Джон Джейкс
Севера и Юга (12)

11.

Сержант Джезръл Фликър се вгледа в празния бряг.

— Никаква следа от мазнокожите. Много странно. Та ние съвсем не сме крили, че правим десант.

Седнал до него в клатещата се десантна лодка, Ори изръмжа:

— Кога най-сетне ще ни изпратят, по дяволите? Ако зад онези дюни има стрелци, могат да ни изпозастрелят един по един като риби в каче.

Кръглото като луна лице на Фликър остана невъзмутимо. Беше от редовната армия — лаконичен кентъкиец, десет години по-голям от Ори. И на двамата беше ясно, че той е човекът, който командва взвода. В отговор на нервното избухване на Ори той отбеляза:

— Хайде, хайде, господин лейтенант. Зная, че горите от нетърпение да видите бой, но, повярвайте ми, не е чак толкова приятно.

Ори се намръщи. Лесно му беше на сержант Фликър да гледа отвисоко на величието на битките, бил е в разгара им в Монтерей и другаде и е оцелял. Но Ори още не беше изпитан в бой. Беше прекарал вече почти шест месеца в Мексико, а единствените изстрели, които беше чувал, се дължаха на проклетите доброволци, които все се напиваха и си прострелваха пръстите на краката.

Някои от хората на Ори бяха позеленели — силното течение откъм сушата караше лодката непрекъснато да мърда. Дълга дванайсет метра, тя беше една от сто и петдесетте, поръчани от генерал Скот конкретно за този десант. Всяка побираше осемчленен екипаж от военни моряци и четирийсет до петдесет войници. На практика доставиха само шейсет и пет и сега те бяха разположени в линия непосредствено край плажа Коладо срещу остров Сакрифисиос, на около четири километра под пристанищния град Веракрус. Там, извън обсега на защитната артилерия на града, Скот имаше намерение да предприеме своя пробив навътре в сушата към Мексико Сити.

Джордж и Ори служеха в различни роти на Осми пехотен полк. И двете бяха включени в първата десантна вълна и заедно с други подразделения на пехотата и артилерията влизаха в състава на Първа бригада на генерал Уърт. Взводът на Ори се състоеше от ирландци, немци, няколко унгарци и шестима души, родени в Америка. Дори и в мирно време преселниците съставяха голям процент от военните сили на страната.

Осемте гребци се мъчеха да задържат десантната лодка на определеното й място в дългата редица подобни плавателни съдове, чакащи сигнал да дебаркират. Вече бяха загубили няколко часа, защото редицата непрекъснато се разместваше от течението, което се въртеше около Сакрифисиос. Зад десантните лодки стояха транспортните кораби и останалата част от десантната флота, десетки всевъзможни по големина съдове, като се започне от параходи и се свърши с малки катери. Рейките и марсите бяха отрупани със зрители, както моряци, така и обикновени войници, които щяха да дебаркират на следващите етапи. Докато стрелците на бойните кораби зареждаха оръдията си с шрапнел, оркестрите на някои от тях се надпреварваха да свирят. Над шума от плискането на вълните в борда на лодката, от ругатните и мърморенето на войниците Ори чуваше „Здравей, Кълъмбия“ и „Янки Дудъл“.

Признаваше, че имат много основания да се оплакват. Недоволстваха за всичко, като се започне от държавните обувки — евтино направени и то така, че да стават и на левия, и на десния крак — и се свърши с гумените манерки. Един редник отпи, направи гримаса и плю във водата.

— Не е приятно да се пие гореща вода, нали, Новотни? — подсмихна се сержант Фликър. — Трябваше да ме послушаш, като ти казах миналата седмица. Гумата се нагрява. Щом ти се отдаде случай, хвърли това нещо и се снабди с една такава — и почука по собствената си манерка — кратунка, вързана на връв.

Войниците недоволстваха, че ги пращат на брега натоварени с раници и шинели. Недоволстваха и от оръжията си. Някои части бяха получили произведени през 1841 винтовки с патрони, но хората на Ори все още носеха старите пушки, просто защото върховното командване смяташе, че мускетите по-лесно ще се поддържат от хора с ограничен интелект. Подобно отношение отчайваше Ори. Когато хората знаят, че не ги смятат за нищо, се държат по такъв начин.

Беше мек, безоблачен следобед, идеално време. На северозапад се виждаха кубетата и покривите на Веракрус. Право напред, на известно разстояние от брега, през леката омара стърчеше внушителният, снежен връх Оризаба. Но Ори беше прекалено зает с мислите си, за да отдели внимание на гледката. Размишляваше върху това, как възгледите му за службата в армията се бяха променили, след като дойде в Мексико. Продължаваше да се стреми към военна кариера — това беше и причината да копнее да влезе в бой, — но много от романтиката, с която преди ограждаше тази професия, вече я нямаше.

На първо място бойната му служба до момента не само го разочарова, но се оказа направо неприятна. Параходът от Корпъс Кристи хвърли котва в пристанището на Бразос Сантяго, в устието на Рио Гранде. Двамата с Джордж потеглиха навътре в сушата заедно с други военни и на втората нощ дизентерията повали Ори, което, както го осведомиха, било обикновено посвещение за новодошлите. Дори и заобикалящата го обстановка — хладните, приятни плата на Сиера Мадре — не можеха да компенсират страданието му.

Двамата приятели се явиха в полка си в Салтильо. Бяха определени да заместят офицери, ранени при Монтерей. Ротният командир на Ори беше мързелив мърморко на име Уилфорд Плейс. Капитан Плейс сякаш не обичаше никого, независимо дали стои по-високо или по-ниско от него, но Ори скоро установи, че отношението на Плейс е по-скоро типично, отколкото изключение. В армията на Съединените щати враждата беше начин на живот.

Възпитаниците на Уест Пойнт презираха офицерите, които не бяха завършили Академията. Всички от редовната армия мразеха недисциплинираните доброволци, склонни да палят къщите на мексиканците, да крадат тяхната собственост, да изнасилват мексиканки. Родените в Америка се отнасяха с недоверие към пришълците и обратното. Дори най-висшите ешелони не бяха лишени от вражди. Още от самото начало на войната генерал Уърт враждуваше с генерал Туигс по въпроса кой от двамата е с по-висока длъжност. Тази нелепа кавга беше създала фракции вътре в армията и най-накрая бе сложила край на приятелството между Уърт и Зак Тейлър, които се познаваха още от войната през 1812.

