Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгите:
Оригинално заглавие
North and South, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
Оценка
5,3 (× 8 гласа)

Информация

Сканиране
daniel_p (2013)
Разпознаване и корекция
Cecinka (2013)
Корекция
maskara (2016)

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

ISBN: 954-437-017-X

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3133

 

 

Издание:

Автор: Джон Джейкс

Заглавие: Севера и Юга

Преводач: Цветан Петков

Език, от който е преведено: английски

Издание: първо

Издател: ИК „Златорогъ“

Град на издателя: София

Година на издаване: 1993

Тип: роман

Националност: американска

Редактор: Албена Знеполска

Технически редактор: Йордан Зашев

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3134

История

  1. — Добавяне

40.

На Били Хазард му предстоеше да сложи жълтите нашивки и металните вензели с крепост на офицер от Инженерните войски. Така че той без колебание можеше да заяви, че светът е прекрасен.

Страховете на кадета от Ню Джързи, когото Аштън бе забавлявала, така и не се сбъднаха. Мълчанието на седмината явно не позволи случката да стигне до ушите на Чарлс. Един от тях подхвърли на Били, че Аштън сигурно ги е излъгала за второто си посещение — нещо, в което Били бе убеден още в самото начало. Но полека-лека, под постоянния натиск на войнишкото ежедневие и ученето, инцидентът бе забравен.

Представата на Били за света се изграждаше повече от живота в Академията, отколкото от онова, което се случваше извън нея. Но само един поглед извън Уест Пойнт и мислите му за Брет щеше да бъде достатъчен, за да види голямата бъркотия.

В Крим продължаваше кървавата война. Един от съучениците на брат му, Джордж Маклелън, бе изпратен там като наблюдател на министър Дейвис. Друг вид насилие вещаеше зло за Америка. Хората се биеха в Канзас… и в залите на Конгреса. По време на една реч в Канзас сенаторът Съмнър от Масачузетс бе смесил политическата си реторика с неоправдани лични нападки срещу сенатора Ендрю Бътлър от Южна Каролина. На двайсет и втори май конгресменът Престън Брукс от Южна Каролина влезе в Камарата на Сената с бастун с позлатена топка, до чието използване прибягна, за да изрази отношението си към Съмнър и неговата реч.

Съмнър скоро започна да вика за милост, а кръвта капеше върху бюрото му. Брукс продължи да нанася удари, докато бастунът се счупи. Колкото и да е невероятно, тази сцена бе наблюдавана безучастно от други сенатори. Един от присъстващите бе Дъглас, чиято законодателна инициатива стана причина за изказването на Съмнър.

Няколко седмици след случая Брет написа писмо на Били, в което разказваше как из цяла Южна Каролина се устройвали тържества в чест на Брукс. Аштън и съпругът й дали прием в негова чест, на който му подарили бастун с гравирани върху него думи на възхищение. Този бастун бил един от десетките, които Брукс получил. Писмото продължаваше така:

Когато Джеймс и Аштън бяха тук миналата седмица, Ори спомена, че докато Съмнър се възстанови, ще мине година, а може и повече. Джеймс повдигна вежда и каза: „Толкова бързо? Колко жалко.“ Мразя тези времена, Били. Те като че ли изваждат на преден план най-лошото в човека.

Дори и такива мисли не можеха да отчаят Били в този момент. Оставаха му само няколко дни до напускането на Академията, а той се бе справил добре, особено през последната година. Мейхън на всеослушание похвали работата му в курса по военно и гражданско инженерство. Били можеше да направи разлика между Pinus mitis и Pinus strobus[1], да напише разработка за качествата на глинестите и варовити скали като строителни материали или да изрецитира насън формулата на хоросана. Щеше да завърши шести по успех от випуск 1856.

Джордж, Констанс, Мод и дори Стенли и Изабел щяха да пристигнат в Уест Пойнт, за да присъстват на събитието. Джордж и Изабел си говореха само когато се налагаше. Но разговорите им бяха винаги хладни и официални; забраната за взаимни посещения все още бе в сила. Били бе чул Констанс да казва, че е глупаво хората да се сърдят така дълго, при положение, че животът е толкова кратък. А Джордж бе отвърнал, че точно защото е кратък, всичко, което му пречи да пропилее част от него в компанията на Изабел, е дар Божи.

Чарлс поздрави Били за големия успех, докато го освобождаваше от одеялата и други лични кадетски вещи. Чарлс никога не се бе опитвал да се състезава със своя приятел в учението; остана неизменен член на безсмъртните, определени за конницата — а това съвпадаше с желанието му. Перспективите за израстване в кавалерията — и не само там — бяха станали много по-големи, откакто преди година Дейвис прокара закон за увеличаване числеността на армията. Бяха създадени два нови пехотни полка и два кавалерийски. Директорът Ли вече бе прехвърлен в новия кавалерийски полк, под командването на Албърт Сидни Джонстън, също възпитаник на Академията. Чарлс се надяваше догодина да бъде изпратен в едно от новите формирования.

