Джон Джейкс
Севера и Юга (51)

50.

През лятото и есента Ори наблюдаваше как манията за отделяне се разпространява като зараза. Хънтун пътуваше из Южна Каролина и още няколко съседни щата и държеше речи в църкви, на приеми и на събрания. Освен това привличаше нови членове в Асоциацията за осигуряване на работна ръка от Африка, която си бе поставила за цел да възстанови търговията с роби. Той продължаваше да защитава идеята за отделно правителство, подкрепяйки тезата си с какви ли не доводи — от „неразрешимия конфликт“ на Сюърд до подбрани цитати от книжката на Хинтън Хелпър, която, разбира се, никога не споменаваше.

Ори се възхищаваше на енергията на своя зет, въпреки че не одобряваше възгледите му. Той се възхищаваше и на енергията на Аштън, която придружаваше съпруга си навсякъде.

През есента Ори забеляза един интересен и може би важен контраст. В Кълъмбия щатският сенатор Уейд Хемптън пледира пред законодателната власт за запазване на Съюза и се противопостави на възстановяването на търговията с роби. Изказването му се коментираше много, като почти цялата плантаторска аристокрация се отнасяше към него с презрение и популярността, с която се ползваше сред хората от своя ранг, се стопи за едно денонощие. Докато тази на Хънтун непрекъснато нарастваше.

Купър отделяше внимание както на делата на Демократическата партия, така и на корабостроителницата на остров Джеймс. Той твърдеше, че строежът на огромния кораб „Звездата на Каролина“ ще започне до края на годината. Ори реши да предаде новината на Джордж лично. Беше му домъчняло за най-добрия му приятел и имаше голямо желание да го види отново.

Когато Брет научи за това пътуване, помоли Ори да я вземе със себе си. Тя искаше брат й да я придружи от Пенсилвания до Сейнт Луис, за да се види с Били. Ори нямаше желание да прави такова пътешествие, но знаеше, че Брет тъгува за своя приятел и бързо се съгласи.

Не бяха изминали кой знае колко, когато той съжали, че изобщо е предприел това пътуване. В Северна Каролина, където бе първото прекачване, той попита един от служителите на гарата за разписанието.

— Няма такова — отвърна мъжът с онзи носов говор, който Ори свързваше с планинския район на този щат.

— Тогава може ли поне да ми кажете кога би трябвало да пристигнем в… — Той не си направи труда да продължи, защото служителят зад гишето му бе обърнал гръб.

Ори отиде до пейката, на която седеше Брет.

— Изглежда, тук хората не обичат да им задават въпроси. Или може би не обичат хората от Южна Каролина. — Много от жителите на Северна Каролина бяха против робството. Вероятно служителят бе разпознал акцента на Ори.

По време на следващия етап от пътуването един чернокож носач — освободил се роб — успя да изпусне един от куфарите на Брет и то точно този, за който го бе помолила да внимава. В него имаше няколко чупливи подаръка, които искаха да занесат в Лихай Стейшън. Белята стана, когато негърът сваляше куфара от багажника на купето. Почти разплакана, Брет извади една фигурка на пеликан от ръчно стъкло, която бе купила за Констанс. Сувенирът бе счупен на три.

— Наистина съжалявам, госпожо — каза носачът, но Ори забеляза в очите му искра на злорадство.

В Питърсбърг, Вирджиния, във влака се качи нов кондуктор. Ори показа билетите, на които имаше печат от Чарлстън, където бяха издадени. Кондукторът започна да официалничи.

— Трябва да се прехвърлите във Вашингтон, а след това в Балтимор — каза той, а акцентът му подсказваше, че е от Ню Ингланд.

— Благодаря ви — каза Ори. — Имаме седем куфара. Ще мога ли да намеря носач на Вашингтонската гара?

— Съжалявам, но не мога да ви отговоря на този въпрос. По-добре да бяхте взели със себе си някой от вашите черни роби.

Ори се изправи. Беше поне с десет сантиметра по-висок от кондуктора, който веднага омекна.

— Възмутен съм от вашето грубиянство — каза Ори. — Не мисля, че съм го заслужил с нещо — той размаха билетите, — освен ако не считате за обида това, че идваме от Юга.

— Моля те, Ори — прошепна Брет. — Хайде да не правим сцени.

Кондукторът използва това, за да се измъкне.

— Ще изпратя носача на вагона — каза той на излизане от първокласния вагон.

Не го видяха повече. Нито пък носача.

 

 

Поклащайки се в слънчевия есенен ден, влакът се носеше към Ричмънд. Ори се загледа през мръсния прозорец.

