Хулио Кортасар
Игра на дама (99)

98.

Така е — слепите са тези, които ни носят просветление.

Става така, че някой, без да го съзнава, ти показва безпогрешно път, по който той самият не може да тръгне. Мага никога няма да разбере как пръстът й сочеше точно тънката пукнатина, прорязваща огледалото, нито доколко някои паузи, някои абсурдни втренчвания или пък мятането на заслепена стоножка бяха парола, знак, че здраво съм се окопал в себе си, което значи, че просто съм никъде… Както и да е, това за пукнатината… Щом казваш, че искаш да бъдеш щастлив, / Орасио, поезията остави.

Обективно погледнато: тя не бе в състояние да ми покаже нищо на моя територия, дори на своята се въртеше объркана, опипваше пътя, размахваше ръце. Френетичен прилеп, фигурата, описвана от кръжащата из стаята муха. И изведнъж за мен — седя тук и я гледам — някакво указание, някаква догадка. Тя не го знаеше, но причината за сълзите или редът при пазаруване, или начинът, по който пържи картофи, бяха знаци. Морели е имал предвид нещо такова, когато пише: „Четене на Хайзенберг до обяд, бележки, фишове. Детето на портиерката ми носи пощата и говорим за модела на самолет, който сглобява в кухнята у тях. Докато ми разказва, подскача два пъти на левия си крак, три пъти на десния, два пъти на левия. Питам го защо два пъти на единия и три на другия, а не два и два или три и три. Гледа ме учудено, не разбира. Усещам, че Хайзенберг и аз сме от другата страна на някаква територия, докато детето все още е между двете й страни, с по един крак във всяка, без да го съзнава, и скоро ще бъде само от нашата страна и ще се изгуби всякаква връзка. Връзка с какво, за какво? Както и да е, да продължим с четенето, може би Хайзенберг…“