Джон Джейкс
Севера и Юга (37)

36.

Ори и сестрите му пристигнаха в хотела в един петъчен ден през септември. Бяха дошли тъкмо навреме за вечерния преглед. Когато Брет видя Били, тя плесна радостно с ръце. Той имаше нови нашивки.

По-късно научи, че е първият сержант във взвода. Просто беше пропуснал да спомене, че е бил произведен в най-високия чин за второкурсниците — старши сержант, — за да я изненада.

Аштън забеляза радостта, изписана на лицето на сестра й. В нея пламна омраза и в същото време една неочаквана реакция при вида на Били. Копнежът, който я обзе, я отвращаваше и с усилие на волята тя го потисна. Той я бе изоставил и щеше да плати за това.

Но не желаеше да има враг в негово лице, нито сега, нито за в бъдеще. Лицето й, окъпано от слънчевите лъчи, остана спокойно и усмихнато. Само след миг усети погледите на двама мъже, отседнали в хотела. Това значително повдигна настроението й. Малката й невзрачна сестра бе удостоена с незначително внимание. И то от съвсем различен характер.

Били Хазард не бе единственият мъж на този свят. Пред погледа й, в идеален строй, маршируваха няколкостотин. Някои от тях със сигурност щяха да проявят желание да й помогнат да прекара приятно ваканцията — може би последното й отпускане. Джеймс настояваше да определят датата на сватбата.

Тя гледаше стегнатите, силни крака на маршируващите кадети. Върхът на езика й премина по горната устна. Усети топлина и влага в слабините си. Беше сигурна, че ще прекара чудесно престоя си в Уест Пойнт.

За Ори проверката бе много силно преживяване. Беше му приятно да чуе отново барабаните, заедно с тръбите и военните флейти. Знамената, които се развяваха на фона на хълмовете, оцветени от есента в жълто и червено, изпълниха съзнанието му с ярки спомени и мисли за безвъзвратно отминали неща. А когато зърна Чарлс, който маршируваше в редицата на високите кадети в един от взводовете, се изпълни с чувство на голяма гордост.

На следващия ден Били покани Ори и момичетата на часа по фехтовка. Аштън каза, че има главоболие, и остана пред хотела. Брет и брат й прекараха цял час, седнали на една пейка, за да наблюдават как Били и още десетина кадети се упражняваха с различни фехтовални оръжия: дървени мечове за начинаещите, рапири или, както бе в случая с Били и неговия противник, тренировъчни саби.

Учителят по фехтовка, Дьо Жамон, се навърташе около посетителите. Били обърка противника си със сложна комбинация от финтове, удари и кръстосване на саби.

— Това момче има вроден талант за този спорт — каза французинът с въодушевлението на любещ баща. — Но всъщност го имат почти всички кадети, които се открояват в учението. Фехтовката е преди всичко въпрос на ум.

— Така е — каза Ори и си припомни, че на времето не беше много добър в тази дисциплина.

Били завърши с една проста атака, при която предпазният накрайник на неговата сабя удари точно в мишената върху ватираната жилетка на неговия противник. След попадението той поздрави своя съперник, свали маската си и се обърна с усмивка към Брет. Тя се бе изправила и ръкопляскаше.

На лицето на Ори се появи широка усмивка. После той забеляза лицето на другото момче. Под дясното му око имаше голяма синина.

— Как е пострадал така? — попита Ори, когато Били отиде при тях.

Били се усмихна насила.

— Доколкото разбрах, влязъл в спор с един от съквартирантите си.

— Какъв спор? — заинтересува се Брет.

— Мисля, че е било нещо във връзка със сенатора Дъглас. Съперникът ми е от Алабама, нали разбираш… — Той не довърши изречението.

Разтревожен, Ори каза:

— Често ли стават такива неща тук?

— А, не, много рядко — отвърна доста бързо Били. Очите му се срещнаха с тези на Ори. Даде си сметка, че той е разбрал лъжата.