— Защо, по дяволите, имаме толкова много проблеми? Да не би да ги предизвиквам с нещо?

Брет затвори „Приказка за два града“, най-купуваната книга на годината. Тя погледна унесено брат си и каза:

— Не… само дето имаш акцент на човек от Южна Каролина.

— Сигурна ли си, че не развивам мания за преследване?

Тя поклати глава.

— Забелязах рязка промяна в отношението към нас. Няма нищо общо с онова, което беше в Нюпорт. Тогава хората бяха приятелски настроени. Вече не са.

— Но Вирджиния и Северна Каролина са част от Юга!

— Но не от истинския Юг. Памучния Юг. И в двата щата живеят много мъже и жени, които са повече янки, отколкото южняци. Това е разликата.

Тя продължи да чете. Тази враждебност го тревожеше и той дълбоко се възмущаваше от нея. Мрачното му настроение още не го бе напуснало, когато пристигнаха в Балтимор.

От Кемдън Стрийт трябваше да отидат до гарата, от която тръгваше влакът за Уйлмингтън и Филаделфия. Разходката с файтон бе приятна за Брет, но Ори бе прекалено гладен, за да прояви някакъв интерес към нея. Преди да се качат на следващия влак, той трябваше да се нахрани.

Шефовете на железниците непрекъснато говореха, че скоро във всеки влак ще има вагон-ресторант, но в момента такива влакове бяха рядкост. Другите варианти никак не бяха привлекателни. Човек можеше да си купи нещо за ядене от продавачите, които шареха напред-назад из влаковете, или пък можеше да се зареди с повечко търпение и да се примири с лошата храна в някой мръсен гаров ресторант. В Балтимор Ори реши да направи второто.

Той отвори вратата на заведението и пусна пред себе си Брет. Тя повдигна полите на роклята си, готова да прекрачи прага, но погледна към тезгяха и масите. Всички посетители бяха мъже. Един-двама й хвърлиха нагли, почти обидни погледи. Ори настръхна. Тя поклати глава.

— Наистина не съм гладна, Ори. Ще седна ей там отвън, на онази пейка и ще те изчакам. Не се притеснявай.

Той и помогна да се настани и после влезе в ресторанта. Бурни разговори огласяваха помещението. Той огледа масите, видя една свободна, отиде до нея и седна.

Поръча си пушено свинско месо със стъргана ряпа и царевична питка. След това извади малката Библия, която напоследък носеше почти навсякъде. Обичаше да чете песента за Соломон, защото много от стиховете му напомняха за Мадлин. Не беше говорил с нея от празненството по случай годишнината от сватбата на Аштън. Тогава разговорът им бе кратък, официален и несвързан. Той бе останал с чувството, че е отнесена, без ясна представа за действителността и бе попитал Джъстин дали не е прекарала някаква болест. Джъстин само се бе усмихнал.

Ори се наведе над отворената Библия. След няколко минути келнерът тръшна една чиния на масата. Освен това разля и малко от кафето, което му сервира. Ори запази самообладание.

Опита се да чете, докато ядеше, но не можеше да се съсредоточи. Мъжете, седнали на съседната маса, говореха прекалено силно. Накрая той се облегна назад и се заслуша.

— Тези проклети южняци само това си знаят, отделно правителство — каза най-възрастният от тримата, кльощав, с бели бакенбарди. — Мен ако питате, да си го направят. Да се качат в пробития си кораб и да потънат с него.

— В ник’ъв случай! — Вторият бе с гърбав нос, простак с вид на търговски пътник. — Всеки, който го иска или дори намеква за това, трябва да бъде обесен на достатъчно високо място, за да могат всички да видят как изглежда един предател.

— Точно така — каза третият, нищожество на средна възраст.

Ори знаеше, че тримата мъже са просто дебелаци, насъскващи се един друг. Знаеше, че трябва да кротува, за да си няма неприятности. Но след всичко онова, което бе преживял през деня, благоразумието му го напусна. Той остави чашата с кафето на масата достатъчно шумно, за да привлече вниманието им.

— Стига толкова, господа — каза той с лека, ледена усмивка. — Говорите така, като че ли създаването на мирно южняшко правителство би било лична заплаха за вас. Аз също не подкрепям тази идея, но не мога да я нарека предателство. За мен тя е просто глупост. Но трябва да кажа, че е обяснима глупост. Югът понася обиди и клевети вече цяло поколение.

