Хулио Кортасар
Игра на дама (37)

36.

Улица „Дофин“ не беше далече, може би си струваше да надникне и да провери онова, което беше казала Бабс. Разбира се, Грегоровиус знаеше от самото начало, че Мага, каквато си беше луда, щеше да отиде да види Пола. Милосърдие. Самарянката Мага. Прочетете „Кръстоносецът“. Нима сте оставили денят да мине без нито едно добро дело? Беше смешно. Всичко беше смешно. Или по-скоро съществуваше един голям смях и това наричаха История. Да стигне до улица „Дофин“, да почука леко на вратата на последния етаж и да се появи Мага, по-точно казано nurse^[1] Лусия, не, наистина беше прекалено. С легенче в ръка или с иригатор. Не можете да видите болната, много е късно, тя вече спи. Vade retro^[2], Асмодей. Или пък ще го пуснат да влезе, ще му поднесат кафе, не, това е още по-лошо, и по някое време ще започнат да плачат, защото сигурно е заразително, ще си плачат тримата, докато не си простят, и тогава може да се случи всичко, обезводнените жени са нещо ужасно. Или пък ще го накарат да отброи двайсет капки беладона, една по една.

— Аз всъщност би трябвало да отида — каза Оливейра на една черна котка на улица „Дантон“. — Някакво естетическо задължение, да допълня картината. Три, Числото. Но да не забравяме за Орфей. Може би ако си обръсна главата, ако я поръся с пепел. Да се явя с паничка за събиране на милостиня. О, жени, вече не съм онзи, когото познавахте. Комедиант. Мим. Нощ на емпуси^[3], на лами, злокобна нощ, край на голямата игра. Колко е уморително през цялото време да си все същият. Неизбежно. Никога няма да ги видя, писано е. О toi que voilà, qu’as tu fait de ta jeunesse!^[4] Инквизитор, това момиче наистина ги ръси едни такива… Във всеки случай, самоинквизитор, et encore^[5]… Много точна епитафия: Твърде мек. Но меката инквизиция е ужасна — да те измъчват с нишесте, да разпалват клади от тапиока, подвижни пясъци, прикритата, засмукала медуза. Засмитата, прикрукала медуза. И в крайна сметка твърде много състрадание, аз, който се смятах за неспособен на такова нещо. Не може да се иска това, което аз искам, по начина, по който аз го искам, и отгоре на всичко да споделяш живота си с други. Трябва да умееш да бъдеш сам и толкова искане да свърши своето, да ме спаси или да ме убие, но без улица „Дофин“, без мъртвото момченце, без Клуба и всичко останало. Не си ли съгласен, приятел?

Котката не каза нищо.

Близо до Сена не беше толкова студено, колкото по улиците, и Оливейра вдигна яката на канадката си и отиде да погледа водата. Понеже не беше от онези, които се хвърлят, потърси някой мост, за да се прислони отдолу и да помисли малко за оная работа с кибуца, от известно време му се въртеше мисълта за кибуца, кибуца на желанието. „Любопитно е как изведнъж подобна фраза се пръква ей така и няма смисъл, кибуц на желанието, докато на третия път започва полека-лека да се изяснява и внезапно усещаш, че не е било абсурдна фраза, например като «Надеждата, тази дебела Палмира.»“ — съвсем абсурдна, звучно къркорене, докато в кибуца на желанието няма нищо абсурдно, това е резюме — вярно, доста херметично — на ходенето насам-натам, от булевард към булевард. Кибуц, колония, settlement^[6], поселище, подбрано кътче, където накрая да издигнеш шатра, откъдето да се покажеш в нощния въздух с лице, омито от времето, и да се съединиш със света, с Голямата лудост, с Необозримата глупост, да се отвориш към кристализирането на желанието, към срещата. „Фнимание, Урасио“, утбелязъ Уливейръ, като седна на парапета под моста, заслушан в хъркането на клошарите под купищата вестници и зебло.

