Хулио Кортасар
Игра на дама (109)

108.

— La cloche, le clochard, la clocharde, clocharder.^[1] В Сорбоната дори има дисертация за психологията на клошарите.

— Възможно е — каза Оливейра. — Но си нямат Хуан Филой да им напише „Шайка“. Ей, какво ли става с Филой?

Мага, естествено, не можеше да знае, първо, защото не подозираше за съществуването му. Наложи се да й обясни защо Филой и защо „Шайка“. На Мага сюжетът на книгата много й хареса, а също и идеята, че аржентинските linyeras^[2] се родеят с клошарите. Остана с твърдото убеждение, че е обидно linyeras да се оприличават на просяци, и симпатията й към клошарката от „Пон-де-з-Ар“ намери аргументи, които сега й се виждаха научни. Още повече че тези дни, докато вървяха по бреговете на Сена, откриха, че клошарката е влюбена, и симпатията, желанието всичко да свърши добре бяха за Мага нещо като арките на мостовете, те винаги я вълнуваха, или като онези парчета тенекия или тел, които Оливейра събираше между другото, докато се разхождаше с наведена глава.

— Филой, мамка му — каза Оливейра, докато гледаше кулите на Консиержери и мислеше за Картуш. — Колко далеч е моята страна, чак да не повярваш, че има толкова много солена вода на този откачен свят.

— В замяна на това въздухът е по-малко — каза Мага. — Само трийсет и два часа.

— А, да. Наистина. А за мангизите какво ще кажеш?

— И за желанието да се върнеш. Защото аз нямам такова желание.

— Нито пък аз. Но да предположим. Невъзможно е — няма спор.

— Никога не си говорил за връщане — каза Мага.

— Никой не говори, брулени хълмове, никой не говори. Само си мислех, че за безпаричния всичко върви наопаки.

— Париж го имаме гратис — цитира Мага. — Ти го каза в деня, когато се запознахме. Гратис ходим да гледаме клошарката, гратис се любим, гратис ти казвам, че си лош, че не те обичам… Защо легна с Пола?

— Въпрос на ухания — каза Оливейра и седна на релсата до самата вода. — Стори ми се, че ухае на песен на песните, на канела, на смирна, такива работи. Освен това беше вярно.

— Клошарката няма да дойде тази вечер. Вече трябваше да е тук, тя почти не пропуска.

— Понякога ги затварят — каза Оливейра. — За да им махнат въшките, предполагам, или за да може градът да спи спокойно по двата бряга на безучастната си река. Един клошар е по-скандален от един крадец, то се знае, но всъщност не могат да се справят с тях, трябва да ги оставят на мира.

— Разкажи ми за Пола. Може междувременно да видим клошарката.

— Свечерява се, американските туристи се сещат за хотелите си, болят ги краката, купили са купища идиотщини, вече са попълнили своя Сад, своя Милър, своите „Onze mille verges“^[3], художествени фотографии, неприлични гравюри, Саган и Бюфе. Гледай как оредяват хората при моста. И остави Пола на мира, за такива неща не се разказва. Е, художникът прибира статива си, никой вече не спира да го гледа. Невероятно е колко ясно се вижда всичко, въздухът е измит като косата на онова момиче, което тича ей там, погледни го, облечено е в червено.

— Разкажи ми за Пола — повтори Мага и го потупа по рамото с опакото на ръката си.

— Чиста порнография — каза Оливейра. — Няма да ти хареса.

— Но на нея сигурно си й разказал за нас.

— Не. Само в най-общи линии. Какво мога да й разкажа? Пола не съществува, знаеш това. Къде е? Покажи ми я.

— Софизми — каза Мага, която беше научила термина от споровете на Роналд и Етиен. — Може и да не е тук, но е на улица „Дофин“, това е сигурно.

— А къде е улица „Дофин“? — каза Оливейра. — Tiens, la clocharde qui s’amène.^[4] Ама тя е ослепителна.

Клошарката слизаше по стълбата, като се поклащаше под тежестта на огромен вързоп, от който се подаваха полуразпрани ръкави на палта, скъсани шалове, панталони, извадени от боклукчийските кофи, парчета плат и даже навита почерняла тел; като стигна до последното стъпало, издаде възклицание, нещо средно между мучене и въздишка. Върху една неподлежаща на разгадаване основа, съставена вероятно от впити в кожата комбинезони, подарени блузи и някой сутиен, в състояние да побере този ужасен бюст, се добавяха две, три, може би четири рокли, пълен гардероб, а отгоре — мъжко сако с почти откъснат ръкав, шал, закрепен с тенекиена брошка с един зелен и един червен камък, косата й беше изрусена по невероятен начин, а от едната страна на главата й висеше зелена тюлена панделка.

— Приказна е — каза Оливейра. — Идва да прелъсти клошарите на моста.

— Вижда се, че е влюбена — каза Мага. — А как се е изрисувала, погледни й устните. И как си е почернила миглите.

— Прилича на Грок в най-лошите му моменти. Или на някои от фигурите на Енсор. Върховна е. Как ли успяват да се любят тия двамата? Само не ми казвай, че се обичат от разстояние.

— Знам едно местенце близо до „Отел дьо Санс“, където клошарите ходят, за да го правят. Полицията не ги закача. Мадам Леони ми каза, че сред тях винаги има по някой, който донася на полицията, в такива моменти тайните не се пазят ревностно. Изглежда, че клошарите знаят доста неща за апашите.

— Апаши, каква дума — каза Оливейра. — Да, разбира се, че знаят. Те са на ръба на обществото, на края на фунията. Сигурно знаят доста и за рентиерите и свещениците. Един внимателен поглед в боклукчийските кофи…

— Ето, идва и клошарят. По-пиян от всякога. Горкичката, как го чака, гледай как остави вързопа на земята, за да му направи знак, толкова е развълнувана.

