Джон Джейкс
Севера и Юга (21)

20.

На 29 януари 1850 сенаторът Клей внесе в Конгреса своите осем резолюции.

В Резолют ги обсъждаха разгорещено. Двама от чичовците на Джъстин, и двамата богати търговци в Кълъмбия, бяха осъдени от живеещите в низината Ламотови, защото докато седели на масата на Джъстин, рекли, че Югът не бива да е прекалено тесногръд и да отказва да прави компромиси. Особено след като равновесието на силите в страната продължавало да се накланя във вреда на региона; само 90 от общо 234 членове на Сената представяха робовладелски щати.

Дни наред Джъстин бълваше огън и жупел срещу еретичните възгледи, излагани от чичовците му. Съпругът на Мадлин не понасяше мнения, които се противопоставяха на традиционния начин на мислене, на неговия начин на мислене. Това беше една от причините, които я караха често да мечтае за бягство.

Възпираха я няколко неща. Продължаваше да вярва, че такава постъпка ще бъде непочтена. Имаше и практичен аспект — ако избягаше, трябваше да го направи сама, не можеше да иска от Ори да сподели нейния позор. Но това означаваше никога повече да не го види. При сегашното положение на нещата поне се срещаше с него почти всяка седмица.

През изминалите няколко години постепенно възникна и друга причина, може би също толкова задължаваща. Отначало, когато пристигна в Резолют, беше градско момиче. Сложните подробности от живота в плантацията й бяха чужди. Но дойде решена да ги овладее. Решимостта й не намаля, макар скоро да се разочарова от брака си. И дори се засили, защото скоро видя, че Резолют се нуждае от смекчаващо влияние. От някой, който безшумно да работи там, където е възможно, в защита на интересите на черните и да направи непосилното им робство поне мъничко по-поносимо.

Заговорничеше с работещите в кухнята, за да отпусне повече храна за робите. Вземаше малки суми от парите, които имаше на разположение за домакинството, и ги събираше, докато не станеха достатъчно, за да купи по-добро облекло или допълнителни лекарства за болницата. Научи се да разпознава разпространените заболявания и да ги лекува с прости, традиционни средства, което беше част от задълженията й като съпруга на Джъстин. Но се опитваше и да смекчава необикновено жестоките наказания, налагани от съпруга й, което пък не влизаше в задълженията й.

Например след скарването си с чичовците той търсеше някого, когото да ритне, при това не образно казано. Избра за жертва Том, четиринайсетгодишно момче, което прислужваше в къщата. Не беше лъснало част от месинга в хола така, че да задоволи Джъстин.

В отговор на въпросите му ужасеното момчето успя само да смотолеви нещо. Това даде повод на Джъстин да го обвини в наглост. Заповяда момчето да получи двайсет удара с бич. Мадлин възрази — тя винаги протестираше срещу жестокостите му. Както обикновено, Джъстин не й обърна внимание. Отдалечи се, пускайки заядливи забележки за женската чувствителност. Минути по-късно Мадлин побърза да отиде в робското селище и да намери черния отговорник, който трябваше да изпълни присъдата.

Работата беше деликатна. Ако отменеше заповедта на Джъстин, тя щеше да постави под заплаха отговорника. Единственото, което можеше да направи, бе да помоли грамадния, черен като въглен мъж на име Самюел да удря колкото може по-леко, без да си навлече сам наказание.

— Шъ го нъправъ, но трябъ да му стори и по-лошо на момчето — заяви Самюел. — Гус’ин Джъстин ми рече да сипя кофа на раните му.

— Кофа с какво?

Смутеният отговорник отклони погледа си.

— Чу ли какво те питам, Самюел? Какво трябва да има в кофата?

— Търпантин.

— О, Господи — рече тя и стисна устни. — Това ще го убие.

Опечалено свиване на рамене.

— Гус’ин Джъстин беше много ядосан. Трябва да го направя.

Тя скръсти ръце на гърдите си и се замисли.

— А ако някой ти подаде кофата, Самюел, нали ти няма да отговаряш за онова, което има в нея?

Той впери очи в нея, започвайки да разбира.

— Права сте, гус’жо Мадлин. — Искаше да се усмихне, но не посмя.

— Аз самата ще донеса кофата с терпентин. Аз ще ти я подам, а сетне ти ще направиш каквото ти е казано. Само се погрижи да няма наоколо тълпа свидетели, които биха могли да разкажат на съпруга ми какво са подушили или не са подушили в кофата.