Далечният Вашингтон се беше присъединил към играта на взаимно недоверие. След като победи врага в Монтерей, Тейлър бе предложил на мексиканците великодушни условия. Прекалено великодушни, добавяха някои: като генерал, командващ бойните действия, той беше позволил на победената армия да се измъкне отвъд линията на примирие. Неговите критици твърдяха, че е можел безпощадно да унищожи мексиканските сили и така да сложи край на войната.

Президентът Полк използва това като претекст да критикува Тейлър, когото подчинените му извънредно много харесваха заради непретенциозната му природа и неоспоримата храброст. Нарастващата популярност на Тейлър сред онези от партията на вигите, които издигаха хората на политически постове, може би също имаше нещо общо с враждебността на Полк. В края на краищата Полк беше предан на демократите.

Президентът поиска отделен втори фронт на юг, пряк удар срещу мексиканската столица. За да постигне тази цел, той нямаше какво друго да направи, освен да възложи операцията на друг генерал от вигите — върховния командващ на армията Уинфийлд Скот.

За предлагания морски десант Скот взе около девет хиляди души от редовната армия на Тейлър, като му остави армия, съставена предимно от доброволци. С тези сили Тейлър трябваше да се изправи срещу огромна мексиканска армия, която, както се говореше, се придвижвала срещу него. Мексиканците били под командването на Санта Ана, самозвания Наполеон на Запада. Недотам почтителните му почитатели го наричаха Безсмъртния Три-четвърти, поради дървения му крак.

За Ори всички тези стратегически маневри и професионални удари с нож в гърба означаваха само едно — никаква непосредствена възможност да влезе в бой. Като част от отряда на Уърт, в началото на януари двамата с Джордж трябваше да бият обратно целия този път до Сантяго и да чезнат на плажа, докато армейските снабдители се справят със закъснелите доставки на всичко — от бурета с вода до транспортни кораби. За да убие времето, Ори пишеше дълги писма на Мадлин. Още щом свършеше поредното от тях, той го късаше и започваше друго.

И ето го сега, на девети март 1847, да се подмята в десантна лодка, все още не помирисал кръв, все още виждащ действителна битка само във въображението си. Наистина чакането беше по-лошо и от най-лютата битка.

Внезапен трясък на оръдие го върна към действителността. Сред гората от мачти и рангоути, от парахода „Масачузетс“ се издигаше облаче дим. С прегракнал от възбуда глас Ори се обърна към сержант Фликър.

— Това е сигналът.

— Да, господин лейтенант, и аз така мисля — гласът на Фликър също звучеше напрегнато. Това успокои Ори, че не само той очаква възможна съпротива на брега.

Някакъв странен, непознат рев предизвика озадачени изражения по лицата на мъжете в лодката. Редник Новотни първи предложи обяснение.

— От корабите е. Моряците на Татнъл и артилеристите. Окуражават ни.

Шейсет и петте десантни лодки се понесоха едновременно към брега. В късния следобед слънчевите лъчи се отразяваха от няколко хиляди натъкнати щикове. Гребците се насочиха между военните съдове от прикриващата ескадра. Погълнат от великолепието на момента, Ори забрави болестта и скуката, еднообразието и дребнавостта през последните няколко месеца. Ето това беше висшето изкуство на войната, бляскавата страна на военния занаят.

Пред останалите съдове изскочи лека, бърза лодка от военен кораб. Гребците в нея гребяха бясно, очевидно с намерението да са първи на плажа. Прав на носа, с извадена сабя, стоеше мъж, когото всички познаха — техния красив, белокос командир, генерал Уърт.

Сержант Фликър свали със замах фуражката си, размаха я и поздрави генерала. Ори се присъедини към него, същото направиха и подчинените му. Скоро нямаше войник от първата вълна, който да не крещи до пресипване.

Половин минута преди килът да изскърца в пясъка, Ори изтегли от ножницата сабята си. Размахвайки я, се изправи и първи скочи от лодката, крещейки:

— Напред, момчета. Оттук направо в дворците на Монтесума в Мексико Сити.

За тези си думи и той получи овации.

* * *

След такова вдъхновяващо начало следващият час се оказа пълно фиаско.

Полкът се строи под знамето, сетне със сведени щикове се втурна към върха на първата дюна. Атаката бързо загуби мощ, защото там не ги дебнеха мексиканци, нито пък се виждаше някъде вражески пехотинец или кавалерист. Единствените врагове, на които се натъкнаха американците през останалата част от следобеда, бяха пясъчните бълхи и засилващият се вятър, който набиваше дращещи песъчинки в очите, носовете и устата им.

За десанта Скот беше организирал хората си в три големи отряда. След първите два — редовните части на Уърт и тези от Втора бригада на генерал Дейви Туигс — на брега слязоха доброволците. Общото командване на тази бригада беше възложено на генерал Патерсън. В нея влизаха подразделения от Южна Каролина, Тенеси и Пенсилвания, водени от човек на име Гидиън Пилоу, чието едничко качество, оправдаващо неотдавнашното му производство в чин генерал, беше, че преди войната бил съдружник в адвокатската кантора на Полк.

С приближаването на нощта извършилата десант армия разтегли фронта на северозапад. Бригадата на Уърт трябваше да държи десния фланг, близо до предмостието, и там Ори и неговият взвод започнаха да се окопават. Дори времето да се окажеше идеално за целта, щяха да са необходими няколко дни, за да се разтоварят всички войски и материалната част, необходими за завършването на дългата четиринайсет километра обсадна линия. Очакваше се артилерията да започне обстрел веднага след като тя се сключи около Веракрус. Но градът можеше дълго време да не падне. Беше здраво укрепен, защитен с девет форта откъм сушата и крепостта Сан Хуан де Улуа в пристанището.

Минаваше полунощ, когато Ори се довлече в палатката трапезария. Беше плувнал в пот, покрит с пясък и изпохапан от насекоми. Свлече се до Джордж на страшно оплесканата маса, вторачи се в нещо, което приличаше на старо късче месо, заклещено в една от цепнатините.

Помъчи се да извади засъхналото парченце с нокът.

— Божичко, тази маса е невероятно мръсна.

Капитан Плейс попи бузите си с кърпата.

— Не е от нашите. Редица неща са разменени при разтоварването. Това са хирургически маси, за последен път използвани в Монтерей. За ампутации… такива неща.

Ори се задави и избърса ръка в панталоните си. Сетне отекна буен смях. Ревеше дори Плейс, който по природа не беше склонен към веселие. Стара шега в армията, както научи по-късно Ори. Това го накара да се почувства по-добре. Вече не беше новак, най-сетне го бяха приели.

