Хулио Кортасар
Игра на дама (49)

48.

От едната страна на Ел Серо — макар че Ел Серо нямаше страни, понеже човек изведнъж се оказваше там и никога не беше много сигурен дали е на самия хълм или отстрани, тогава по-скоро близо до Ел Серо — в един квартал с ниски къщи и устати хлапета въпросите не го доведоха до никъде, разбиваха се в любезни усмивки, в жени, които биха искали да помогнат, но не бяха в течение, хората се местят, господине, тук всичко много се е променило, може би ако идете в полицията, кой знае. А не можеше да остане за по-дълго, защото корабът ей сега щеше да тръгне, а дори и да не тръгваше, всичко беше предварително загубено, разпитваше за всеки случай, като при игра на лотария или сверяване на астрологическа прогноза. Друг трамвай обратно към пристанището и ще се опъне на койката, докато не стане време за ядене.

Същата вечер, в два след полунощ, я видя за пръв път. Беше топло и в помещението, където повече от сто емигранти хъркаха и се потяха, беше по-зле, отколкото между навитите въжета навън, под надвисналото над реката небе, при цялата влага от залива, която правеше кожата лепкава. Оливейра запуши, облегнат на някаква преградна стена, и загледа редките и мижави звезди, които надничаха между облаците. Мага излезе иззад някакъв вентилатор, в едната си ръка държеше нещо, което се влачеше по земята, и почти веднага му обърна гръб, като се упъти към един от люковете. Оливейра не се и опита да я последва, много добре знаеше, че вижда нещо, което няма да се остави да го проследят. Помисли, че сигурно е някоя от префърцунените дами от първа класа, които слизаха до изметта на носа, водени от жажда за онова, което те наричаха опит или живот, нещо такова. Явно беше, че прилича много на Мага, но по-голямата част от приликата я беше привнесъл той, така че щом сърцето му престана да лупа като на бясно куче, запали друга цигара и се нарече непоправим кретен.

Фактът, че му се привидя Мага, не му се стори толкова горчив, колкото увереността, че едно неконтролируемо желание я бе изтръгнало от дълбините на онова, което определяха като подсъзнание, и я бе проектирало върху силуета на някаква случайна жена на кораба. До този миг бе смятал, че може да си позволи лукса да си припомня меланхолично някои неща, да извиква в съзнанието си в съответния час и атмосфера дадени истории и да ги прекъсва със същото спокойствие, с което гаси фаса си в пепелника. Когато на пристанището Травълър го запозна с Талита, толкова смешна с този котарак в кошницата и това изражение, нещо средно между любезност и Алида Вали, отново усети, че някакви далечни общи черти внезапно се кондензират в лъжлива пълна прилика, като че ли от толкова добре подредената му памет изведнъж се изтръгва някакъв призрак със способност да обитава и да допълни друго лице и друго тяло, да го погледне отвън с поглед, за който той мислеше, че ще остане завинаги запазен за спомените.

През следващите седмици, изпълнени с неустоимото себеотрицание на Хекрептен и овладяването на трудното изкуство да ходи от врата на врата и да продава кашмир по домовете, разполагаше с достатъчно бири и престои по пейките на площадите, за да анализира някои епизоди. Погледнати отвън, проучванията из Ел Серо бяха нещо като успокоение на съвестта — да намери, да се опита да си обясни, да каже сбогом завинаги. Този стремеж на човек да приключи начисто с онова, което прави, да не оставя провиснали конци. Сега осъзнаваше (една сянка иззад вентилатора, една жена с котарак), че не затова бе отишъл в Ел Серо. Аналитичната психология го дразнеше, но бе вярно — не затова бе отишъл в Ел Серо. Изведнъж се оказа, че е кладенец, който безкрайно пропада в самия себе си. Апострофираше се иронично насред Площада на Конгреса. „Това ли наричаш търсене? Мислеше, че си свободен? Как беше онова за Хераклит? Хайде, повтори степените на освобождаване, че да се посмея малко. Ама ти си на дъното на фунията, братче.“ Искаше му се да се почувства безвъзвратно омерзен от откритието, но го тревожеше някакво смътно удовлетворение в областта на стомаха — този котешки отговор на доволство, с който тялото се присмива на безпукойствътъ на духъ, удобно сгушено между ребрата, корема и стъпалата на краката. За зла участ, дълбоко в себе си той беше доста доволен, че се чувства по този начин — да не се връща, а да отива, винаги, макар и да не знае къде. Отвъд това удоволствие обаче го пареше едно усещане, подобно на отчаяние от чистото разбиране — един призив към нещо, което би желало да намери своето въплъщение, а вегетативната наслада флегматично го отхвърляше и го държеше на разстояние. От време на време Оливейра присъстваше като зрител на този раздор, без желание да взема страна, с лукава безпристрастност. Така се стигна до цирка, до пиенето на мате в двора на дон Креспо, до тангата на Травълър — Оливейра хвърляше коси погледи към себе си във всички тези огледала. Дори записа няколко откъслечни бележки в една тетрадка, която Хекрептен бе прибрала с любов в едно от чекмеджетата на скрина, без да се осмели да я прочете. Постепенно си даде сметка, че посещението на Ел Серо му се е отразило добре именно защото бе продиктувано от причини, различни от предполагаемите. Да знае, че е влюбен в Мага, не беше провал, нито вторачване в някакво отминало положение на нещата, беше любов, която можеше да съществува без обекта си, подхранваше се от нищото, добавяше се може би към други сили, съчленяваше ги и ги сливаше в импулс, който някога щеше да разруши това вътрешно спокойствие на тялото, подуто от бира и пържени картофи. Всички тези думи, които използваше, за да пълни с тях тетрадката, като от време на време размахваше енергично ръце и свиреше пронизително, го караха да се смее до сълзи. Травълър в крайна сметка се показваше на прозореца, за да го помоли да бъде по-тих. Друг път Оливейра намираше известен покой в ръчната работа, например изправянето на пирони или разплитането на въже, за да извае от нишките му изящен лабиринт, който залепваше върху абажура на лампата, а Хекрептен намираше това за елегантно. Любовта може би бе най-висшето обогатяване, даряваше битие, но единствено крахът й позволяваше да се избегне нейният ефект на бумеранга — да се остави да бъде отнесена към забравата, а той, отново сам, да се задържи на това ново стъпало на една отворена и пореста действителност. Да убиеш обекта на любовта — нещо, чиято необходимост мъжът винаги е подозирал, бе цената, за да не спреш при изкачването, както и горещата молба на Фауст, отправена към отлитащия миг, не би имала смисъл, ако човек не се разделя с него така, както оставя празната чаша на масата. И други такива, и горчиво мате.

