на протегнатата й ръка бяха на сантиметри от месинговата дръжка, когато той я сграбчи за китката и я запрати към далечния ъгъл на стаята. Тя извика, удари се в леглото и се просна върху него.

— Обиди ме много с твоите лъжи и непокорство. Този път твоят затвор няма да трае само едно денонощие. Довиждане, скъпа.

— Джъстин!

С усилие успя да завърти дръжката и да отвори вратата един сантиметър, но той бе по-силен от нея. Дръпна я от другата страна и тя се затвори. При звука от превъртането на ключа Мадлин се свлече на пода.

След като излезе, Джъстин се спря за миг с усмивка на лице и най-после даде израз на чувството, което го бе обзело. А то бе ярост. Наказанието, което току-що наложи — поне едноседмичен затвор, бе само малко успокоение. Мадлин го предизвикваше от години със своите книги и изявления, които не подхождаха на една жена. Тази последна лудория бе върхът на нейния бунт. Бунт, насърчаван от неговата търпимост…

И неговата слабост.

Това положение щеше да се промени, обеща си той, докато се спускаше бясно по стълбите. С крясъци заповяда на прислужниците да доведат Нанси и Пийт. Но така и не можаха да ги намерят.

След час разбра, че са избягали. Гневът му стана още по-страшен. Изпрати едно момче до къщата на Франсис, със заръка незабавно да се организира патрул. Патрул, който да застреля бегълците.

Двамата бяха забелязани само веднъж, след два дни, когато пресичали река Савана с ферибот. Бяха успели по някакъв начин да се сдобият с фалшиви документи. Никой не се бе усъмнил в правото им да пътуват и никой в околностите на Резолют не ги видя повече.

 

 

„Колко време вече беше затворена? Три дни? Не, четири“ — мислеше си тя.

Нямаше как да разбере какво се е случило с Нанси и Пийт. Опасяваше се, че са били подложени на мъчения или убити. Тъй като бе замаяна, й бе трудно да си спомни защо се тревожи за тях. През деня спеше, а през нощта обикаляше из стаята си като в клетка. Отвън, пред затворените с капаци прозорци, на верандата денонощно стоеше някой на пост. Веднъж дневно, около изгрев-слънце, двама от робите, които работеха в къщата, идваха пред вратата. Единият пазеше, докато другият оставяше на пода дневната й дажба, която се състоеше от филийка и половина сух черен хляб и плитка купичка вода. През тези няколко секунди, докато вратата беше отворена, робите й хвърляха кратки погледи, изпълнени със съчувствие, но не смееха да кажат нито дума.

Нямаше право на вода за миене. Всеки ден използваше част от водата в плитката купичка. И въпреки това скоро започна да мирише. На третия ден, докато спеше, някой се промъкна в стаята и изхвърли препълнената кофа, в която ходеше по нужда. Но вътре вече миришеше на обор.

Какво от това? С всеки изминал час тя все повече губеше представа за околния свят. Някакъв странен звън в ушите й направо я подлудяваше. Странни светлини, пурпурни или огнено бели, играеха в ъглите на стаята…

А дали не бяха само плод на болното й съзнание?

— Ори. Ори, защо не дойде по-рано?

Тя го видя до вратата, протегнал дясната си ръка с тъжен поглед. Втурна се към него с благодарност. Но в момента, в който докосна ръката му, той изчезна.

Тя заплака. Някакъв тих, спокоен глас от дълбините на душата й каза: „Колко много щеше да се срамува баща ти, ако те видеше.“

Това нямаше значение сега. Беше болна, изтощена и уплашена до смърт. Хълцанията й скоро преминаха в писъци.

— Едно хубаво ядене — от това има нужда.

— Да, докторе — каза Джъстин загрижено. — Цяла седмица се опитваме да я накараме да яде, но тя отказва.

Джъстин и лекарят се спогледаха. На лицата им бяха изписани съчувствие и загриженост. Само очите им издаваха истинските им чувства.

Мадлин видя това, но не можа да схване неговото значение. Лежеше на леглото си почти в безсъзнание. Тъмната й коса бе разпиляна върху раменете, очите й изглеждаха огромни като на дете, а лицето й бе с цвят на брашно.

— О, не съм изненадан — каза докторът и кимна с разбиране. — Това е често срещан симптом при нервни кризи. — Той бе закръглен, елегантен мъж с лъщящи бузи, издаващи благосъстояние. Казваше се Лонзо Сап.

— За щастие — продължи той, — съвременната медицина може да предложи лечение, което обикновено завършва с успех. Пълна почивка. Много горещ чай, а когато се почувства по-добре — и храна. Освен това бих искал да й давате веднъж дневно голяма доза от един специален подсилващ сироп от целина.