Никой не можа да разбере защо мексиканският командир на Веракрус не даде дори един изстрел срещу десантните части. Но отсъствието на враг караше Ори да се чувства нервен, докато към три часа сутринта обикаляше от пост на пост в своя сектор. Дясната му ръка не се отдалечаваше от личното оръжие, което купи със собствени средства, практика, следвана от повечето офицери. Пистолетът беше модел 1842, за един изстрел с взривателна капсула, произведен от И. Х. Джонсън и смятан от всички за най-добрия военен пистолет на пазара.

Нощта беше ветровита, не се показваше нито една звезда. На половината път между два поста Ори дочу нещо отляво, от обратната на брега страна. Долови потайни гласове и движение. С пресъхнала уста извади пистолета.

— Кой е там?

Веднага се възцари тишина, ако не се смяташе вятърът.

Повтори въпроса си, осъзнавайки със закъснение, че откъм тъмната страна представлява ясна цел, тъй като точно зад него беше осветената от фенер палатка на полковия щаб. Бързо се размърда. Направи само две крачки, когато отново чу гласове, този път високи, които гневно крещяха нещо на испански.

Отекнаха три изстрела. Усети как един куршум перна панталоните му. Падна на коляно, прицели се и стреля. Някакъв мъж изпищя. Друг изруга. Дочуха се забързани стъпки. Часовите от околните постове се развикаха, искайки паролата.

Връхлетя го болка, която сложи край на победното му чувство. Погледна надолу и за свое изумление установи, че куршумът не само е пернал панталоните, а е продупчил крака му под коляното.

Успокои часовите и докуца в медицинската палатка, която се намираше на близо километър, а ботушът му се напълни с кръв. Дежурният санитар му отдаде чест. Преди да успее да му отвърне, Ори припадна.

Раната не беше сериозна. Чувстваше се доста бодър, когато късно на следващия ден го посети Джордж.

— Първата ти рана от сражение — ухили се Джордж. — Моите поздравления.

Ори направи гримаса.

— Очаквах бойното ми кръщение да бъде по-величествено, благодаря. Представата ми за героизъм не е по мен да стреля промъкнал се партизанин. Струва ми се все пак, че улучих един от тях.

— Зная. Фликър намерил тялото на зазоряване.

— Войник, или цивилен?

— Войник. Облечен като селянин, но снаряжението му било военно.

Ори вече не изглеждаше толкова недоволен. Джордж се приведе до походното легло и попита тихо:

— Кажи ми нещо. Когато започна стрелбата, изплаши ли се?

Ори поклати глава.

— Нямаше време. Но минута или две след това аз… — замълча за миг — дойдох на себе си. Би могло да се каже, че премислих всички подробности, които си спомнях. Тогава наистина се изплаших.

Колкото повече Ори си мислеше за това, толкова повече се убеждаваше, че е направил важно откритие за поведението на мъжете по време на война.

 

 

Няколко нощи по-късно в палатката си Джордж се наведе още по-близо до мъждивия фенер и запремята парче молив насам-натам из пръстите си. Пишеше дълго писмо на Констанс. Изпращаше горе-долу по едно на всеки три дни. Толкова много я обичаше, че искаше да сподели с нея колкото се може повече от преживяното, доколкото го допускаше приличието.

Но пропускаше някои от най-силните си вълнения. Копнежът му да е с нея го изпълваше със силна омраза към тази война, реакция, надминаваща далеч примирението, с което я приемаше преди Корпъс Кристи.

Нещо го погъделичка по врата, докато премисляше какво да е следващото нещо, което ще напише. Плесна се със свободната ръка, смачка малко насекомо, направи гримаса и избърса пръстите си в края на походното легло. Сетне поднесе молива към хартията:

Обикновено невидими стрелци дават по няколко изстрела всяка вечер, но тази беше тиха. Започвам да смятам, че истинският ни враг е тази земя. Вятърът духа…

Задраска буквата „а“ — беше започнал да пише „адски“.

… яростно и в резултат на това очите и кожата са непрекъснато разлютени от летящи песъчинки. Когато човек се прибере в палатката, този проблем почти изчезва, но това не му осигурява спокойствие или здрав нощен сън, защото ние, американците, водим битка с друга армия, за която старшите ни командири пропуснаха да ни предупредят. Имам предвид армията от бълхи и горски кърлежи, с каквито този бряг гъмжи.

Малкият Мак Макклелън, един от съвипускниците ми, който е тук с инженерните войски, е изобретил ново средство за защита срещу пъклените твари. Всяка вечер се намазва от главата до петите с осолено свинско и така „защитен“ благодарение на вонята, се напъхва в брезентов чувал, който сетне завързва плътно около врата си с шнур. Твърди, че вършело чудесна работа, но аз съм един от тези, които не са дотам отчаяни, та да прибягват до такива крайности.

Джордж подскочи при звука на пушечен изстрел. Някой извика. Разкрещяха се и се разтичаха хора. Остави писмото и побърза да излезе навън, където откри, че вражески куршум е повалил стоящ наблизо постови.

Часовоят, редник на възрастта на Джордж, лежеше настрана и горната половина от лицето му се осветяваше от светлината на фенер. Едното око, което Джордж видя, стоеше отворено и вторачено. Фаталният куршум беше попаднал в средата на гърба.

Един сержант се зае да уреди заравянето на тялото. Редникът беше от друга рота; Джордж не го познаваше. Силно разстроен, той се върна в палатката и се захвана отново с писмото. Нямаше да пише нищо за убития. Започна да пише, но трябваше почти веднага да престане. Лицето на мъртвия редник все се вмъкваше неканено в мислите му, заедно със спомена как на Ори за малко му се беше разминало. Пет минути минаха, преди ръцете му да спрат да треперят и да е в състояние отново да хване молива.

 

 

Ураганни ветрове от север забавиха разтоварването на артилерията, мунициите и товарните животни на Скот. До 22 март по Веракрус не беше даден нито един изстрел. Оръдията заговориха за първи път вечерта на този ден. Скот имаше намерение да накара града да падне в резултат на „бавен, научно разработен процес“ на артилерийски обстрел.

Ори скоро се завърна в строя. Обстрелът продължаваше, а мексиканците оставаха скрити. Американските войници станаха неспокойни, защото нямаха търпение да влязат в бой с врага. По цял ден ги тормозеше климатът, а сега пък нощем ги държеше будни ответният огън на мексиканските топове, които така и не можеха да стигнат до американските позиции, но все пак бяха адски шумни. Ори трябваше непрекъснато да разтървава и наказва подчинените си.