— Не, гус’жо, няма да има никой да гледа. Гус’ин Джъстин не го изисква.

И така само набиха Том с бич, вместо да го набият и изтезават. Това не беше особено голяма победа за Мадлин или пък за момчето. Но тя знаеше, че ако избяга от Резолют, нямаше да има и такива победи.

* * *

Много от онова, което знаеше за живота в плантациите и за мястото на една жена с чувство за отговорност в него, Мадлин бе научила от около половин дузина съседки и най-много от Клариса Мейн. Макар и да произхождаха от различна среда, двете жени бяха близки по темперамент. А може би Клариса долавяше нещо от чувствата на сина си към съпругата на Джъстин. Във всеки случай Клариса прекарваше часове с Мадлин в Монт Ройъл и внимателно я обучаваше.

Сред нещата, които Мадлин научи, беше акушерството. В началото на февруари, около десет часа през една лунна вечер я повикаха в робското селище да помогне на полска работничка на име Джейн. Това беше първото раждане на Джейн и десетото на Мадлин.

В колибата на Джейн се бяха събрали няколко черни жени. Мадлин коленичи и позволи на бременното момиче да й стиска ръцете, когато спазмите го разтърсваха. Отначало там стоеше коленичила друга жена, но Джейн се отказа от помощта й. Мадлин беше господарката и в нея имаха доверие. Тя с радост беше готова да упражнява правото да лекува, доколкото й беше дадено.

Помогна да вържат в съответното положение глезените на Джейн, а сетне гледа как старата акушерка Леля Бел манипулира с дървения си форцепс. По-простите раждания водеше Мадлин. Този път поради трудността отстъпи на Леля Бел, която специално бяха повикали. Бебето се намираше в неправилно положение, но старицата го обърна ловко с форцепса и скоро го извади читаво на хладния въздух.

Леля Бел Нин беше мършава окторонка на шейсет и пет, може би и седемдесет години. Живееше сама далеч навътре в блатата и ходеше да помага при трудни раждания, когато пратеха да я повикат. Получаваше възнаграждението си във вид на храна, топове плат и тютюн за дъвчене. Сега галеше влажното новородено с цвят на кокосов орех, сякаш беше нейно.

— Ще порасте здрав — каза тя. — Можете да ми вярвате. Надживяла съм ад, урагани и съпрузи. Ако аз съм могла да го направя, смятам, че и този младеж ще може.

Мадлин огледа бедната колиба. От години стените не бяха варосвани. Почуди се защо трябва да се ражда на този свят дете, ако ще прекара живота си в принудителна нищета и подчинение. Напоследък започваше по-добре да разбира какво преследваха аболиционистите и защо. Джейн поиска Мадлин да подържи бебето и тя го направи, мислейки си колко много би искала Ори да го види. По-късно, когато се готвеше да си тръгва, една приведена, сбръчкана жена с тъжни очи направи умолителен жест. Мадлин спря.

— А съм майката на малкия Том. Онзи, когото бичуваха за нахално държание.

— О, да. Надявам се, че е добре.

— Подобрява се. Никога няма да бъде както трябва. Ще му останат за цял живот белези по гърба. Самюел… — тя сви устни, за момент изпълнена със страх — Самюел ми каза какво сте направили. Благодаря ви, гос’жо Мадлин. Вие сте почтена и добра жена.

Мадлин се стъписа, като чу шепота на съгласие. Сред онези, които стояха зад нея и слушаха, беше и Леля Бел Нин. Тя запали глинената си лула и заговори.

— Те всички казват това за теб, господарке. Наблюдавах те тази вечер. Смятам, че са прави. Потърси ме, ако някога има нещо, с което мога да ти помогна.

— Благодаря ти, лельо Бел.

Доволна, побърза да се върне в голямата къща, където намери Джъстин да разглежда книга с литографии на състезателни коне. Робите може да я уважаваха, но не и той. Това стана очевидно още щом му каза къде е била.

— Е — каза той, — каква възхитителна грижа имаш за дома. Можеш да израждаш негърски бебета. Колко жалко, че не можеш да родиш свое.

Тя се извърна отвратена и обидена. Той го долови и продължи, за да я засегне още по-дълбоко.

— Може би имаш нужда от специална помощ. Дали да не подбера някой от мъжкарите и до го използвам като жребец. Май имаш слабост към чернилки. Към мен със сигурност нямаш.

Ярост замени болката.

— Джъстин, направих съзнателно усилие да съм добра съпруга във всяко отношение. Не бива все мен да обвиняваш, че не съм забременяла.

