Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

35.

Докато Чарлс пътуваше на север, от другата страна на земното кълбо Русия се подготвяше за война с Турция. Бъдещият кадет пристигна в Уест Пойнт облечен със старо кадифено палто в ръждив цвят и широкопола плантаторска шапка на главата. Косата му се спускаше до раменете, а в ботуша му бе втъкнат дълъг нож с две остриета.

Били и неговият съученик и приятел, веселяк от Вирджиния на име Фицхю Ли, се наведоха през един прозорец на втория етаж на казармите, за да наблюдават Чарлс, който крачеше тежко по улицата. Бяха го чакали цял следобед. Вероятно Чарлс вече беше предал своите документи за постъпване, беше се записал в регистъра на адютанта, както и в регистъра за гражданското състояние. В последния той със сигурност бе отбелязал финансовите възможности на Ори като „много големи“, а не като „умерени“. След като бе депозирал наличните си пари при касиера, Чарлс идваше да търси стаята си.

— Господи! — каза Фиц Ли изумен. — Погледни му само косата.

Били кимна.

— Знаех, че е дълга, но не очаквах да е чак толкова. — В очите му се появи весел блясък. Приятелството не му беше попречило да организира посрещане на Чарлс.

— Рунтав е като бизон. — В момента, в който Фиц изрече тези думи, нещо щракна в съзнанието на Били. Чарлс не подозираше, но току-що бе получил прякор. Били все още търсеше своя.

Чарлс усети, че някой го наблюдава и понечи да погледне нагоре. Били рязко се отдръпна, като издърпа и Фиц със себе си.

— Не бива да те вижда. Готова ли е стаята?

— Доколкото знам — каза Фиц с неприкрито лукава усмивка. Той бе племенник на директора, но Били беше сигурен, че това не би го спасило от евентуално изхвърляне. Фиц Ли обикновено нарушаваше правилника и го правеше с удоволствие. — Преди малко Красавеца отиде да инсталира инструментите си и да се намъкне в една от ризите, които шихме заедно. Ще отида да взема моята. Задръж жертвата, докато се върна.

— Добре, но побързай. Нямаме много време до проверката. — Били се показа на прозореца и махна с ръка. — Ей, Чарлс. Здравей!

Чарлс премига, а след това охотно отвърна на поздрава.

— По дяволите, ти ли си? Как си, Били?

— Очаквам с нетърпение да те видя. Хайде, качвай се.

Той отново се отдръпна от прозореца и видя, че Фиц още се мотае на вратата.

— Какво има?

— Забравих да ти кажа, че Слоукъм се е самопоканил на забавата. Нали знаеш колко ужасно сърдечен е Красавеца — казва всичко на всички.

Били изруга.

— Само Слоукъм да не издаде номера. Предай му, че съм казал да си затваря устата.

— Така… директно ли искаш да му го кажа?

— Да. Вече не съм неговият слуга — плебей.

— Прав си. — Фиц се ухили и бързо излезе.

След малко Чарлс на бегом заизкачва стълбите, а пешовете на палтото му се развяваха зад него. И двамата с Били извикаха радостно и се прегърнаха като братя след дълга раздяла. После Чарлс хвърли шапката и куфара си на едно от леглата и отметна с ръка дългите коси, залепнали на мокрото му чело.

— Боже Господи, Били, изглеждаш чудесно в тази униформа. Но бях забравил, че в Севера става така адски горещо.

— Още преди края на лятото за теб ще стане и по-горещо, дори температурите да спаднат. Ще бъдеш плебей, забрави ли? А на лагера аз може би ще успея да стана кадет-ефрейтор.

Чарлс се намръщи.

— Това значи ли, че през тази година не можем да бъдем приятели?

— Можем да бъдем приятели. Просто не можем да го показваме прекалено много или…

— Кадет Мейн?

Силното изреваване от коридора накара Чарлс автоматично да се наведе, готов за атака. Били трябваше да сграбчи ръката на приятеля си, за да му попречи да извади ножа си.

Чарлс изруга непознатия, който стоеше на вратата. Това бе Фиц Ли, облечен в риза от груб, сив плат, която му стигаше до коленете.

— Кой си ти, по дяволите? — запита Чарлс остро.

Фиц отвърна също толкова грубо.

— Не ми повишавайте глас, господине! Аз съм господин Фиц, един от бръснарите на поделението. Двамата с господин Джеб сме натоварени със задължението да се погрижим за прическите на всички новопостъпили кадети.

— За какво да се погрижите?

— За косата ви, господине. Тя определено има нужда от грижи. В случай, че откажете да се подчините, ще бъда принуден да докладвам за това на директора.

С вдигнати ръце Чарлс каза:

— Не, чакайте. Били, винаги ли правят това, когато човек влезе тук?

— Абсолютно винаги — отвърна Били с каменно лице. — Господин Фиц и господин Джеб ме подстригаха веднага щом пристигнах.

— Проклет да съм, ако изглеждат достатъчно възрастни, за да са бръснари.

— О, когато се погрижиха за мен, бяха още чираци.

— Е, добре тогава.

Макар и с недоверие, Чарлс все пак последва Фиц по коридора и нагоре по стълбите към склада, който беше почистен и подготвен за случая. Били вървеше най-отзад, една сдържайки се да не избухне в смях.