Където и да отидеха двамата с Джордж, те се натъкваха на възпитаници на Академията. В началото на войната в редовната армия служеха около петстотин възпитаници на Уест Пойнт, още толкова бяха призовани от цивилния живот да командват доброволчески части. Том Джаксън, който сякаш с всеки изминал ден ставаше все по-вкиснат и самовглъбен, беше в артилерията; Пикет, Би и Сам Грант служеха в пехотата. Други хора от Академията двамата приятели познаваха слабо, а някои дори само по име: Ли и Пиер Борегар в инженерните войски; Джу Джонстън и Джордж Мийд — при топографите; Дик Юъл и Плезантън, съквартирантът на Том Джаксън, командваха кавалерийски части. Робърт Андерсън, Амброуз Бърнсайд, Пауъл Хил и един фанатичен аболиционист на име Абнър Дабълдей служеха в артилерията заедно с Том. Според Джордж едно от хубавите неща в тази операция беше чувството за сигурност, създавано от присъствието на офицери от същата среда.

Шест далекобойни морски оръдия, осигурени от комодора Матю Пери, подсилиха обсадната артилерия на 24 март. Същият този ден извикаха Ори в командването на бригадата заедно с капитан Плейс да обясни едно намушкване с нож, станало в неговия взвод. Разпитът беше повърхностен, защото настроението на всички в командването беше приповдигнато. Непрекъснато идваха разузнавачи, които донасяха, че най-сетне американският обстрел нанасял съществени повреди на градските стени.

— Отървахме кожата благодарение на топовете на комодора Пери — изръмжа Плейс, когато двамата с Ори напуснаха палатката след разпита. — Смятам, че му дължим благодарност, макар и да пищеше като приклещена кокошка за правата на флотата. — Скот се бе принудил да разреши шестте далекобойни оръдия да се обслужват от флотски артилеристи. Ори разбра, че в армията не гледат с добро око на офицери, които държат…

— Лейтенант Мейн. Чувате ли… лейтенант Мейн!

— Да, господине! — Ори машинално вдигна ръка да отдаде чест още докато се обръщаше кръгом в отговор на познатия глас, който не успяваше да свърже с човек. Замръзна.

Елкена Бент отвърна на поздрава небрежно, едва ли не подигравателно. Той отбеляза бойната фуражка на Ори с презрителен поглед. Бент носеше по-официалната, въведена под френско влияние chapeau bras^[1].

— Помислих си, че сте вие — каза той. — Получих съобщение, че двамата с вашия приятел Хазард сте се явили при нас.

Ори сметна за лош признак, че охайецът си спомняше името на Джордж. Но пък нали обеща да помни. Опита да се направи на безразличен.

— Добре изглеждате, капитане.

— Като се имат предвид всички бойни действия, в които съм участвал от миналата година, се чувствам прекрасно. Осведомиха ме, че сте били един от малкото ранени. Куршумът на партизанин ви засегнал, нали?

— Тъй вярно, господин капитан. През нощта, след като дебаркирахме. Раната не беше сериозна.

— Радвам се да го чуя — многозначителната физиономия на Бент говореше тъкмо обратното. — Е добре, лейтенант, уверен съм, че ще се срещнем отново. Може би когато това стане, ще си спомним за дните ни в Уест Пойнт.

Веждите на капитан Плейс се свъсиха. Беше усетил напрежението. Но Ори единствен разбра какво искаше да каже. Гръбнакът му се скова от мрачно предчувствие, а Бент се повлече, с длан, надуто сложена на главичката върху ефеса на сабята му, оформен като фригийски шлем. Беше все така тлъст и все така отровен.

— Познаваше ли това копеле в Академията? — попита Плейс.

Ори кимна.

— Беше във випуска преди мен. Служили ли сте с него?

— Слава Богу не. Но всички са чували за капитан Бент от Трети пехотен. Полковият му командир полковник Хичкок не крие презрението си към него. Казва, че Бент бил болен от неудържима амбиция и решен да се катери нагоре по стълба от трупове, ако е необходимо. Бъди благодарен, че вече нямаш нищо общо с него.

„Там е работата, че имам“, помисли си Ори, докато вървяха.

 

 

Топовете на Пери се оказаха прекалено много за защитниците на Веракрус. На 29 март, съгласно условията, уговорени с щаба на генерал Скот, мексиканският гарнизон свали знамето си и мина в марш през портата Мерсед. Мигове по-късно американските батареи на брега и корабите изреваха своя салют, а на всички възможни пилони в града се издигна знамето на Съединените щати.

Победата струва живота на по-малко от сто американци. Джордж и Ори бяха потресени да научат, че политиците и някои обществени групи в страната не се радвали на малкото жертви или, както каза Джордж:

— Те преценяват значението на победата както касапите печалбата си. А сетне се чудят защо никой не иска да остава в армията.

Скот беше доволен от развитието на войната. Предаването на Веракрус дойде като капак на зашеметяващия триумф на Тейлър при Буенависта. Скот отново реорганизира армията си за поход срещу столицата.

На 8 април дивизията на Туигс потегли навътре в сушата. Дивизията на Патерсън я последва на другия ден. Войниците на генерал Уърт очакваха заповед да тръгнат за подкрепление, когато дойде съобщение, че Санта Ана, отново издигнат като президент, е заел позиция при Халапа, на националния път за Мексико Сити. На 11 и 12 април части от отряда на Туигс се сблъскаха с вражески разузнавачи и улани. Пред Веракрус барабаните и тръбите призоваха отряда на Уърт да потегли в усилен марш, за да се присъедини към Туигс при селото План дел Рио.

В първите часове на похода горещината повали край пътя десетки войници. Сам той близо до припадък, Ори рискува да бъде порицан от по-старшите, като изостана и подкрепи един олюляващ се войник, който имаше всички данни да стане чудесен сержант, ако климатът, болестите, мексиканските куршуми или носталгията по Бруклин не му видеха преди това сметката. След двайсет минути войникът можеше да върви самостоятелно.

На смрачаване четирима души от взвода на Ори бяха болни от диария. Същото се отнасяше за десетки други в колоната. Крайпътните канавки воняха и жужаха от зелени мухи. Но дизентерията не беше единствената болест, от която трябваше да се страхуват. От седмици офицерите изразяваха тревога, че идва сезонът на жълтата треска. Епидемиите на тази болест унищожаваха всяка година живеещите в низините край морския бряг. Скот искаше преди започването на сезона да придвижи хората си към платата и подадената от Туигс тревога му даде възможност да го стори. Когато един ефрейтор се оплака, че се придвижват прекалено бързо за такова разстояние — почти сто километра, Ори побърза да каже:

— Щом стигнем при генерал Туигс, ще ти стане много по-добре.