„Може би трябва да обвиняваш себе си.“

Той преметна крак през крехката ръкохватка на стола си в стил Шерътън.

— Защо не? Ти никога не си се размърдвала, когато сме се опитвали да продължим нашия клон от семейството. Тези случаи стават все по-редки, макар че, предполагам, и аз нося някаква отговорност за това. Видиш ли, отбягвам те нарочно. Привързаността ти към негрите започва да ми омръзва. Лека нощ, любов моя.

И се върна към книгата си.

Минала беше едва седмица, откакто ходи при Параклиса на Спасението, но на следващата сутрин, отчаяна и нещастна, тя посети Монт Ройъл, така че Нанси да предаде съобщение на Ори.

* * *

— Мислиш ли, че знае за нас? — попита Ори, когато се срещнаха при параклиса следващия следобед. Времето беше ясно и опияняващо; такива дни не бяха редки за низината. Ори беше свалил сакото и вратовръзката си.

Мадлин поклати глава.

— Ако знаеше, нямаше да се питаме. Джъстин не е от онези, които страдат мълчаливо.

Ори разсеяно почука с пръст книгата, която беше донесъл.

— Тогава защо прави всичко възможно да те накара да се чувстваш нещастна?

— Защото няма деца. Във всеки случай това е причината в момента. Джъстин е от онези слаби, окаяни хора, които са винаги нещастни. Но вместо да потърси причината в собственото си мислене, обвинява другиго или нещо извън себе си… и посяга да удари. Понякога изпитвам желание да знае за нас. Тогава бих се чувствала почтена по отношение на чувствата си. Заради него и заради теб.

Тя крачеше напред-назад, но в този момент спря. Ори седеше на основите от таби, калните му ботуши висяха в кафявата трева. Мадлин го прегърна през врата и го целуна.

— Наистина ти благодаря, че дойде днес. Не бих могла да понеса Резолют и секунда повече.

Втората целувка беше по-гореща. Сетне тя поприглади полата си и отиде до брега на блатото. Както правеше винаги по време на срещите им, започна да описва случките от последните няколко дни. Раждането на сина на Джейн. Бичуването на Том. Това изведе чувствата й по отношение на робството на повърхността. Обикновено отбягваше темата, защото знаеше какво мисли той. Днес не можеше.

— Според мен южняците ще започнат да гледат на системата по друг начин едва тогава, когато я видят през очите на робите, така да се каже. — Тя се извърна от осветеното от слънцето блато и загледа със сериозно изражение. — Как би се почувствал, ако видиш някой да слага белезници и вериги на глезените на майка ти и да я предава на друг, който ще й казва какво да прави до смъртта й?

Ори се намръщи, показвайки, че е раздразнен.

— Майка ми е бяла жена. Момчето, на което си помогнала, е африканче.

— А това оправдава ли престъплението? Дори обяснява ли го задоволително? Том наистина е африканец, но едва ли ще отречеш, че е и човешко същество, нали?

— И в твоите очи аз съм престъпник, така ли?

За миг прозвуча като Джъстин, давайки да се разбере, че не й позволява да обсъжда темата. Тя овладя избухването си и побърза да се върне при него, опитвайки се да отговори спокойно и без да проявява враждебност.

— Не те обвинявам в нищо, мили. Само искам да виждаш нещата ясно. Ти си по-умерен от… — щеше да каже „баща ти“, но побърза да смени посоката — от повечето. В отношението на Юга към цялата система има някаква ужасяваща логика. Вие давате на един човек нова риза всяка Коледа, но го лишавате от свободата му и очаквате да ви е благодарен. Очаквате от света да ръкопляска!

— Мадлин, говориш за човек, който…

— Стои по-долу. — Вдигна двете си ръце. — Слушала съм хиляди пъти това оправдание. Просто не вярвам в него. В Резолют има черни мъже, които са по-умни от Джъстин — просто на тях не им се разрешава да използват ума си. Но нека оставим това настрана. Да допуснем за секунда, че в оправданието все пак има доза истина и белите, по някакъв необясним начин, превъзхождат черните. Това как ще оправдае факта, че е отнета свободата на един човек? Не възниква ли по-скоро задължението да му се помогне да успее, защото не е имал толкова късмет? Не би ли било такова християнското поведение?

— Да пукна, ако зная. — Ори се изправи и плесна тъничката книжка по бедрото си. — Страшно ме объркваш с всичките тези приказки.

— Съжалявам.

