Джон Джейкс
Севера и Юга (59)

58.

Сутринта на 25 януари 1861 капитан Елкена Бент пристигна в Нови Орлеан. Той бързаше към Вашингтон, единственото място, което можеше да нарече свой дом. Бе уредил преместването си точно навреме. Ситуацията в страната бе критична и се влошаваше с всеки изминал ден. Той бе сигурен, че в Министерството на войната подготвяха списъци за повишения и реорганизации във връзка с предстоящия конфликт. Дори и да не беше така, скоро щяха да започнат — когато този страхливец Бюкенън напусне Белия дом.

Днес Бент беше с нов и скъп цивилен костюм. Купи си го в Тексас веднага след като реши да остане в Нови Орлеан за двайсет и четири часа. Не би било разумно да се развява с военна униформа в такъв проюжно настроен град. Знаеше от сигурен източник, че Луизиана скоро ще се отцепи и ще се присъедини към останалите пет щата, които вече напуснаха Съюза. На Север ги наричаха „Гълф Скуодрън“. Звучеше му военно, войнствено. Това му харесваше.

Като се разхождаше по Биенвил, долови аромат на горчиво кафе. Хубавото кафе беше едно от светските удоволствия на града и той възнамеряваше да го опита по време на краткия си престой.

Смяташе, че се е измъкнал от Тексас в най-удобния момент. И там отцепването бе неизбежно. Освен това оглавяващите Тексаския военен отдел имаха явни симпатии към Юга. Старият Дейви Туигс, началник на отдела, и Боб Ли, който миналата година се върна от Вирджиния, за да поеме командването на Втора кавалерия, бяха двама потенциални предатели.

Имаше и други причини да смята, че се е измъкнал от Тексас точно навреме. Разбира се, оплеска опита да елиминира Чарлс Мейн и едва се отърва от военен съд. Но в навечерието на евентуална война се очертаваха нови възможности за действие срещу Мейнови и Хазардови. Щеше да види какво може да открие в досиетата им във Вашингтон. Тази перспектива уталожи парещата болка от провала.

Бент не бе успял да си отговори на един въпрос. Знаеше ли Чарлс истинската причина за неговата враждебност? Изглеждаше малко вероятно да не е узнал досега. Чарлс и онзи проклет Ори Мейн трябва да са си писали по въпроса. В тези писма отношенията на Бент с Ори и Джордж Хазард сигурно са били разкрити. Ако по някаква случайност не е имало такава кореспонденция, тогава истината положително щеше да излезе наяве, когато Чарлс си дойде в отпуск.

Щом Мейнови научеха за нестихващата жажда за мъст у Бент, то и Хазардови щяха да научат. Но той все още виждаше шанс за себе си. Членовете и на двете фамилии щяха да предположат, че желанието му ще отслабне или ще се изпари във вихъра на войната. Точно това погрешно предположение щеше да ги погуби.

По преценка на Бент за ситуацията в страната военните действия не можеха да се избегнат. Чарлстън щеше да бъде искрата. В деня след Коледа малкият гарнизон на Андерсън тайно се бе подготвил и през нощта се бе пренесъл с кораб във Форт Съмтър, като бе повредил оставените в Маултри оръдия и изгорил колесниците. В резултат сега палмовият флаг се вееше над цялото федерално имущество в и около Чарлстън, с изключение на форта, в който бе разположен гарнизонът на Андерсън, в центъра на пристанището.

Хората на Андерсън все още можеха да купуват прясно месо и зеленчуци от пазарите в Чарлстън. Но в града прииждаха войници от щата. Те бяха изпратени да преустройват оръдията в Маултри, Пинкни и Джонсън.

Във Вашингтон през последните седмици старият Бък прочисти кабинета си от всякакво южно влияние и възприе по-твърда позиция. Отказа да приеме представителите на Южна Каролина, които бяха дошли по въпроса за предаването на укреплението Съмтър и изпрати меморандумите им в архива, без да ги прочете.