— Ще ми е по-добре, отколкото да съм далеч от куршумите на мазнокожите ли? Много се извинявам, господин лейтенант, но не ми се вярва.

— Все пак е така. Много по-малка е вероятността да те повали куршум, отколкото vomito.

 

 

Същата вечер Ори забеляза, че димът от готварския огън се издига право нагоре в прозрачния въздух без омара. Въздухът беше по-хладен. Вече се бяха изкачили над крайбрежната равнина, чийто болестотворен климат му напомняше за дома. Посочи промяната на ефрейтора, но не успя да го убеди. Пристигна сержант Фликър. Той докладва, че часовите са поставени съгласно заповедите на Ори. Приклекна до огъня, извади парче сухар и започна да вади червеите от него. Той отбеляза, че сега вероятността да има по-голямо сражение с мексиканците нараствала — прекалено дълго време нещата били спокойни. Сетне рече:

— Между другото, господин лейтенант, така и нямах възможност да ви попитам преди. Докопахте ли някоя сеньорита във Веракрус?

Нахалството на сержанта смая Ори. Фликър вероятно смяташе, че продължителната служба му дава някои привилегии, когато разговаря с офицерите.

— Не, сержанте — отговори той. — Имам си момиче у дома. — Удобна, макар и болезнена лъжа.

— Аха — изразът на Фликър говореше, че не разбира защо едното да изключва другото. — Някои от тези дами са много сговорчиви. Разбира се, имах лошия късмет да посетя едно тяхно заведение същата нощ, когато един капитан от Трети полк започна да мъчи момичето, за което платил. Тя се развика като луда и шефката за малко не затвори.

— Трети полк ли рече? Как се казваше капитанът?

— Бент.

Мълчание.

— Чувал съм за него.

— Сигурно, кой не е чувал? Хората му го наричат Касапина Бент. Онова, което направи в Монтерей, беше скандално.

— Не съм чувал.

— Нали през есента минахте през града? Тогава, предполагам, си спомняте разположението на укрепленията от източната страна. Черния форт на главния подстъп и редута, наречен на името на някаква дъбилня малко по-нататък? Бент влизал в колоната на Гарланд, насочила се покрай Черния форт. Огънят бил доста ожесточен. Когато колоната се обърнала, огънят от редута почти помел левия фланг. Войниците започнали да тичат, разчитайки да намерят прикритие из близките улици. Но и те не били безопасни. Като че ли от всеки прозорец или градинска порта гърмял по някой мазнярски пистолет или пушка. За няколко минути нещата се объркали. Единственият начин бил да се мине на следващите улици, където не се криели толкова много въшльовци. Така Бент и останалите щели да се измъкнат от най-лошия обстрел и от фортовете. Но Касапинът Бент хич и не мислел да спасява някого. Решил да става герой и да вземе редута с името на дъбилнята. Изпратил един взвод да го завладее.

— И завладели ли го?

— Разбира се, че не. Било невъзможно. Бент загубил повече от половината взвод. После чувах, че са намерили най-малко двама души с куршуми в гърба.

— Искаш да кажеш, че са ги застреляли, докато са бягали от редута?

— Застреляли са ги, докато са бягали от капитан Бент.

— Всемогъщи Боже. Защо някой не е докладвал за това?

— Той целува много задници, господин лейтенант. А има идиоти, ръководещи армията тук, които хич не ги е грижа как човек постига резултати, стига да ги постига. Казват, че Бент имал и куп приятели във Вашингтон.

Това Ори можеше да потвърди, но не го направи.

— Никой не знае с положителност, че е застрелял тези войници — продължи Фликър. — Искам да кажа, никой не може да го докаже. Чух, че Бент заплашил да изправи пред военен съд всеки, който повдигне въпрос за тази малка негова операция. Това ви говори нещо, нали?

Ори кимна.

— Значи подчинените му не си отварят устата, така ли?

— Дяволски прав сте. Прекалено са наплашени. Бог знае колко още ще изпрати на онзи свят, преди да го пипнат или преди да го изберат за президент, което е по-вероятно. Боже мой, не могат ли да ни намерят свястна храна? — наведе се и изплю един гърчещ се червей в огъня.

По-късно Ори откри ротата на Джордж край пътя. Докладва какво му разказа сержант Фликър.

— Вярвам на всяка негова дума — рече Джордж. Много внимателно постави един камък върху тънкия лист хартия, на който пишеше с молив. Под наполовина изпълнения лист имаше още осем или десет други. Ново писмо до Тексас, предположи Ори.

— Виж какво ще ти кажа, Клечо — продължи Джордж. — Ако добрият Господ някога се обърне срещу мен и уреди да ме преместят под командването на Бент, сигурно ще се самоубия, преди да се явя там. Между другото, току-що научих, че в нашите батареи при Веракрус имало няколко топа, излети в Колд Спринт — и изпадна във възторга, присъщ на един производител на железни изделия.

Тази вечер Ори спа лошо. Мъчеха го спомените за онова, което му разказа Фликър, и за очите на Бент.

 

 

Вечерта преди Серо Гордо Джордж изпи една трета от бутилка мексиканско вино, вмъкната от ротния му командир, възпитаник на Академията на име Инос Хоктър. Не обичаше особено капитан Хоктър. Беше прекалено сериозен, прекалено склонен да се тревожи на глас и надълго за репутацията на Уест Пойнт.

Джордж не споделяше загрижеността му за Академията, но с удоволствие пи от неговото вино. Щеше да покани и Ори да се присъедини към тях, но приятелят му заяви, че иска да прекара известно време, препрочитайки „Тактика на пехотата“ от Скот. Бедният Ори, който копнееше да вкуси за първи път от битката. Джордж би се радвал, ако никога не чуе край ушите му да пропищи вражески куршум.

За да продължат похода към Мексико Сити, американците трябваше да разчистят вражеските укрепления при Серо Гордо по Националното шосе. На Телеграфо, около сто и осемдесет-двестаметрова укрепена височина, бяха заели позиции мексикански батареи, насочени към клисурата, през която минаваше пътят в западна посока от американския лагер при План дел Рио, към Серо Гордо.

Вражески оръдия бяха разположени и на втора височина — Аталая. Но капитан Робърт Ли от инженерните войски беше открил пътека за мулета, водеща около северния фланг към тази височина и както се говореше, дори се отличил със смелостта си. По-рано същия ден — беше седемнайсети април — по пътеката се промъкнали американски стрелци и след три отчаяни атаки разчистили Аталая. Сега там придвижвали оръдия, за да бият по Телеграфо.