Но не съжаляваше. Беше доволна. Ори не се опитваше да отрече или да отхвърли доводите й. Това би могло да означава, че ги премисля. Може би никога нямаше да бъде в състояние да го убеди, че робството е порочно, но ако успееше да посее в съзнанието му някое и друго съмнение, щеше да го смята за успех.

Известно време той мълча. Сетне сви рамене.

— Не съм достатъчно умен, за да намеря път сред всичките тези доводи. Освен това смятах, че ще четем.

Показа й гръбчето на книгата, която беше пристигнала с вчерашния кораб от Чарлстън. На него със злато беше отпечатано заглавието: „Гарванът и други стихотворения“.

Мадлин прихвана полите си и седна до него.

— Едгар Алан По. Жената на Франсис Ламот спомена за него миналата седмица. Прочела няколко от фантастичните му разкази и направо не ги харесала. Рече, че мястото му било в лудницата.

За първи път в този ден Ори се засмя.

— Типична реакция спрямо написаното от автор янки. Боя се, че няма как да бъде сложен под ключ. Умрял е миналата година в Балтимор. Само на четирийсет години, но е бил пословичен пияница. Имаше няколко статии за него в „Садърн литеръри месинджър“. Известно време го е издавал самият той. Интересното за мен е, че е ходил в Уест Пойнт.

— Кадет ли е бил?

— Един срок. Доколкото зная, през есента на 1830. Очевидно е имал блестящо бъдеще. По всички предмети е бил в първата група. Но е станало нещо и го съдил военен съд за грубо погазване на дълга. Непосредствено преди уволнението прекарвал почти цялото си време в Бени Хейвън.

— Пиел ли е?

— Предполагам… Макар че онова, което всъщност ни привличаше при Бени, беше храната. Никога няма да разбереш как чиния пържени яйца би могла да е неземно вкусна. Никога не си се хранила в кадетска трапезария.

В гласа му се долавяше мека носталгична нотка. Взорът му се спря някъде отвъд блатото. „Колко му липсва“, помисли си тя и провря ръката си под неговата. Неизменно сядаше от дясната му страна, та да не би случайно да привлече вниманието към онова, което беше загубил.

— Както и да е — той отвори книгата, — не мога да давам оценки за поезия, но част от тези неща наистина ми харесват. В тях има някаква необикновена, чудна мелодия. Да започнем ли с ей това?

Заглавието на стихотворението беше „Аннабел Ли“. Първа започна да чете тя:

„То бе тъй отдавна в далечна страна,

в приморска страна сред мъгли,

И в тази страна бе девойка една,

наречена Аннабел Ли.“

Направи пауза в края на стиха, давайки му знак да започне той.

„Но безкрайна любов — непозната до днес —

ме обвързваше с Аннабел Ли.“

Вече спокойно четяха поезия на глас. Започнаха преди няколко месеца, когато Ори я изненада, донасяйки книга. Част от стиховете не бяха много хубави, но те извличаха удоволствие от обреда, а днес тя отново изпитваше трепетно желание, събудено от мерената реч.

Първия път, когато я изпита, физическата й реакция я сепна. Сега я очакваше със сладостно нетърпение. Мекото редуване на гласовете им придобиваше някакъв сексуален ритъм, сякаш се обладаваха взаимно, притежаваха се взаимно, по единствения възможен начин. И двамата държаха книгата, опакото на нейната лява длан се докосваше до кокалчетата на ръката му. Контактът я караше цялата да пламва. Тя леко се извърна, за да може да го гледа, докато четат.

Неизвестният влюбен в поемата изгубва своята Аннабел Ли. Те преживяваха загубата, а куплетите ги понасяха към развръзката. Гласът й стана дрезгав.

„Щом луната изгрей, скъпи мисли навей

за нетленната Аннабел Ли.“

Ори ускори темпото.

„И звездите навред ми изпращат привет

със очите на Аннабел Ли.“

Очите й прескачаха от страницата към лицето му и обратно. Под пластовете плат гърдите я боляха. Слабините си чувстваше като разтопен метал.

„В нощния мрак аз съм пак там под гробния свод,

с нея — моята душа — и любов — и живот.“

Запъна се и трябваше бързо да погледне надолу, за да довърши своя стих.

„Сякаш двама ни сбра…

в един саркофаг“,

четеше той,

„Любовта на морския бряг“^[1]

Той затвори книгата и стисна ръката й. Седяха мълчаливо, вгледани един в друг. Сетне, не можеща повече да се владее, тя го прегърна през врата и му предложи отворените си устни.