Този път не му беше трудно да се остави на меланхолията. С нова цигара, която го стопли, сред похъркванията, които идваха сякаш изпод земята, той се съгласи да изпита съжаление заради непреодолимото разстояние, което го делеше от кибуца. При положение че надеждата не беше нищо друго освен една дебела Палмира, нямаше никаква причина човек да си прави илюзии. Напротив, трябваше да използва нощния хлад, за да почувства с цялата яснота на ума си, с неумолимата прецизност на звездната система над главата му, че цялото му несигурно търсене е провал и може би точно в това се състои победата. Първо, защото провалът беше достоен за него (понякога Оливейра имаше добро мнение за себе си като представител на човешкия род), защото ставаше дума за търсене на отчайващо отдалечен кибуц, за цитадела, която може да се превземе само с приказни оръжия, а не със западна душа, не с дух, тези сили, изхабени от собствените си лъжи, както добре казаха в Клуба — алибита на животното човек, необратимо вкарано в определен коловоз. Кибуц на желанието, не на душата, не на духа. И макар желанието май също да представляваше неясно определение на непонятни сили, човек го усещаше — то присъстваше и действаше, присъстваше във всяка грешка, но и във всеки скок напред, именно това означаваше да бъдеш човек, вече не едно тяло и една душа, а неделима цялост, непрекъснато посрещане на липсите, на всичко, което бяха откраднали от поета, бурната носталгия по една територия, където животът би могъл да се ориентира по други компаси и да се нарича с други имена. Дори смъртта да стои на ъгъла с вдигната нагоре метла, дори надеждата да е само една дебела Палмира. И някое похъркване, и от време на време някоя пръдня.

Тогава не е толкова важно дали ще сбъркаш, както ако търсенето на кибуца бе организирано по картите на Географското дружество, с автентични, получили сертификати компаси, северът е на север, западът — на запад; достатъчно е само да се разбере, да се прозре за миг, че в края на краищата кибуцът не е по-невъзможен по това време и при този студ, и след тези дни, отколкото ако си го търсил, съобразявайки се с племето, с достойнство и без да си спечелил яркия епитет инквизитор, без да те зашлевят по лицето с опакото на ръката, без плачещи хора и гузна съвест, и желание да пратиш всичко по дяволите и да се върнеш към членската си книжка, да се прислониш в някоя ниша на което и да е духовно или времево предположение. Щеше да умре, преди да стигне в своя кибуц, но неговият кибуц беше там, далеч, имаше го и той знаеше, че го има, защото бе роден от неговото желание, беше неговото желание така, както той самият бе своето желание, и светът или представата за света бяха желание, бяха неговото желание или желанието — по това време — нямаше особено значение. И тогава можеше да зарови лице в ръцете си, между които имаше място само за да се провре цигарата, и да остане до реката, сред скитниците, и да мисли за своя кибуц.

Клошарката се събуди след сън, в който някой няколко пъти й беше повторил „Ça suffit, conasse“^[7], и осъзна, че Селестен си е тръгнал посред нощ с детската количка, пълна с развалените консерви сардина, които им бяха подарили този следобед някъде в Маре, еврейския квартал. Тото и Лафльор спяха като къртици под вехториите, а новият седеше на пейката и пушеше. Съмваше се.

Клошарката внимателно отмести няколкото поредни броя на „Франс соар“, които я топлеха, и известно време си чеса главата. В шест щеше да има топла супа на улица „Жур“. Беше почти сигурно, че Селестен ще бъде там за супата, и можеше да му вземе консервите сардина, ако вече не ги беше продал на Пипон или Ла Ваз.

— Merde — каза клошарката, като предприе трудната операция изправяне. — Y a la bise, c’est cul.^[8]

Загърната в черно пардесю, което й стигаше до глезените, тя се приближи до новия. Новият беше съгласен, че студът е едва ли не по-лош от полицията. Когато той й подаде цигара и й я запали, клошарката помисли, че го познава отнякъде. Новият й каза, че и той я познавал отнякъде, и на двамата им стана много приятно, че са се познали в този предутринен час. Клошарката седна на съседната пейка и каза, че още е рано да ходят за супа. Известно време говориха за супи, макар че всъщност новият изобщо нямаше представа от супи, трябваше човек да му обясни къде са най-добрите, наистина беше новак, но проявяваше голям интерес към всичко и може би щеше да се осмели да вземе сардините от Селестен. Поговориха за сардините и новият обеща, че щом видят Селестен, ще му ги поиска.