Складът приличаше на пъкъл. Нямаше прозорци и бе осветен от две газени лампи, които още повече нажежаваха въздуха. Върху евтина масичка бе поставено огледало със сребърна рамка, гребени, четки, ножици и бръснач. До разнебитения стол стоеше Красавеца Стюарт. Бе облечен в дълга риза и вдъхваше респект.

— Седнете, господине. Бързо, бързо! Този кадет също чака за подстригване веднага щом свършим с вас.

Той посочи към Кейлеб Слоукъм, който се бе излегнал до стената. Били и кадетът от Арканзас си кимнаха, но нито един от двамата не се усмихна. Веднага след като първокурсниците намъкнеха военните униформи и заминеха, Слоукъм щеше да излезе в отпуск. И двете неща нямаше да бъдат толкова скоро, колкото му се искаше на Били.

Чарлс седна. С голям апломб Стюарт вдигна ръка и щракна с пръсти.

— Господин Фиц? Чаршафа, ако обичате.

Фиц Ли измъкна един мръсен, съдран чаршаф, който започна да стяга около врата на Чарлс.

— Този чаршаф е ужасно мръсен — оплака се Чарлс. — Като че ли цял полк си е чистил раните с него. Каква е тази бръснарница…?

— Млъкнете, господине, не мога да се съсредоточа, когато дърдорите — каза Стюарт, като хвърли свиреп поглед на своя клиент. Той изтрака няколко пъти с ножиците и след това атакува косата на Чарлс над лявото ухо. Били се опита да прецени колко е часът по звуците, които долитаха отдолу. Трябваше да свършат преди четири.

— Ако обичате, огледалото, господин Фиц.

Помощник бръснарят подскочи напред и започна да мести огледалото както му посочваше с пресилени жестикулации Стюарт. Как бе възможно Чарлс да не разбере, че това е измама? И все пак нито един новак не разбираше: страхът и непознатата обстановка помагаха за идеалното протичане на номера, година след година.

В момента Стюарт разглеждаше своето творение, наклонил глава на една страна, като подпираше брадичката си с дясната ръка, която бе подпряна на лявата. Цялата лява половина от главата на Чарлс беше остригана до един сантиметър дължина, докато вдясно от идеалната разделителна линия, минаваща точно по средата, косата му бе както преди дълга и непокътната. Били се обърна с лице към стената и прехапа долната си устна, а от очите му се стичаха сълзи.

— Половината работа е свършена — обяви Стюарт. — А сега да започваме другата…

Долу на плаца екна тръбата за сбор. Всичко бе идеално изчислено. Господин Джеб изпусна ножиците си. Господин Фиц захвърли огледалото на масата, а Били и Слоукъм се втурнаха към вратата.

— Чакайте — извика Чарлс. — Какво става?

Стюарт разкъса ризата си и я захвърли.

— Трябва да се строяваме. Тръгвайте, господине.

— Друг път ще довършим подстригването — изкрещя Фиц от долната площадка на стълбището.

— Друг път ли? — изрева Чарлс и хукна след своите инквизитори. Когато стигна до вратата на складовото помещение, той хвърли смразяващ поглед към Били — поглед на предаден, — но Били едва ли можеше да го види през сълзите от смях, които изпълваха очите му.

— Кога друг път? — крещеше Чарлс. — Как, по дяволите, ще обясня защо съм в такъв вид?

— Не зная, господине — изчурулика Фиц, докато бягаше надолу по стълбите. — Но че ще трябва да обясните, е сигурно, защото съм убеден, че всички офицери ще бъдат много любопитни.

— Гаден номер! — проплака Чарлс, измъкна ножа от ботуша си и го метна.

Слоукъм беше изостанал. Дългият двуостър нож профуча покрай ухото му и се заби в една от гредите на площадката. Докато ножът все още трептеше, Чарлс се впусна в ругателска тирада по адрес на хората в Уест Пойнт и тяхното коварство.

 

 

Когато бе запитан, Чарлс каза само, че той си е виновен за прическата и продължи да го повтаря въпреки заплахите на тактическите офицери и някои кадети от горните курсове. С мълчанието си спечели уважението на повечето от главатарите в кадетския корпус, включително и на Красавеца Стюарт.

Чарлс скоро започна да боготвори Стюарт. Това бе самата истина, въпреки че на пръв поглед двамата нямаха почти нищо общо. Чарлс бе красив, докато Стюарт категорично бе точно обратното: набитото му тяло беше в странен контраст с необикновено дългите му ръце. Но онова, което му липсваше като физически данни, се компенсираше, дори в повече, с неговата жизненост и чар. Сините му очи почти винаги издаваха добро настроение и той имаше изумителен успех сред жените, които отсядаха в хотела.

Романтичната храброст на Стюарт не бе единствената причина за възхищението на Чарлс. За него това момче от Вирджиния бе въплъщение на всички добродетели на южняците. Смелост. Изострено чувство за лично достойнство. Вкус към живота. Способност да се усмихнеш, когато си в беда; да се усмихнеш и да устоиш.

