Джон Джейкс
Севера и Юга (69)

68.

На следващата сутрин Ори пристигна във Филаделфия. В четири след обед потегли за Вашингтон. Валеше ситен дъжд. Облегнал чело на мокрия прозорец, той приличаше на човек, изпаднал в транс. Само една мисъл, една представа го крепеше сега: Мадлин.

Малко по-късно, току след смрачаване, влакът рязко спря. Лампите осветяваха разбития перон. На съседната линия видя някакъв влак — посоката му беше на север. Пътниците задръстваха перона, възползвайки се от възможността да избягат за малко от задимените купета. Пътниците край Ори се приготвиха да направят същото. Той не чувстваше ни най-малко желание да се помръдне.

— Къде сме? — попита Ори един кондуктор.

— Рилей Хаус.

— Защо и двата влака са спрели?

— За да вземат пътници от влака от източното крайбрежие. Някои ще заминават на север, други на юг.

— Съвсем подобаващо — каза Ори. Кондукторът го погледна, сякаш не беше наред.

Гледайки към влака, Ори внезапно съзря познати лица. Той скочи и с няколко крачки се озова на пътеката. Изведнъж се спря.

Наведе се и надникна през друг прозорец, за да потърси сестра си и съпруга й. Щеше ли да ги злепостави или да ги постави в опасност, ако ги заговори? Били беше с униформа.

Измърмори някакво проклятие. За момент беше започнал да разсъждава като тълпата: ако си южняк, си предател. Отиде бързо до началото на вагона.

Дъждът го шибна по лицето и той си проправи път през перона.

— Брет! Били!

Когато младата двойка го позна, на лицата им се изписаха изненада и объркване. Няколко човека го погледнаха подозрително, но розетката му ги успокои.

— Какво, за Бога, правиш тук? — възкликна Брет.

— Прибирам се вкъщи. Посетих Лихай Стейшън. Джордж каза, че ви очаква.

— Аз съм в отпуск — каза Били. — Освен този факт всичко друго е несигурно.

— Как е ръката ти?

— Добре, няма трайни увреждания. — Той прегърна Брет през кръста и я притисна до себе си. — Онези два или три часа след сватбата ми приличат повече на кошмар. И до днес не ми е ясно защо се случи всичко това.

— Нито пък на мен — прибави Брет. Ори все още не знаеше дали някога ще се реши да й каже за участието на Аштън.

Тя забеляза розетката.

— Откъде си я взел? Да не си преживял някакво чудотворно превъплъщение?

— Не съвсем. Джордж ми я даде. За да ме преведе през вражеската територия, така да се каже.

Пътническият влак от източното крайбрежие пристигна. Пътниците слизаха с багажа си и се втурваха към другите влакове.

— Как е Джордж? — попита Брет.

— Както винаги добре.

Тя нежно го докосна.

— Ти как си?

— По-добре, отколкото съм очаквал. Предполагам не знаеш, че Мадлин Ламот напусна съпруга си. Отседнала е в Монт Ройъл. Ние сме… приятели от години.

Брет не показа изненада. Вместо това се усмихна.

— Подозирах нещо такова. О, имам да те разпитвам за толкова много неща, Ори… в момента не се сещам и за четвърт от тях.

Един от кондукторите на влака, тръгващ на север, извика нетърпеливо.

— Качвайте се, моля. Закъснели сме с половин час.

Брет се хвърли в прегръдките на брат си.

— Кога ще те видим отново?

— Не много скоро, предполагам. Мисля, че дори господата Линкълн и Дейвис не знаят какво ще се случи. Каквото и да е то — дори и бойни действия, — искам семействата Хазард и Мейн да запазят връзките си. На света има малко неща, които са толкова важни, колкото приятелството и любовта. И двете са много уязвими. Трябва да ги запазим, докато отминат тези времена.

— Обещавам — каза тя и внезапно се разплака.

— Ето я най-силната връзка. — Били вдигна ръката й, за да покаже халката.

Ори кимна.

— Аз най-сетне го осъзнах. И това стана причина да променя мнението си за женитбата.

— Радвам се — каза Били и се усмихна.

— Качвайте се! — извика кондукторът. Колегата му от влака на Ори извика на свой ред. Кондукторът на северния влак скочи на стъпалото на един вагон и махна на машиниста. Внезапно шумът се усили — пара, звънци, гласове.

Били и зет му си стиснаха ръцете. Ори бързо се върна при вагона си. Парата се разстла и покри перона, който се изпразни за няколко секунди. Машината на северния влак се заклати и скоро двата влака потеглиха в противоположни посоки, напускайки малкия остров светлина и набирайки скорост в безкрайната тъма.

 

 

Във Вашингтон Ори пак се прекачи, този път на бърз влак. Точно преди да тръгне се качиха четирима млади хора с цивилни дрехи и огромен брой куфари и вързопи. От стойката и от начина, по който се движеха, Ори заключи, че са войници южняци, които се връщат вкъщи. Седнаха два реда зад него. Заслуша се в разговора им. Щяха ли Линкълн и Дейвис да изпратят армии? Щяха ли влаковете скоро да спрат? Ще се печатат ли нови пари в Монтгомъри? Въпросите им бяха безброй, отговори нямаше.