Ако изобщо някой в заведението бе съгласен с него, то той си замълча. Мъжът с бакенбардите попита:

— Вие от кой щат сте, господине?

— От Южна Каролина.

Онзи се облегна върху голямата сребърна топка на бастуна си и се усмихна самодоволно.

— Трябваше да се сетя.

Мъжът с кривия нос каза грубо:

— Прочетете Конституцията… и ще разберете, че отделянето е държавна измяна. Вие, момчетата от памучните щати, от доста време се заканвате да го направите. Размахвате тази закана като някоя сопа! Е, хайде, давайте. Но помнете, че Бък Бюкенън има пълното право да ви окове във вериги. Или да ви окачи на въжето.

Един от седналите наблизо каза:

— Амин.

В този момент Ори забеляза враждебни лица зад тезгяха. Принадлежаха на двама едри мъжаги, чиито дрехи бяха в мазни петна. Стрелочници, ако се съдеше по дебелите дървени пръчки, които лежаха на коленете им.

— Глупости — подсмихна се един от стрелочниците. — Старият Бък не би го направил. Той е страхливец.

Онзи, който бе казал „амин“, се съгласи с оценката.

— Тогава да изпрати армията, за да ги избеси — предложи друг. Навън един служител от гарата започна да вика пътниците за експреса за Филаделфия.

— Няма да стане — заяви кривоносият. — Армията се ръководи от оная паплач от Уест Пойнт. Повечето от тях са южняци. Ще им се наложи да избират между клетвата за вярност към родината и правителството, което защитава негрите им. Нали знаеш кое ще изберат?

Слепоочията на Ори започнаха видимо да пулсират. Ризата под палтото му бе съвсем мокра от пот. Той сложи ръка върху Библията.

— Внимавайте какво говорите, господине.

— Какво? — Кривоносият скочи, като обърна стола си. Стрелочниците със сопите си застанаха зад него. Двама от постоянните клиенти бързо платиха и офейкаха.

Ори бавно се изправи. Щом кривоносият видя ръста му и блесналия му поглед, отстъпи назад.

— Казах, че би било добре да внимавате какво говорите за Военната академия. Аз съм завършил там и съм се сражавал в Мексико. — Той наклони глава към празния си ляв ръкав. — Сражавал съм се за цялата страна, включително и за янките.

— Така ли? — изсумтя кривоносият. — Е, господине, аз продължавам да твърдя, че вие, аристократчетата от Уест Пойнт, толкова много искате това отделяне, че от километър се забелязва.

Викове. Ръкопляскания. Единият от стрелочниците надникна зад рамото на кривоносия.

— Този господин може да изпусне влака си. Може да си намери ново палто в Балтимор. Палто от катран и перушина^[1].

Кривоносият се ухили. Ори огледа лицата на хората. На всички тях, без изключение, бе изписана враждебност. Стомахът му се сви. Стрелочниците бавно тръгнаха към него.

Внезапен звук, подобен на стържене на зъбчато колело, ги спря. Зад тезгяха, до вратата към кухнята стоеше неясна мъжка фигура с револвер в ръка.

— Ако някой тук раздава нови палта, ще трябва да даде едно и на мен. — След това се обърна към Ори. — Роден съм и съм израснал в Балтимор. Съжалявам, че нашият град ви посреща така.

— Ори?

Гласът на Брет го накара да се обърне към вратата. Тя се втурна към него. Навън служителят приканваше пътниците за Филаделфия да заемат местата си.

— Ори, не искам да изпуснем влака. Тръгвай.

Кривоносият избухна в смях.

— Малката ти госпожичка ли ще се бие вместо теб? И как е възможно да дойдеш тук с нея? Мислех, че вие от памучните плантации харесвате по-чернички.

В този момент Ори нанесе удара. Един-единствен, силен, несръчен удар, право в диафрагмата на кривоносия. Единият от стрелочниците го прихвана, за да не падне, а другият вдигна сопата си. Но викът на мъжа с револвера го спря.

Кривоносият, превит надве и едва поемайки си въздух, направи няколко крачки назад и се спъна в преобърнатия си стол. Ори бе стиснал така здраво юмрука си, че той бе побелял като памук. Погледът му премина като камшик над главите на присъстващите.

— Ори, да тръгваме. — Брет го дръпна за ръката.

— Последно повикване на пътниците за експреса за Филаделфия! — проехтя гръмкият глас на служителя.

Това наруши напрегнатата атмосфера. Хората се втурнаха към вратата и настъпи малка суматоха. След като благодари с кимване на мъжа с револвера, Ори се обърна и неохотно тръгна след сестра си.