Освен това Стюарт бе верен докрай на своите приятели. В началото на плебейската година на Чарлс Фиц Ли се напи и имаше нещастието да го хванат. Беше изправен пред военен съд. Стюарт организира съучениците от класа на Фиц, които дадоха обещание на директора, че целият клас никога няма да допусне подобно нарушение.

По традиция, при такова обещание обвиненията към нарушителя се оттегляха. Ако това не се бе случило, полковник Ли нямаше да може да се намеси в случая със своя племенник. В деня след приемането на обещанието всички забелязаха, че директорът често се усмихва. Вероятно бе доволен от факта, че племенникът му се бе разминал с уволнението, но със сигурност бе доволен, че братството беше заслужило името си.

 

 

Чарлс нямаше никакви проблеми с военната страна на обучението в Академията. Но с учебната нещата бяха съвсем различни. Курсът по английска граматика и география за четвърти клас бе сравнително лесен, макар и скучен. Но въпреки отличната подготовка на хер Нагел, за Чарлс курсът по алгебра си остана пълна загадка. Той веднага влезе в групата на „безсмъртните“ и защити мястото си сред тях на януарските изпити, които едва издържа. Положението не стана по-розово и през втория срок, когато започна да учи френски.

— Защо, по дяволите, войниците трябва да знаят френски? — попита той Били в един от редките случаи, в които можеха да разговарят, без да се съобразяват, че са от различни класове. Бе топъл съботен февруарски следобед. Бяха отишли да поскитат по хълмовете над Форт Пътнам. На север сивите води на реката носеха големи ледени блокове. Въздухът бе сух и щипещ, с дъх на зима. От време на време струйки дим излизаха от комините на тухлените къщи на преподавателите в подножието на хълма. Били счупи клончето, което държеше в ръцете си, облечени в ръкавици без пръсти, и хвърли двете половинки.

— Защото, господин Бизон, голяма част от важните военни и научни монографии са написани на френски. Някой ден може да ти се наложи да преведеш някоя от тях.

— На мен никога. Аз ще отида на служба при драгуните и ще преследвам индианци. — Той погледна приятеля си. — Сигурен ли си, че това е причината?

— Защо да те лъжа?

— Защото съм плебей, а ти владееш фразьорството. Доказа го, когато ме преметна за подстригването.

— Не е зле да си отвориш речника. Фразьорство означава красиво и убедително поднасяне на лъжи, обикновено от политик.

— Не ми обяснявай какво значи. Вече знам, а ти си майстор в тази работа. — С явно удоволствие Чарлс отново изрече думата. — Фразьорство. Господин Фразьор, това си ти… — Внезапно получи вдъхновение и посочи с пръст като прокурор. — Не. Дърдорко. Стария дърдорко. От днес нататък ще те наричам така.

Били изсумтя и изрази недоволството си, но тайно се радваше. Липсата на прякор го притесняваше. Стори му се уместно, че най-после най-добрият му приятел го бе измислил.

 

 

Към края на май 1854 Сенатът прие законопроекта Канзас — Небраска. Сенаторът Дъглас го бе внесъл още през януари, като с това отново разпали тлеещото противоречие по въпроса за робството.

Законът обособяваше две нови територии. Дъглас го нарече израз на върховната власт на народа. Противниците на робството го нарекоха предателство, отмяна на стария Компромис за Мисури, който забраняваше робството на север от 36 градуса и 30 минути северна ширина. Говореше се, че министър Дейвис оказал влияние върху президента Пиърс за подписването на закона. Противниците на робството заявиха, че очевидно е необходимо създаването на нова политическа партия, която да се бори срещу зловредните комбинации, извършвани във Вашингтон.

Ори написа писмо на Чарлс, за да сподели, че съдейки по изказванията и на двете страни, приетият преди четири години Компромис на Клей е съсипан. А Чарлс, без да знае и да се интересува много-много от националните въпроси, се оказа в отбранителна позиция заради тях. От време на време кадети от горните класове подаваха рапорт за някой негов гневен поглед или язвителен отговор, определяйки поведението му като южняшка наглост. Южняците, като например Слоукъм, реагираха на това с жесток тормоз над плебеите от Севера. Ли продължаваше да убеждава кадетите, че трябва да бъдат едно братство, но Чарлс виждаше как корпусът тихомълком се разделя на два враждуващи лагера.

Разбира се, имаше различни начини на поведение във всеки лагер. Слоукъм бе представител на едната крайност в лагера на южняците. А Красавеца Стюарт на другата — разбира се, когато доброто поведение не влизаше в спор с темперамента му. Стюарт твърдеше, че се стреми да подражава на Идеалния пример, директора, но твърде много обичаше да се разхожда по Алеята на флиртовете, за да бъде сходството пълно. Освен на Стюарт, Чарлс искаше да прилича и на Били, защото Били стоеше над политическите спорове и бе съсредоточил вниманието си върху изкарването на добри оценки, което, изглежда, постигаше без особени усилия.

И все пак, детството му и духът на времето си казваха думата и понякога на Чарлс му бе много трудно да се владее. Веднъж през пролетта, докато стоеше мирно по време на проверка — заря, той стана обект на тормоз от страна на един противен кадет-сержант от Върмонт. Сержантът изтръгна три копчета от униформата му под претекст, че ги проверява.