— Сироп от целина — повтори Джъстин. — Това ваша собствена рецепта ли е?

Доктор Сап кимна утвърдително.

— Основата е винен оцет, но лечебната съставка е каша от целина.

Лекарят се наведе над леглото и отмести един кичур от челото на Мадлин. Кожата й блестеше на светлината на свещите от свещника върху нощното шкафче. Бащински оправяйки и галейки косите й, той каза:

— Ако ме чувате, госпожо Ламот, искам да ви кажа, че скоро отново ще дойдете на себе си. Искате ли го?

Подпухналият й език се плъзна едва-едва по напуканата горна устна. Не издаде никакъв звук. Само се взираше в доктора с измъчени очи, които затвори за миг, за да изрази съгласието си.

— В такъв случай трябва да спазвате предписанията ми съвсем стриктно. Вашият съпруг ме доведе от Чарлстън. Той е много разтревожен за вас. Окуражих го, но възстановяването ви е изцяло във ваши ръце. Ще направите ли всичко, което искам от вас?

— Д-да.

Джъстин се наведе и нежно я целуна по бузата. Чувстваше се много по-добре, след като бе открил начин да се справи с нейното непокорство, което съсипваше брака им. Чрез него той й отмъщаваше, че му бе сложила рога. Беше убеден, че миналата седмица го е направила, а може би го правеше от години. Със сигурност бе излизала много пъти сама.

Чрез затвора и глада той бе успял да разбие всички защитни механизми у нея, освен един. Ако беше пречупил и него, тя щеше да си признае, щеше да му каже къде е била и с кого.

В началото този провал да се добере до информацията го изкара от кожата му. Но по-късно, когато разбра, че тя въпреки всичко няма да се предаде, погледна на мълчанието й от друга гледна точка и реши, че то е добро за него. Ако научеше името на любовника й, вероятно щеше да се почувства унизен. Ами ако беше някой скапан бял механик или търговец? Или някой негър? В случая неведението беше за предпочитане. Или поне така си мислеше в отделни моменти. А в други осъзнаваше зараждането на една нова и постоянна омраза към своята съпруга.

Но външно от нея нямаше и помен, когато се изправи до леглото й. Преди да дойде, се бе полял обилно с канелен одеколон; и тя, и стаята й воняха отвратително. На това вече можеше да бъде сложен край. Той отиде до прозореца и отвори капаците.

Хладният нощен въздух нахлу в стаята и раздвижи пламъка на свещите. В очите й блесна благодарност.

— Ще дойде на себе си, щом възвърне физическите си сили — уверяваше го Сап на излизане. — Замъгляването на мозъка й се дължи на слабостта.

Докторът затвори вратата на спалнята, огледа се и продължи тихо:

— След седмица би трябвало вече да е свикнала със сиропа и да не се отнася с недоверие към него. Тогава можете да го подмените със сместа, за която говорихме.

— Онази с лауданума?

— Една малка доза. Нищо опасно, нали разбирате? Просто достатъчно, за да бъде спокойна и мила.

Те се насочиха към стълбите. Доктор Сап продължи:

— А ако решим да спрем сиропа, има и други начини за поемане на лекарството. Капките на опиума са тъмни и сладки, но могат да бъдат слагани в сладкиши или в сосовете на някои меса, или в оцета на салатата. Това, което искам да кажа е, че лечението може да бъде прилагано по извънредно много начини. Разбира се, ако сте чели Де Куинси, сигурно знаете, че ще се появят и някои странични ефекти. Отпадналост. Запек. Възможно е да се появят и признаци на преждевременно стареене. Но за тези симптоми лесно могат да бъдат намерени и други обяснения. Например стреса и напрежението в ежедневието — каза той и сви рамене. — Тя в никакъв случай не бива да разбере, че поема лауданум.

— Това е чудесно — каза Джъстин с ентусиазма на човек, който след безсънна нощ най-после е разбрал, че ще може да си почине. На лицето му се появи тъжна усмивка. — Толкова се тревожех за нея.

— Естествено.

— Искам да направя всичко възможно, за да успокоя нервите й и да възстановя душевното й равновесие.

— Похвално намерение.

— За да не поставям в неудобно положение нито себе си, нито семейството си.

— Напълно ви разбирам — промърмори доктор Сап, а на лицето му се появи същата лека усмивка като на домакина.

— И още един въпрос, докторе. Колко може да продължи това лечение?

Двамата отново се спогледаха, а в немигащите им очи се четеше пълно разбиране. Те продължиха надолу по стълбите, разговаряйки като стари приятели.