Били вече знаеше първото си назначение като почетно издигнат в чин младши лейтенант. След напускане на Академията трябваше да се яви във Форт Хамилтън на Нюйоркското пристанище, където щеше да работи върху изграждането на брегови укрепления и подобрения на пристанището.

На път към къщи със семейството Били за първи път се качи на Лихайската железница, която вече обслужваше и по-отдалечените краища на долината, включително и Лихай Стейшън. Когато семейство Хазард слезе от влака, носачът каза на Джордж, че брат му изглежда много добре.

— Прав си, от него излезе чудесен войник. Толкова е елегантен, че ме кара да тъгувам по времето, прекарано в армията. Малко — добави с усмивка Джордж.

— Много бих искал Брет да дойде за една седмица през юни — каза Били.

Джордж се вгледа в крайчеца на пурата си.

— Някакви планове ли имате да обсъждате?

— Още не, но предполагам, че скоро ще имаме. Имам нужда да го споделя с някого.

— Може ли да е по-възрастен?

— Надявах се да ми предложиш.

— В такъв случай, довечера — каза Джордж, виждайки сериозното изражение на Били.

 

 

След вечеря Били се качи горе, за да облече цивилни дрехи. Джордж целуна децата и бързо отиде в кабинета си, където с нетърпение отвори едно писмо, пристигнало по време на отсъствието му. Адресът на подателя бе в Едивил, Кентъки.

Преди няколко месеца той научил за един човек от Питсбърг на име Уилям Кели, който имаше фабрика за претопяване и преработка на метали в Едивил, Кентъки. Кели твърдеше, че е открил бърз и ефикасен метод за пречистването на чугуна от силиций, фосфор и други елементи чрез горене, като по този начин рязко се намалявало съдържанието на въглерод в него. По думите на Кели, в резултат на тази пневматична преработка се получавала много добра, мека стомана.

Обсаден от кредитори и осмиван от конкуренти, които наричаха неговата преработка „варене на въздух“, Кели продължаваше да усъвършенства сърцевината на своя метод — конвертора — на някакво тайно място в горите на Кентъки. Джордж му написа писмо, в което предлагаше да отиде в Едивил, за да види конвертора. Написа също така, че ако го хареса, ще финансира разработката на Кели срещу някакво дялово участие.

Лицето на Джордж помръкна, щом прочете отговора. Вярно бе, че Кели имаше нужда от тези пари, за да отклони атаките на своите кредитори. Но той не искаше да показва своя конвертор на никого, преди да е завършил работата си по него и да го е патентовал. Човекът имаше сериозни основания да се отнася с подозрение към такива предложения. Някои хора от стоманодобивната промишленост бяха готови да кажат или да направят почти всичко, за да научат подробностите около успешната технология, а след това без никакви скрупули да я откраднат, в случай че не е патентована. Въпреки това Джордж остана разочарован от отговора на Кели и в такова настроение излезе на верандата, за да се срещне с брат си.

Били още не беше слязъл. Джордж се отпусна в един от люлеещите се столове. Долу, покрай близкия бряг на реката, преминаваше товарен влак и от комина на локомотива му излизаха гъсти кълба дим. Лъчите на залязващото слънце оцветяваха дима в яркочервено, а след това той бързо се разсейваше.

Промените, на които бе станал свидетел през тези трийсет и една години, бяха просто изумителни. Беше израснал с малките речни корабчета, а тях вече ги нямаше. Влаковете и релсите, по които се носеха, бяха символите на новата епоха.

Железопътните линии играеха важна роля и в държавните дела във Вашингтон. Робството и съдбата на Канзас и Небраска бяха неразривно свързани с предстоящото решение за трасето на трансконтиненталната железница. Министър Дейвис държеше на южното трасе, което прекосяваше щати, в които робството все още съществуваше. Сенаторът Дъглас защитаваше северното трасе с крайна гара Чикаго. Не беше тайна, че Дъглас бе направил някои спекулации в западната част на страната. Враговете му открито го обвиняваха, че е внесъл законопроекта Канзас — Небраска, за да стимулира заселването на тези райони и по този начин да ги направи привлекателни за строеж на железници, което би повишило цената на неговите земи.

„Вече няма чисти подбуди“ — мислеше си Джордж, докато гледаше как залязващото слънце като че полира ниските била от другата страна на реката. Струваше му се, че никой не е способен да се справи с всички трудности и страсти в един толкова сложен и циничен свят. Нямаше държавници, а само политици.

А дали не разсъждаваше по този начин просто защото остаряваше? Бе на трийсет и една, което означаваше, че е изживял три четвърти от един средно продължителен живот. Съзнанието за това му тежеше. Замисли се за преходността на човешките надежди и мечти, за това, че след смъртта те изчезват почти толкова бързо, колкото и кълбата дим от товарния локомотив.