— Не е чудно, че никога не изглеждаш спретнат — изръмжа той. — Нямаш негри, които да се грижат за теб.

Едва чуто Чарлс каза:

— Сам си лъскам копчетата. И сам се бия.

Кадетът от Върмонт издаде напред долната си челюст. Лъчите на изгряващото слънце за миг обсипаха с точки очите му.

— Какво казахте, господине?

— Казах… — Внезапно Чарлс си спомни общия брой на своите провинения. Той бе 190, а до края на плебейската му година оставаха още две седмици. — Нищо, господине.

Сержантът наперено и самодоволно отмина нататък. Може би той също почувства облекчение. Чарлс си бе спечелил славата на специалист в боравенето с ножове и юмруци.

Беше му противно да си мълчи, когато някакъв янки го обижда. Направи го само защото заради Ори бе длъжен да се представи добре в Академията и този дълг имаше за него по-голямо значение от истинското или въображаемо накърняване на достойнството му.

Поне засега.

 

 

Странното бе, че първият, който подтикна Чарлс към размисъл по въпроса за робството, бе един от своите. Виновникът бе Кейлеб Слоукъм, който вече се бе издигнал до сержант-кадет.

Арканзасецът имаше отличен успех. Беше сред най-добрите по повечето предмети. Били твърдеше, че го постигал, като предварително крадял въпросите за изпита, както и по най-различни други измамни начини. Въпреки че офицерите и преподавателите не прощаваха преписване или измама, на тези неща не се обръщаше толкова голямо внимание, колкото на други нарушения на дисциплината, като например пиенето.

Така че Били имаше още една причина да ненавижда Слоукъм. Той каза на Чарлс, че има намерение в най-скоро време да премаже арканзасеца от бой.

Слоукъм бе майстор в тормозенето на плебеите. Той често висеше при Бени Хейвън — собственикът на кръчмата беше още жив, като че ли бе безсмъртен, — където научаваше за някои начини за изтезание, изпробвани в миналото, но изоставени като прекалено отвратителни.

За Слоукъм обаче не бяха прекалено отвратителни. Жертвите му си оставаха главно плебеи от Северните щати. Когато Чарлс наблюдаваше как Слоукъм упражнява абсолютна власт над тях, внезапно прозря, че отношенията между белия господар и черния роб в родното му място бяха същите. И разбира се, продължаваха да бъдат такива. Просто той никога не бе разбирал, че те дават възможност за унижения и открито насилие.

Чувстваше се като предател за това, че дори за миг поставя под съмнение позициите на Юга. Но не можеше да не го прави. Всеки ден го атакуваха с идеи, различни от неговите. Академията, както и цялата нация, кипеше. Едно от доказателствата за това бе Диалектическото общество. Кадетите организираха все по-малко обсъждания на така наречените леки теми — „Нужно ли е жените да получават първокласно образование?“. Те се аргументираха, спореха, понякога дори крещяха, когато дискутираха по трудни въпроси — „Има ли право даден щат да се отдели от Съюза?“, „Задължен ли е Конгресът да защитава имуществото на заселниците?“.

Насаме със себе си Чарлс започна да обмисля различните аспекти на робството: неговата справедливост, практическата му перспективност. Трудно му бе да признае, че системата бе напълно погрешна — все пак беше южняк, — но след като толкова много хора й се противопоставяха, значи в нея със сигурност имаше нещо неправилно. От гледна точка на омразата, която пораждаше, робството като че ли носеше повече грижи, отколкото полза на южняците. В някои моменти Чарлс бе почти готов да се съгласи с онзи демагог и политик от Илинойс, Линкълн, който твърдеше, че единственото решение е постепенното освобождаване.

Въпреки бъркотията в съзнанието му той бе твърдо решен да не участва в сбивания, свързани по какъвто и да е начин с този проблем. Вечерта на първи юни това решение стана на пух и прах.

 

 

В девет и половина Чарлс взе сапуна и кърпата си и заслиза бавно по стълбите към общата баня. Надяваше се, че поради късния час ще бъде съвсем сам. Кадетите бяха задължени да се къпят веднъж седмично, но не можеха да го правят по-често без специалното разрешение на полковник Ли.

Коридорът на мазето бе слабо осветен от газени лампи; говореше се, че министър Дейвис се надявал в скоро време Академията да бъде снабдена с газова осветителна инсталация. С бързи крачки Чарлс мина покрай входа на лавката, тъй като не искаше да го забележат или да дойдат и други с него. Беше уморен и с разранени крака от маршировка. Очакваше с нетърпение момента, в който щеше да се излегне във ваната и щеше да подреме в топлата вода десет-петнайсет минути преди тръбата за проверка.

Докато се приближаваше към двойната врата на банята, започна тихичко да си подсвирква с уста. Внезапно спря и се заслуша. Сбърчи вежди. От другата страна на вратите дочу гласове. Два от тях бяха тихи, а третият малко по-силен…

Умолителен.

Той рязко отвори вратата. Изненадани, Кейлеб Слоукъм и един негов кльощав съученик от Луизиана се извърнаха към него. В едната си ръка Слоукъм държеше отворен буркан. От него, смесвайки се с уханието на сапун и влага, се разнасяше острият мирис на терпентинов спирт.