 

 

Ори яздеше към къщи в ранния сумрак на февруарския следобед. Чувстваше се както винаги след срещите с Мадлин. Никога не му стигаше времето, което прекарваха заедно. А четенето на поезия не можеше да замени същинското любене, така както Бог е пожелал да бъде, когато е създавал мъжа и жената.

Днес бяха стигнали до ръба, почти се бяха поддали на глада, който ги надмогваше. Само невероятното усилие, неистовата борба да овладеят чувствата си ги възпря да се претърколят в кафявата трева край основите на параклиса. Тъй като бяха стигнали толкова близо до това, Ори се чувстваше по-самотен и незадоволен от всякога, когато препусна по алеята и предаде коня си на един от домашните слуги. Робът му се усмихна и го поздрави. Ори отговори с рязко кимване. Какво ли си мислеше всъщност негърът? „Ти ми даваш по една риза всяка Коледа, а ме лишаваш от свободата ми и очакваш от мен да ти целувам ръка. По-скоро ще ти я откъсна.“ Дяволите да я вземат Мадлин, че му пълни главата със съмнения и въпроси за системата, която беше приемал за морална и правилна през по-голямата част от живота си.

Втурна се в библиотеката и дръпна пердетата, за да пропусне немощните лъчи на залеза. Да продължава да я вижда беше мъчение, мъчение беше и мисълта да се откаже от нея. Какво да прави?

Наля си яка доза уиски. Последната светлина си отиваше. Една по една се губеха изпъкналостите по месинговата украса на ножницата на армейската му сабя, която висеше на закачалка, поставена от него в ъгъла. Тъмносиният му мундир също беше окачен на закачалката. Разбира се, не онзи, с който беше облечен, когато снарядът му откъсна ръката; този имаше два ръкава. Забеляза, че месинговите копчета, а и главичката на ефеса на сабята в ножницата имаха зеленикав оттенък. Тук-там по мундира се виждаха петна от мухъл.

Отпусна се на любимия си стол, мислейки за тези паметници на миналото. Трябваше да се отърве от тях. Непрекъснато му напомняха за осуетените амбиции. Бавно се съсипваха, както и собственият му живот. Безсмислени бяха, както и самият той. Съществуваха и нищо повече.

Господи, ако не беше се случило това при Чурубуско! Ако беше посетил Нови Орлеан като по-млад и случайно бе срещнал там Мадлин! Ако! Сигурно някъде можеше да се намери противоотрова за това вечно „ако“. Но каква е тя?

Слепешком отиде при шкафа, за да напълни още веднъж чашата. Горе сестрите му се караха. Напоследък сякаш непрекъснато се караха. Възрастта им беше такава. Затвори прозорците и седна да пие, заслушан в призрачни барабани. Най-накрая униформата се загуби в мрака.

Към единайсет часа Клариса отвори вратата и го намери проснат на пода. Двама слуги го отнесоха в леглото.

 

 

Аштън и Брет бяха станали девойки, но продължаваха да делят просторна спалня на втория етаж. Вече четиринайсетгодишна и напълно развита, пищно красива млада жена, Аштън непрестанно се оплакваше от това положение. Защо трябвало да я лишават от правото да има място, където да се усамоти? Защо трябвало да живее, както тя се изразяваше, с „дванайсетгодишно бебе, което е все още плоско като дъска“?

Тази вечер в стаята беше изключително горещо. Аштън, която спеше на леглото по-близо до прозореца, неспирно се оплакваше, че й е тежко. Непрекъснато потупваше възглавницата си, слагаше опакото на китката си на влажното чело и пъшкаше.

Най-накрая, сънлива и раздразнена, сестра й рече:

— Хайде, за Бога, усмири се и ме остави да спя.

— Не мога. Опъната съм като барабан отвътре.

— Аштън, понякога не те разбирам.

— Естествено, че не ме разбираш — рече надуто Аштън. — Ти си просто бебе. Бебетата имат бяла кожа и носят широки бели гащи. Ти сигурно ще си останеш такава и като старица.

— Охо — рече Брет и хвърли възглавница. Нито едно от оскърбленията, които Аштън сипеше върху нея, не я дразнеше повече от намеците, че все още нямаше и следа от онова, което някои наричаха „проклятието на женския срам“. Един път месечно Аштън се разхождаше гордо из стаята, за да може сестра й да види изцапаните й дълги гащи. Това неизменно унижаваше Брет, както и фактът, че тялото й оставаше детско.