— Ще извади куката — предупреди го клошарката. — Трябва да си бърз и после да го удариш по главата с каквото намериш. Тонио трябваше да го промушат пет пъти, викаше така, че се чуваше до Понтоаз. C’est cul, Pontoise^[9] — добави клошарката с известна тъга.

Новият гледаше изгрева над Вер Галан и върбата, която изтегляше тънките си паяжини от мъглата. Когато клошарката го попита защо трепери, като е облечен с такава канадка, той сви рамене и й предложи нова цигара. Пушеха и пушеха, говореха си и се гледаха със симпатия. Клошарката му обясняваше навиците на Селестен, а новият си припомняше следобедите, в които я бяха виждали, прегърнала Селестен, бяха я виждали по всички пейки и перила на „Пон-де-з-Ар“, на ъгъла на Лувъра до чинарите, които хвърляха тигрови сенки, под порталите на църквата „Сен Жермен л’Оксероа“ и една нощ на улица „Жи-льо-Кьор“, тогава ту се целуваха, ту се блъскаха, пияни до козирката, Селестен беше в художническа роба, а клошарката както винаги беше навлякла пет-шест чифта дрехи и няколко шлифера и пардесюта и държеше някакъв вързоп от червени парцали, откъдето се подаваха ръкави и един счупен корнет, тя бе толкова влюбена в Селестен, че изглеждаше възхитително, бе нацапала лицето му с руж и с нещо като мазнина, съвсем се бяха отнесли в публичната си идилия, накрая бяха тръгнали по улица „Невер“ и тогава Мага бе казала: „Влюбената е тя, на него изобщо не му пука“. И го бе погледнала за миг, преди да се наведе да вземе една зелена връвчица и да си я навие на пръста.

— По това време не е студено — каза клошарката, за да му даде кураж. — Отивам да видя дали на Лафльор не му е останало малко вино. Виното помага през нощта. Селестен отмъкна два литра, които бяха мои, и сардините. Не, не му е останало нищо. Вие сте добре облечен, можете да влезете да купите един литър от Хабеб. И хляб, ако имате и за хляб — много й беше симпатичен новият, макар за себе си да знаеше, че не е нов, че е добре облечен и може да се подпре с лакти на тезгяха на Хабеб и да си пие перното чаша след чаша, без някой да протестира заради лошата миризма, която се разнася от дрехите му, и такива неща. Новият продължаваше да пуши, съгласяваше се разсеяно, извърнал глава на другата страна. Познато лице. Селестен щеше да се сети веднага, защото Селестен е физиономист… — В девет започва истинският студ. Идва от земята, отдолу. Но пък можем да отидем за супа, доста добра е.

(И когато вече почти не се виждаха в края на улица „Невер“, когато май се приближаваха точно към мястото, където камионът беше блъснал Пиер Кюри („Пиер Кюри?“, бе попитала Мага, силно учудена и готова да научи нещо), те полека се обърнаха към високия бряг на реката, подпряха се на масата на някакъв букинист, макар че за Оливейра нощем масите на букинистите винаги имаха гробовен вид — редица от появили се по спешност ковчези, накацали по каменното перило, в една снежна нощ се забавляваха да пишат с пръчица RIP^[10] на всичките тенекиени маси, а на един полицай шегата никак не му допадна и им го каза, споменаваше неща като уважение и туризъм, това последното, без да е много ясно защо. В онези дни все още всичко беше кибуц или поне възможност за кибуц — и ходенето по улиците, и писането на RIP по масите на букинистите, и възхищението от влюбената клошарка, всичко това беше част от объркан списък от насочени срещу течението упражнения, които трябваше да направят, да издържат като изпит и да ги оставят зад гърба си. А сега беше студено и нямаше кибуц. Имаше я само лъжата, че ще иде да купи червено вино от Хабеб и ще си изфабрикува кибуц, съвсем същия като на Кублай хан, ако не обръща особено внимание на разликата между лауданума и винцето на стария Хабеб.)

In Xanadu did Kubla Khan

A stately pleasure-dome decree.^[11]

— Чужденец — каза клошарката с по-малко симпатия към новия. — Испанец, а? Италианец.

— Мелез — каза Оливейра, като направи мъжествено усилие да изтърпи миризмата.