Кадетът от Луизиана държеше трети младеж с лице, наведено над една празна вана. Момчето погледна към Чарлс с големите си черни очи, които бяха насълзени и пълни със страх. Чарлс го позна — беше плебей, пристигнал едва днес.

— Излезте, господине — каза Слоукъм на Чарлс. — Този дисциплинарен въпрос не е ваша работа.

— Дисциплинарен въпрос? Хайде стига, момчета. Този приятел пристигна едва днес след обед. Има право на една-две грешки.

— Този янки ни обиди — озъби се кадетът от Луизиана.

— Не съм — възрази младежът от ваната. — Хванаха ме, довлякоха ме тук и…

— Затваряй си устата — каза луизианецът, сграбчи новодошлия за врата и го стисна така, че той трепна от болка.

Слоукъм направи крачка напред, за да попречи на Чарлс да види какво става. Пъпчивото му лице потъмня:

— Казвам ви го за последен път, господине. Излезте.

Чарлс бавно поклати глава. Водопроводните тръби излъчваха топлина. Той избърса потната си длан в ризата и каза:

— Няма да изляза, преди да съм разбрал какво смятате да правите с него. — Подозираше, че знае.

Преди Слоукъм да успее да реагира, той рязко отстъпи встрани и се стрелна напред. Жертвата беше гола. Изглеждаше мършав и жалък, а бедрата му бяха леко повдигнати. Между краката му Чарлс забеляза връвта, с която бяха вързани тестисите му. Бе така силно стегната, че вече се бяха подули.

Чарлс облиза небцето си, което на секундата пресъхна. Това бе един от номерата, изпробвани няколко пъти в миналото и после изоставени. Чарлс бе влязъл точно преди финала — наливането на терпентин в ануса на жертвата.

Злоба и гняв прозвучаха в гласа му.

— Това не бива да се прави дори и на куче. Пуснете го.

Слоукъм не можеше да позволи на един плебей да му говори така.

— Мейн, предупреждавам те…

Вратата се отвори. Чарлс се обърна и видя Франк Прат с преметната през ръката хавлия. Щом разбра какво става, на лицето на Франк се изписа изненада. Той преглътна и погледна с раздразнение. Чарлс проговори тихо, но твърдо.

— Доведи стария Дърдорко. Искам да види какво е измислил тоз път Слоукъм.

Франк хукна навън и тръшна вратата след себе си. Слоукъм остави буркана с терпентин на хлъзгавия под и започна да разтрива десния си юмрук с дланта на лявата ръка.

— Явно има само един начин да разберете какво ви се говори, господине. Чудесно, ще го използвам.

Чарлс за малко щеше да се изкикоти. Но не го направи, защото тези двамата бяха от по-горен клас и бяха почти опрени до стената. Това ги правеше опасни.

Кадетът от Луизиана пусна момчето във ваната. То падна на гърдите си и тихо изстена. Слоукъм продължаваше да разтрива мелодраматично ръката си. Приятелят му го хвана за лакътя.

— Не се занимавай с него, Слоукъм. Нали знаеш какво е положението му. Вече е на косъм от изхвърлянето. Ако докладваме, ще можем да се отървем от него.

Идеята се хареса на арканзаския кадет, който всъщност не искаше да се бие с такъв едър и опасен човек като Чарлс. Слоукъм продължи да търка ръката си и без да се обръща конкретно към някого, каза:

— Проклет глупак. Така или иначе би трябвало да е на наша страна. И тримата идваме от една и съща част на…

Вратата се отвори. Франк и Били влязоха. Били затръшна вратата. Мнението му за онова, което видя, се изрази в избухване.

— Боже Господи! Ти — посочи той треперещото момче, — облечи се и се качвай в стаята си.

— Д-да, господине. — Новакът се промъкна пипнешком покрай ваната, но не можеше да достигне до дрехите си. Чарлс ги ритна към него. Слоукъм хвърли злобен поглед на Били.

— Престанете да издавате заповеди тук, господине. Не забравяйте, че съм с по-висок…

Били го прекъсна.

— Нищо не си. Въобразяваш си, че Уест Пойнт е твоя плантация, а всеки плебей — негър, когото можеш да малтретираш. Ти си само едно южняшко лайно.

— Стига, Дърдорко — обади се Чарлс. — Няма нужда от такива приказки.

Но приятелят му беше вбесен.

— Ако си на негова страна, кажи го направо.

— Върви по дяволите…

Викът на Чарлс отекна във влажното помещение. Преди да се усети, юмрукът му бе вече вдигнат и летеше напред. Успя да го спре точно навреме.

Били бе вече отстъпил крачка назад и вдигаше ръцете си, за да отбие удара. Изглеждаше също толкова учуден, колкото и Чарлс.

Това, което направи Чарлс, или за малко щеше да направи, го разстрои дълбоко. Беше понечил да се сбие заради няколко думи, които бе изтълкувал не като личност, а като южняк. Беше реагирал точно като Уитни Смит и неговата орда. Бе поразен от откритието, че дълбоко в него се таеше гордост и то много силна.

Той изтри с длан устата си.