Чу стъпките на Били по стълбите и се окопити. По-малкият му брат искаше от него съвет, мъдрост… без да разбира, че по-възрастните са почти толкова несигурни във всичко, колкото и самият Били, ако не и повече. Джордж направи всичко възможно да скрие това. Когато Били се появи, той се люлееше на стола и доволно пушеше пура.

— Искаш ли да се разходим нагоре по хълма? — попита Джордж.

Били кимна в знак на съгласие. Те слязоха от верандата, отправиха се към задната част на къщата и скоро минаха покрай обора и бараката за дърва и стигнаха до открито равно място, където планински лаврови дръвчета бяха поникнали в пропуканите скали. Над тях, по склона, още много лаврови дръвчета се бяха вкопчили с корените си и бяха цъфнали. Вечерният вятър поклащаше стотиците бели цветове и от допирането на острите им листенца се носеше лек шум.

Джордж тръгна нагоре към билото, което бе доста по-високо от най-високата точка на Белведере. Трудно бе да се открие пътеката, но той знаеше откъде започва и не след дълго вече се катереше по склона, а растенията се увиваха и шибаха краката му. Когато се изкачиха, той бе задъхан, но не и Били.

На кръглото било бяха оцелели само няколко закърнели лаврови дръвчета. Те напомниха на Джордж за мистичните чувства, които изпитваше майка му към това жилаво и устойчиво дърво и за това, как тя го сравняваше със семейството и любовта.

Под тях с кристална яснота се виждаха къщите, градът и фабриката за желязо. Известно време Били се наслаждаваше на гледката, а после бръкна в джоба си и подаде на брат си някакъв предмет с евтина рамка от бял метал.

— Исках да ти покажа това.

Джордж наклони снимката, за да може да я види на последните слънчеви лъчи.

— Боже мой. Та това сте ти и Чарлс. Не изглеждате съвсем трезви.

Били се усмихна и отново пъхна снимката в джоба си.

— Снимаха ни точно след една разходка до Бени — каза той.

— И кога фотографията стигна до Уест Пойнт?

— Преди една година започнаха да правят снимки на класовете. Чарлс и аз поискахме да ни снимат само двамата.

Джордж се засмя някак неохотно, а после поклати глава.

— Купър Мейн е прав. Живеем във време на чудеса.

Били изведнъж се напрегна.

— Бих искал няколко чудеса да се случат и в Южна Каролина. Мисля, че Ори не иска да се оженя за Брет.

— За това ли искаше да поговорим? — Били кимна и той продължи. — Говорил ли си с Ори или поне писал ли си му за намеренията си?

— Не и няма да го направя поне още една година. Искам първо да съм сигурен, че мога да издържам семейство.

„Колко е предвидлив и разсъдлив — помисли си Джордж. — От него ще стане чудесен инженер.“

Били продължи:

— Брет му е намеквала няколко пъти. И двамата имаме чувството, че не ни одобрява като двойка. Струва ми се, че не ме харесва.

— Причината със сигурност не е тази. Ти и Брет сте от различни места, от двете половини на тази страна, чиято вражда се задълбочава с всеки изминал час. Убеден съм, че Ори се тревожи за бъдещето ви. Признавам, че и аз споделям тази негова тревога.

— Какво да направя тогава?

— Послушай съвета, който ми даде мама, когато хората казваха, че не бива да се женя за католичка и да я водя в Лихай Стейшън. Тогава тя ми каза да се вслушам в сърцето си, а не във фанатизма или в заблужденията на други хора. Тя каза, че любовта винаги ще побеждава омразата. Каза, че трябва да е така, ако човешкият род иска да оцелее. Ори не те мрази, но може би се съмнява в твоите перспективи. — Той леко се усмихна. — Дръж се, лейтенанте. Не отстъпвай от своята позиция и в края на краищата Ори ще се предаде.

— А ако е необходимо повече време?

— И какво от това? Искаш ли Брет или не? — Изведнъж Джордж се наведе. Откъсна едно лаврово клонче и го вдигна на слабата светлина. — Знаеш как се отнася мама към това растение. Тя казва, че то е едно от малкото неща, които надживяват естествените си врагове и устояват на всичко. — Той подаде на Били клончето с бели цветове и зелени листа. — Учи се от него. Нека чувствата ти към Брет бъдат по-силни от всичките съмнения на другите. Ти трябва да надвиеш Ори. Когато почувстваш, че надеждата те напуска, помисли за лавровото дръвче, което расте тук горе в пек и бури. И издържа. Това е най-добрият съвет, който мога да ти дам.

Били разгледа внимателно листата и цвета. Искаше да се усмихне, но не можа. Гласът му бе изпълнен с вълнение.

— Благодаря ти. Ще го послушам. — Той сложи клончето в джоба си.

Небето беше вече съвсем тъмно и по него бяха разпръснати хиляди звезди. Със смях и приятелски разговори двамата братя заслизаха надолу по пътеката и потънаха в тъмнината на склона, на който лавровите дръвчета продължаваха да се полюляват, а шумът от листата им напомняше лек плисък на морски вълни.

Бележки

[1] Видове борово дърво (лат.). — Б.пр.