 

 

Експресът се носеше с трясък към Уйлмингтън. Когато Ори проговори, в гласа му имаше и тъга, и гняв.

— Не знаех, че съществува такава омраза. Че има хора, готови да се бият на публични места. Невероятно.

Смущаваше го собствената му наивност. Положението в страната бе много по-лошо, отколкото си бе представял. Хората, които мислеха, че мирното отделяне на Юга е възможно, бяха идиоти.

— Радвам се, че се махнахме точно в този момент — каза Брет. — Можеше много да пострадаш. И то съвсем безсмислено.

Ръката му още пулсираше от удара. Той погледна кокалчетата на пръстите си.

— Мисля, че си права. Но не обичам да бягам, когато съм в опасност.

Тя се опита да се пошегува.

— Избяга, за да хванеш влака.

Без да се усмихва, той измърмори:

— Проклета измет.

— Ори, когато говориш така, заприличваш на онези простаци от ресторанта.

— Знам. Странното е, че не ми пука. — Той пое дълбоко въздух. — Не желая да се държа като джентълмен. Мразя да подвивам опашка. Никога вече няма да го направя.

Посрещането в Белведере беше топло, въпреки че Мод не беше там. Тя бе заминала за няколко дни във Филаделфия. Гостите поднесоха подаръците — Брет обеща да изпрати на Констанс същия стъклен пеликан като този, който се бе счупил, — отбелязаха с удивление колко много са пораснали децата и след чудесната вечеря си легнаха. Ори спа девет часа, но когато се събуди, не се чувстваше отпочинал.

— Нямам търпение да ти покажа конвертора на Бесемър — каза Джордж на закуска. Беше изпълнен с енергия и ентусиазъм, които по някакъв необясним начин още повече развалиха настроението на Ори. Джордж не бе направил нищо, с което да го обиди. Обиждаше го целият Север. Той се надяваше, че това ще премине, защото имаше опасност да развали срещата им.

Джордж запали втората пура за тази сутрин.

— Веднага щом се нахраниш, ще те заведа да го видиш. Плащам му прекалено висок процент, но мисля, че крайната цел ще оправдае тези средства.

— Не изглеждаш съвсем убеден — каза Ори.

— Убеден съм… до известна степен. Икономията на време е огромна. Но проблемът с технологията си остава. Ще ти покажа.

 

 

Ори нямаше желание да прекосява цялата задимена и воняща фабрика на Хазард само за да види една яйцевидна измишльотина, която се върти около оста си, но го направи, за да не обиди своя приятел.

Работниците току-що го бяха спрели и източваха съдържанието в един улей. Течната стомана се лееше като светлинен лъч.

С бащинска гордост Джордж каза:

— Един човек от Уелс разреши най-сериозния проблем на Бесемър. Каза ли ти Купър?

— Да, но не разбрах почти нищо. — По тона му личеше, че това не го интересува.

В реакцията на Джордж имаше и разочарование, и раздразнение. Но това бе само за миг.

— Бесемър произвеждаше „горено желязо“, както го наричат търговците. Неговата технология отделяше от рудата всичкия въглерод и той не можеше да измисли как да върне обратно толкова, колкото е необходим за превръщането на желязото в стомана. Уелсецът първо опитал с дървени въглища и манганов окис, а след това с едно съединение, което германците наричат spiegeleisen — желязо, въглерод и малко манган. Вторият опит се оказал успешен. Докато Бесемър и уелсецът се карат за това, кой на кого дължи успеха си, аз експериментирам със spiegeleisen и плащам процента на Бесемър, въпреки че американските му патенти са висящи. И все пак още не съм убеден, че технологията е сигурна.

— Защо?

— Основава се на прекалено много догадки. Съдържанието на въглерод може да бъде определено само по цвета на пламъка в конвертора. Това не е надежден начин за производство на стомана. Един друг човек може би вече е създал по-добра технология от тази на Бесемър. Той е англичанин от немски произход и се казва Карл Сименс. Писах му… Ори, това, изглежда, изобщо не те интересува, нали?

— Разбира се, че ме интересува.

Джордж поклати глава.

— Да излезем навън, на хладно.

Щом излязоха, той погледна загрижено своя приятел.

— Откакто си тук, като че ли не си на себе си. Какво има?

— Не знам.

Ори знаеше много добре, но не можеше да го каже на глас. Ядосваше се на своя приятел само защото е янки.