При започването на главното сражение на следващия ден дивизията на Туигс имаше задачата да пробие през възвишенията над шосето и да мине във фланг на мексиканската отбрана. Дивизията на Уърт, в която влизаха Джордж и Ори, трябваше да се придвижи бързо напред, а сетне да се задържи на Националното шосе, в случай че Туигс има нужда от подкрепления. Джордж смяташе, че на Ори му предстои ново разочарование — дивизията можеше така и да не влезе в бой.

След като изпи виното на Хоктър, Джордж заспа без трудности. Стана много преди изгрев, когато започна артилерийски дуел. От мястото, от което той и подчинените му очакваха заповеди, се виждаха само дим и червено сияние. Сетне през склоновете до тях достигна пушечна пукотевица, барабанен бой и сигнали на тръба, както и, от време на време, протяжни викове на болка. Хората на Джордж спряха да си шепнат и мълчаливо размениха погледи.

Джордж отдавна беше загубил надежда да разбере нещо от стратегията на сраженията, в които взимаше участие. Беше лейтенант на бойната линия, малко колелце в огромна машина. Освен това него го интересуваше единствено как да си върши работата и да оцелее. С Ори не беше така. Той оставаше в плен на стратегията, защото това беше занаятът на офицера от кариерата. Джордж виждаше приятеля си с взвода му по-нагоре по фронта и се надяваше, че той е успял да схване нещо от общия план за деня. Това би могло да компенсира до известна степен факта, че отново няма да влезе в бой.

Битката трая малко повече от три часа. В девет и половина наблизо затрещяха барабани, затръбиха тръби и хората от дивизията на Уърт започнаха да си разменят обичайните нервни шеги, докато се готвеха да тръгнат напред. Задачата им, както се оказа, била да се придвижат бързо на петнайсет километра по Националното шосе, преследвайки битата мексиканска армия. Санта Ана се заклел публично, че ще победи при Серо Гордо или ще умре. Но този Наполеон на Запада неведнъж беше давал предимство на оцеляването пред обещанията. Както научи по-късно Джордж, когато поражението станало неизбежно, Санта Ана отрязал сбруята на един кон от президентската си каляска и в галоп потънал в шубрака.

Вече подути на слънцето трупове лежаха от двете страни на Националното шосе. Повечето бяха мексиканци, но сред тях имаше по някой и друг американски кавалерист. На Джордж му прилошаваше от вонята на мъртва плът и изпразнени черва, докато най-накрая повърна в една канавка. Запита се какво ли си мисли сега Ори за бойната слава.

Други останки от отстъплението на мексиканците бяха пръснати по подстъпите към прохода Ла Хойа — мъртви коне, преобърнати артилерийски ракли. На три километра от отсамната страна на прохода, от каменистия склон над северната страна на пътя внезапно отекна пушечна стрелба.

— Прикрий се! — изкрещя Джордж, измъквайки пистолета и сабята си. Командата беше излишна, хората му се хвърляха надясно и наляво. Всички, освен двамина го направиха достатъчно бързо, за да избегнат куршумите.

Приведен под равнището на пътя, Джордж видя, че единият от двамата все още мърда. Той присви очи към белите облачета дим, които изригваха по склона. Преглътна два пъти, сетне започна да се катери по наклонената страна на канавката.

— Назад, лейтенант — изкрещя отляво капитан Хоктър. Но Джордж вече беше наполовина път до ранения ефрейтор, когото вдигна и отнесе до пътя, докато куршумите от склона се сипеха по земята около него.

Спусна ранения в канавката и скочи след него. Американско оръдие откри огън по скритите стрелци. След три изстрела с шрапнел стрелбата престана, чуваха се само викове и стенания.

— Изложихте се на опасност без нужда — изръмжа Хоктър на Джордж, когато носачите отнесоха на носилка ранения. — Имате дълг към хората си.

— Съжалявам, господин капитан — отвърна Джордж. — Смятах, че изпълнявам дълга си.

„Безчувствен кучи син — помисли си той. — Не го е грижа за този войник, нито пък че си изкарах ума от страх.“ Ако Уест Пойнт завършваха много такива като Хоктър, Академията заслужаваше критиката, на която беше подложена.

Същата вечер Джордж реквизира един кон и се върна назад в полевата болница да види как е ефрейторът. Момчето било в добро настроение и щяло да се възстанови. На съседното легло лежеше червенобрад сержант, превързан около кръста с бинтове, по които бяха избили кафяви петна. Това означаваше рана в червата или стомаха, възможно най-лошата. Докато слушаше как човекът се оплаква на един санитар, Джордж дочу името на Бент.

— Извини ме, войниче. За капитан Елкена Бент ли говориш?

Сержантът изведнъж се наостри и отвърна, с немощен шепот:

— Приятел ли ви е, господин лейтенант?

— Тъкмо напротив. Мразя това копеле.

Сержантът се почеса по брадата. Изненадата и подозрението му попречиха известно време да говори. Най-накрая реши, че може без страх да продължи разговора за друг офицер.

— Откъде познавате Касапина Бент?

— Бяхме заедно в Уест Пойнт. Видях как едва не уби половин дузина плебеи. Какво казваше за него? Мъртъв ли е?

— Де такъв късмет. Бент ми отне най-добрия взводен командир, който някога съм имал. Изпрати лейтенант Къминс нагоре по Телеграфо срещу редут, който не би могла да вземе и цяла бригада. Разбира се, Бент остана отзад, добре прикрит както винаги. Един заблуден снаряд от оръдията ни на Аталая направи лейтенанта и отряда му на парчета, а заедно с тях и много мексиканци. Тогава Касапина взе, че поведе останалите от нас през дима и ни заповяда десет минути да сечем със саби мазняри. Мъртви.

— Господи — прошепна Джордж. Почти виждаше пред очите си кръглото восъчно лице на Бент по време на инцидента; сигурен беше, че капитанът се е усмихвал.

На светлината на лампата Джордж видя как в очите на ранения проблеснаха искрици.

— Онова, което остана от Къминс, го сложиха в чувал от зебло. Но вие знаете кой ще получи орден.

— Кажи ми, сержанте. Ако Къминс е знаел, че атаката е безумие…

— Разбира се, че знаеше. Всички знаехме.

— Искам да кажа — постави ли заповедта под въпрос?

— Не, не му беше работа да го прави.

— Някой оспори ли я?

— Взводният сержант. Той е… беше свадлив стар глупак. Двайсет години в армията. Не се даваше много на офицерите, особено на онези от Академията. — Покашля се, осъзнал със закъснение какво е казал. — Не исках да ви обидя, господин лейтенант.

— Не си ме обидил. Продължавай.