— Дърдорко, съжалявам.

— Няма нищо. — Гласът на Били не прозвуча много дружелюбно.

— Слоукъм е този, срещу когото трябва да…

— Казах, няма нищо.

Гневният поглед на Били се срещна за миг с този на неговия приятел. После ядът му се поуталожи. Той кимна към вратата.

— Всички вън, освен теб, Слоукъм. Твоето разбиране за дисциплина не е много популярно по тези места. Време е някой да ти го докаже.

Франк Прат каза притеснено:

— Били, половината корпус ще се опълчи срещу теб, ако го направиш.

— Не съм на същото мнение. Но ще пробвам. Вън.

— Аз ще пазя отвън — каза Чарлс. — Никой няма да ви безпокои.

Чарлс правеше жест, който всички щяха да разберат. Фактът, че южняк бе стоял на пост, докато северняк си бе разчиствал сметките със Слоукъм, щеше да бъде възприет като доказателство, че причина за побоя е било поведението на Слоукъм, а не произходът му.

— Побързай — каза Чарлс на новака, който с мъка се опитваше да нахлузи измачканата си риза. — Обувките ще си обуеш навън.

Момчето излезе, а след него и Франк Прат. Чарлс погледна към кадета от Луизиана.

— Май ще трябва да те изнеса.

— Не, не! — Луизианецът тръгна настрани като рак, докато излезе в коридора, където се обърна и хукна.

Чарлс се загледа към дъното на мрачния, осветен от лампи коридор. Бе пуст, като се изключи Франк Прат, който стоеше приведен до стълбите и гледаше нагоре, изпълнен с лоши предчувствия. Волнонаемникът, който държеше лавката, излезе, заключи вратата, забеляза Чарлс и Франк и тръгна нагоре по стълбите, без да каже нито дума.

Чарлс се облегна на двойната врата, все още разстроен от случилото се. Някъде далеч прозвучаха първите тонове на сигнала за проверка. От банята долетя слаб вик на уплаха, последван от първия тъп звук от удар с юмрук.

 

 

Били излезе след десет минути. Блузата му бе опръскана с кръв, а кокалчетата на ръцете му бяха разранени. Иначе му нямаше абсолютно нищо.

Не, Чарлс разбра, че не беше точно така. В очите на Били се четеше някакво смущение. Чарлс попита:

— Може ли да се движи?

— Да, но за известно време няма да има особено желание. — Погледът му отново се срещна с този на неговия приятел и се отмести встрани. — Достави ми огромно удоволствие.

Франк Прат им даде знак да побързат. И тримата щяха да бъдат наказани, ако проверяващият офицер не получеше отговор от стаите им на въпроса: „Готови?“

На Чарлс не му пукаше. Той си мислеше за онова, което току-що бе казал Били. Дали не намекваше, че побоят над Слоукъм му бе доставил удоволствие, защото Слоукъм бе южняк?

Те се приближиха до Франк, който разтревожено попита:

— Какво ще стане, когато Слоукъм разкаже за случая?

Тръгнаха нагоре по стълбите и Били каза:

— Опитах се да му внуша, че е най-добре да не го прави. Стана му ясно — поне така ми се струва, — че ако по какъвто и да е начин малкият ни сеанс стане достояние на офицерите, това, което със сигурност ще направя, преди да ме изхвърлят, е да го посетя отново — него и приятелчето му от Луизиана.

— Разбира се — продължи Франк, — ти би могъл да вземеш инициативата и да го обвиниш в издевателство над онзи новак…

Били поклати глава.

— Ако го сторя, Слоукъм ще стане герой, а на мен ще гледат просто като на един отмъстителен янки. Търканията са достатъчно големи. Мисля, че трябва да оставим нещата такива, каквито са.

Все пак не изглеждаше много щастлив и това подтикна Чарлс най-после да даде на приятеля си подкрепата, която, ако се съдеше по тона му, бе поискал преди малко:

— Каза, че ти е доставило огромно удоволствие, но не ти вярвам. Каквото и да си направил, Слоукъм си го е заслужил.

Били погледна Чарлс с благодарност. Не казаха нито дума повече, докато се изкачваха бавно по мрачната стълба. Чарлс започваше да се отчайва. Не можеше да се отрече, че и двамата бяха заразени с болестта, от която страдаше цялата нация. И в този момент той взе твърдото решение да не позволи на тази зараза да се развива повече и него.

 

 

Слоукъм обясни раните си с падане по стълбите. Кадетът от Луизиана не го оспори. Яростният тормоз бе преустановен.

Въпреки това инцидентът бързо се разчу и общото мнение бе, че причината за него е била политическа. Още щом научиха, че един кадет е пребил друг, част от момчетата от Севера и от Запада застанаха на страната на Били и обърнаха гръб на Слоукъм. Някои от южняците обърнаха гръб на Били. За Чарлс безмълвната реакция и на двата лагера бе толкова обидна и в същото време толкова нелепа, че не му оставаше нищо друго, освен да се смее.

След седмица Фиц Ли каза на Чарлс, че кадетът от Луизиана разпространявал своя собствена версия за случилото се. Разправял на приятелите си, че бруталното нападение на Били било провокирано от случайна критична забележка на Слоукъм за закона Канзас — Небраска и неговото изявление, че Конгресът трябва да приеме кодекс за правата на Юга, защитаващ собствеността в новите територии.