Семейство Хазард обядваха обикновено в два часа. Ори продължаваше да бъде напрегнат и раздразнителен. И докато прилежно разясняваше на Джордж състоянието на неговата инвестиция, той продължаваше да гледа на него като на съвсем чужд човек. Нима се бяха наричали един друг Клечо и Мечо? Невероятно. Времената бяха станали прекалено сурови за прякори и смях. А може би бяха прекалено сурови и за приятелства.

— Това е прекрасно — каза Джордж, щом Ори завърши. — Радвам се да го чуя. — Той запали пура.

Ори се закашля и махна с ръка, за да разсее дима. Джордж се намръщи и промърмори някакво извинение, но не изгаси пурата си, а само я премести в другата ръка.

След кратка напрегната тишина Ори заговори:

— Ти не ми каза какво мислиш за появата на Елкена Бент в Тексас.

— Тази новина бе за мен като гръм от ясно небе. Съвсем бях забравил за него.

— Но работата е там, че той не ни е забравил, Джордж. Ако Бент все още ме мрази и може да прехвърли тази омраза върху братовчед ми, същото може да се случи и с теб.

Смехът на неговия приятел бе твърд и отривист.

— Само да припари до Лихай Стейшън и да се опита да направи нещо. Така ще го посрещна, че ще ме помни цял живот.

— Мислех си по-скоро за брат ти, Били. Той е все още в армията.

Джордж махна с пурата си.

— О, разказах му накратко за случая, след като получих писмото ти, но го посъветвах да не се притеснява от един луд. Поне докато на пътя му не се изпречи този отвратителен капитан Бент. И ти няма защо да се притесняваш. Господи, не мога да повярвам, че армията още не се е отървала от него — завърши той, като поклащаше глава.

Пренебрежителното отношение на Джордж раздразни още повече Ори. За щастие, вниманието им бе отвлечено от Уилям, хубаво момче, което много приличаше на баща си. През последните петнайсет минути той не можеше да си намери място от вълнение. Най-накрая не се сдържа и попита:

— Разкажи ми как Чарлс се е бил с индианците!

— Това е било миналата година — отсече Ори. — Сега вече е в Рио Гранде, където преследва някакъв бандит на име Кортинас. В писмата си разказах всичко на баща ти. Него питай.

Младият Уилям усети раздразнението в отговора на Ори, а той от своя страна видя притеснението на момчето. За да поправи грешката си, Ори започна да му разказва как Втори кавалерийски полк преследва бандита. Патриша, която бе една година по-малка от брат си, не беше заинтригувана и затова се включи в разговора на майка си с Брет по въпросите на модата и по-конкретно за роклята от Чарлс Уърт от Париж, която Констанс си беше поръчала за един благотворителен галаконцерт. Парите от концерта, който бе първи по рода си в Лихай Стейшън, щяха да бъдат дадени за строежа на училището.

— Тази рокля е прекалено разкошна за такъв случай. — Констанс се засмя. — Но наистина страшно ми харесва и Джордж настоя да я купя. И все пак, страхувам се, че местните дами ще ме сочат с пръст.

— От завист — каза Джордж. Нещо жегна Ори, когато видя любовните погледи, които си размениха двамата съпрузи.

— Особено леля Изабел — каза Патриша.

— Как са Стенли и жена му? — попита Ори.

Патриша му отговори с изплезване и гримаса. Констанс я плесна леко по ръката и поклати глава, а Джордж каза:

— Много рядко ги виждаме. Стенли се е залепил за Бос Камерон, а Изабел си има свои приятелки. И слава Богу. Напук на Светото писание и на онзи Линкълн, нашият дом е разделен, но устоява и при това много добре.

Констанс се усмихна унило.

— Но има една разлика, скъпи. Стенли и Изабел не се разделиха с нас доброволно. Ти ги изхвърли.

— Така е, но… — От трапезарията се чу шум, който прекъсна разговора. — О, Върджилия.

Ори припряно избута назад стола си и се изправи.

— Добър вечер, Върджилия.

— Добър вечер, Ори — отвърна тя и седна със замах на един свободен стол. Каза го така, сякаш поздравяваше болен от холера.

— Не знаех, че ще идваш — каза Ори, като седна отново. Той бе шокиран от появата на Върджилия. Изглеждаше остаряла поне с десет години от последния път, когато я бе видял. Кожата й бе болезнено жълта, роклята й имаше нужда от изпиране, а косата й от сресване. В хлътналите й очи имаше някакъв безумен блясък.