— Сержантът, той веднага заговори. Каза, че да се изпратят войниците срещу редута си е чисто убийство.

— Как реагира Бент?

— Включи и сержанта в отряда.

— И отново Къминс нищо не каза, така ли?

— Защото беше добър офицер! И предполагам, не му се искаше да свърши с някой изпратен от Бент куршум в гърба. При Монтерей…

— Да, чух вече за Монтерей. Струва ми се, че ако Бент продължава да върши такива работи, може самият да бъде застрелян. От собствените си подчинени.

Макар и немощен, гласът на сержанта прозвуча като хладно острие.

— Не и ако аз първи го оправя.

— Да го оправиш ли? Как?

— В мига, в който съм отново на крака, ще отида в дивизионния щаб и ще разкажа всичко. Ако в тази проклета армия има някаква справедливост, ще съдят и разжалват Бент.

— Да не искаш да кажеш, че ще обвиниш Бент в конкретно закононарушение?

— Наистина ще… — сержантът се закашля втори път, очевидно това му причиняваше болка. — Кълна се, че наистина ще се опитам.

— Но ако си единственият, който ще отправи обвинения…

— Доникъде няма да стигна, това ли искате да кажете? — Джордж кимна. — Хубаво, но няма да съм сам. Имам свидетели от взвода. Половин дузина, може би и повече.

— Готови ли са всички да дадат показания?

— Всички бяха там и това ми казаха.

— Има ли офицери в групата?

— Не, господин лейтенант.

— Много лошо. Би придало тежест на обвиненията ви — едва след като го каза, Джордж забеляза напрежението, с което го гледаше сержантът.

— Да, наистина е така, господин лейтенант. Вие… вие ще помогнете ли? Ще дадете ли показания за онова, което знаете за Бент? Доколкото разбирам, според вас той е негодник.

— Така е, но…

— Той трябва да бъде наказан. Трябва да бъде спрян. Помогнете ми, господин лейтенант. Моля ви.

Джордж пое дълбоко дъх. Едва ли не с изненада чу собствения си отговор:

— Ще направя каквото мога.

 

 

По-късно същата вечер намери Ори при неговия взвод. Дръпна го настрана и предаде разговора си с червенобрадия сержант, чието име беше научил накрая на срещата им: Ленард Арнесен.

Когато свърши, Ори поклати глава. Джордж настръхна.

— Не вярваш ли на онова, което каза Арнесен?

— Разбира се, че вярвам. Но ми е трудно да повярвам, че ти ще се забъркаш в нещо такова.

Джордж приклекна и бръкна под десния си крачол да се почеше. Откри кърлеж и го изтръгна.

— Е, и на мен ми е трудно да повярвам. Хазард, специалистът по спасяването на собствената си кожа, беше готов да откаже на Арнесен. Но когато помислих за всичките неща, които онзи тлъст копелдак свърши в Уест Пойнт, си казах: ако някой застрелва наши войници, това трябва да го правят мексиканците, а не собствените ни офицери.

— Започваш да говориш като мен. Тъкмо преди да дойдеш казвах на няколко от моите сержанти, че Пилоу трябва да бъде отстранен. Чу ли как оплескал задачата, която му поставиха тази сутрин?

— Не.

— Преднамерено излязъл на неподходяща позиция от ляво. Поради това войските му били изложени на огъня на три вражески батареи, вместо на една. Сетне Пилоу започнал да крещи заповедите си толкова високо, че мексиканците знаели точно къде се намира. И открили огън с всичко, което имали.

Джордж уморено изпсува.

— Какво друго очакваш от политически генерал? По въпроса с Пилоу не мога нищо да направя. Но виж Бент… това е нещо друго.

— Какво ще направиш?

— Първо ще разговарям с моя капитан. Ще му кажа, че имам намерение да подкрепя разказа на Арнесен. Няма как да свидетелствам за случилото се във взвода на Арнесен, но дяволите да ме вземат, ако не мога да говоря компетентно за характера на Бент и неговото минало. Както каза сержантът — ако в тази армия има някаква справедливост, в дивизионния щаб ще ме чуят. Разбира се — продължи той и се вгледа в приятеля си, — двама офицери ще звучат по-убедително от един.

— Имам предчувствието, че ще поискаш да тръгна с теб.

— Ще тръгнеш ли?

Без да се поколебае, Ори отговори:

— Да. — Прозя се и добави: — Но на сутринта.

 

 

— Възмутен съм — рече капитан Хоктър. — Не, по-лошо, ужасен съм.

Джордж хвърли поглед към Ори, който беше застанал до него, доволен, че уводът му е предизвикал такава силна реакция.

— Окуражен съм от онова, което чувам от вас, господин капитан — обърна се той към Хоктър. — Поведението на Бент наистина е…

— Не говоря за поведението на капитан Бент. Имах предвид вашето. Откровено казано, не мога да повярвам, че един възпитаник на Академията би могъл да постави под съмнение способностите, подтиците и пригодността на друг. Нещо повече, някой да е казвал на някого от двамата джентълмени, че от един командир наистина се очаква да изпрати хората си срещу позициите на врага, независимо колко здраво са укрепени, колко голямо е превъзходството му?

За миг на Джордж му се зави свят.

— Да, господин капитан, разбира се. И на пръв поглед капитан Бент не е направил нищо повече от това. Но има и други страни на въпроса, става дума за характер, за…

— За минали негови действия — добави Ори. — Нали обвинението ще трябва да се прецени и в тази светлина?

Погледът на Хоктър беше унищожителен.

— Досега не съм чувал да има устав по този въпрос, лейтенант Мейн. Доводът ми остава в сила. Не мога да повярвам, че вие, джентълмени, можете да участвате в подобно злонамерено обвинение, когато репутацията, може би дори и оцеляването на Академията зависи от мнението на обществеността и Конгреса за нейните възпитаници.

С напрежение в гласа си Джордж рече:

— Господин капитан, моите уважения, но мога ли да попитам какво общо има Академията с всичко това? Сержант Арнесен ще се закълне, че капитан Бент е извършил едва ли не убийство. Взводният сержант поставил заповедта под въпрос и заради това Бент го изпратил също да бъде убит. Сержантът има свидетели и те са готови да свидетелстват пред съда в подкрепа на всяка…

— Вече го казахте, лейтенант. — Тонът на капитана беше изпълнен с презрение.

— Извинявайте, господин капитан, забравих — Джордж задърпа яката си. — Но съм напълно уверен, че има достатъчно основания и доказателства за вина. Двамата с лейтенант Мейн сме готови да дадем сведения за миналото. Такива не липсват. Сигурно сте чули за Монтерей…

— Разбира се. Храбрите офицери са били винаги в прицела на по-малко смелите — изражението на Хоктър подсказваше, че той вече е включил и Джордж в тази група.