А защо луизианецът е крил това толкова дълго от приятелите си? Казвал, че не искал офицерите да научат за инцидента. Мислел само за доброто на корпуса, а истината за случая просто му се изплъзнала от устата.

— А, значи просто му се изплъзнала от устата, така ли? — изръмжа Чарлс. — Просто се изплъзнала два-три пъти?

— Или повече — отвърна Фиц с кисела усмивка.

Чарлс побесня. Каза, че на вечерната проверка ще измъкне луизианеца от строя и ще му натъпче лъжите в гърлото. Били и Фиц го разубедиха.

Постепенно интересът към сбиването спадна. Кадетите отново започнаха да говорят с Били и Чарлс, докато Слоукъм бе напълно изолиран — точно както и преди инцидента.

Но лошите спомени за него оставаха и се трупаха заедно с други като тях.

 

 

Скоро си тръгнаха първите абсолвенти. Между тях бяха Стюарт, синът на директора и едно момче от Мейн на име Оли О. Хауърд, от когото Чарлс купи хубаво старо одеяло. А междувременно Били си стягаше багажа за домашен отпуск.

Всички в Академията говореха за промените, които щяха да настъпят през есента. Вече почти десет години преподавателското тяло правеше предложение за петгодишно обучение и най-после министър Дейвис осъществи приемането му. Половината от новопостъпилите щяха да започнат обучението си по новата програма, а другата половина — по старата, четиригодишна, и щяха да бъдат последният такъв випуск. Това разделяне се правеше, за да няма година без завършващ випуск.

При изготвянето на петгодишната програма бе поправено онова, което според много хора бе погрешно — прекаленото наблягане на математиката, физиката и инженерството. Щяха да бъдат прибавени часове по английски, история, ораторско изкуство и испански.

— За какъв дявол ми е притрябвал втори език? — мрънкаше Чарлс. — Френският ми създава достатъчно затруднения.

— По време на войната бяха присъединени много нови територии, където живеят доста хора, говорещи испански. Поне това е извинението, което дочух. — Били затвори куфара си, протегна се и отиде до прозореца.

— Драгуните — каза Чарлс — не разговарят с мръсни мексиканци, а просто ги застрелват.

Били му хвърли кисел поглед.

— Не мисля, че мексиканците биха се смели много на тази шега. — Със свиване на рамене Чарлс призна, че приятелят му има право, но Били не го видя; беше се облегнал с две ръце на перваза и гледаше към плаца, където накуцваше една позната фигура. Кадетът случайно забеляза Били и извърна очи.

— Слоукъм — каза спокойно Били.

Чарлс застана до него.

— Вече се движи по-добре.

Арканзасецът се скри от погледите им. Чарлс се обърна с гръб към прозореца. От известно време го измъчваше чувство за вина. Това бе последната му възможност преди ваканцията да го сподели.

— Чувствам се отвратително заради онази вечер. Не за Слоукъм, а за онова, което за малко щях да направя.

Неодобрителното махване с ръка на Били донесе огромно облекчение на Чарлс.

— Вината е колкото твоя, толкова и моя — каза Били. — Мисля, че беше добър урок и за двама ни. Нека всички останали да си разменят обиди и ако искат дори да се бият. Ние не бива и няма да го правим.

— Абсолютно си прав. — Чарлс бе щастлив от думите на Били, но усещаше, че в тях имаше по-скоро надежда, отколкото увереност.

Последва кратко мълчание. Чарлс издърпа една нишка от здравия плат на панталоните си. Желанието да се довери бе много силно.

— Искам да ти кажа и още нещо. Откакто съм тук, почти непрекъснато ми е много неприятно, че съм южняк. В Академията това означава, че си второ качество — не, не го отричай. Вие, янките, винаги ни засенчвате. Справяме се заради нашето хладнокръвие и издръжливост.

— Дори и да е вярно, в което се съмнявам, това не са лоши качества за един войник.

Чарлс не обърна внимание на комплимента.

— Да си южняк тук означава да се чувстваш по-нисш. Да се срамуваш от родното си място. Да те смятат за необуздан, защото останалите са толкова добродетелни — брадичката му се повдигна, — което, разбира се, изобщо не е вярно.

— Изглежда самодоволството е болест на янките, Бизоне.

Усмивка стопи предизвикателството в очите на Чарлс.

— Сигурен съм, че само южняк може да разбере онова, което току-що казах. Наистина да го разбере. Все пак, благодаря ти, че ме изслуша. — Той подаде ръка. — Нали сме приятели?

— Абсолютно. И винаги. — Те стиснаха твърдо и силно ръцете си.

От северния док прозвуча корабна свирка. Били грабна куфара си и се втурна към вратата.

— Когато пишеш на Брет, кажи й, ме ми липсва.

— Кажи й го ти. — Очите на Чарлс заблестяха. — Мисля, че ще дойде на посещение тук скоро след като се върнеш.

Били зяпна от изненада.