— Но вие работите, вижда се — обвини го клошарката.

— О, не. Всъщност носех книги на един старец, но от известно време не сме се виждали.

— Не е срамно, стига да не се прекалява. Аз като млада…

— Еманюел — каза Оливейра, като положи ръка на мястото, където много по-надолу трябваше да има рамо. Клошарката се стресна, като чу името си, погледна го изпод вежди, после извади огледалце от един джоб на пардесюто и си огледа устата. Оливейра се запита в резултат на каква невъобразима верига от обстоятелства клошарката е с изрусени коси. Операцията червене на устните с остатъци от червило я беше погълнала изцяло. Имаше време още веднъж да помисли за себе си като за идиот. Да сложи ръка на рамото й след случката с Берт Трепа. С резултатите, които бяха публично достояние. Заслужаваше да се самонарита по задника, така че да го обърне с хастара навън като ръкавица. Кретен, идиот, тъп нещастник, RIP, RIP. Malgré le tourisme.^[12]

— Откъде знаете, че се казвам Еманюел?

— Не си спомням вече. Сигурно някой ми е казал.

Еманюел извади тенекиена кутийка от хапчета „Валда“, пълна с розови топчета пудра, и започна да търка едно в бузата си. Ако Селестен беше тук, беше сигурно, че. Разбира се, че. Селестен, неуморен. Дузини консерви сардина, le salaud^[13]. Изведнъж се сети.

— А — каза.

— Вероятно — съгласи се Оливейра, като се скри, доколкото можа, в облак дим.

— Много пъти съм ви виждала заедно — каза Еманюел.

— Понаминавахме насам.

— Но тя говореше с мен само когато беше сама. Много добро момиче, малко щуро.

„За това се разписвам“, помисли си Оливейра. Слушаше Еманюел, която си спомняше все по-добре — пакетче захаросани ядки, бял пуловер, който можеше да се носи още дълго време, прекрасно момиче, което не работеше, нито си губеше времето в преследване на някаква диплома, доста щуро понякога, пилееше франкове, за да храни гълъбите на остров Сен Луи, понякога беше толкова тъжна, друг път умираше от смях. Понякога беше лоша.

— Скарахме се — каза Еманюел, — понеже ми каза да оставя Селестен. Не дойде повече, но аз много я обичах.

— Много ли пъти е идвала да говори с вас?

— Това не ви харесва, нали?

— Не е там работата — каза Оливейра, като погледна към другия бряг.

Но работата беше именно там, понеже Мага му бе доверила само част от отношенията си с клошарката и той стигнало елементарно обобщение и т.н. Ретроспективна ревност, виж Пруст, изтънчено изтезание and so on^[14]. Май щеше да вали, върбата сякаш висеше във влажния въздух. В замяна на това нямаше да е толкова студено. Като че ли добави нещо от рода на „Никога не ми е говорила много за вас“, защото Еманюел се засмя доволно и злобно и продължи да втрива розовото прахче с доста черния си пръст, от време на време вдигаше ръка и се потупваше по сплъстената коса, вързана с вълнена кърпа на червени и зелени райета, всъщност беше шал, изваден от кофата за боклук. Да, трябваше да си ходи, да се качи в града, толкова беше близо, шест метра по-нагоре, започваше точно от другата страна на перилото, което го отделяше от Сена, отвъд тенекиените маси RIP, където гълъбите си говореха, настръхнали в очакване на първите меки, безсилни слънчеви лъчи — бледия грис, който в осем и половина се посипва от едно надвиснало небе, но който не се посипваше, вероятно защото както винаги имаше намерение да ръми.