— Пристигнах тази сутрин. — Както винаги, незначителната забележка прозвуча в устата й като съдбовно изказване. Ори се замисли за любовника й — беглеца Грейди. Слуховете за тяхната връзка, които ставаха все по-сензационни, предавайки се от уста на уста, бяха достигнали и до Чарлстън. Дали още живееше с него? Ори нямаше намерение да пита.

— Утре заминавам за Чеймбърсбърг — продължи тя и махна с раздразнение на една от прислужниците, която стоеше до стената. Момичето се втурна да й сервира супата.

Очите на Върджилия се срещнаха с тези на госта. „Не се оставяй да те предизвика“ — каза си той. Но беше трудно да се вслуша в този вътрешен глас. Върджилия често го вбесяваше. В сегашното му състояние това лесно можеше да се случи.

Брет ги наблюдаваше внимателно, когато Върджилия добави:

— Помагам на един аболиционист на име Браун Джон Браун, от Осауейтъми.

Разбира се, Ори бе чувал за Браун. Кой ли не беше? В „Харпърс Уикли“ бе виждал отпечатани гравюри на изпитото му лице с дълга бяла брада. Браун бе роден в Кънектикът и от доста време бе активен аболиционист. Но голямата му популярност се дължеше на няколкото кървави битки в защита на новите територии, които бе водил заедно с петима от синовете си в Канзас. През 1856 няколко души, водени от Браун, бяха убили петима заселници, привърженици на робството. Този случай бе станал известен като Клането в Потауейтъми.

В последно време той изнасяше лекции в североизточната част на страната, за да събира пари за някакъв свой налудничав план — временно правителство, което бе създал в Канада. Предполагаше се, че то има връзка с нелегалната железница. Тъмното минало на Браун и предизвикателният поглед на Върджилия накараха Ори да говори без заобикалки.

— Не мога да си представя, че някой може да има желание да помага на убиец.

Брет и Констанс си размениха тревожни погледи. Върджилия присви устни.

— Не съм изненадана, че казваш това. Лепенето на етикети на хората е единственото средство, с което се опитвате да очерните онези, които говорят истината за робството. Ти и хората като теб трябва да знаете, че дните на вашите варварства и вашите тайни ферми за разплод са преброени.

— Какво, по дяволите, означава това?

— Съвсем скоро един месия ще поведе вашите роби на велика революция. И всеки бял човек, който не я подкрепя, ще бъде унищожен.

Настъпи мълчание. Дори Брет беше бясна. Гневът на Ори, който тлееше от няколко дни, лумна в пламъци. Той избута рязко стола си и студено каза на Джордж:

— Моля да ме извиниш.

Констанс хвърли унищожителен поглед към зълва си, а след това се обърна към Ори.

— Не ти трябва да напуснеш.

Върджилия се усмихна.

— Разбира се, че ще напусне. Истината е непоносима за южняците.

Ори стисна силно облегалката на стола си.

— Коя истина? Не съм чул нищо подобно на тази маса. Писна ми да се отнасят към мен така, като че нося лична отговорност за всяко престъпление, извършено от Юга… и за реалните, и за онези, които са плод на твоето болно въображение.

Лицето на Джордж пламна.

— Ори, това са силни думи.

Ори почти не го чу.

— Ферми за разплод! Как ви хрумват тези глупости? Да не би да ги четете във вашите жълти романчета? — При намека за порнография Джордж отново настръхна. Гласът на Ори се извиси. — Доставят ли ви удоволствие, възбуждат ли ви? Затова ли не ви излизат от ума?

С периферното си зрение той забеляза как Констанс извежда децата от стаята. Усмивката на Върджилия стана ангелска.

— Не е странно, че онези, които носят злото, го отричат.

Стаята се завъртя и всичко се замъгли пред очите му. Ори не можеше да понася повече гласа й, неуязвим в своето самодоволство. Задръжките отпаднаха и яростта му изригна.

— Ти си луда жена!

— А с теб е свършено. С теб и хората като теб.

— Млъкни! — изкрещя той. — Млъкни и се върни при твоя негър, където ти е мястото!

В момента, в който и последната дума излезе от устата му, той вече се срамуваше. Имаше чувството, че подът потъва под краката му. Преди секунди погледът му бе замъглен, а сега виждаше всичко съвсем ясно. Гневни лица. Най-гневно бе лицето на Джордж, който бе изтръгнал пурата от устата си и я стискаше толкова силно, че тя изпращя и се счупи.

Върджилия с усилие задържа фалшивата си усмивка, а Брет я гледаше свирепо. За пореден път Констанс се опита да възстанови мира.

— Мисля, че ти се държа невъздържано, Върджилия.