 

 

Същата вечер Били тръгна към Бътърмилк Фолс на първото си легално посещение при Бени Хейвън. С разрешението на Ори Били заведе Брет на Алеята на флиртовете.

И сумрака, като сенки, по алеята минаваха двойки. През надвисналите клони на дърветата се виждаха облаците, осветени от последните лъчи на залязващото слънце. Долу по реката като рояк светулки бавно отминаваше нощният кораб „Олбъни“.

Брет бе с най-хубавата си дантелена рокля и дантелени ръкавици — не много в тон с модата на Севера, както забелязваше. За Били тя бе най-прекрасното създание на света.

— Mademoiselle, vous etes absolument ravissante^[1].

Тя се засмя и се хвана за ръката му.

— Това сигурно е комплимент. Звучи прекалено красиво, за да е нещо друго. Какво означава?

Бяха спрели до една от пейките, закътани между дърветата покрай алеята. Той притеснено хвана облечените й в дантела ръце.

— Означава, че най-после намерих практическо приложение на многото часове по френски.

Тя отново се засмя. Вече поотпуснат, той се наведе напред и нежно я целуна по устата.

— Означава, че според мен си много красива.

Целувката я обърка, въпреки че точно за това бе мечтала. Не можеше да измисли какво да каже. Страхуваше се, че ако по какъвто и да е начин произнесе думата любов, той ще й се изсмее. В отчаянието си се надигна на пръсти, обви ръка около врата му и го целуна отново, този път много силно. Те седнаха на пейката, като се държаха за ръце в тъмното.

— Господи, щастлив съм, че си тук, Брет. Мислех си, че този момент никога няма да дойде. Мислех си, че отпуската ми никога няма да свърши.

— Сигурно ти е било приятно да се прибереш у дома.

— О, да, в известен смисъл. Много се радвах да видя отново Лихай Стейшън, но не чак толкова, колкото очаквах. Всички бяха там, с изключение на човека, който е най-важен за мен. Дните се точеха и към края нямах търпение да си събера багажа и да си тръгна. Джордж ме разбра, но не и майка ми. Мисля, че моето отегчение я обиди. Много ми беше мъчно. Опитах се да скрия чувствата си, но… не можех да престана да мисля за това, колко ми липсваш.

След кратко мълчание тя каза тихо:

— И ти ми липсваше, Били.

Той притисна още по-силно ръцете й между своите.

— Не можеш да си представиш колко самотна се чувствах през тази година. Живеех само заради дните, в които получавах твоите писма. Не разбирам как изобщо ти остава време да бъдеш самотен тук. Режимът, който спазваш, е направо жесток. Беше ми много приятно да се запозная с твоите приятели, но забелязах, че някои от тях ме гледаха доста особено, щом проговорех.

— Били са очаровани от акцента ти.

— Очаровани или отвратени? — Двама кадети, според нея янки, я бяха изгледали доста враждебно.

Той не отговори. Усещаше грубостта и дори откритата неприязън, с които някои момчета от Севера се отнасяха към случайни посетителки от Юга. Разликата между неговия произход и този на Брет щеше да ги изправи пред сериозни проблеми. Пред проблеми, за които не искаше да мисли, но които не можеха да бъдат вечно пренебрегвани.

И все пак, сега не беше времето да ги обсъждат. Той отмести калъфа на сабята, бръкна в джоба си и извади оттам парчето черно кадифе, отрязано от парадната му шапка. Започна да обяснява обичая, свързан с него, като го въртеше между пръстите си и завърши с думите:

— Но не можах да го дам на любимата си, когато си отидох у дома това лято. Тя беше в Южна Каролина.

Той пъхна парчето кадифе в ръката й. Тя докосна плетката на златната бродерия и прошепна:

— Благодаря ти.

— Надявам се — той преглътна, — надявам се, че винаги ще бъдеш моята любима.

— Искам го, Били. Завинаги.