Когато вече си тръгваше, Еманюел му извика нещо. Спря се да я изчака, изкачиха се заедно по стълбите. В магазинчето на Хабеб купиха два литра червено и се прислониха в един пасаж на улица „Л ’Ирондел“. Еманюел склони да извади изпод двете си палта пакет вестници и си направиха чудесен килим в един ъгъл, който Оливейра проучи на колебливата светлина на няколко кибритени клечки. От другата страна на портала се носеше хъркане с дъх на чесън, карфиол и евтина забрава; хапейки устни, Оливейра се изтърколи, докато не се намести възможно най-удобно в ъгъла до стената, плътно до Еманюел, която вече пиеше от бутилката и пръхтеше доволно между глътките. Да забравиш за възпитанието на сетивата, да отвориш докрай уста и ноздри и да поемеш най-лошата от миризмите, вонята на човешка мръсотия. Минута, две, три, все по-лесно, както всяка инициация. Като сдържаше гаденето, Оливейра хвана бутилката, не виждаше, но знаеше, че гърлото е омазано с червило и слюнка, тъмнината засилваше обонянието му. Затвори очи, за да се защити незнайно от какво, и изпи на един дъх четвърт литър червено вино. После запалиха цигари, опрели рамо о рамо, доволни. Гаденето се оттегляше, не беше победено, но все пак беше унизено, чакащо с наведена глава, и човек можеше да мисли за какво ли не. Еманюел изобщо не млъкваше, държеше тържествени речи между две похлъцвания, мъмреше майчински призрака на Селестен, броеше сардините, лицето й се озаряваше при всяко дръпване от цигарата и Оливейра виждаше петната мръсотия по челото й, месестите устни, изцапани с вино, триумфалната шарена кърпа на сирийска богиня, стъпкана от вражеска войска, главата, изваяна от злато и слонова кост, търкаляща се в прахта, с петна от кръв и мръсотия, но не бе изгубила неизменната диадема на червени и зелени ивици, Великата майка, захвърлена в прахта, тъпкана от пияни войници, които се забавляваха да опикават изпочупените й гърди, докато най-големият шегобиец коленичеше посред крясъците на останалите с еректирал фалос над падналата богиня, мастурбираше опрян в мрамора и оставяше спермата да се стече в очите, от които офицерите вече бяха извадили скъпоценните камъни, и в полуотворената уста, която приемаше поругаването като последен дар, преди да се изтърколи в забравата. И беше толкова естествено в мрака ръката на Еманюел да опипа ръката на Оливейра и да се опре доверчиво на нея, докато другата ръка търсеше бутилката, чуваше се гъл-гъл и доволно пръхтене, толкова бе естествено, всичко си е абсолютно лицева или опака страна, обратният знак като възможна форма на оцеляване. И въпреки че Уливейра не се дуверяваше на пиянствуту, хитър съучастник нъ Гулямътъ измамъ, нещо му подсказваше, че и там има кибуц, че зад всичко това, винаги отзад, съществуваше надеждата за кибуц. Не методична увереност, о не, стари приятелю, нищо такова, за Бога, нито in vino veritas^[15], нито диалектика а ла Фихте или други лапидарни мъдрости а ла Спиноза, а единствено като приемане на гаденето, Хераклит накарал да го заровят в купчина тор, за да се излекува от воднянка, някой го беше казал същата тази нощ, някой, който вече беше сякаш от друг живот, като Пола или Вонг, хора, които той бе измъчил само защото бе поискал да установи добри взаимоотношения, да измисли отново любовта като единствения начин да влезеш някога в кибуца. В лайна до шията, Хераклит Тъмния, съвсем като тях, само че без виното — освен това, за да се излекува от воднянка. Пък може и да е това, да си в лайна до шията и също така да чакаш, защото Хераклит сигурно е трябвало да стои в лайната по цели дни и Оливейра си спомни, че според Хераклит, ако не очакваш, никога няма да срещнеш неочакваното, извий врата на лебеда, казал Хераклит, но не, разбира се, че не е казвал такова нещо, и докато отпиваше друга голяма глътка, а Еманюел се смееше в тъмното и го галеше по ръката, като че ли за да му даде да разбере, че оценява компанията му и обещанието му да вземе сардините от Селестен, Оливейра усети как като оригване от виното в гърлото му се надигаше двойното фамилно име на подлежащия на удушаване лебед, и изпита силно желание да се разсмее и да разкаже на Еманюел, но вместо това й върна бутилката, почти празна, а Еманюел започна да пее сърцераздирателно „Les Amants du Havre“, песен, която Мага пееше, когато беше тъжна, но Еманюел я пееше така трагично, фалшиво и забравяйки думите, докато галеше Оливейра, който продължаваше да си мисли, че само този, който очаква, ще може да срещне неочакваното, и като притвори очи, за да не приеме неясната светлина, която идваше откъм входа, си представи много далеч (оттатък океана или беше просто пристъп на патриотизъм?) пейзажа, толкова чист, че чак недействителен, на своя кибуц. Очевидно трябваше да се извие вратът на лебеда, макар и Хераклит да не се беше разпоредил така. Ставаше сантиментален, puisque la terre est ronde, mon amour t’en fais pas, mon amour, t’en fais pas^[16], от виното и лепкавия глас ставаше сантиментален, цялата работа щеше да свърши с плач и самосъжаление както при Бабс, горкичкият Орасио, закотвен в Париж, как ли са се променили твоята улица „Кориентес“, „Суипача“, „Есмералда“, старият квартал. Но дори да влагаше целия си гняв в запалването на друга цигара, много далеч, в най-дълбоката част на очите си, продължаваше да вижда своя кибуц, не оттатък океана или може би оттатък океана, или вън, на улица „Галанд“ или на остров Пюто, или на улица „Томб Исоар“, по някакъв начин неговият кибуц бе винаги тук и не беше мираж.