— Колкото и да ми говориш за „Отел дьо Санс“, чудя се как успяват — промърмори Оливейра. — С всичките тези дрехи. Когато не е толкова студено, тя смъква само едно-две неща, отдолу има още пет-шест, да не говорим за онова, което наричат бельо. Представяш ли си какво значи това, и то на открито? На оня тип му е по-лесно, панталоните са по-управляеми.

— Те не се събличат — предположи Мага. — Полицията не би разрешила. А и дъждът, помисли. Отиват настрана, на онова празно място има нещо като кладенци от по половин метър със строителни отпадъци около тях, работниците хвърлят там боклук и бутилки. Предполагам, че се любят прави.

— С всичките тези дрехи? Но това не е за вярване. Искаш да кажеш, че никога не я е виждал гола? Трябва да е отвратително.

— Виж как се обичат — каза Мага. — Гледат се по такъв начин.

— На оня тип виното му излиза през очите. Нежност на единайсет градуса и доста танин.

— Обичат се, Орасио, обичат се. Тя се казва Еманюел, била е проститутка из провинцията. Дошла тук на péniche^[5] и останала на кейовете. Говорихме една нощ, когато бях тъжна. Мирише ужасно, много скоро бях принудена да си тръгна. Знаеш ли какво я попитах? Попитах я кога си сменя дрехите. Колко глупаво да я питам такова нещо. Много е добра, доста е откачена, онази нощ й се привиждаха полски цветя върху паветата и казваше имената им.

— Като Офелия — каза Орасио. — Природата подражава на изкуството.

— Офелия?

— Извинявай, аз съм педант. И какво ти отговори, когато я попита за дрехите?

— Разсмя се и изпи половин литър на един дъх. Каза, че последния път, когато махнала нещо, било отдолу, дърпала го и го изула през краката. Като го съблякла, било на парчета. През зимата им е много студено, навличат всичко, каквото намерят.

— Ако съм санитар, няма да ми хареса да ми я докарат някоя нощ на носилка. Предразсъдък като всеки друг. Стълбове на обществото. Мага, жаден съм.

— Разкажи за Пола — каза Мага, загледана в клошарката, галеха се с нейния любим под моста. — Погледни, сега ще танцува, винаги танцува малко по това време.

— Изглежда като мечка.

— Толкова е щастлива — каза Мага, като взе едно бяло камъче и го огледа от всички страни.

Орасио й взе камъчето и го близна. Имаше вкус на сол и на камък.

— Мое си е — каза Мага и понечи да си го вземе.

— Да, но виж какъв му е цветът, когато е при мен. При мен свети.

— При мен е по-доволно. Дай ми го, мое си е.

Погледнаха се. Пола.

— Е, добре — каза Орасио. — Все едно дали сега или някой друг път. Толкова си глупава, малката, ако знаеше колко спокойно можеш да си спиш.

— Да спя сама, много забавно. Ето виждаш, не плача. Можеш да продължиш, няма да се разплача. Аз съм като нея, виж я как танцува, гледай, като луна е, тежи повече от цяла планина, но танцува, толкова е мръсна, но танцува. Тя е пример. Дай ми камъчето.

— Вземи. Знаеш ли, толкова е трудно да ти го кажа: обичам те. Сега е толкова трудно.

— Да, сякаш ми даваш копие под индиго.

— Разговаряме, все едно че сме два орела — каза Орасио.

— Смешно е — каза Мага. — Ако искаш, ще ти го дам за малко, докато трае танцът на клошарката.

— Добре — каза Орасио, прие камъчето и го близна отново. — Защо трябва да говорим за Пола? Тя е болна и сама, ходя при нея, все още се любим, стига вече, не искам да я превръщам в думи, дори с теб.

— Еманюел ще падне във водата — каза Мага. — По-пияна е и от онзи тип.

— Не, всичко ще завърши по обичайния гнусен начин — каза Оливейра, като стана от релсата. — Виждаш ли, че се приближава благородният представител на властта? Да си тръгваме, твърде тъжно е. А на нея, горкичката, й се танцуваше…

— Някоя дърта пуританка е вдигнала скандал горе. Ако я срещнем, ще я ритнеш по задника.

— Дадено. А ти ще ме защитиш, като кажеш, че понякога кракът ми сам изхвърча заради снаряда, с който са ме ранили при защитата на Сталинград.

— И тогава ти ще застанеш мирно и ще козируваш.

— Това ми се получава много добре, научих го в Палермо^[6]. Ела, да пийнем нещо. Не искам да поглеждам назад, чуй как я кастри ченгето. Целият проблем е в това. Не трябва ли да се върна и да ритна него? О, Арджуна, посъветвай ме. А под униформата се усеща мирисът на безчестие на цивилните. Но detto^[7]. Ела, да офейкаме още веднъж. Аз съм по-мръсен от твоята Еманюел, мръсотията е започнала да се наслоява преди толкова векове, Persil lave plus blanc^[8], ще трябва страхотен прах за пране, малката, космическо насапунисване. Харесват ли ти хубавите думи? Salut^[9], Гастон.

— Salut messieurs dames — каза Гастон. — Alors, deux petits blancs secs comme d’habitude, hein?^[10]

— Comme d’habitude, mon vieux, comme d’habitude. Avec du Persil dedans.^[11]

Гастон го изгледа и си тръгна, клатейки глава. Оливейра грабна ръката на Мага и внимателно преброи пръстите й. После положи камъчето на дланта й, сгъна пръстите един по един и залепи всичко с една целувка. Мага видя, че бе затворил очи и като че ли не беше тук. „Комедиант“, помисли си тя разнежено.