— Ако се майтапиш…

— Никога не бих се шегувал с теб. Особено след като видях какъв парцал направи от Слоукъм. — Чарлс взе от рафта своя екземпляр на „Френска граматика“ на Левизак. Отвори книгата и извади от нея сгънато писмо.

— Получих това писмо от Брет едва тази сутрин. Пише, че искала да те изненада… — той намери думата в писмото — … в подходящ момент. Това разбираш ли го?

— Естествено, че го разбирам. — Били подхвърли куфара си. Двама случайно минаващи кадети се разсмяха. — Кой ще я придружава по време на престоя й тук?

— Ори. Ще доведе и Аштън. Ако не я вземел, щяла направо да се разболее.

Дори тази вест не можа да помрачи радостта на Били. Докато слизаше по стълбите, той си пееше и подвикваше. Чарлс го изгледа как прекоси на бегом плаца по начин, който никак не подхождаше на един войник, и като замаян отдаде чест на двама преподаватели.

Чарлс се чувстваше чудесно, но това продължи само половин час. После чу как в съседната стая четирима кадети спореха на висок глас по въпроса за Канзас. Едно обяснение, едно ръкостискане — такива неща можеха да разсеят напрежението между приятели, но в никакъв случай не можеха да решат проблемите, разяждащи страната. Защото някои южняци не желаеха дори да признаят, че съществуват проблеми.

„По дяволите — помисли си той, — каква ужасна бъркотия.“

 

 

Директорът Ли и по-младият офицер се разхождаха бавно по западния край на плаца. Шумна тълпа от гости на хотела, между които и деца, бе дошла, за да наблюдава демонстрациите на ездитно изкуство, които по-младият офицер бе наредил да се проведат на открито заради жегата в манежа. Бе юлски съботен следобед; хълмовете наоколо трептяха в мараня.

Жегата, изглежда, не пречеше на аплодисментите на публиката, нито на ентусиазма на кадетите. Някои от тях демонстрираха правилно оседлаване и поставяне на мунициите на коня, както и качване и слизане от него. Други яздеха в различни ходове или скачаха с конете си над подредени една след друга бали сено. Избрана група от четвъртокласници нападаха сламени чучела в галоп. Те забиваха сабите си — такива, с каквито бяха въоръжени драгуните, извити, дълги около метър — в момента, в който преминаваха покрай чучелата.

Младият офицер гледаше критично на всичко това. На шапката му имаше оранжев пискюл, както и емблема, на която бяха изобразени две кръстосани саби в калъфи и числото две над тях. Лейтенант Хос от Втори драгунски полк преподаваше езда. Преди година той доброволно бе започнал да води много необходимия курс по кавалерийска тактика — предмет, който дотогава не бе изучаван в Академията.

Поради присъствието на публика Хос бе наредил на учениците си да облекат сивите си пожарникарски ризи от мериносова вълна, които се носеха над униформените сиви панталони от груб вълнен плат, но изглеждаха спретнати, защото долните им краища бяха изрязани в правоъгълна форма.

— Забележително — каза Ли през тропота на копита. — Свършили сте чудесна работа, лейтенанте.

— Благодаря ви, господине. — Хос посочи към един красив, тъмнокос ездач, който умело водеше дорестата си кобила и създаваше впечатлението, че лети над балите сено. — Това е най-добрият ездач в целия корпус. Дори не би трябвало да участва в тази демонстрация. Той е едва в трети клас. Но през цялата година прекарваше всеки свободен час на манежа. Когато през есента започне редовно да посещава курса по езда, няма да има на какво ново да го науча. Обичам да го оставям да язди с по-големите, защото ги амбицира.

Кадетът, за когото говореха, с естествена елегантност прескочи още една бала и приседна на форменото си седло „Гримсли“. Ли гледаше черната коса на кадета, която се вееше назад, после се вгледа в лицето му и за момент се замисли.

— Момчето е от Южна Каролина, нали?

— Точно така, господине. Името му е Мейн.

— А, да. Преди десетина години тук учеше един негов братовчед. Момчето се справя чудесно.

Лейтенант Хос кимна ентусиазирано.

— От типа на Стюарт — само дето е по-хубав.

И двамата се засмяха. След това Хос Добави:

— Сигурен съм, че след като завърши, ще бъде изпратен при драгуните или конните стрелци.

— Или може би в едно от новите кавалерийски формирования, които министърът иска да създаде.

— Заради успеха си Мейн няма да има право на избор — отбеляза Хос. — Но във военните дисциплини е изключителен. Изглежда очарован от това, че човек може да се бие срещу заплащане.

— Ще му мине още при първото излизане на бойното поле.

— Да, господине. Във всеки случай, надявам се да успее да завърши. Пада си опърничав. И по това прилича на Стюарт.

— Значи където и да отиде, ще имат полза от него.

Хос не каза нищо. Но беше съгласен и знаеше защо бе способен да понесе мъчението да обучава стотици некадърни момчета, които никога нямаше да се научат да яздят нещо по-пъргаво от дървен стол. Понасяше го с надеждата, че ще открие поне един изключителен ученик. Тази година това се бе случило.

И двамата офицери наблюдаваха как Чарлс с широка усмивка прескача и последната бала. За момент конят и неговият ездач като че ли увиснаха в знойния въздух и заприличаха на кентавър.