Две ледени очи се заковаха върху съпругата на Джордж.

— Така ли?

— Толкова ли ще ти е трудно да се извиниш?

— Не е трудно, но е излишно.

Ори изпитваше желание да вземе чашата си и да лисне виното в лицето й. Нараненото му достойнство бе по-силно от срама. Тези хора оспорваха, осъждаха и издаваха присъда на цяла социална система, като заедно със злото заклеймяваха и доброто в нея. Това бе непоносимо.

Той забеляза навъсения поглед на Джордж и отсече:

— Мисля, че поне ти би трябвало да се противопоставиш на поведението й.

Джордж захвърли счупената си пура върху масата.

— Аз не одобрявам начина, по който се изразява, но позицията й е правилна.

Враждебността на Джордж прониза Ори като нож. Раздорът, който от доста време бе само една нежелана възможност, сега бе неизбежен. Ори овладя нервите си, изпъна рамене и каза язвително:

— Аз мисля, господине, че няма за какво повече да разговаряме.

— Това — каза Джордж — е вече очевидно.

Ори го погледна. Гневът, изписан на лицето на Джордж, както и неговият, бе неоспорим. За първи път той и Джордж Хазард ставаха врагове.

— Къде ми е шапката? — попита той сестра си. — Напускаме.

Тези думи завариха Брет неподготвена. Тя онемя. Ори се приближи към сестра си, хвана я за лакътя и я поведе към външния коридор.

— Бъдете така любезни да изпратите багажа ни в местния хотел — каза той, без да се обърне. След няколко секунди външната врата хлопна.

Единственият човек в трапезарията, който се усмихваше, бе Върджилия.

 

 

Следобеда Джордж не отиде във фабриката. Той бродеше из къщата с пура в едната ръка и чаша уиски в другата. Беше страшно ядосан и на Ори, и на себе си и не знаеше какво да предприеме.

Върджилия се качи на горния етаж и се скри. След като се погрижи за децата, Констанс слезе долу. Уилям изхвърча навън, а Патриша отиде в стаята за музика. Там Джордж завари дъщеря си след половин час. Тя разучаваше някакъв менует на пианото.

Патриша видя баща си, който стоеше на вратата с мрачен вид.

— Татко, вие с Ори не сте ли вече приятели?

Този простичък въпрос го разтърси и подреди всичко съвсем ясно в съзнанието му.

Той отиде в библиотеката, където имаше листа за писане, седна, избута встрани железния метеорит и натопи писалка в мастилницата. Пишеше бързо, започвайки с думите:

Клечо, ще приемеш ли моите извинения?

 

 

— Господин Мейн ли търсите? — Момчето на рецепцията на хотел „Стейшън Хаус“ погледна в книгата. — Платил е стая само за деня за сестра си, но мисля, че можете да го намерите на бара.

Прислужникът от Белведере влезе през дъсчените летящи врати и прекоси празния салон, отправяйки се към една маса до прозореца. На нея бе седнал висок мъж с брада, вперил поглед в празната чаша пред себе си.

— Господин Мейн? Това е от господин Хазард, господине.

Ори прочете бележката и още веднъж премисли решението си да замине с вечерния влак. След това си спомни атмосферата в Белведере и всичко, което си бяха казали. Не можеше да приеме извиненията на Джордж, нито поканата му да се върне, все едно, че нищо не се е случило. А ако това проваляше проекта за „Звездата на Каролина“, това бе проблем на Купър.

Прислужникът се закашля.

— Ще има ли отговор, господине?

— Само този.

Ори накъса бележката и изхвърли парченцата в един месингов плювалник.

 

 

— Дяволите да го вземат! — възкликна Джордж. — Разбираш ли какво е направил?

— Да — каза Констанс. — Вече го разказа десет или дванайсет пъти.

Шегите не помагаха. И освен това не й бе никак весело, въпреки че при по-нормални обстоятелства би казала, че мъжът й представлява комична гледка. Той се разхождаше напред-назад из спалнята, бос, захапал угасналата си пура, а малкото му шкембе бе изпъкнало над три четвъртите му ленени долни гащи — единственото, в което бе облечен.

— Разбира се, че съм го разказал — каза Джордж. — Поднасям му най-искрените си извинения, а това копеле ме обижда.

Прозорците на стаята бяха отворени и през тях влизаше хладният есенен ветрец. В студените нощи Джордж обичаше да спи сгушен в жена си, а на нея това й беше приятно. Но тя се съмняваше, че тази нощ ще спят много. Откакто прислужникът се бе върнал от „Стейшън Хаус“, съпругът й не бе престанал нито за миг да проклина и да хвърля огън и жупел.