Разбира се, не беше убедена, че иска да порасне. Сигурно не, ако това означаваше, че ще трябва да върти очи и да се държи лигаво и закачливо в присъствието на всеки мъж под трийсет години. С положителност не искаше да порасне, ако това би означавало да се докарва човек пред такива като адвоката Хънтун.

Мисълта за него подсети Брет за една от малкото й възможности за отмъщение. Подражавайки на най-лигавите маниери на сестра си, тя рече:

— Сигурно тази вечер си преизпълнена с блаженство. Утре ще идва Джеймс Хънтун, ще идва заедно с онези политици, с които папа е толкова гъст напоследък. Харесва ти господин Хънтун, нали?

Аштън хвърли обратно възглавницата.

— Смятам го за крастава жаба и ти го знаеш. Той е старец. Почти двайсетгодишен. Ето това мисля за него.

Изплези език и се оригна четири пъти.

Брет притисна възглавницата към корема си, омаломощена от смях. В низината все още родителите решаваха кои млади мъже са подходящи кавалери за дъщерите им. Аштън беше достатъчно голяма да има няколко поклонници, но досега единствен Хънтун имаше разрешение от Тилет Мейн да я посещава.

Брет имаше желание да продължи да дразни сестра си, но шум отвън привлече и двете момичета до прозореца. Обединени от любопитството си, те гледаха как по алеята в галоп премина призрачна фигура на кон, профуча през петно лунна светлина и изчезна по посока на конюшнята.

— Това беше Братовчеда Чарлс — рече Брет с тон на страхопочитание.

— Разбира се, че беше той — потвърди Аштън. — Трябва да е чукал Сю Мари Смит. Нея или някое негърче. — Представата за това накара Брет да се изчерви.

Аштън се изкиска.

— Ако Уитни Смит разбере, че братовчедка му Сю Мари си има вземане-даване с Чарлс, ще стане голям скандал. Сю Мари и Уитни са сгодени.

— Вие с Хънтун кога ще обявите вашия годеж?

Аштън оскуба сестра си.

— На куково лято.

Юмрукът на Брет се плъзна по рамото на Аштън, сетне тя се оттегли в леглото си. Аштън застана с лице към осветения от луната прозорец, потривайки с длани корема си напред-назад, така че нощницата й се надигна, според Брет, по съвсем безсрамен начин.

— Сигурно Сю Мари не може да се въздържа с Чарлс. А и с което и да е момче. Казват, че гащите й парели по-силно от ракети по празник. Разбирам я добре — заключи Аштън с тъжна въздишка. — Но ти едва ли.

Брет скупчи възглавницата и се обърна на другата страна, по-скоро обидена, отколкото ядосана. Аштън я превъзхождаше по остроумие, красота и способности. Без съмнение винаги щеше да е така.

Освен това Аштън беше и по-смела. Тя рискуваше. В това отношение много приличаше на Братовчеда Чарлс. Може би адвокатът Хънтун щеше да я укроти. Брет се надяваше, че това ще стане. Смяташе, че обича сестра си, но понякога подвизите й направо й идваха до гуша.

 

 

Джеймс Хънтун носеше кръгли очила и невидима мантия от чувство за собствена правота. Макар да беше само шест години по-възрастен от Аштън, вече му се очертаваше гуша и началото на коремче. Тлъстини разваляха иначе красивото му лице.

Семейството на Хънтун живееше в щата от дълго време, но му липсваха около петдесет години, за да е толкова старо, колкото това на Мейн. Първият Хънтун в Каролина, емигрант, който не можел да чете и да пише, се заселил в планинската част на страната. Член на следващото поколение стигнал до откритието, че пътят към издигането не води през битието на невеж селянин в планините и се преместил на брега, където нечестната търговия и няколко щастливи покупки на недвижими имоти довели, в рамките на още две поколения, до натрупването на значително богатство. Хънтунови сключвали бракове с представители на няколко изтъкнати семейства и по този начин постепенно се сдобили с родословие.

По-голямата част от семейните земи вече ги нямаше, станали жертва на същата беда, която разори Ламотови — лошо управление, съчетано с прекалено охолен начин на живот. Възрастните родители на Джеймс Хънтун преживяваха от подаянията на роднини. Обитаваха западналата си плантаторска къща и за тях се грижеха петима негри, които бяха прекалено стари, за да се намери купувач за тях. От ранни години на Джеймс му стана ясно, че ако иска да оцелее и благоденства, това няма да стане от земеделие.