Щеше да е толкова лесно да разработи една последователна схема, един ред на мислене и на живот, една хармония. Не трябваше нищо повече освен обичайното лицемерие, възвисяването на миналото до стойността на опит, извличането на полза от бръчките по лицето, от преживяното, отразило се в усмивки и паузи с давност повече от четирийсет години. После човек си облича син костюм, сресва си косата по посребрените слепоочия и влиза да види някоя изложба, в Сад или в Ричмънд, в мир със света. Дискретна скептичност, излъчване като да слизаш по склона надолу, плавно навлизане в зрелостта, в брака, в бащинските напътствия в часа на печеното или когато бележникът показва незадоволителни резултати. Казвам ти го, понеже вече много съм живял. Пътувал съм. Когато бях малък. Всички жени са еднакви, казвам ти. Говоря ти от опит, сине. Ти още не познаваш живота.

А всичко това, толкова смешно и толкова всеизвестно, можеше и да е по-зле в друго отношение, в размишленията, неизбежно заплашени от idola fori^[1], от думите, които подхлъзват интуицията, от опростяващите вкаменелости, от миговете на умора, когато бавничко изваждаш от джоба на жилетката бялото знаме. Може да се случи и така: предателството протича в пълна самота, без свидетели и съучастници, от ръка на ръка, с мисълта, че това е отвъд личните ангажименти и драмите на сетивата, отвъд етическото изтезание на съзнанието, че си свързан с определена раса или поне с определен народ и език. В най-пълната привидна свобода, без да трябва да даваш сметка никому, да оставиш недоигран мача, да напуснеш кръстовището и да поемеш по който и да е от околните пътища, обявявайки го за необходим или единствен. Мага беше един от тези пътища, друг — литературата (веднага да изгоря тетрадката, нищо, че Хекрептен ще-кърши-ръце), друг — леността, друг — великото безполезно размишление. Застанал пред една пицария на „Кориентес“ №1300, Оливейра си задаваше големите въпроси: „Тогава трябва ли човек да остане насред кръстопътя като главината на колелото? За какво служи знанието или привидното знание, че всеки път е грешен, ако не вървим по него в преследване на цел, която да не е самият път? Не сме Буца, приятел, тук няма дървета, под които да седнем в поза лотос. Ще дойде ченгето и ще ти състави акт“.

Да вървиш по пътя с цел, която не е самият път. От толкова човъркане (каква буква, ч-то, майка на чупенето от училище, чавката и чучура) му оставаше само едно смътно усещане. Да, формулировката ставаше за медитация. И така, посещението в Ел Серо все пак бе имало смисъл, така Мага вече нямаше да бъде изгубена вещ и щеше да се превърне в образ на възможна среща, но вече не с нея, срещата се осъществяваше отсам или отвъд нея, заради нея, но не с нея. А Ману, циркът и тази невероятна идея за лудницата, за която говореха толкова много тези дни, всичко това можеше да има значение, ако се екстраполира, неизбежнъ екстръпулацийъ в часа на метафизиката — тази мелодична дума винаги бе точна за уговорените срещи. Оливейра захапа пицата, опари си венците — винаги ставаше така заради лакомията му — и се почувства по-добре. Но колко пъти бе затварял същия цикъл по купища ъгли, в кафенетата на толкова градове, колко пъти беше стигал до подобни изводи, беше започвал да се чувства по-добре, беше смятал, че ще може да заживее по друг начин, например една вечер, когато отиде да слуша някакъв идиотски концерт, а после… После беше валяло толкова много, защо да си го върти на пръста. Беше като с Талита, колкото повече си го въртеше на пръста, толкова по-лошо ставаше. Тази жена започваше да страда по негова вина, не заради нещо сериозно, а само защото той беше тук и всичко между Талита и Травълър сякаш се променяше, стотици дреболии, за които човек смята, че се подразбират и са естествени, изведнъж се покриваха с бодли и, първоначално започнали като яхния по испански, свършваха като херинга а ла Киркегор, ако не и като нещо по-сериозно. Следобедът с дъската беше завръщане към реда, но Травълър пропусна случая да каже каквото трябваше да каже, така че още същия ден Оливейра да смени квартала и да се махне от живота им, не само че не каза нищо, ами и му намери работа в цирка, доказателство, че. Да се проявява състрадание в този случай би било толкова идиотско, колкото и миналия път: дъжд, дъжд. Дали Берт Трепа още свири на пиано?