— Не е мираж, Еманюел.

— Ta gueule, mon pote^[17] — каза Еманюел, като ровеше из безбройните си пластове дрехи, за да намери още някоя бутилка.

После се отплеснаха по други неща, Еманюел му разказа за една удавница, която Селестен видял при моста „Грьонел“, и Оливейра попита за цвета на косата й, но Селестен бил видял само краката, подавали се малко от водата, и офейкал, преди да се изтърси полицията с проклетия си навик да разпитва всичко живо. И когато изпиха почти всичко от втората бутилка и бяха по-доволни от всякога, Еманюел изрецитира откъс от „La mort du loup“^[18], а Оливейра нескопосано я въведе в секстините на „Мартин Фиеро“^[19]. По площада вече минаваше по някой и друг камион, започваха да се чуват шумовете, които някога Делиус… Но би било напразно да говориш на Еманюел за Делиус, макар че беше чувствителна жена, на която поезията не й стигаше, и за да се изрази, си помагаше с ръце, отъркваше се в Оливейра, за да се отърси от студа, галеше ръката му, тананикаше пасажи от опери и мърмореше нецензурности по адрес на Селестен. Стиснал цигарата между устните си, докато не я усети почти като част от устата си, Оливейра я слушаше, оставяше я да се притиска към него, хладно си повтаряше, че не е по-добър от нея, че в най-лошия случай винаги може да се излекува като Хераклит и че може би най-проницателното послание на Тъмния бе онова, което не бе написал — като оставяше анекдотът, гласът на учениците му да го предаде, вероятно за да може някое тънко настроено ухо някога да го разбере. Беше му забавно, че дружески и съвсем matter of fact^[20] ръката на Еманюел го разкопчаваше, докато той в същото време бе зает от мисълта, че Тъмния се е потопил в лайна до шията, без да е болен, без изобщо да страда от воднянка, той просто е изписвал фигура, която неговият свят не би му простил под формата на сентенция или урок и която контрабандно бе пресякла границата на времето, за да стигне до нас, примесена с теория, като едва ли не неприятна и мъчителна подробност, съчетана с неговото панта рей^[21] — диамант, от който те побиват тръпки, варварска терапия, която дори Хипократ би осъдил, също както заради елементарната хигиена би осъдил и близостта на Еманюел, която полека-лека полягаше върху пияния си приятел и с попил танина език смирено започна да му ближе кура, като поддържаше понятната му мекота с пръсти и каканижеше на някакъв език, на който се говори на котките и на кърмачетата, изцяло безразлична към медитацията, която течеше малко по-нагоре; Еманюел се бе захванала с дейност, която можеше да й донесе много малко полза и идваше от някакво смътно състрадание, за да бъде доволен новият от първата си нощ като клошар, а може би и да се влюби малко в нея, за да накаже Селестен, да забрави странните неща, които мотолевеше на своя език на американски дивак, докато се плъзгаше леко по стената и с въздишка й се оставяше, после зарови ръка в косите на Еманюел и за миг му се стори (но това би трябвало да е адът), че са косите на Пола, още веднъж Пола се бе стоварила отгоре му сред мексикански пончо и пощенски картички на Клее и „Квартета“ на Дърел, за да го доведе до насладата и сама да я изпита отстрани — внимателна, аналитична и чужда, преди да поиска своя пай и да се опъне до него трепереща, да поиска той да я вземе и да й причини болка, с уста, опетнена като устата на сирийската богиня, като Еманюел, която се изправи, дърпана от един полицай, а после изведнъж седна и каза On faisait rien, quoi^[22], и внезапно в сивата светлина, която незнайно как беше изпълнила пасажа, Оливейра отвори очи и видя краката на полицая пред своите — смешно разкопчан и с празната бутилка, която се търкаляше, ритната от полицая, вторият ритник беше в бедрото му, жесток удар право по главата на Еманюел, която се наведе и захлипа, а той, неизвестно как, се оказа на колене, единствената логична поза, за да напъха колкото се може по-скоро в панталона си обекта на престъплението, който учудващо бързо се смаляваше и съдействаше да бъде затворен и закопчан, всъщност нищо не беше станало, но как да обясни човек на полицая, който ги буташе към полицейската камионетка на площада, как да обясни на Бабс, че инквизицията е нещо друго, и на Осип, преди всичко на Осип, как да му обясни, че всичко предстои да бъде направено и че единственото прилично нещо бе да отстъпиш назад, за да набереш скорост, да се оставиш да паднеш, за да станеш, може би по-късно, Еманюел, за да може после, кой знае…