В тъмното един кадет и момичето му дочуха този разговор. Тъй като не бяха влюбени, а просто познати, цинично се изсмяха. Били и Брет не ги чуха. Те седяха прегърнати и се целуваха.

Връщаха се към скалата. До този момент Били не бе преживявал такава прекрасна вечер. Нито пък бе изпитвал такава увереност, че бъдещето ще бъде също толкова прекрасно.

Срещу тях в тъмното се зададоха две фигури — кадет-лейтенант с момиче, облегнато на рамото му. Кадетът от Мичиган никога не се бе държал особено дружелюбно. И сега, когато се бе запътил с момичето си към Алеята на флиртовете, той заговори така, че Брет да го чуе:

— Ето, за тая ти говорех. Мислиш ли, че когато някоя южнячка има любовник янки, му дава уроци как се тормозят негри? Нали разбираш, просто в случай че се оженят и отиде да живее при нея.

Момичето се изкиска. Били понечи да хукне към тях, но Брет го спря.

— Недей. Не си заслужава.

Двойката се изгуби от погледите им. Били се ядоса, а след това се извини за поведението на кадета-лейтенант. Брет го увери, че е имала и по-неприятни случаи. Но настроението вече бе друго. Обидното подхвърляне му напомни, че ако се оженеха, щяха да се сблъскат с гнева на фанатиците в родните им места.

Разбира се, брат му Джордж се бе борил с тази омраза, когато доведе Констанс от Тексас. Бе се борил и я бе преодолял. След като един Хазард бе успял, значи и той щеше да успее.

 

 

— Лоу, каква е тази миризлива дупка? — прошепна Аштън, докато четвъртокурсникът янки правеше поредния опит да напъха ключа в ключалката. Но тъмнината го затрудняваше.

— Павилиончето на Делафийлд — изломоти кадетът. Явно доста бе пийнал, преди да я измъкне от хотела, но за нея това нямаше значение. Може би точно затова щеше да й достави по-голямо удоволствие. Беше доста тъп, но много широкоплещест. Надяваше се размерите му да са съответни и на друго място.

— Това е артилерийската лаборатория — продължи той, след като най-после отвори вратата. Блъсна я миризма на катран, лепило и сяра.

— Тук работят четвъртокласниците. Приготвяме барут, разглобяваме снаряди „Конгрийв“…

— Откъде взе ключа?

— Купих го от един кадет, който завърши миналия юни. Няма ли да влезеш? Май каза, че искаш да…

Не беше достатъчно пиян, за да си позволи да довърши изречението.

— Казах го, но не предполагах, че ще ме заведеш на място, където мирише толкова гадно.

Тя се спря за миг на вратата. Над нея една от назъбените кули на сградата скриваше от погледа й част от звездното есенно небе. Постройката бе уединена и се намираше зад северния край на плаца.

От тъмното помещение тежко дишащият кадет я дръпна за ръката.

— Влез и ще ти подаря един сувенир. Всички момичета, които отсядат в хотела, искат да си вземат сувенир от Уест Пойнт.

Той залитна към нея, облегна се на рамката на вратата и докосна с пръст едно от жълтите метални копчета на палтото си. Тя вече ги бе разгледала внимателно. В горния им край бе изписано Кадет, в долния — USMA (Военна Академия на Съединените Щати), а в центъра имаше орел и щит.

Тя продължаваше да се колебае. Вонята в лабораторията бе непоносима. Но също така непоносимо бе и желанието, което се надигаше в нея от седмици.

— Искаш да кажеш, че ако вляза вътре с теб, ще ми подариш копче?

Той перна с пръст едно от тях.

— Избери си, което искаш.

— Ами… добре. — Устата й бавно се разтегна в усмивка. — Но аз имах пред вид други копчета — добави тя, като в същото време плъзна ръка под корема му.

По-късно в тъмното той прошепна:

— Как си?

— Имам чувството, че не ми беше съвсем достатъчно, сладурче.

Чу се звук от преглъщане.