На 9 януари напрежението между двете противопоставени сили достигна критична точка. Бюкенън бе изпратил подкрепление в Чарлстън. Корабът „Звездата на Запада“ пристигна с храна, муниции и шейсет войника. Когато премина граничната линия, кадетите от Цитаделата откриха огън от пристанището.

Батареята на Андерсън не отговори на огъня, за да защити пристигащия кораб. След като го уцелиха в корпуса, „Звездата на Запада“ веднага пое курс към открито море и инцидентът приключи. Но във Вашингтон препирните между правителството и следващата делегация от Южна Каролина продължиха.

Преди няколко дни Дейвис и някои други сенатори от Гълф Скуодрън напуснаха зданието на Конгреса след прощални речи, в които добре изиграната сантименталност трябваше да скрие измяната им. Сутринта Бент чу на пристанището, че Дейвис и още някои ще се събират в Монтгомъри, Алабама, за да сформират ново правителство.

Как би могло това правителство да избегне конфликта с Вашингтон? Старият Бък скоро си отиваше, но този особняк Линкълн, който щеше да дойде след него, макар да бе склонен на отстъпки по въпроса за робството, изглеждаше безкомпромисен по отношение на запазването на Съюза. Войната приближаваше. Бъдещето изглеждаше чудесно.

В такова настроение Бент се изкачи по красивите стъпала от черно желязо и почука на вратата на заведението, препоръчано му от един господин, с когото пътуваха заедно. Когато му отвориха, той се представи под чуждо име.

Два часа по-късно огромен, свиреп негър го завлече полуоблечен в стаята на съдържателката, бутна го в един плюшен стол и застана на вратата да чака решаването на спора.

— Сто долара е безумие! — заяви Бент, като си прибираше ризата и си закопчаваше ръкавите. Ето едно място, където авторитетът на униформата би могъл да му послужи.

Мадам Конти, в тъмносинята си копринена рокля с избродирани пауни, изглеждаше спокойна и отпусната зад величественото си бюро. Тя бе едра, солидна жена около шейсетте. Чисто бялата й коса бе изящно направена. Носеше много пръстени. В малко месингово съдче тлееше тамян. Ориенталските предмети бяха станали мания, откакто ескадрилата на Пери бе влязла в Йедо Бей, Япония.

— Въпреки всичко, господин Бентън, трябва да платите сто долара. Младо момиче като Отил има надценка. — Жената погледна някакво листче хартия. — Освен това вие сте поискали няколко, ах, специални услуги. Мога да ви кажа цените им, в случай че са ви убягнали. Тя не ви ли каза за надценката?

— Разбира се, че не.

Мадам Конти вдигна рамене.

— Пропуснала е. Но това не променя цената.

— Отказвам да платя, по дяволите. Отказвам и толкоз.

Мадам Конти отговори на този изблик не с гняв, а с благосклонна усмивка. Отмествайки поглед от него, тя каза:

— Какво ще правим с него, Помп?

— Ще продължаваме да се държим с него като с джентълмен — избоботи негърът. — Ще видим дали няма да промени решението си.

Капки пот избиха по горната устна на Бент. Той долови заплашителната нотка в думите на негъра. Направи усилие поне външно да запази самообладание. Усмивката на мадам Конти не помръдна.

— Налей на нашия гост малко шампанско. Може да му помогне.

— Не, няма да ми помогне — каза Бент.

Тя се изсмя и поиска втора чаша за себе си.

Този път Бент се въздържа да отговори, опитвайки се да измисли следващия си ход. Явно не можеше да излезе със сила от бордея, нито пък възнамеряваше да се опитва. Остави нещата за малко на самотек, като прие чаша превъзходно френско шампанско от Помп. Глътна го и подаде чашата си за още. Мадам Конти кимна на негъра в знак на съгласие.

Шампанското имаше успокояващ ефект. Бент започна да забелязва елегантния офис. Върху червените тапицирани стени висяха множество големи картини, ефектно осветени от покрити газови лампички. Една от тях изобразяваше весели ловци върху сал по река.

— Това е моята гордост — заяви жената. — Един западняк на име Бингъм я нарисува.