За късмет Хънтунови все още притежаваха внушителна колекция от приятели и познати; в Южна Каролина фактът, че едно семейство е загубило богатството си, не съсипваше задължително общественото му положение. Със сигурност това можеше да стори неприемливото поведение. Затова Джеймс познаваше всички онези, от които зависеше нещо, и можеше да се обърне към тях, когато се зае да си пробива път в Чарлстън. Изучи право в една от водещите фирми и неотдавна започна самостоятелна практика в града.

Тилет смяташе, че повечето членове на клана Хънтун не заслужават внимание; докато хората от другите издигнати семейства се тревожеха за бъдещето на щата, те дрънкаха за миналото и се държаха така, сякаш не съществуваха смазващите проблеми на настоящето. Но Тилет долавяше у Джеймс някакъв потенциал, макар младият мъж да отбягваше да полага усилен труд, с какъвто понякога беше свързана адвокатската професия. От друга страна, връзките, които Хънтун имаше из целия щат, му даваха всички шансове за успех.

Освен това обичаше политиката и беше добър оратор. По възгледи беше свързан с онези, които настояваха щатът и регионът да утвърдят своята независимост сред един все по-враждебен свят. Между тях беше Робърт Барнуел Рет, влиятелният редактор на вестник „Чарлстън Мъркюри“. Майката на Хънтун беше сродница на Рет чрез брак.

Хънтун видя за първи път Аштън миналата зима в един театър в Чарлстън. Клариса заведе дъщерите си в града за светския сезон и семейството нае ложа за изпълнението на известния актьор Фредерик Станхоуп Хил. Той винаги включваше Чарлстън в турнетата си, също както и повечето театрални светила.

Изгаряща похот завладя младия адвокат още щом видя Аштън Мейн. Тя беше красива и макар още съвсем млада, вече беше сексапилна. Хънтун изпрати на Клариса картичка, с която молеше да му разреши да направи посещение тогава, когато родителите сметнат, че дъщеря им е станала на подходяща възраст.

Няколко месеца и един рожден ден отминаха, преди Клариса да отговори с кратко любезно писмо. Другите момичета започваха да приемат посетители на четиринайсет години, така че двамата с Тилет не можеха да откажат това на Аштън. Но тя предупреди бъдещия ухажор по следния начин: „Съпругът ми споделя правилото на низината, което гласи, че името на една жена би трябвало да се появява във вестниците само два пъти: единия път, когато се омъжи, и втория — когато умре. Споменавам това само за да ви е съвсем ясно какво е отношението му към какъвто и да е вид непристойно поведение.“

Съответно на предупреждението Хънтун постави началото на ухажването с традиционните подаръци — първо цветя, сетне ярешки ръкавици и френски шоколадови бонбони. Сега беше стигнал дотам, да остава сам с Аштън в къщата за кратки периоди. Все още не можеше да става и дума да бъде сам с нея другаде — да излязат да яздят без придружителка например. Хънтун правеше всичко по силите си, за да овладява похотта си. Един ден, ако нещата се наредяха както трябва, това великолепно тяло щеше да бъде негово.

Трябваше да си признае, че Аштън малко го плашеше. Външно не излизаше извън рамките на приетото, но притежаваше някаква нахакана смелост, неприсъща за момичетата на нейната възраст и положение. Възхищаваше се от надменния й вид, който някои наричаха арогантност. Освен това се възхищаваше и от богатството на Тилет Мейн.

Колкото до останалите членове на семейството, не изпитваше особен възторг. Клариса беше безобидна стара жена, а сестричката на Аштън ужасно скучна. Хънтун избягваше какъвто и да е контакт с Ори, едноръкия таласъм, а що се отнасяше до Купър Мейн, който крачеше гордо из Чарлстън, сякаш наистина имаше някакво право да се нарича южняк, той беше убеден, че би трябвало да го изгонят, овесен на върлина, от щата. Четиримата джентълмени, които придружаваха Хънтун в Монт Ройъл тази сутрин, споделяха неговото мнение. Един от тях беше Рет, главният редактор на „Мъркюри“.

— Конгресът е свикан за юни — съобщи Хънтун на домакина им. — В Нашвил. Делегати от всички южни щати ще се съберат, за да направят оценка на резолюциите на сенатора Клей и да решат каква да бъде общата реакция.

— Значи юни? — Тилет се почеса по брадичката. — А дотогава няма ли да са гласували за резолюциите?

Друг от посетителите се засмя.

— Едва ли е възможно при сегашното разцепление в Конгреса.