Дъждът премина в ръмеж. Пухтейки бавно през неугледните околности на града, влакът прекоси мочурища и пустеещи площи, често срещани тук. В една местност, обрасла с бурени, Ори видя строево обучение на военна част. Няколко фенера бяха разхвърляни тук-там, но тъмните фигури бяха неразличими заради някакъв далечен източник на светлина, който излъчваше ярък, призрачен блясък. Той видя само редици от щикове, натъкнати върху мускети; докато ги гледаше, един от тях проблесна като звезда.

Запасната армия тренираше в дъжда, защото сега Вашингтон бе много уязвим. Отвъд реката беше Вирджиния — страната на врага.

Къде беше Ли? Къде бяха старите приятели на Ори от Мексико? Малкият Маклелън, на когото завиждаше, но никога не го беше харесвал. Джаксън, който беше отишъл да учи кадетите във Военния институт във Вирджиния. Жизнерадостният Джордж Пикет, толкова добър войник, но толкова рядко сериозен. Как би се радвал да види някои от тях сега.

Но не на бойното поле. Не като враждуващи генерали, планиращи нова среща. Хората, които в Академията бяха близки като братя, може би точно в този момент обмисляха действия за взаимното си унищожение. Беше невероятно, но се беше случило.

На такива мисли го наведоха безцелните тренировки на неизвестната военна част — видения от неясни сенки, остра, блестяща стомана, припламващи в дъжда светлини. Военната машина набираше мощ.

„Бог да ни е на помощ!“ — помисли си той.

 

 

Тази нощ на Трад Стрийт валеше слаб дъжд. Купър написа писмото, за което напоследък мислеше. Когато свърши, отиде да потърси жена си. Срещна я тъкмо когато се връщаше отгоре, където беше сложила децата да спят. Заради възбудата, породена от войната и обхванала целия щат, Джуда и Мари-Луиз ставаха все по-неспокойни и не можеха да заспят.

Купър обяви решението си без предисловие. За миг Джудит се стъписа, но после попита:

— Сигурен ли си?

— Вече съм подписал писмото до джентълмена, който ми се обади. Утре ще го изпратя в Монтгомъри. След първи май всички авоари на Каролина Шипинг Къмпани, включително нашите кораби, ще принадлежат на Военноморските сили.

Тя поклати глава и седна.

— Как можеш да вземеш такова решение без никакво колебание?

— Неутралитетът е изход за страхливците. Ние или подкрепяме войната, или заминаваме на север. Аз мисля, че отцепването е грешка, а институцията, която го предизвика, е нещо още по-лошо. Мисля, че ще бъдем наказани. Разгромени. И все пак — погледна тревожно и махна с ръка — аз съм лоялен, Джудит.

Тя изглеждаше скептично настроена. Той въздъхна.

— Има още нещо от уговорката ми с членовете на комитета, за което не съм ти казал. Те ме помолиха да замина за Лондон като пратеник на Военноморските сили.

— В Лондон? Защо?

— Защото знаят, че Конфедерацията няма да оцелее без храна и промишлени стоки, доставени отвън. Господин Линкълн също го знае. Блокадата е оръжие, което янките със сигурност ще използват срещу нас. Когато това стане, трябва да сме готови да реагираме. Кораб като „Звездата на Каролина“…

— Какво говориш? — възкликна Джудит, ядосана и разстроена. — Корабът никога няма да се промъкне!

— Казах „като“ него. Преустроен, за да пренася тежко въоръжение. Преустроен за война. Търговски военен кораб. Ще обикаля света и ще нанесе неоценими вреди на корабоплаването на янките. — Той погледна жена си изпод вежди. — Като имат предвид опита ми тук в Чарлстън, Военноморските сили искат да проуча възможността такъв плавателен съд да бъде конструиран в Британия.

— Това означава, че ще трябва да вземем децата.

— И да бъдем готови да останем година, а може би и повече.

— О, Купър, как ще я караме? Тази кауза е погрешна!

— Ако не и вече загубена — потвърди той и кимна. Изгарящата представа за Хазард Айрън изплува в съзнанието му. — А освен това аз дори не мога да дам ясно и разумно обяснение на доводите си; чувствам, че трябва да отида. Не, нека да бъда напълно искрен — аз искам да отида.

Тя отново потърси погледа му.

— Добре, аз ненавиждам идеята и не мога да разбера логиката ти — ако въобще я има. Но знаеш, че никога не бих те изоставила. Предполагам, че трябва да запазиш билети за параход.

— Вече съм го направил. Заминаваме от Савана следващия петък.

Той я прегърна и я задържа в ръцете си, докато тя плачеше.

На следващата сутрин, в корабостроителницата на остров Джеймс той присъства на вдигането на висок железен пилон. Когато макарата и фаловете бяха поставени, видя двама от неговите хора да разгъват голямо знаме. На него имаше три хоризонтални ленти: най-горната и най-долната бяха червени, а средната — бяла. В горния ляв край на син фон имаше кръг, образуван от седем бели звезди.

Беше поразен от приликата между новото знаме и знамето, от което отцепниците се бяха отказали. „Тръбим за независимост, а не можем да се решим да прекъснем всички връзки“ — мислеше той, докато звездите и лентите се издигаха по пилона и подхванати от вятъра, се развяха на фона на небето.