„Гордостта ти не е на място“ — помисли си Бент, гаврътвайки почти цялата чаша с шампанско. Зад лявото рамо на мадам Конти видя портрет на млада жена. Чертите на красивото тъмнокосо създание му изглеждаха познати, но не можеше да се сети откъде.

Мадам Конти забеляза интереса му.

— Възхитителна е, нали? Преди много години работи тук за известно време. Беше дори по-красива от малката ми Отил. И много по-скъпа.

„Кучка — помисли си той. — Няма да спре да ми натяква за сметката.“

После изведнъж се сети къде е виждал екзотичното лице от картината. На една от семейните дагеротипни снимки на Чарлс Мейн.

Не, момент. Жената със съблазнителната усмивка от картината не бе онази креолка красавица, която бе видял на снимката в Тексас. Приликата беше огромна, но не пълна. Може би бяха сестри?

— Коя е тя, мадам?

Гривни със скъпоценни камъни блеснаха и издрънчаха, когато белокосата жена отпи от шампанското си.

— Не виждам защо да не ви кажа. Беше бедно момиче, което много се издигна преди смъртта си. Напусна ме, за да се омъжи за един много богат и влиятелен човек от Нови Орлеан и да заживее почтен живот.

— Оттенъкът на кожата й е възхитителен. Художникът е бил вдъхновен.

— Само от това, което е виждал пред себе си.

— Искате да кажете, че това е бил естественият цвят на кожата й?

— Да, г-н Бентън.

— Очарован съм. Това е прекрасен, романтичен образ… — Наведе се леко напред. Ловък интригант, той умееше майсторски да се преструва, когато е необходимо. — Как завърши нейният живот, мадам, ако знаете и ако не е тайна, разбира се?

Тя завъртя стола си, гледайки картината с обич.

— На скъпото ми момиче и любящия й съпруг им се роди дъщеричка, но уви, красивата майка умря. След време, преди да почине и той, бащата трябваше да изпрати детето надалеч, за да се омъжи. Тя беше бяла като нас, но някои хора в този град знаеха историята на майка й.

Значи такава е връзката — майка и дъщеря. Бент не можеше да откъсне очи от картината.

— И знаеха, че детето не е французойче или испанче, а че в жилите му тече негърска кръв. Преди години на красавиците със смесена кръв не се гледаше с лошо око. Но сега е друго. Този шум около робството промени нещата. Днес — тя повдигна изразително рамене и се усмихна меланхолично — дали си една осма негър с почти бяла кожа или си черен негър; няма никаква разлика. Какво има, господин Бентън?

Ръката на Бент бе потреперила и бе разлял шампанско върху красивия килим.

— Без да искам, мадам. Моля за извинение.

Извади кърпичката си и се наведе да избърше петното, което беше доста трудно поради големия му корем.

Дъщерята на някаква черна курва сред тия надути Мейнови? Те явно нищо не подозираха. Нито една жена, в чиито жили тече негърска кръв, не би била допусната да застане за групова снимка заедно с господарите на плантацията. Каква ценна информация. Той не знаеше кога и как щеше да я използва, но беше сигурен, че ще го направи.

— Мадам, вие сте напълно права. Шампанското действа успокояващо. — Влажното му лице сияеше. — Услугите на младата дама бяха повече от задоволителни и беше грешка от моя страна да се пазаря за цената. Ще платя до цент. Дори бих искал да й дам приличен бакшиш, ако позволите.

Мадам Конти размени поглед с големия негър, който от няколко минути си чистеше ноктите с един дълъг нож. Когато му даде знак, той скри ножа.

— Но разбира се — каза тя и кимна любезно.

 

 

Над Тексас валеше студен дъжд. Потиснат, Чарлс Мейн гледаше как качват и последния куфар при другите във военната линейка. Куфарите бяха на полковник Ли.