— Извинявайте, господин капитан — обади се Ори. — Смятам, че трябва да се прави разлика. Позволете да взема за пример капитан Ли от инженерните войски. Не съм чул един-единствен офицер или войник да поставя храбростта му под въпрос. Проявил е храброст при Серо Гордо с лично участие, а не като е хвърлил добри войници в безнадеждно положение. Бент, от друга страна…

— Стига толкова — прекъсна го Хоктър. — Казахте, каквото имахте да казвате и двамата. Позволете да ви задам един въпрос. — В гласа му се долавяше нотка на заплаха. — Наистина ли имате намерение да поставите въпроса по официалните канали?

Джордж не мигна дори.

— Да, господин капитан. — Ори даде същия отговор.

— Предполагам, господин капитан, че когато напиша официалния си рапорт за дивизията, ще го получите и изпратите нагоре.

Огънят в очите на Хоктър се разбушува. Гласът му почти не се чуваше.

— Противно на мнението, което сякаш долавям в думите и поведението ви, лейтенант, аз не съм непочтен човек…

— Господин капитан, никога не съм имал намерение да намекна…

— Позволете да довърша. Разбира се, не бих задържал или потулил вашия рапорт. Офицерският ми дълг не би го допуснал. Но това не означава, че одобрявам онова, което предприемате. Отвращавам се от него. Ако това вече е ясно — напуснете.

 

 

С чувството, че е спечелил победа, макар и доста опасна, Джордж се върна още същата вечер в полевата болница, за да уведоми сержант Арнесен. Когато стигна до неговото легло, той спря и загледа глупаво. На мястото на Арнесен лежеше млад редник с рус мъх по бузите.

Присви го коремът. Обърна се, неистово запретърсва сенките, в които мърдаха и тихо стенеха мъже. Един санитар се завтече покрай него с вонящ леген.

— Сержант Арнесен ли? Снощи умря на масата. С повечето от тях става така, когато попаднат в ръцете на лекарите.

Войничето с мъха по бузите гледаше с озадачени, мътни очи. Санитарят се завтече нататък. В главата на Джордж имаше една-единствена мисъл:

„Той така и не ми каза имената на останалите свидетели.“

 

 

Въпреки опасенията си Джордж се върна при капитан Хоктър да го уведоми за последните събития и да каже, че все още има намерение да приготви рапорт.

— Напълно ли сте обезумели, лейтенант? Всяка частица от показанията ви, свързани със смъртта на този лейтенант Къминс, вие сте чули, а сега вече дори не можете да представите източника им! Сержантът е мъртъв, не знаете самоличността на свидетелите, каквито според него имало, зарежете тази работа.

— Мога да разпитам. Да се опитам да науча имената на…

— Само да сте го направили, и няма да получите съдействие от мен. Отидохте достатъчно далеч. Според мен прекалено далеч.

Посланието, което се криеше зад думите му, беше ясно. Рапортът на Джордж, ако го подадеше, щеше да бъде спрян, щеше да влезе трайно към архив, дори да бъде унищожен. Въпреки това съвестта му го подтикна към едно последно усилие.

— Господин капитан, капитан Бент не е уравновесена личност. Извършил е беззаконие, опасен е, трябва да бъде отстранен от…

Хоктър скочи.

— Повече не желая да слушам. Дори и да има зрънце истина в твърденията ви, наистина ли сериозно смятате, че Бент е единственият лош офицер — или най-лошият — в армията? Не сте ли чули за обвиненията, които отправят срещу онзи бездарник Гидиън Пилоу? Ако не друго, капитан Бент е завършил Академията, също като нас и вашия приятел Мейн. Бог знае защо двамата не сте в състояние да схванете значението на тази връзка или отговорността, която означава тя за вас. Но в името на вашите кариери се надявам, че двамата с лейтенант Мейн скоро ще го осъзнаете. Свободен сте.

— Капитан Хоктър…

Лицето на Хоктър почервеня.

— Свободен сте!

Унизен, Джордж излезе.

* * *

— Е, това е жесток урок — каза Ори, когато приятелят му описа сцената. — Уест Пойнт брани своите. Вероятно е трябвало да го прозрем още от онова, което каза Хоктър първия път. — Въздъхна. — Поне Бент няма да разбере, че сме се опитали да го лишим от лаврите му и да го затрием.

— Така ли смяташ? Аз докарах Хоктър до бяс. В неговите очи ние сме опасните. Готов съм да се обзаложа, че капитан Касапина Бент скоро ще знае точно какво сме имали намерение да направим. Сигурен съм, че Хоктър ще му го каже. В края на краищата — тук направи гримаса — Уест Пойнт защитава своите.

Когато възприе и осъзна казаното, Ори дума не можа да каже.

Скоро след това Джордж отново писа на Констанс. В началото на писмото се казваше:

Никога през живота си не съм се чувствал по-уморен, макар според мен това да се дължи не само на недостига на сън, но и на отвращението ми към тази война. Смърт, рани, мръсотия, вечен страх, армия от некадърници, страхливци, политически приятелства и жертви — винаги има и жертви, които останалите изпращат на заколение на свое място — това е „славата“, която съблазнява Ори. Кога ли ще осъзнае, че тази „слава“ всъщност е само слой позлата, нанесена надве-натри, за да прикрие колко е гнило всичко отдолу? Заради самия него се надявам това просветление да дойде, преди да отдаде живота си на военната служба. Но напоследък, понякога, скъпа моя, съм толкова уморен, че дори не ме интересува съдбата на най-добрия ми приятел.

Онова, което изпълва нощите и дните ми, дава ми сили както нищо друго не е в състояние да ми даде, е мисълта, че един ден отново ще се съберем и пред нас няма да има нищо по-страшно от обикновените превратности на съвместния ни живот. Не съм много религиозен човек, но открих, че в последно време непрекъснато се моля отново да се видим. Казват, че на бойните полета Бог приобщавал мнозина към себе си — думи, които започвам все повече да разбирам.

Състоянията, които ти описвам, се задълбочиха още повече от това, че неотдавна не успях да поправя една престъпно несправедлива ситуация. Наистина се опитах да го направя, но…

Изведнъж се върна към написаното. Отвратен осъзна, че изливайки мрачните си мисли, е мислил само за себе си. Ако добавеше към нейните тревоги нови, заслужаваше да го набият с камшик. Взе листата и ги смачка. Това беше единственото написано в Мексико писмо, което така и не изпрати.