— Ти се държа също толкова лошо с него, скъпи. — Тя седна в леглото и се облегна на таблата. Разпуснатите й коси падаха свободно върху раменете й и се разпиляваха върху нощницата от муселин. — И двамата сте виновни… а причина за всичко това всъщност беше Върджилия. Няма безкрайно да търпя скандалните й изказвания в тази къща.

Той прекара пръсти през косата си.

— Не се притеснявай, вече е заминала за Чеймбърсбърг.

— По собствено желание ли?

— Не, аз настоях.

— Е, това е вече нещо. — Констанс пъхна една възглавничка под кръста си. Муселинената нощница се разтвори между гърдите й. Тя бавно започна да сресва косата си. Колкото и да й беше неприятно, бе стигнала до убеждението, че оскърбителното поведение на Върджилия е непоправимо и вече е преминало всякакви граници. Искаше да каже на Джордж, че той не бе решил този проблем и нямаше да го реши, докато не изгони сестра си веднъж завинаги. Но моментът не бе подходящ.

— А Ори… той заминал ли си е?

— Не знам и хич не ме интересува. Имам намерение да пиша на Купър да ми върне парите. Мога да намеря по-добри начини да използвам два милиона долара. Тези копелета сигурно са предвидили този кораб за флагман на отцепническата им флота!

— Смяташ да отправиш това обвинение към Купър Мейн? — Тя се усмихна нежно. — Имам чувството, че слушам сестра ти.

Джордж хвърли угасналата пура през прозореца. Преминаващият по хълма влак изсвири тъжно.

— Та той дори не ми отговори. — В тези думи имаше повече тъга, отколкото гняв.

— Скъпи, ела тук.

Той се обърна, безпомощен като малко момче. Отиде до леглото, седна и краката му се заклатиха над пода.

Тя започна да разтрива слепоочията му.

— Днес всички се държахме ужасно. За седмица-две на Ори ще му мине. И ти ще се успокоиш. А след това и двамата ще искате да се сдобрите. Твърде дълго сте приятели.

— Знам, но той…

Тя сложи пръсти върху устните му и той замълча.

— Днес ти позволи един политически спор да те изправи срещу най-добрия ти приятел. Разбираш ли колко глупаво е това? Колко е страшно? Как ще оцелее тази страна, ако приятели не могат да се издигнат над тези разпри? Ако почтени и разумни хора — като теб и Ори — не могат да намерят разрешение на тези проблеми, представяш ли си какво би станало? Тогава бъдещето ни ще остане в ръцете на лудите глави от Юга и на хора като Джон Браун.

Лекият, успокояващ натиск на пръстите й най-после уталожи гнева му.

— Права си. До известна степен. Не съм сигурен, че думи като „спор“ и „разпра“ са съвсем подходящи, за да бъде описана обстановката в страната.

— Не те разбирам.

— Думи като „спор“ и „разпра“ ми звучат… как да кажа, почти обикновено. Като че ли хората се скарват за… — той махна с ръка, за да си помогне — … за прически или за тоалети. А тук става въпрос за нещо много по-съществено, залегнало дълбоко в нас. Имаш ли правото да притежаваш някого само защото е чернокож? Можеш ли да разделиш Съюза, когато ти хрумне? Аз имам отговори и на двата въпроса. Но нямам отговор на следния: възможно ли е, когато става въпрос за такива неща, да защитиш убежденията си и в същото време да не загубиш приятеля си?

Констанс го погледна с любов.

— Търпение, разум и доброжелателност.

Той въздъхна.

— Дано си права. Не знам.

Но й бе благодарен за успокоението и подкрепата. И за да го демонстрира, се наведе над нея и я целуна продължително и нежно.

Не след дълго натискът върху устните й стана по-силен. Той пъхна ръката си между възглавничката и гърба й. Обвила ръце около шията му, тя го целуваше страстно. Есенният вятър издуваше пердетата, докато се любеха, намирайки един в друг утеха и временно забравяйки своето объркване.

След това, докато лежаха приятно затоплени, с преплетени ръце, ги споходи една и съща мисъл: „Търпение, разум и доброжелателност.“ Това бе чудесно, но дали бе достатъчно? Може би нещата вече бяха излезли извън рамките на разумното? Може би съдбата им бе вече в ръцете на лудите глави, на хора като Джон Браун?

Да, а също и в ръцете на такива като Върджилия.