Преди пет дни, на 8 февруари, Чарлс и двама редника напуснаха Кемп Купър с бързи съобщения за командира на полка. Пропътуваха двеста шейсет и шест километра в такова гнусно време, за да узнаят, че Ли е освободен и призован обратно във Вашингтон по пряка заповед на генерал Скот. Без съмнение Скот искаше да разбере какви са намеренията му и на кого ще служи.

Отпътуването на Ли беше още едно доказателство за хаоса, който наставаше в страната. Въпреки че такива важни гранични щати като Тенеси и Вирджиния, родният щат на Ли, все още не бяха се присъединили към отцепническото движение, от първи този месец Тексас вече не фигурираше в Съюза — противно на песимистичното мнение на губернатора Хюстън.

Докато Чарлс пътуваше със съобщенията, в Алабама бе сформирано ново Конфедерално правителство. Джеферсън Дейвис бе временен президент и бе изготвен проект за временна конституция.

Новоизбраният президент Линкълн пътуваше на изток от Илинойс с влак. Той трябваше да спира често по пътя и да държи изтощителни речи пред избирателите. Във Вашингтон сенаторът Критъндън бе направил отчаяни компромисни предложения относно робството, но усилията му се провалиха. След като всички щати — памукопроизводители се бяха отцепили, сега бе лесно за Сената да приеме Канзас като свободен щат в Съюза.

През това време гарнизонът на майор Андерсън се спотайваше във Форт Съмтър, обграден от батареи и артилерийски части на Южна Каролина, които само чакаха искрата. Чарлс често се питаше дали Били е още във форта. Андерсън бе изпратил някои от своите хора във Вашингтон със съобщения или молби за инструкции. Може би Били е сред тях. Чарлс се надяваше и се молеше приятелят му да излезе от форта жив.

В Тексас граничните постове кипяха от подозрения и слухове за предстоящи смени в командването с мобилизирани военни от щата или с тексаски щурмоваци. Въпреки че бе известен като симпатизант на Юга, генерал Туигс четири пъти се бе обръщал към Вашингтон за заповеди. И всеки път бе получавал неясни и безсмислени отговори.

Случката, изнесена в един вестник в Сан Антонио, сякаш синтезираше смута в армията. През януари един от най-уважаваните възпитаници на Военната академия — Пиер Борегард, бил назначен за неин директор. След по-малко от седмица бил свален от поста си, защото отцепването на Луизиана го направило подозрителен. Хора, които заедно бяха проливали кръвта си в Мексико, бяха делили хляба си, години наред се бяха опирали един на друг в трудностите, сега се гледаха като потенциални врагове, способни на всякакво предателство. Това потисна Чарлс, който все още не бе взел решение и не бе направил избора за своето бъдеще.

Сега чакаше Ли в дъжда с още девет други офицери. Най-накрая полковникът се появи с пелерина и фуражка. Един по един офицерите пристъпиха напред да го поздравят и да му пожелаят на добър час. Чарлс бе последен, тъй като пристигна последен и беше най-млад.

— За мен бе чест да служа с вас, господине.

— Благодаря, лейтенанте.

— Желая ви приятно пътуване.

— Не ми харесват обстоятелствата, които го налагат. Но все пак ще ви кажа следното. Вие сте добър офицер. Всичко друго може да се промени, но не и това.

— Благодаря, господине.

Ли тръгна. Вътрешното объркване на Чарлс го подтикна да наруши протокола.

— Полковник?

Ли спря до линейката и се обърна.

— Да?

— На чия страна ще застанете, господине? На Севера или на Юга?

Ли поклати глава.

— Никога не бих могъл да насоча оръжие срещу Съединените щати. Но ако се наложи да взема пушката, за да защитавам родната си Вирджиния? Честно казано, надявах се да избегна този въпрос. Мислех, че президентът Бюкенън ще възстанови хармонията между отделните групировки, като се опре на любовта към родината, но той не успя. Мислех си, че влиянието на християнството върху чувствата ще разреши проблема за робството, но и то не можа. Аз самият притежавах роби и съвестта ме гризеше за това. Тази институция ще отмре. Трябва да отмре. Що се отнася до отцепването, според мен то си е чиста революция. И в този момент хора, достойни в повечето отношения, са сформирали правителство, уповаващо се на отцепването и робството, така че не съм сигурен за бъдещето, а и не зная какви ще бъдат моите реакции.