— Пуснете я да си иде — помоли Оливейра полицая. — Тя, горката, е по-пияна и от мен.

Наведе глава навреме, за да избегне удара. Другият полицай го хвана за кръста и с едно-единствено блъсване го вкара в полицейската камионетка. Хвърлиха отгоре му Еманюел, която пееше нещо подобно на „Le temps des cerises“^[23]. Оставиха ги сами в камионетката и Оливейра потърка бедрото си, което го болеше ужасно, и се присъедини към пеенето на „Le temps des cerises“, ако беше това. Полицейската камионетка тръгна като изстреляна от катапулт.

— Et tous nos amours^[24] — изкрещя Еманюел.

— Et tous nos amours — каза Оливейра, като се опъна на пейката и потърси цигара. — Такова нещо, маце, и Хераклит не е правил.

— Tu me fais chier^[25] — каза Еманюел, като се разрева с глас. — Et tous nos amours — пропя, ридаейки. Оливейра чу полицаите да се смеят, докато ги гледаха през решетките. „Е, добре, ако съм искал спокойствие, ще го имам в изобилие. Трябва да го използваш, приятел, няма да направиш това, за което си мислиш.“ Да се обадиш по телефона, за да разкажеш един забавен сън, бе добре, но стига, да не настояваме. Всеки за себе си, воднянката се лекува с търпение, с лайна и със самота. Освен това Клубът вече бе ликвидиран, всичко беше благополучно ликвидирано, а това, което предстоеше да бъде ликвидирано, бе само въпрос на време. Камионетката спря на един ъгъл и докато Еманюел крещеше Quand il reviendra, le temps des cerises^[26], един от полицаите отвори прозорчето и ги уведоми, че ако не млъкнат, ще им разбие физиономиите с ритници. Еманюел легна по очи на пода на камионетката и се разрева с глас, а Оливейра опря крака на задника й и се настани удобно на пейката. Дамата се играе с камъче, което трябва да побутваш с върха на обувката. Съставки: тротоар, камъче, обувка, красива рисунка с тебешир, за предпочитане цветен. Отгоре е Небето, отдолу — Земята, много е трудно да стигнеш Небето с камъчето, почти никога не си правиш добре сметката и камъчето излиза извън очертанията. Все пак полека-лека придобиваш необходимото умение да преминаваш през различните квадратчета (дама охлюв, правоъгълна дама, каквато ти хрумне дама, тази се използваше малко) и един ден се научаваш да напускаш Земята и да насочваш камъчето към Небето, докато не стигнеш Небето (Et tous nos amours, проплака Еманюел по очи), лошото е, че тъкмо тогава, когато почти никой друг не се е научил да стига с камъчето до Небето, детството внезапно свършва и попадаш в романите, в тъгата по божествената ракета, в размишленията за друго Небе, до което пак трябва да се научиш да стигаш. И понеже си излязъл от детството (Je n’oublierai pas le temps des cerises^[27], риташе Еманюел по пода), забравяш, че за да стигнеш до небето, ти трябват камъче и връх на обувка. Това го е знаел Хераклит, потопен в лайната, а може би и Еманюел, която си бършеше сополите с ръце в сезона на черешите, или двамата педерасти, които, без той да знае как, се бяха оказали в полицейската камионетка (ами да, вратата се бе отворила и затворила сред писъци, смехове и едно изсвирване), те се смееха като луди и гледаха Еманюел, легнала на пода, и Оливейра, на когото му се пушеше, но нямаше цигари, нямаше и кибрит, макар че не си спомняше полицаят да му беше пребъркал джобовете, et tous nos amours, et tous nos amours. Едно камъче и върхът на обувка, това, което Мага знаеше много добре, той — не чак толкова добре, а Клубът — повече или по-малко, и това нещо, от детството в Бурсако или в предградията на Монтевидео, сочеше право пътя към Небето, нямаше нужда от веданта или дзен, или от най-разнообразни есхатологии; да стигнеш Небето с подритвания, да стигнеш с камъче (А може би със своя кръст? Трудно се борави с това съоръжение) и с едно последно подритване да запратиш камъчето в l’azur l’azur l’azur l’azur^[28], бам, счупено стъкло и без десерт в леглото, лошо дете, но какво значение имаше всичко това, след като зад счупеното стъкло беше кибуцът, след като Небето бе просто детското име на неговия кибуц.