Хънтун сви устни, неволна реакция на изпитателния поглед, с който го оглеждаше Ори, когото Тилет някак си беше убедил да дойде на тази среща. Ори показваше неохотата си, като седеше отпуснат в ъгъла, прехвърлил крак върху крак — един безмълвен наблюдател.

Защо проклетият му таласъм го наблюдава така? Ори не би могъл нищо да каже срещу поклонника на сестра си. Хънтун заключи, че вниманието му е продукт на най-обикновена антипатия. Тя беше взаимна.

— Въобще необходима ли е тази среща в Нашвил? — попита Тилет. — Казахте, че нямало да бъде официален конгрес на партията…

Рет рязко се изправи. Петдесетгодишният редактор господстваше над събранието, както ставаше обикновено, където и да присъстваше.

— Тилет, приятелю, вече прекалено много време си настрана от обществените дела.

— Зает съм да си изкарвам прехраната, Робърт.

Останалите се засмяха. Рет продължи.

— Знаеш също като мен, че вече двайсет години и повече противниците ни проповядват враждебност към Юга. Оскърбяват ни с лъжите си и систематично ни ограбват с техния странен данък върху земеделието на Юга — митото. Нещо повече, в редовете на Демократическата партия ще намерите мнозина от най-злите ни врагове. При това положение партийната организация в Южна Каролина постепенно се оттегли, докато сега може да се каже, че не членуваме активно в националната организация, а само понякога сме в съюз с нея. По друг начин не можем да изразим своята антипатия към възгледите и практическото поведение на партията.

Най-накрая Ори се обади.

— Но ако не ни харесва начинът, по който партията действа, не е ли по-лесно да я променим отвътре, отколкото отвън?

Рет го погледна накриво.

— Господин Мейн, смятам този въпрос недостоен за човек, роден и израснал в този щат. Или пък на юг. Човек не прави компромиси със заклети врагове. От двайсет и пет години сме обект на северняшка агресия. Няма ли да е глупаво, за да оправим това положение, да се обърнем към хората, станали причина за него? Ще поправим несправедливостите, следвайки един-единствен път — този, който води към независимост.

Калхун умираше и мнозина твърдяха, че членовете на законодателното събрание вече са избрали Рет да го замести в Сената. Тилет разбираше защо. Дразнеше се от това, че синът му сякаш не беше убеден, дори се съмняваше.

— Що се отнася до мен — добави Рет, — и аз не виждам особена нужда от този конгрес в Нашвил, тъй като въобще смятам идеята за компромис недопустима. Но подкрепям конгреса в името на единството на Юга.

— При цялото си уважение към моя изтъкнат роднина — рече Хънтун с присъщата си хаплива усмивчица, — някои от нас, макар привърженици на един самостоятелен Юг, не са съвсем готови да се съгласят с онова, което вие и „Мъркюри“ пропагандирате напоследък.

С мрачно изражение Ори заяви:

— Разтрогване на Съюза.

— Точно така — заяви Рет, който в този момент напомняше на Ори спечелил победа боен петел.

Ори отклони погледа си, без съмнение с неодобрение. Двама от посетителите дадоха с очи знак на Хънтун, защото и Тилет изглеждаше скептичен. Хънтун потисна похотливите си мисли за Аштън, която днес все още не беше видял, кръстоса крака и взе връх в разговора.

— Не сме дошли тук да обсъждаме този въпрос, Тилет, а да поискаме подкрепата ти за конгреса в Нашвил. Всъщност да те помолим да го подпомогнеш по един много осезаем начин. Напоследък изрази интерес отново да се заемеш с щатски дела. — Предпазливо кимване от по-възрастния мъж. Хънтун продължи натиска. — Делегацията на Южна Каролина ще направи разходи за пътуването си до Тенеси, както и за храна и квартири, докато заседава конгресът. Помислихме си…

„Ето за какво са дошли“, си рече Ори. Пари. Не чу нищо повече от разговора. Съгласи се да присъства на събранието, за да направи удоволствие на баща си. Сега съжаляваше, че го е направил.

Скоро Тилет беше спечелен. Той обеща да дари петстотин долара, за да допринесе за покриването на разходите на делегацията. Отвратен, Ори продължи да гледа през прозореца. На вратата се почука. Едва не скочи, за да отиде да види и с удоволствие се извини и измъкна навън в отговор на прошепнатата молба на сестра си.

— Какво е станало, Аштън?

Брет се втурна зад сестра си. Очите и на двете момичета бяха широко отворени от уплаха.

— Братовчеда Чарлс — съобщи Аштън. — В голяма беда е. Дошъл е човек, който иска удовлетворение с дуел.