Под дъжда лицето на Ли изглеждаше измъчено.

— Само в едно съм сигурен. Независимо от това, как би ви отговорил всеки мъж или жена, мисля, че понеже позволихме на екстремистите да сторят всичко това, резултатът ще бъде един — разбити сърца. Довиждане, лейтенанте.

Той закрачи тежко към предната част на линейката и се качи до шофьора. Колата се заклати напред през калта и бързо изчезна в мрачната далечина.

Чарлс тръгна обратно към оградата. Размишлявайки за собственото си объркване, той можа да стигне само до едно заключение — че Ли е прав. И Северът, и Югът щяха да страдат, докато този ужас не свърши.

 

 

Два дни по-късно в Сан Антонио старият Дейви Туигс предаде всички федерални позиции на щатските сили в Тексас. Поддръжниците на Съюза бяха подканени да тръгнат за пристанищата на Залива и ги увериха, че ще бъдат в безопасност, макар никой да не можеше да каже колко дълго ще трае тя.

Чарлс се върна от Форт Мейсън в Кемп Купър час преди напускането на съюзния контингент. Хората бяха под командването на капитан Карпентър, Първи пехотен полк. Някои бяха на коне, други пеша.

Мръсен и изтощен от дългата езда, Чарлс наблюдаваше охайците от Единайсета рота, които яздеха по двама. Сред тях бе сержант Танен, който участваше в престрелката при фермата на Ланцман. Чарлс се бе застъпил за неговото повишение. Танен видя тези, които остават, наведе се наляво и се изплю.

— Който остава, не е достоен да носи военна униформа. — Каза го достатъчно силно, за да го чуят всички.

— Какво казахте, сержанте? — извика Чарлс.

Танен извърна очи.

— Казах, че ако останете, значи сте страхлив предател.

— Изглежда, са ми отнели ранга — рече Чарлс, като си свали огърлието от мечи нокти, а после и мръсната, почерняла от пот кожена риза. Преди някой да успее да реагира, той вдигна револвера си и го подаде на един войник от Алабама, който стоеше до него.

— Никой да не се меси.

Алабамецът се ухили, кимна и хвана още по-здраво револвера. Чарлс се приближи към коня на Танен.

— Вие ми помогнахте веднъж. Аз ви бях благодарен. Но последната ви забележка сложи край на това.

Танен го погледна отвисоко.

— Добре. Майната ви.

Чарлс посегна към него. Танен се опита да го удари през лицето с юздата. Чарлс хвана юздата и я уви около лявата китка на сержанта. Конят започна да подскача.

Танен извади ножа си. Чарлс го изтръгна и го метна надалеч. После свали охайеца от седлото и го би, докато носът му не заприлича на размазан домат. Дишайки тежко, той се обърна към другите, които напускаха.

— Вземете го, ако ви трябва. Ще убия следващия, който ме нарече предател.

Отмести крака си от гърба на Танен и остана с ръце на кръста, докато метнаха Танен по корем на един кон. Не след дълго поддръжниците на Съюза си тръгнаха.

Час по-късно Чарлс написа оставката си. После си приготви багажа. Тъй като нямаше редовен офицер, който да приеме оставката му и да я докладва във Вашингтон, той заби един пирон на вратата на стаята в казармата и закачи листа на него. Минути след това се отправи към Залива.

Ли можеше да размишлява върху философските тънкости, но бъдещето на Чарлс бе решено много по-просто. Е, добре. Той никога не се задълбочаваше много. Просто си беше скандалджия и войник — ездач. Може би Югът имаше нужда от някой като него толкова, колкото имаше нужда и от философи.

Бе обикнал Тексас, но го напускаше с неприязън. Смяташе робството за глупава система и вероятно загиваща. Но кръвта му го зовеше към къщи. Той пришпорваше коня през целия път към брега.