— Заради всичко това — каза Орасио, — нека пеем и пушим. Еманюел, ставай, стара ревло.

— Et tous nos amours — изръмжа Еманюел.

— Il est beau — каза един от педерастите, като гледаше нежно Орасио. — Il a l’air farouche^[29].

Другият педераст бе извадил тенекиена тръба от джоба си и гледаше през дупката, усмихваше се и правеше гримаси. По-младият педераст му взе тръбата и започна да гледа. „Нищо не се вижда, Жо“, каза той. „Вижда се, сладурче“, каза Жо., „Не, не, не, не.“ „Вижда се, вижда се.“ look through the peephole and you’ll see patterns pretty as can be.^[30] „Нощ е, Жо.“ Жо извади кутия кибрит и запали една клечка пред калейдоскопа. Възторжени писъци, patterns pretty as can be. Et tous nos amours, издекламира Еманюел, като седна на пода на камионетката. Всичко беше добре, всичко намираше точния си час, играта на дама и калейдоскопът, малкият педераст все гледаше и гледаше, ох, Жо, не виждам нищо, дай още светлина, още светлина, Жо. Опънат на пейката, Орасио поздрави Тъмния, главата на Тъмния, подаваща се от пирамида тор, с очи като зелени звезди, patterns pretty as can be, Тъмния имаше право, имаше път към кибуца, може би един-единствен път към кибуца, но това не можеше да бъде този свят, хората хващаха калейдоскопа не от края, от който трябва, и тогава се налагаше да го обърнеш с помощта на Еманюел, на Пола, на Париж, на Мага и на Рокамадур, да се хвърлиш на пода като Еманюел и да погледнеш оттам към планината от тор, да погледнеш света през ануса, and you’ll see patterns pretty as can be, камъчето трябваше да мине през ануса, вкарано там с подритвания от върха на обувката, и всички квадратчета — от Земята към Небето — щяха да се отворят, и лабиринтът щеше да се разгъне като скъсана часовникова пружина и да разбие на хиляди парчета времето на чиновниците, и през сополите, семето и вонята на Еманюел и тора на Тъмния ставаше възможно да тръгнеш по пътя, който води към Кибуца на желанието, вече не за да се качиш на Небето (да се качиш, каква лицемерна дума, Небе, flatus vocis^[31]), а за да вървиш с човешки крачки през земята на човеците към кибуца, там далеч, но в същата плоскост, както Небето и Земята бяха в една и съща плоскост на мръсния тротоар на игрите, и един ден може би ще влезеш в свят, където думата Небе няма да означава мазен парцал, и един ден някой ще види истинската фигура на света, patterns pretty as can be, и може би, подритвайки камъчето, най-сетне ще влезе в кибуца.