— Имам двама приятели. Бих могъл да ги доведа. Ще ми бъдат страшно благодарни. А докато се върна, ще бъда готов да вляза още веднъж в кладенчето.

Аштън лежеше отпусната. Беше прехвърлила едната си ръка през очите.

— Доведи ги, миличък. Доведи колкото искаш, но не ме карай да чакам прекалено дълго. И не забравяй да ги предупредиш, че искам всеки да ми подари по един сувенир.

 

 

— Казвам ти, видях я — обясняваше на Били един кадет от Ню Джързи, когото той познаваше доста добре. Бяха изминали три дни от заминаването на семейство Мейн за Ню Йорк. Бе разтворил около пет сантиметра палеца и показалеца на дясната си ръка, за да покаже ширината. — Ей толкова голяма картонена кутийка. В нея бе сложила копчетата от всички кадети, които бе забавлявала.

— И колко бяха?

— Седем.

Били облещи очи, явно объркан.

— За час и половина?

— Или малко по-малко.

— Между тях имаше ли южняци?

— Нито един. Изглежда, някои янки преодоляват доста бързо предразсъдъците си, когато става въпрос за южнячки.

— Седем. Не може да бъде. Когато Бизона разбере, ще започне да сипе закани във всички посоки.

— За да защити женската чест… това ли имаш пред вид?

— Естествено — каза Били. — Тя му е братовчедка.

Другият кадет измърмори:

— Виж какво, никой не я е насилвал. Всъщност бих казал, че беше точно обратното. Както и да е, но не вярвам Бизона да разбере.

— Защо?

— Дамата заяви, че до шест месеца щяла да дойде пак, но каза, че ако през това време някой от седмината спомене името й или каквото и да било, свързано с онази вечер, щяла да разбере и щяло да стане страшно.

— В какъв смисъл? Каза ли нещо по-конкретно?

— Не. И май никой не й повярва, но всички се държат така, като че ли са й повярвали. Сигурно защото всички искат да я видят отново — добави той с лека усмивка, която издаваше самодоволство и в същото време някакво притеснение. — Или пък защото никой няма желание да види по-отблизо ножа на Мейн.

Били подозираше, че Аштън е излъгала седмината кадети. Не бе ставало въпрос за никакво връщане на двете сестри. След това осъзна, че не е забелязал очевидното, а то бе пред него — в самодоволната усмивка на другия кадет.

— Чакай малко. Щом всички си мълчат, ти откъде знаеш всичко това?

Усмивката се разтегна и стана похотлива, но притеснението, което се криеше зад нея, остана.

— Аз бях седмият в редичката. А ето и най-интересното: тя не искаше копчета от палтата на онези, които… се възползваха от нейната щедрост.

Били усети гадене.

— А какво искаше?

— Копчета от панталони.

Били пребледня. Можа само да попита:

— И защо ми го казваш?

— От приятелски чувства. — Това прозвуча фалшиво, но Били замълча. — Освен това видях, че сваляш другата сестра, и реших, че може би те интересува. Избрал си по-добрата… поне от гледна точка на мъжкото достойнство. — Той смигна. Били зърна това с крайчеца на окото си и реакцията му не бе весела.

— Боже Господи! Седем копчета от мъжки панталони. Трябва да внимаваме Бизона да не научи.

Усмивката изчезна от лицето на кадета.

— Това е всъщност причината да дойда при теб, Хазард. Говорех съвсем сериозно за Бизона и скрития му нож. Малко хора ме плашат, но той е един от тях. И седмината се страхуваме от него. Няма да има никакви хвалби и никакви приказки. Бъди сигурен.

По-късно, след като се отърси от първоначалния шок и остана сам, Били разбра, че кадетът бе прав в едно: беше извадил голям късмет, като се бе отървал от интимна връзка със сестрата на Брет. Не знаеше как да я нарече, но тя със сигурност не беше нормална. Бе благодарен, че не се интересува вече от него. По време на посещението им почти не бе говорила с него и се бе държала така, като че той не съществува. Беше го забравила. И слава Богу.